Ерик Сийгъл
Лекари (37)

36.

Фактът, че през 1969-а и Грети Андерсън, и Питър Уаймън загубиха работата си, макар и по коренно различни причини, подчертаваше парадоксалната същност на медицинската професия. Докато Грети се бе опитала да призове професионалната етика, Питър беше проявил незачитане към нея. Но и за двамата последствията бяха еднакви.

Разбира се, Грети имаше немаловажното предимство да бъде потърпевшата страна и с това се понрави на онези лекари в Америка, които не смятаха, че медицинската степен е позволително за нарушаване на нравствеността.

Във Вашингтонския медицински институт може да я бяха обявили за „персона нон Грети“ (както духовито се бе изразила самата тя в един разговор с Лора по телефона), но дори те не можеха да променят миналото. Не можеха да заличат отличните й оценки от института по теория и практика или да се отрекат от възторжените оценки, които бяха давали на работата й в болницата преди инцидента.

Включиха я с готовност в програмата по хирургия на Хюстънската университетска болница, където напоследък се работеше в най-интересната сфера на хирургията — оперирането и трансплантацията на човешки сърца.

Питър според собственото си мнение не бе постъпил нечестно, а просто експедитивно и фарисейски вярваше, че историята ще го оправдае. Жалкият бюрократичен механизъм, който изискваше прилагане на научни доказателства, бе просто загуба на ценно време.

Макар че в досието му бяха изброени двайсетина негови публикации, писма от научните ръководители на докторската му дисертация, дори кратка препоръка от професор Пфайфър, в която се казваше, че той има „солиден изследователски ум“, Питър много трудно можеше да си намери нова академична работа.

И това не беше изненадващо. Той знаеше, че онова, което се постига с едно писмо, много бързо може да бъде осуетено от едно телефонно обаждане. А Пфайфър, за да реабилитира Харвард, явно го отлъчваше от обществото.

Така че, за да намери лаборатория, която да го приеме, Питър претърси частния сектор. Дейл Уудбърн и Арт Награ, наскоро завършили Станфорд, бяха основали частен биохимически концерн за изследване и развитие в Пало Алто.

И двамата партньори в необиотиката харесаха идеите на Питър. Харесаха и удостоверенията му. Харесаха и образцовите му дипломи. И макар че не харесаха самия него, те можеха да разпознаят победителя отдалече.

Уудбърн и Награ бяха предусетили рано новите тревожни събития в медицинския свят. Всяко ново изследване, всеки нов протокол регистрираха тревожния факт, че, както някой беше казал, „ако пеницилинът още не е съвсем отмрял, следващото десетилетие със сигурност ще му види края“.

Разпространението на венерически болести бе нараснало четири пъти само за десет години. А и други бактерии започваха да проявяват силна устойчивост на чудотворните антибиотици от старото поколение. Действително, само през предходната година седемдесет и пет хиляди пациенти бяха умрели от заразни болести, прихванати в болницата.

Такава е силата на човешкия враг — Болестта.

 

 

— Лора? Чуваш ли ме?

— Връзката е идеална, Палмър. Все едно си зад ъгъла. Къде си всъщност?

— Не там, където ми се иска да съм — отговори уклончиво той. — Обаждам се просто да разбера как стоят нещата при теб.

— Всичко е наред. Написала съм ти писмо.

— Добре. Извинявай, че толкова дълго мълчах, но може да се каже, че бях доста зает. Наистина ли нямаш други новини за мен?

Макар че знаеше за какво намеква, тя пренебрегна въпроса му.

— Палмър, ставам в пет часа. Качвам се в колата и отивам в болницата. Преглеждам пациенти, които се разболяват. Преглеждам и такива, които оздравяват. Връщам се вкъщи и падам от умора. Единственото нещо, което си заслужава да спомена, е, че предлагат специализация по неонатология — което означава лекуване на бебета веднага щом се родят — и че съм включена в програмата.

— О, това е чудесно. Сигурно с нетърпение очакваш да започнеш работа с бебетата.

— Да, много е вълнуващо — въпреки че може да ти се скъса сърцето.

— Разбирам. Ъ-ъ… като стана въпрос за това, питам се…

— Не, Палмър — рече меко тя, — не съм.

— О!

— Казах ти, че не става веднага от първия път. Шансът беше минимален.

Гласът на Палмър веднага стана по-делови:

— Всъщност аз… ъ-ъ… не биваше толкова дълго да обсебвам телефона. Линиите са малко, а толкова хора чакат…

— Палмър, обещай, че ще ми пишеш дори само да ми кажеш, че си добре. Иначе ще се чувствам така, сякаш съм омъжена за празна пощенска кутия.

— Постоянно мисля за теб, Лора. Надявам се, че ми вярваш.

— И аз — за теб.

Лора бе по-объркана от всякога. Тя дори се укори за това, че не е забременяла от него. Може би Палмър искаше преди всичко, да заздрави връзката им. Тя искаше той да я обича както преди години.

— Ами тогава да си кажем довиждане засега.

— Да, да. Довиждане.

Из ПРЕГЛЕД НА НАУЧНАТА ЛИТЕРАТУРА

„Паблишърс уикли“, 6 март, 1970

„ДУХОВНИЯТ МИР НА ШАМПИОНА“: Един психиатър за спортните величия, БАРНИ ЛИВИНГСТЪН, доктор по медицина, Издателска къща Бъркли, Цена 7,95

Практикуващ психиатър изследва психиката на шампиони в различни области на спорта — от олимпийските дисциплини до бокса и бейзбола. Многобройни проучвания и задълбочени интервюта са използвани като материал в опита да се открие кое отличава изключителния от този, когото Ливингстън нарича „редови“ спортист.

Всяка от дванайсетте глави се спира върху един-единствен шампион, например Джеси Оуенс („Кое кара Джеси да бяга?“), Санди Кууфакс („Тласкачът левак“), доктор Роджър Банистър („Четири минути физиология“).

Ливингстън предлага някои оригинални наблюдения, например че за някои бегачи състезанията представляват въображаемо преиграване на съперничеството с братята и сестрите им в детството.

Едно блестящо изследване на достъпен език, което ще се хареса на мнозина почитатели на спорта, както и на всички онези, които се интересуват от мотивите на човешките действия.

Първата поредица излиза в „Спортс Илъстрейтид“. (20 април).

Бил Чаплин беше толкова развълнуван от анотацията в „библията“ на книжния пазар, че убеди колегите си да увеличат първоначалния тираж на книгата от десет на петнайсет хиляди бройки.

Те решиха още да субсидират една обиколка на автора с добре пресметнат маршрут и да организират тържествен прием, за да ознаменуват книгата, която можеше да се окаже „ударът“ на годината.

Бил обаче беше разочарован от това, че Барни не подскача от радост.

— Колко пъти трябва да ти казвам, Бил, че работя за Зигмунд Фройд, а не за П.Т. Барнъм. Не искам да бъда рекламиран като нов перилен препарат. Написал съм сериозна книга и искам тя да бъде приемана на сериозно.

— Барни, ти искаш книгата ти да се чете. За да стане това, ние трябва да я споменем тук-там. Предлагаме ти просто да се появиш веднъж-два пъти по телевизията, да отидеш до Вашингтон и Бостън…

Барни го прекъсна:

— Бил, аз съм психиатър, за Бога. На пациентите ми са им достатъчно много проблемите с моята персона и без да ме гледат по телевизията, докато ядат пържените си яйца.

Чаплин въздъхна отчаяно.

— Ще ни оставиш ли поне да дадем начален тласък на нещата с един официален прием в „Сейнт Реджис“ и няколко интервюта с важни, подчертавам, важни журналисти?

— Те пък защо ще искат да се срещнат с неизвестен автор, като мен?

— Аха — каза Бил, — затова виж какво ми хрумна. Приемът ще бъде не само заради книгата ти, а заради всички включени в нея. Ще бъде чудесно да съберем всички тези живи легенди в една стая, нали?

Идеята развълнува Барни, но той все още се страхуваше да не го хванат в троен обръч.

Той закри слушалката на телефона и се обърна към Емили:

— Бил иска да…

— Знам. Той говореше толкова високо, че чух всичко.

— Как мислиш, Ем?

— Мисля, че е прав за това, че трябва да се покажеш пред медиите. Гледай само да получиш правото на вето върху публикациите.

Барни взе слушалката.

— Добре, Бил, духовният ми наставник ме убеждава, че ти най-добре знаеш. Искам само всичко да мине през мен. И действай умерено — аз сам ще определя колко специални интервюта да дам.

— Остави всичко на мен — каза с благодарност Бил.

Барни затвори телефона и погледна Емили.

— Доста добри новини, а?

— Направо страхотни новини, — но защо някак не изглеждаш развълнуван?

„Вълнувам се, каза си Барни, но едно нещо ме възпира да празнувам.“

Макар че беше обещал да не отваря дума за това, когато тя се премести при него, той не можеше да не направи някой прозрачен намек.

Докато тичаха през парка, той сочеше към малчуганите, които си играеха с балони, или към майките с колички и казваше:

— Някой ден и ние ще си имаме едно такова — и тогава ще трябва да се омъжиш за мен.

Но Емили винаги отговаряше едно и също:

— И така сме щастливи, Барн. Нека да се наслаждаваме на момента колкото може повече.

И понеже тя повтаряше израза като молебствие, Барни бе започнал да се тревожи какво ли, по дяволите, искаше да каже тя с това „колкото може повече“. Дали нека да се позабавляваме, преди да поемем отговорността за деца? Или — но тя нямаше предвид това — докато сме заедно? А може би точно това имаше предвид?

 

 

Улица „Тюдо“ в Сайгон бе известна на повечето американски войници като „Улицата на веселието“. Тя приличаше на коридор с ярки розови и сини неонови надписи над вратите на атракционите, където можеха да се сбъднат дори необузданите сексуални фантазии на манастирски монах.

Така че капитан Ханк Дуайър, доктор по медицина, се чувстваше като в някакъв сладострастен Дисниленд, чиито чудеса никога не омръзваха. И той се връщаше в този плътски рай при всеки удобен случай.

Момичетата бяха толкова красиви — нежни, тънки статуетки от слонова кост, чиито изящни ръце можеха да възбудят мъжката страст с едно-единствено докосване.

Вярно, че приемаха пари за компанията си, но пък в замяна предлагаха и друго, освен физически наслади. Те знаеха, че мъжете ги търсят не само за да утолят сексуалните си желания, но и за да се спасят от самотата си. И им даваха разтуха, компания и… нещо, което не може да се нарече иначе, освен боготворене.

Защото мъжката психика постоянно жадува за уверения, че именно те, мъжете, са повелителите, господстващият род. И независимо дали водят битки в джунглата на Уол стрийт, или в оризищата на Виетнам, те всяка вечер се връщат вкъщи нетърпеливи да застанат отново на пиедесталите си, да бъдат отново утвърдени.

А американците в Югоизточна Азия дълбоко в себе си бяха разочаровани от новините за промените у дома в Щатите.

Долитаха слухове, че пиедесталите им рухват.

Защото, докато те стреляха с пушките си тук, във Виетнам, у дома се водеше друг вид война. Само че, вместо да подпалват села, участниците в битките подпалваха сутиените си.

Новината за разкрепостяването на жените разтревожи войниците на бойното поле. Как да се бият за освобождаването на една чужда страна, когато вкъщи ги очакваше съдбата на затворници?

И те намираха убежище тук, на „Улицата на веселието“, в прегръдките на най-пленителните жени, които някога бяха виждали. Смолисточерни коси и очи, примамливи усмивки и най-вече една почти детска чувственост, тъй като повечето от тях изглеждаха като едва съзрели девойки с напъпили гърди.

Какъв нектар, каква амброзия! Как беше възможно една страна, която — с изключение на столицата си — бе разкъсвана от борби, окървавена и съсипана, да се снабдява с най-отбрана френска кухня и първокласно вино? Въпреки че селяните умираха от глад в селата си, тук, в Сайгон, нямаше недостиг на пастет от черен дроб или шампанско. Всъщност всичко, което се намираше в Париж, можеше да се намери и тук — освен мир.

Само на десетина мили от „Улицата на веселието“ осемнайсетгодишни войници — момчета от фермите на Дакота, негри от гетата на Чикаго и Детройт — бяха убивани и осакатявани, без да са разбрали за какво всъщност се бият.

Въпреки това много от техните сънародници у дома ги проклинаха за това, че бяха последвали знамето и умираха за страната си.

За един лекар има само два начина да се справи с ужасните рани, които нанасяше войната: като притъпи чувствата си или като им се поддаде.

Ханк Дуайър избра втората възможност. Тъй като битките ставаха все по-ожесточени — за един-единствен ден му се случваше понякога да види десет войници с откъснати от скрити мини крака, той бе така затънал в кръв, че вече се вцепеняваше. Чувстваше се жив само в прегръдките на Мейлинг.

Бяха се запознали на „Улицата на веселието“ при обстоятелства, които отначало бяха комерсиални. Но скоро той се бе уверил, че тези порцеланови богини бяха от изискани семейства, които се бяха разпръснали, разпаднали или просто бяха изчезнали, и че те също идваха на „Улицата на веселието“ жадни за истинско общуване. След една седмица нощни посещения Ханк убеди Мейлинг да се премести при него във вилата с климатична инсталация, където той живееше с други двама офицери — също с ориенталски „булки“.

Те действително бяха положили основите на малка общност. Една от жените вече имаше бебе, другата беше бременна, а Мейлинг, новодошлата, разбра от тях, че връзките й с Америка щяха да укрепнат значително, ако стане майка на дете, чийто баща е офицер от щатската армия.

Ханк прие новината спокойно. Ако му го беше казала Черил, той щеше да се ядоса и да настоява бременността да бъде прекъсната.

Но тук, в Югоизточна Азия, нещата бяха коренно различни: смяташе се, че грижите за децата са изцяло женска работа. А освен това Мейлинг разбираше, че всеки мъж по природа е полигамен, и търпеливо чакаше цяла нощ той да се прибере вкъщи при нея от… „Улицата на веселието“.

 

 

Барни Ливингстън, доктор по медицина, е роден на 16 юни, 1937 г. в болницата „Кингс Каунти“ в Бруклин. Той беше „пуснат в оборот“ на 20 април 1970 г. „във Версайската зала на хотел Сейнт Реджис“ в Ню Йорк.

През времето между възторжения отзив в „Паблишърс Уикли“ и излизането на книгата от печат „Бъркли“ бяха уредили сделка с едно евтино издателство на стойност петнайсет хиляди долара — сума, която според Бил Чаплин бе скромна, но която така зашемети Барни, че той прекара половината ден, като драскаше цифрата в тефтерчето си.

Развеселен, той излезе да отиде на проба за костюма, който си шиеше.

Господи, мислеше си той, докато шивачът го измерваше от всеки възможен ъгъл, този е по-усърден и от лекар. Всичко беше изчислено. Майсторът шивач дори го попита:

— На как се обувате, д-р Ливингстън?

Въпросът го озадачи. Как ли пък се обуват другите? Той не отговори.

— Извинете, сър — рече почтително шивачът, — не чух отговора ви.

— Всъщност не разбрах въпроса ви.

Шивачът се опита да поясни:

— На как застава членът ви…

— Кое?

— Членът ви, сър — отговори той, като посочи възможно най-дискретно чатала на Барни. — При повечето мъже обикновено пада наляво.

Невероятно! Човекът ме пита от коя страна държа оная си работа.

— Ами, да кажем, наляво — каза Барни, избирайки статистически преобладаващото положение. И с надеждата, че измерванията няма да станат още по-подробни.

 

 

— Боже мой, изглеждаш великолепно — възкликна Емили. — Май трябва да внимавам на приема, че току-виж някоя те грабнала веднага.

Той я взе в прегръдките си и рече:

— Слушай, мойто момиче, когато си в една стая с мен, не бих забелязал дори Ракел Уелч.

— А новото „Гадже на годината“ на Бил ще бъде ли там?

— Да — отговори усмихнато Барни. — Помощникът му е уредил всичко.

— Но тя е зашеметяваща.

Барни въздъхна.

— Ох, Ем, знаеш, че искам да бъда моногамен. Искам да сграбча лявата ти ръка и да надяна халката на пръста ти.

Емили не се успокои. Тя знаеше, че, когато някои мъже се окажат в центъра на вниманието, сластолюбието им не закъснява.

— Ами златната богиня на лекарите…

— Имаш предвид Лора?

— Ще видя ли най-сетне това същество, или ти просто си я измислил, за да ме караш да ревнувам?

— Предполагам, че е прекалено заета — отговори небрежно Барни. — Казах на Бил да й изпрати покана, за да знае, че бих искал да дойде.

Двайсет минути по-късно те бяха във фоайето на „Сейнт Реджие“. Естел, Уорън и съпругата му Бъни (която беше в напреднала бременност) вече нервничеха.

— Защо не се качихте? — весело попита Барни. — Рано дошлите получават най-хубавите ордьоври.

Той прегърна майка си, която тази сутрин бе пристигнала със самолет от Флорида.

— Благодаря ти, че дойде — каза той.

— О, Барни, мислиш ли, че бих изпуснала такова голямо събитие? Ако си спомняш, бях библиотекарка. За мен най-великото нещо, което човек може да постигне, е да напише книга.

Уорън направи всичко възможно да потисне пристъпа си на ревност.

— Хайде, да вървим да видим какви лакомства предлага издателска къща „Бъркли“ в чест на автора. Ако не са на висота, утре ще заведа дело.

Те не бяха първите. Даже повечето шампиони вече бяха там. Силно развълнуван, Барни представи майка си, брат си, снаха си и Емили на безсмъртните герои от спортния пантеон.

Този Рафтър Джонсън е най-красивия мъж, когото някога съм виждала — прошепна Естел на Барни.

А като се появиха и другите важни клечки — тези от лекарските среди, — журналистите се видяха в чудо.

Празненството беше в разгара си, когато се появи един неочакван гост. И Емили веднага се досети, че това е Лора Кастелано. Макар и облечена семпло в тъмносин костюм и без никакви украшения, освен златистата си коса, лекарката бе възхитителна. Барни се втурна да я посрещне, целунаха се и той веднага я доведе.

— Ем, запознай се с Лора, — най-добрия ми приятел още от детската градина.

И двете отговориха в един глас:

— Толкова съм слушала за вас…

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Емили, — знам, че сте много заета.

— За нищо на света не бих изпуснала това. Барни, е най-скъпият ми приятел. И мисля, че „Духовният мир на шампиона“ е блестяща книга.

— Аз също — присъедини се Емили. — И щом ви е харесал откъсът в „Спортс Илъстрейтид“, направо ще паднете, като прочетете книгата.

— Но аз вече я прочетох. Барни ми изпрати коректурите.

Най-големите опасения на Емили се потвърждаваха. Тя от самото начало усещаше, че най-дълбоките чувства на Барни принадлежаха на почти легендарната Лора — колкото и да възразяваше той, че приятелството им било платонично.

Тя почувства, че повече не може да поддържа разговора. И като видя един колега от „Спортс Илъстрейтид“, се извини и се отдалечи бързо.

— Страхотно е, нали? — чу Лора зад гърба си.

Тя се обърна и се озова срещу красивия и както винаги елегантен Бенет Ландсман.

— Бен — извика тя. Прегърнаха се сърдечно. — Как си?

— Знаеш отговора — каза той с усмивка. — Как може да се чувства един лекар? Или полужив, или полумъртъв. В този изключителен случай обаче се чувствам щастлив и полупиян.

— Какво ще кажеш за успеха на общия ни приятел?

— И двамата знаем, че той най-много го заслужава — отговори Бенет. — А какво мислиш за тази Емили? Очарователна е, нали?

— Прекрасна е — отвърна Лора. — Нямахме възможност да си поговорим повече, но тя наистина кипи от енергия. Щастливи ли са?

— Знам, че Барни я обича — каза Бенет. — И иска да се ожени за нея. Но по някакви „причини от неизвестен произход“ тя все му отказва. Все пак Барни смята, че ще продължат да живеят заедно и накрая ще я склони.

— Ей, Ландсман, виж какво — смъмри го Лора, — не се обиждай, но не съм долетяла от Бостън просто за среща с класа. Искам да се запозная със звездите. Къде е Джеки Робинсън?

Бенет посочи:

— Виждаш ли онази навалица в другия край на залата? Зад нея е самият той. Аз също не съм се запознал с него и мисля да помоля домакина да ни представи.

— Чудесно. Ти разбутай тази тълпа, а аз ще вървя след теб.

И те се отправиха натам.

Бил Чаплин кипеше от ентусиазъм. Приемът бе надхвърлил очакванията му.

Да наблюдаваш как Джеси Оуенс си говори за бягане с Роджър Банистър (долетял специално за случая) или как Джо Луис и Мохамед Али заемат боксьорски пози пред камерите. Божичко, какъв мач можеше да излезе от това — „черния бомбардировач“ в разцвета на силите си срещу този, който сам се бе нарекъл „най-великия“.

Бил беше помолил Банистър, в момента практикуващ невролог в Лондон, да вдигне тоста:

Той беше кратък и точен.

— Тъй като съм правил и двете, спокойно мога да кажа, че четири часа разговор с д-р Ливингстън е нещо много по-стимулиращо, отколкото четири минути на пистата.

— Мисля, че трябва да поздравим Барни за въображението и проницателността, с които показа, че спортистът има не само тяло, но и душа.

Последваха аплодисменти и докато двамата лекари се ръкуваха пред камерите, Мохамед Али се провикна:

— Ей, докторе, ти забрави да споменеш и мен — аз имам най-много душа в тази зала!

Барни погледна към Естел и Уорън. Брат му сякаш щеше да се пръсне от гордост. Майка му бършеше очите си. И той си помисли: „О, Господи, само ако и татко беше тук…“

 

 

— Взех си автографи от всички.

— Недей, Бъни. Толкова е старомодно — смъмри я Уорън.

— Те обаче не мислеха така. Али даже ми надраска едно стихче върху салфетката.

Барни беше поканил една малка група (която наричаше „домашните“) да продължат празненството в апартамента му на сандвичи с деликатеси и шампанско.

— Ей, Бън, това е чудесно — обади се Лора, докато Уорън пълнеше чашата й. — Ще ни го прочетеш ли?

Бъни извади платнената салфетка от джоба си.

— Кратичко е, но все пак е от Али: „Ливингстън може да е последната звезда, но аз, Али, съм най-добрият, да!“

Всички се засмяха.

— Запази го, Бъни, някой ден може да се окаже ценно — посъветва я Барни.

— Ще направя нещо повече — отговори щастливо тя — ще си го поставя в рамка.

Емили донесе огромен поднос с най-хубавите студени деликатеси, които предлагаше специализираният магазин „Карнеги“, и всички започнаха да дъвчат, сякаш това беше тонизиращото лекарство на доктор Браун.

— Ей, Барни — обади се Лора, вече леко замаяна, — кажи само на нас тук кой според теб беше най-интересният спортист?

— Честно казано, не знам — отвърна той дори по-завалено от нея, — но едно мога да ви кажа. Ако трябваше да избера един-единствен човек на света, с когото да изкарам вечерта… — той направи драматична пауза, после завърши: — това щеше да бъде Емили.

Подпийналата групичка го аплодира.

— И кога е сватбата, Барн? — провикна се Бъни.

Умът на Барни беше твърде размътен, за да може да отговори веднага. Но тогава Емили се намеси:

— Бъни, ти ще си първата, която ще научи — отговори тя, преструвайки се, че й е весело.

— Не, не — възрази Барни. — Няма ли да съм аз?

 

 

Като стана десет часа, Лора се изправи.

— Мразя да развалям купони, но трябва да хвана последния самолет за Бостън.

Бенет също стана.

— Мисля, че на този млад хирург също му е време да се омита. Лора, ако искаш, мога да те закарам. „Ла Гуардия“ ми е на път за Йейл.

— Чудесно, Бен. Тъкмо по пътя ще ме информираш по-подробно как я караш напоследък.

Двамата си взеха довиждане с останалите. Като стигна до Барни, Лора прошепна на ухото му:

— Емили е страхотна. Не я изпускай.

— Няма — прошепна в отговор той.

После изпрати Лора и Бенет до вратата. Когато се върна в стаята, Уорън обличаше сакото си.

— Не знам как я мислите вие, двамата — пошегува се той, — но аз работя, за да изкарвам прехраната, Бъни трябва да води децата на училище, а мама изглежда малко уморена. Така че ще ви оставим сами да се греете на славата си.

После се обърна към Емили и каза:

— Накарай моя голям брат да дойде някоя неделя на вечеря, моля те. Толкова е небрежен.

Най-накрая останаха насаме.

— Е — каза Барни, като се усмихна нежно на Емили, — хареса ли ти вечерта?

— Тя е разкошна.

— Какво.

— Защо не си ми казал досега, че Лора е толкова красива?

— Защото не е — каза просто той. — Искам да кажа, в сравнение с теб…

— Хайде, хайде, в сравнение с нея аз съм нищо. Ще бъда откровена с теб, Барни. Чувствам се страшно несигурна само като разговарям с нея.

— Но защо? Тя е мисис Палмър Талбот. И ние сме просто…

— Не ми излизай отново с този „платонически“ номер. Защо не си признаеш, че между вас двамата има нещо по-специално? Все пак изпратил си й коректурите от книгата си.

— Тя е лекар, а и спортен почитател. Какво трябва да кажа, за да се успокоиш, Ем?

— Нищо.

— А ако кажа, омъжи се за мен и никога повече няма да проговоря на Лора Кастелано? Няма дори да я поканя на сватбата.

— О, Барн — простена уморено тя, — нека да не започваме отново.

— Добре тогава — каза твърдо той. — Да свършим с това веднъж завинаги. Защо не можеш да се омъжиш за мен? Какво, по дяволите, те спира?

Емили започна да плаче.

— Знаех си. Просто знаех, че ще се стигне до това.

— До кое, по дяволите? — този път той бе решил да не й позволява да се измъкне.

— Аз те познавам, Барни. Може би по-добре, отколкото ти самият се познаваш. Ти не искаш само съпруга, ти искаш семейство.

— И какво от това? Съвсем естествено е, когато един мъж и една жена се обичат.

Тогава тя каза с равен тон:

— Барни, аз не мога да имам деца.

За момент настъпи мъртва тишина.

— Откъде знаеш? — попита тихо той.

— Имах проблеми, когато бях студентка, и ми направиха лапароскопия. Тогава видяха, че яйцепроводите ми са напълно препречени. И понеже знам, че ще попиташ, това не може да се оправи с операция.

Барни не знаеше какво трябваше да чувства. Но знаеше какво трябва да каже. Той коленичи до стола й и прошепна:

— Емили, аз обичам теб. Не някакво си дете, което никога не съм виждал.

— Виж какво, Барни, живяла съм с теб и знам, че това, което най-много искаш от живота, е да бъдеш баща.

Риданията й се усилиха и последните й думи бяха почти задушени в плач:

— А аз не мога да те направя такъв.

— Ем, повярвай ми — увещаваше я Барни, — това няма значение. Винаги можем да си осиновим…

— И един ден ще ме намразиш за това — каза тя, като леко се сопна. — Дори ако постъпиш „благородно“. Ще продължиш да живееш с мен и с болката си, че нямаш собствени деца.

И двамата замълчаха.

В известен смисъл Емили бе доказала, че е права. Барни вече агонизираше.

— Нали няма да ме напуснеш, Ем? — възкликна умолително той.

— Не, Барни, ще остана, докато ме изриташ.

„Поне ще имам възможност да поговоря отново с нея — помисли си той, — а и със себе си.“

 

 

Както обикновено ежегодната среща на Американската психиатрична асоциация предостави безредни потпури от кавги, гневни изблици и безброй примери на антисоциално поведение. (В края на краищата те бяха експерти в тази област.)

На литературната сесия Барни прочете студията си на тема „Моби Дик и американската психика“ и беше удовлетворен не само от топлия прием, който тя получи, но и от последвалата покана да се присъедини към редакторската комисия на списанието на асоциацията.

Радостта му обаче бе помрачена. За негов най-голям ужас на последното пленарно заседание наградата за най-забележителни постижения в областта на юношеската психиатрия бе присъдена на прословутия Андрю Химерман. Какво от това, че е написал блестяща монография? Как може едно общество, чиято основна задача е да лекува съзнанието на хората, да удостои този, който бе нарушил грубо системата му от етически правила?

„Може би всичко е политика“, мислеше си Барни, но ако някога се срещна лице в лице с този развратник, ще му кажа какво „мисля за него.“

Съдбата твърдо проявява един настойчив каприз: тя е предопределила, че в една мъжка тоалетна, дори да е с двайсет, петдесет или повече писоари, има ли вътре двама мъже, те неизменно застават един до друг.

Точно по този начин в 4,38 следобед Барни Ливингстън срещна Андрю Химерман.

— Много ми хареса студията ви, д-р Ливингстън — каза по-възрастният психиатър.

Барни не му обърна внимание.

— Предполагам, ще я публикувате в списанието. Нищо, че е строго по темата — продължи любезно Химерман.

Барни полагаше всички усилия да побърза и да се, оттегли от неудобното положение.

Химерман беше озадачен.

— Да не съм ви обидил е нещо, докторе? — попита учтиво той.

— Не — сопна се Барни накрая, — но успяхте да обидите моя приятелка.

— О — каза спокойно психиатърът, — коя ли пък може да е тя?

— Извинете — отвърна язвително Барни — забравих, че в живота ви е имало толкова много, че не можете да помните всичките. Имах предвид Грети Андерсън, доктор по медицина.

— О, господи — изпъшка Химерман.

Те вече миеха ръцете си, този път разделени от редицата умивалници.

— Бих искал да си изясним този въпрос, д-р Ливингстън.

Барни предпочете да замълчи.

Може би няма да ми повярвате — продължи Химерман, — но никога не съм докосвал това момиче. Не отричам, че преди няколко години постъпих некоректно, но…

Барни го прекъсна с цитат от Марлоу:

— „Но това беше в друга страна, пък и момичето е вече мъртво.“

Химерман пребледня. Когато възвърна способността си да говори, беше ясно, че едва намира подходящите думи.

— Нямате представа, колко много ми тежи смъртта на това момиче. Бракът ми е съсипан, жена ми се държи като параноичка всеки път, когато заговоря с привлекателна жена. Загубих съня си, уверявам ви.

— Но, изглежда, с Грети сте спали съвсем спокойно.

— Не, не! Не съм имал нищо общо с това момиче. Тя наистина е истеричка. Всичко е измислица.

— Д-р Химерман — рече Барни, като се опитваше да сдържа нервите си, за да демонстрира собствената си психическа устойчивост, — видях една снимка на вас двамата. Вие бяхте с гащета за тенис, а тя — с доста оскъден бански костюм. Бяхте прегърнати. Филмите на „Кодак“ не отпечатват фантазии.

— О, не — измърмори под носа си Химерман. После ядосано попита: — Разгледахте ли добре снимката?

— Не съм я гледал през микроскоп, но все пак я гледах дълго и внимателно.

— Тогава трябва да сте забелязали, че нейните ръце са около мен, а не обратното.

— Да не би да отричате, че сте завели Грети в „Хилтън Хед“ за срещичка през уикенда?

— Д-р Ливингстън, ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че не е имало никаква среща, че тя е отишла там сама и доколкото знам, е още девствена?

— Ще ми бъде трудно — отговори Барни.

— Добре тогава, ще ви представя някои неоспорими факти — не отстъпваше той, а гласът му ставаше все по-ядосан. — Психиатричната асоциация на южните щати провеждаше годишния си конгрес в „Хилтън Хед“ през уикенда на 17 и 18 април 1966 г. Тогава неин президент бях аз. Мислите ли ме за толкова луд, че да заведа пациентка на такова място?

Барни се въздържа от преценки.

Химерман продължи:

— По време на обедната почивка отидох до басейна и изведнъж онова истерично същество изскочи от храстите и се хвърли на врата ми. Беше придумала един от бодигардовете да направи снимката. Казах й още тогава, че това е краят на служебните ни взаимоотношения и да не идва в определения й час следващия понеделник.

Той спря и въздъхна при неприятния спомен за този злощастен инцидент. После попита:

— Това звучи ли ви приемливо, д-р Ливингстън?

— Да — съгласи се Барни, — но защо нагълтахте хапчетата?

Химерман сведе глава.

— Ще бъда откровен докрай. Хич не ми е лесно, докторе.

— Знам — каза съчувствено Барни.

— Проблемът на това момиче — казвам ви това поверително като лекар на лекар — е патологичен страх от мъжете. Тя е типична истеричка, която се плаши, щом възбуди някой мъж, и после бяга…

Той замълча, после продължи:

— Според мен (надявам се, че това няма да прозвучи като самохвалство) „пренасянето“ даваше резултати и тя беше изумена от чувствата си към мен. Единственият й изход беше да ме дискредитира като обект на любов. Как, по дяволите, го е направила, още не съм разбрал, но по някакъв начин се е добрала до досието ми в картотеката на асоциацията. До този момент вестниците нямаха достъп до него. Бях се заклел пред Комитета по етика, че аз самият ще се подложа на терапия. Само при това условие жена ми се съгласи да не ме напуска, и изведнъж тази болна, ама наистина болна, жена заплашва, че ще свика пресконференция и ще се обяви за последната от редица мои сексуални жертви.

Той погледна Барни в очите и тихо попита:

— Ако това се беше случило с вас… вашата кариера, бракът ви, всичко… всичко да се срути… заради една лъжа… не мислите ли, че в един момент може да загубите самообладание…

Гласът му се загуби.

— Да — рече кротко Барни, защото вече вярваше на този човек. — Вероятно да. Съжалявам, д-р Химерман.