Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Doctors, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2013)

Издание:

Ерик Сийгъл. Лекари. Книга първа

Американска.Първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Коректор: Юлия Шопова

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „БАРД“ — ООД, 1995

София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95

 

 

Издание:

Ерик Сийгъл. Лекари. Книга втора

Американска. Първо издание

Редактор: Владимир Трендафилов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Коректор: Юлия Шопова

Компютърна обработка ИК „Бард“ — ООД Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „БАРД“ — ООД, 1995

София ул. „Княз Борис I“ 60 А тел. 52 01 95

История

  1. — Добавяне

30.

Въпреки че предишната година на Мартин Лутър Кинг му беше дадена Нобелова награда за мир, през 1965 година цялата му философия беше подложена на атаки от страна на нови войнстващи елементи в движението за граждански права.

При основаването на негърската националистическа партия Малкълм Хикс твърдеше: „Времето за мирна съпротива е отминало.“ По ирония на „съдбата“ самият Малкълм беше застрелян след няколко месеца от чернокож революционер, който считаше, че Малкълм не е достатъчно убеден привърженик на насилието.

Писателят Джеймс Болдуин беше прав в предсказанията си, че „на ред е огънят“[1].

 

 

Отношенията между Лора и Палмър също стигнаха до състояние на враждебни действия. Тя въобще не се съмняваше, че това е открита война. И всъщност за пръв път, откакто армията го беше изпратила в университета, Палмър носеше униформа.

Веднъж, когато се върна след една от онези все по-изтощителни трийсет и шест часови смени, тя го завари облечен именно по този начин.

— О, Палмър, на маскарад ли отиваш… или имаш среща с някоя полкова дама?

— Лора, може би си спомняш от дните, когато отношенията ни бяха все още донякъде вежливи, че по линия на запаса съм ангажиран по една вечер в седмицата и по два почивни дни в месеца. Когато поех ангажимента, си мислех, че това ще бъде жертва, но, откровено казано, сега го намирам за огромно облекчение.

— Шибай се, Палмър.

— Е — язвително подметна той, — ако ти не искаш, други пък искат.

Лора въздъхна дълбоко. Тези съпружески престрелки й бяха дошли до гуша.

— Палмър, зная, че си прекалено зает с усъвършенстването на китайския си, за да четеш вестници, но в тях се появи едно ново нещо, което се нарича „развод по взаимно съгласие“, и тъй като сме стигнали до положение, което аз определям като съпружеско rigor mortis[2], мисля, че трябва да се възползваме от него.

— Не ставай глупава — отвърна той. — Ние сме просто двама своенравни типове, които се обичат, независимо от временното разделяне на пътищата им. Настоявам да изчакаме, защото считам, че си принадлежим.

— Затова ли се чукаш наляво и надясно?

— А ти не го ли правиш? Какво ще кажеш за всички онези яки и млади лекари и стажанти?

Лора се разплака повече от безсилие, отколкото от мъка.

— О, Боже, Палмър, не разбираш ли, че се бъхтим до побъркване, за да спасяваме деца. И че, ако ни останат пет минути да полежим в леглото, ние ги използваме за сън? Похотливият ти мозък не може ли да разбере какво означава „дълг“?

— Добре, Лора — каза той с тон на човек, уморен от живота, — аз определено не съм достатъчно квалифициран, за да ти държа лекции за хормоналните импулси. Но ти би паднала в очите ми, ако поне не се опитваше да кривнеш.

Той се стремеше да я нарани и това го знаеха и двамата.

Лора се попита защо търпи всичко това.

 

 

Вера Михалич направи на Барни едно удивително предложение.

Главният психиатър, който през последните два месеца по необясними причини старателно го отбягваше, дойде при него след края на сутрешната визитация и го покани на чашка кафе.

Барни имаше голямо желание да си оправят отношенията и с готовност се съгласи. Той дори й предложи да й купи датско кафе, но тя направи това вместо него и настоя да плати цялата сметка. („В края на краищата, пошегува се тя, аз имам по-висок доход от теб.“)

Барни учтиво и благодари. После на масата в тихата болнична кафетерия той събра смелост да каже:

— Вера, мислех си, че ме мразиш и в червата.

— Не ставай глупав, моята област е психоанализата. Научих се да се освобождавам от тези неща.

— О, радвам се — отвърна той. — Аз самият очаквам с нетърпение моя психоаналитичен тренинг.

При което тя бързо добави:

— Това все още не означава, че те харесвам. Просто зная защо не те харесвам. Причината е, че си много по-умен от мен — обясни тя спокойно и откровено. — И не само това. Твоят подход към пациентите е много по-добър. Трябва да се гордееш с онова, което си постигнал при някои от тях — особено като се има предвид, че винаги зарязваме безнадеждните случаи в ръцете на новобранците. Нали всички ние сме се съсипали през първата си година, тогава защо да не бъде така и с теб?

Барни се усмихна.

— Разбирам, че по някое време ще трябва да ти кажа „благодаря“, но ми се струва, че пресилваш, нещата. Има ли някаква конкретна причина за всички тези ласкателства? Като например да ме информираш, че отпадам от програмата.

— Разбира се, че не.

— О — каза Барни, сега вече в пълно недоумение, защо е бил поканен на този разговор на кафе. Не му помогна и следващият въпрос на Вера.

— Къде спиш, когато не си на работа?

Дали това невротично и двойствено отношение не го водеше към някакъв капан?

— Имам стая в студентското общежитие. Стига, колкото да си смениш ризата, но аз прекарвам малко време там.

— Мислил ли си за апартамент?

— Разбира се. Мислил съм си и за „Уолдорф-Астория“. Но както изчисли един мой познат, лекарите получават някъде към трийсет и четири цента на час.

— Имам предвид да живееш в апартамент с някой друг.

— С теб?

— Е, всъщност бяхме четирима — две момчета и две момичета. Един неврохирург, един педиатър и една моя приятелка, която работи на „Уол стрийт“. Но току-що ни се откри свободно място. Неврохирургът отпадна.

— По средата на семестъра? Защо?

— Скочи през прозореца.

— Боже Господи! — възкликна Барни. — Искаш да кажеш, че се е самоубил?

— Живеем на четиринайсетия етаж, Ливингстън, така че отгатни какво е станало. Тъй или иначе, твоят дял от наема ще бъде двайсет и седем долара и петдесет цента плюс чистене на кухнята веднъж в седмицата. Какво ще кажеш?

— Леле, Вера, поласкан съм.

— Какво означава това — да или не?

— На леглото на неврохирурга ли ще трябва да спя?

— Освен ако не искаш да спиш на пода.

— Е добре — съгласи се Барни, — стига да сменяте чаршафите. Но все още не разбирам защо ми направи това предложение.

— Аз също не знам. Но двамата с моя психоаналитик работим по въпроса.

* * *

По време на специализацията си по вътрешна медицина Сет мина и през онкологичното отделение.

Макар и официалната статистика да приемаше, че близо една трета от всички заболели от рак биват спасени — а за спасени се считаха онези, които живееха още пет или повече години, мястото все пак изглеждаше като зала за мъчения. На онези, които не умираха от неизразимо болезнената смърт, им предстоеше да преминат през ужасното и подобно на изтезание „лечение“. Често радиацията или хемотерапията така ги съсипваше, че смъртта им се струваше по-лека от това наказание.

Онова, което правеше живота на Сет поносим, беше обстоятелството, че сега Джуди стана заместник главна сестра и те често успяваха да си откраднат време за обяд, кафе или поне целувка.

Веднъж госпожа Алпърт, неизлечимо болна от рак на костите пациентка, зърна прегръдката на лекаря и сестрата. Сет и Джуди се смутиха и тръгнаха да се извиняват, но болната жена ги изненада.

— Продължавайте, деца — рече тя с усмивка. — Доставя ми удоволствие да виждам как животът продължава.

Но за някои животът продължаваше твърде дълго.

Стоманолеярът Мел Гаткович беше живо, или по-скоро — умиращо, доказателство за валидността на доклада на главния хирург. Неговите два пакета на ден най-накрая му бяха докарали рак на белите дробове, ангина пекторис и болестта на Рейно — смущение в кръвообращението, което прогресивно намаляваше притока на кръв до крайниците. Това означаваше гангрена на пръстите на ръцете и краката му и необходимост от ампутация.

Но сега вече той беше твърде болен, за да пуши, твърде болен, за да яде, и все повече губеше способността си да говори. Единственото нещо, което можеше да предаде с известна точност, беше страданието, което никакви лекарства не можеха да облекчат в поносимата степен.

Той влизаше в рамките на експеримент, разрешен от Министерството на здравеопазването на Съединените щати, и получаваше дози хероин, но дори и това не сложи край на страданията му.

Сет тъкмо помагаше на доктор Барт Нелсън, когато Дорис, съпругата на Мел, го притисна в коридора до стената.

— Не издържам, като го гледам така, докторе. Той страда толкова много. Не можете ли да направите нещо?

Тримата й синове стояха зад нея заедно с жените си и приличаха на гръцки хор, пеещ ектения на скръбта.

— Боя се, че направихме всичко, което можем — отвърна доктор Нелсън, колкото се може по-състрадателно. — Просто трябва да изчакаме естествения ход на нещата.

— Колко време ще трае това, докторе? — угрижено попита най-големият син.

— Честно казано, не знам. Може да свърши всеки миг. Но, от друга страна, той е толкова корав, че може да изкара няколко дни… може би дори и седмица.

Дорис се обърна умолително към Сет.

— Не мислите ли, че е нечовешко един толкова силен мъж да свършва така. Онзи в леглото вече не е Мел. Това не е човекът, за когото се омъжих преди трийсет и пет години. Самият той не би искал това да продължи. Дори и куче не заслужава такова страдание.

Сет кимна в знак на съгласие.

Дорис се обърна отново към доктор Нелсън:

— Знаете ли, всяка вечер, когато излизам от болницата, отивам на църква. Падам на колене и започвам да се моля: „Господи, вземи този човек. Той иска да дойде при теб. На никого не е сторил нищо лошо. Защо не го целунеш и не вземеш дъха на живота му?“

И двамата лекари бяха покъртени, но Нелсън беше виждал много жени като Дорис Гаткович и си беше изградил нещо като емоционален имунитет.

— Мисля, че всички се молим за това — каза той тихо. Лекарят потупа скърбящата жена по рамото, кимна на синовете и тръгна с поглед, прикован в земята.

Но Сет не можа да се откопчи от тази обезумяла от страдание група.

Най-големият син се опита да успокои майка си.

— Успокой се, мамо, няма да продължи дълго.

— Не, не, дори една минута е твърде много. Защо Господ не откликва на молбите ми? Защо не го избави и не го остави да умре. Идва ми да отида там и да откъсна всички онези маркучи, забодени в ръцете му.

— Спокойно, мамо, спокойно — мърмореше синът й.

— Не ме е грижа, не ме е грижа — викаше тя. — Искам той да спре да страда.

Семейство Гаткович се скупчи около майката, сякаш за да я предпази от болката, която всички усещаха да се излъчва от леглото на баща им.

Те едва ли забелязаха младия лекар, който стоеше наблизо като безмълвен свидетел на мъката им.

 

 

Сет беше направил графика си така, че нощните му дежурства да съвпадат с тези на Джуди. Беше седнал недалеч от телефона за спешни повиквания и се караше на колегата си Джоуел Фишър, че пуши.

— По дяволите, как можеш да правиш това, Джоуел, когато във всяка стая на този етаж имаш доказателства за онова, което вършиш с тялото си?

— Нищо не мога да направя, Сет, наистина не мога — възрази той. — Колкото и глупаво да звучи, единственото нещо, което ми помага да понасям страданията им, са няколко дръпвания от цигарата.

— Добре — каза Сет и се изправи с намерение да излезе на чист въздух. — Аз обаче тук не оставам — не ща и мен да вкараш рано в гроба.

Докато вървеше по тъмния коридор, Джуди го пресрещна и му прошепна:

— Франсин отиде да вечеря. Сами сме.

— А Джоуел? — запита той, махвайки с ръка към мястото, където младият лекар се наслаждаваше на никотиновия си успокоител.

— Аз ще поприказвам с него — рече тя окуражително. — Кои са любимите му теми?

— Сексът — ухили се Сет. — В момента е пред развод. Разкажи му за различните момичета, с които можеш да го запознаеш.

— Но аз не познавам такива.

— Тогава ги измисли. Дай ми само пет минути.

Джуди кимна. Но преди да се обърне и да тръгне, Сет я сграбчи за ръката и прошепна:

— Това ли е правилното решение — редно ли е да правя това? Страх ме е.

— Зная — отговори тя. — Но клетият човек не трябва да страда по този начин.

— Но се кълна, че, ако не е в съзнание, за да ми даде съгласието си, аз няма да го направя. Той трябва да ми даде съгласието си.

След което двамата тръгнаха в различни посоки.

Сет взе от сестринската стая лекарството, което трябваше да бъде дадено на господин Гаткович в три часа след полунощ. В джоба на връхната си дреха носеше един допълнителен флакон.

После влезе в стаята на болния. Трудно беше да се каже дали Гаткович е буден, или спи, тъй като той живееше в една упойна зона на здрач, която предлагаше удобствата и на двете състояния.

Сет се приближи до леглото. И в двете ръце на болния влизаха интравенозни системи, но лявата беше над завивките. Сет я взе в дланта си и промълви:

— Господин Гаткович, ако ме чувате, моля ви стиснете ръката ми.

Той усети грубите му пръсти да се пристягат около неговите.

— А сега, Мел, ще ти задам няколко прости въпроса. Ако отговорът е да, стисни ръката ми веднъж, а ако е не — два пъти. Разбираш ли, Мел?

Пръстите му се свиха. Веднъж.

— Мел — продължи да го разпитва Сет, — лекарите казаха ли ти, че ще умреш?

Едно стискане.

— Страхуваш ли се?

Две стискания. Той се беше подготвил за смъртта.

— Много ли е мъчителна болката?

Еднократното стискане беше по-силно от преди.

— Би ли искал да ти помогна? Искаш ли да направя така, че да заспиш завинаги и да не усещаш повече болка?

Болният сграбчи ръката на Сет и не пожела да я пусне. На Сет му се стори, че той казва: „Избави ме от това телесно мъчение. В името на Бога спаси ме.“

— Разбирам, Мел — прошепна Сет. — Не се безпокой, ще ти помогна.

За подкожната игла нямаше никакъв проблем. Сет трябваше просто да извади временно една от системите и да вкара среднощната доза морфин.

След миг болният беше в безсъзнание. Тогава Сет пусна в действие морфина за три часа след полунощ и най-накрая флакона, който тайно беше донесъл. Той сложи трите празни ампули в джоба си, погледна спокойното лице на болния и прошепна:

— Бог да ви благослови, господин Гаткович.

И после излезе на пръсти.

 

 

Смъртта на Гаткович беше установена по-късно през същата нощ. Според смъртния акт, подписан от Джоуел Фишър, д.м. и Сет Лазаръс д.м., смъртта беше настъпила вследствие на многобройни карциноми и белодробна недостатъчност.

Когато й съобщиха по телефона, вдовицата избухна в сълзи и изплака:

— Слава Богу, слава Богу.

 

 

Веднъж щом пациентите от хроничното отделение получеха хапчетата си за сън, Барни Ливингстън вече имаше относително малко проблеми до края на нощната си смяна. Разбира се, понякога в спешното отделение се случваха беди, но те най-често бяха резултат от отравяния в събота вечер. Неспособен да заспи в близост с онова, което си представяше като потресаващи и болезнени кошмари, той използваше свободните си часове за четене. А много скоро и за други неща.

В началото започна да говори по телефона с разни съученици, за които знаеше, че също са на нощна смяна. (Лора се опита да синхронизира нощните си дежурства с неговите.) Освен това можеше да се обади и на колеги, работещи на Западния бряг, които по това време всъщност излизаха от дневна смяна и се готвеха за вече митичния здрав нощен сън.

По време на един от тези разговори Ланс Мортимър нехайно отбеляза:

— Между другото дал съм името ти на Линдзи Хъдсън.

— Кой, по дяволите, е той или тя?

— Ами, мисля, че самият Линдзи не е успял да стигне до някакво становище по този въпрос. Но както и да е, бяхме заедно със същия този човек в колежа и сега той работи като редактор във „Вилидж войс“. Попита ме дали познавам някой образован лекар, тъй като те очевидно се срещали по-рядко от доброкачествените тумори. И аз му препоръчах теб.

— Благодаря ти, Ланс — отвърна Барни, искрено поласкан. А после се пошегува: — А как стана така, че не му предложи две имена!

— Доктор Ливингстън, откровено казано, не можах да се сетя за друго име.

 

 

Ланс се оказа прав и два дни по-късно Хъдсън от „Вилидж войс“ се обади на Барни и го попита дали би написал някоя кратка статия върху психодинамиката на „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Олби.

Барни прие предложението с радост и направи няколко недвусмислени намека, че и за в бъдеще би приел подобни покани.

Очевидно той беше и човекът, способен да оцени кинобиографията на Фройд на режисьора Джон Хюстън — филм, за който заключителните думи на Барни бяха: „Може би двата най-безуспешни петдесетминутни сеанса на Учителя.“

Тази статия привлече погледа на един редактор от наскоро появилия се „Ню Йорк ревю ъф бокс“, който покани Барни на обяд в „Четирите сезона“. Оказаната чест беше толкова зашеметяваща, че Вера се съгласи да го замести.

На другия ден му беше изпратено копие от романа на Пастернак „Доктор Живаго“ с молба за анализ на тема „Лекарите в литературата“, а за целта „Живаго“ трябваше да му послужи като трамплин.

— Трябва да съм бил луд, че да поема този ангажимент, Кастелано — докладва той същата вечер. — Това е равносилно на интелектуална наглост.

— Хайде, Барн, съдейки по малкото, което съм чела, това е изцяло линията на, „Ревю“. Освен това знам, че можеш да направиш страхотно нещо.

Тъкмо когато Барни се канеше да затвори телефона, тя изведнъж каза:

— Ей, Ливингстън, това е за първи път.

— Какво искаш да кажеш?

— За първи път се налага аз да ти вдъхвам увереност.

 

 

Вера Михалич все по-малко и по-малко беше в състояние да поддържа платонически (или в този случай професионални) отношения със своя колега-литератор, с когото делеше общ умивалник, душ, а понякога дори и паста за зъби.

Сексът отдавна изпъкваше в психоаналитичните й сеанси като важен проблем — като това уточнение, разбира се, е толкова излишно, колкото и твърдението, че китът играе важна роля в романа „Моби Дик“. Вера имаше един личен проблем и това беше страхът й от мъжете. Веднъж тя се опита да впечатли психоаналитика си с обобщения вид на схващанията си по този въпрос: „Те са или твърде фалични, или твърде енцефалични…“ или с други думи, безкрайно под или над нея. Това е, теоретизираше тя, женската версия на така наречения комплекс на двойствения образ, който кара мъжете да делят жените на противоположни категории.

Лекарят на два пъти беше проявил огромен интерес към идеята й. Най-напред, когато Вера изказа становището си, и после, когато го запита дали смята, че си струва да го предложи на някое списание. Тя дръзна дори да представи парадигма за нормалност, опираща се на качествата, които откриваше в личността на Барни Ливингстън.

И тъй, в името на научното изследване, любопитството, а също и надеждата да не навърши трийсет години все още като девственица тя реши да се отдаде на Барни телом и духом (психиката си запази за кушетката в кабинета на психоаналитика).

Вера, естествено, не можеше да руши чудесната дружелюбна атмосфера в квартирата си и затова реши да предложи тялото си на Барни по време на някое от нощните дежурства.

Съквартирантката й Пеги се учуди, когато видя Вера да излиза точно в единайсет часа, в момента, в който започваха новините.

— Мислех си, че тази нощ не си на работа, Вера.

— В хроничното отделение има, един лунатик — отвърна тя, слагайки парфюм „Джой“ зад ушите си.

— Че има ли други? И не са ли затова там?

— Този е специален случай — отговори Вера.

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Пеги.

— Комплекс на двойствения образ — рече Вера.

— Никога не съм го чувала.

— Проблемът е съвсем нов — обясни тя. — Всъщност смятам да напиша статия за него.

— О, Боже, Михалич, не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за работа. Защо не съблазниш един от онези симпатични млади лекари? Те сигурно умират за секс.

— Откъде знаеш?

— Барни спомена такова нещо.

— Така ли? — подозрително попита Вера. — Кога беше това?

— Тази сутрин. На закуска. Ядяхме пуканки — отвърна Пеги.

— Ох — каза Вера. — Пуканки, това е хубаво. Ще се видим по-късно.

— Ще се бавиш ли много?

— Не знам. За първи път се сблъсквам с такъв проблем.

 

 

Барни беше страшно уморен. Един от хрониците реагира по неочакван начин на седативите и така се разбесня, че се наложи чак да му вържат ръцете и краката, за да му сложат една солидна доза торазин.

И тъй като Барни се оказа първи на местопроизшествието, той трябваше сам да се бори с човека до идването на хората от охраната. Когато се върна в дежурната стая, вече беше твърде уморен, за да застане отново пред пишещата машина. Затова си легна на леглото, вдигна слушалката и помоли телефонистката да го свърже с Детската болница в Бостън.

Воденето на лични разговори по служебния телефон, разбира се, беше съвсем неетично. Но не бяха ли това обичайни лекарски контакти?

— На телефона е доктор Кастелано — обади се уморен глас.

— Ей — отвърна Барни, — изглеждаш уморена като мен.

— О, Барни, няма да повярваш каква нощ прекарах. Защо децата винаги качват температура в полунощ?

— Кой знае? — каза той. — Може би по този начин пипват по-ниски тарифи, както е при телефонните услуги.

— Не — отвърна тя. — Те пипват мен. Освен това се страхувам, че аз съм най-добрият лекар в моята смяна. Не се шегувам. Просто другите са истински некадърници.

Лора тъкмо му разказваше колко много се е качил в очите на Палмър, откакто е почнал да публикува материалите си в „Ню Йорк ревю ъф бокс“, когато Вера Михалич слезе от асансьора на етажа на Барни.

— Това е типично за този сноб — натякна Барни. — Външните прояви винаги го впечатляват. Защо не се върнеш в Ню Йорк, където наистина те обичат. Всъщност защо не дойдеш през следващия си свободен уикенд? Мога да те подслоня.

Вера стоеше скрита, но така че да чува разговора.

— Мислех, че живееш с някого — каза Лора.

— О, не, това е чисто делова спогодба — отвърна той. — Мисълта ми е, че Вера Михалич е за секса каквото са мравките за пикника.

Вера се затича към асансьора с навлажнени очи и затова не чу смекчаващите комплименти на Барни.

— Но тя наистина е добър човек, Лора. Искам да кажа, че външният вид не е единственото важно нещо.

— Барни, това изявление, дошло от твоята уста, звучи направо революционно.

— Слушай, Кастелано, скоро започвам психоаналитичен тренинг и искам да сложа ред в поведението си, така че човекът да може бързо да приключи с мен. В момента работя върху временното смекчаване на либидото си.

Лора се засмя.

— Какво толкова смешно, Кастелано?

— Доктор Ливингстън, вашето либидо ще затихне, когато ябълката роди круши.

— Това комплимент ли беше, или критична бележка?

— Това е факт, Барни. Ей, виж какво, сигналната ми лампа мига. Имат нужда от мен в спешното. Обади ми се в четвъртък след полунощ.

— Добре. Предай добрите ми чувства на Палмър.

— Защо не — Замислено рече тя. — Изглежда той не се нуждае от моите.

Барни затвори телефона и смаяно тръсна глава. Защо, по дяволите, стои при този студенокръвен и глупав негодник?

 

 

Най-накрая, в седем часа сутринта смяната му свърши и той измина пеша разстоянието от около осемстотин метра до апартамента си, просто за да освежи белите си дробове и да възвърне кръвообращението в краката си.

Когато пристигна, там нямаше никой и той влезе в банята, за да измие зъбите си преди лягане.

Навсякъде бяха пръснати разбити стъкла. Всичките му тоалетни принадлежности — и особено еротичният му арсенал, който се състоеше от афтършейв „Олд спайс“, дезодорант и т.н. — бяха изпочупени и разпилени навсякъде по пода. Надписът върху огледалото, направен с пяна за бръснене, гласеше: „Дано да пукнеш!“

Той реши, че става дума за необоснован израз на враждебност от страна на Вера.

 

 

Точно когато беше измел (дано!) и последното стъкълце и когато се беше справил донякъде с хаоса в банята, телефонът иззвъня.

„Божичко, помисли си той, надявам се това да са хората от отдела за борба с насилието, които се обаждат да ми кажат, че Михалич е в усмирителна риза.“

— Ало — излая той, — тук е доктор Ливингстън.

— Барни, можеш ли да ми кажеш защо всички психиатри са луди?

Беше Лора. И в гласа й имаше раздразнение.

— Кастелано, можеш ли да ми кажеш кой, по дяволите, е счупил всичките ми флакони?

— За какво говориш? Сега виждам, че и ти си луд като останалите си колеги.

— Ей, Лора, не съм си лягал от близо два дни, в банята ми току-що е паднала атомна бомба и така съм се смахнал, че ще си взема багажа и ще се преместя в най-близката лудница.

— Ливингстън, преди да тръгнеш, бих искала да ти прочета едно писмо, което ей сега получих от Грети Андерсън.

— Не може ли да ми го спестиш? Наистина не съм в подходящо настроение.

— Не — отвърна тя неумолимо. — Затвори си устата и слушай.

Скъпа, Лора,

Надявам се, че си добре. А моят дух е извисен като знаме на четвърти юли, защото аз победих фобиите си и се присъединих към човешката раса като зряла жена.

— Лора, за Бога — запротестира Барни, — необходимо ли е да слушам възторжените й излияния за това, че Земята се въртяла?

— Просто чуй и останалата част.

Тя прочете:

И нещо повече, аз наистина извадих късмет. Това е истинската любов. Анди казва, че никога не е познавал толкова прекрасна жена като мен…

— Кой по дяволите е Анди? — попита той.

— Андрю Химерман — глухо отвърна Лора.

Онзи Андрю Химерман? Имаш предвид човека, който написа онази велика книга за развитието на егото при тийнейджърите?

— Същият. Явно е поработил и върху егото на Грети… от коленете нагоре.

— Какво? — рече Барни с негодуванието на праведник. — Това е абсолютно непрофесионално и точно онова, което бих могъл да очаквам от хистеричка като Грети Андерсън. Лора, в института си карала стаж по психиатрия. Не си ли чувала някога за „пренасянето“?

— Извини ме, Барни, но тук пренасянето явно е на особено голямо разстояние. Очевидно е, че току-що са прекарали един уикенд в Южна Каролина.

— Вярваш ли на тези идиотски фантазии?

— Хартията, на която ми е писала, носи печата на „Хилтън Хед“.

— Значи е отишла там, за да фантазира.

— Сигурно моменталната снимка с тях двамата до басейна също е плод на въображението.

— Може да са били на конференция.

— Тогава защо са се увили един около друг на джуфка?

— Леле, това е ужасно. Чувал съм май, че тия неща понякога се случват. Искам да кажа, че той не е първият, който влиза в забранена зона.

— Така е. Но е първият, който влиза в Грети, и там е цялата беда.

— Кастелано, ако това е вярно, Химерман заслужава да бъде уволнен. Но освен това смятам, че сега ми крещиш, защото се нуждаеш от основателна причина да смъмриш някого, задето се е отнесъл непочтено с някоя друга жена.

Лора известно време не отговори.

— Мисля, че си прав, Барн — тихо отвърна тя.

— Палмър продължава ли да хойка?

— Ами да кажем, че в момента си позволява завишена честота на сексуалните контакти.

— Ти не заслужаваш това, Лора — каза той тихо.

— Да оставим това, Барни. Обадих ти се да поговорим за Грети.

— Извинявай, но Андерсън може да се грижи сама за себе си. Тя е голямо момиче.

— Аз също съм голямо момиче, Барн.

— Не, ти не си — нежно каза той. — Ти се нуждаеш от някой, който да се грижи за теб.

Изведнъж в другия край на линията настъпи тишина.

— Всичко е наред, Лора. Не плачи. Приятелите са за това.

— О, Боже, Барни — рече тя. — С какво заслужих приятел като теб?

— Премести се в Бруклин — каза той жизнерадостно.

— Сега си лягай, а довечера ще поговорим пак.

Бележки

[1] Става дума за есе от чернокожия американски писател Джеймс Болдуин, посветено на проблема на расите в СЛ111. — Б.пр.

[2] Вкочаняване на умъртвен. — Б.пр.