Ерик Сийгъл
Лекари (17)

16.

Когато пристигнаха в болницата, там вече ги очакваше медицинска сестра, която моментално подкара Бенет в инвалидна количка към рентгеновото отделение, без да се бави с обичайните отегчителни формалности и документи. А там, за да разчете снимките, беше не друг, а самият Кристофър Даулинг, доктор на медицинските науки, член на Американския хирургически колеж, член на военно фармацевтичната служба, главен ортопед. След няколко минути пристигна и деканът Холмс. Докато Даулинг се движеше предпазливо около пострадалия крак на Бенет, който все повече се подуваше, деканът Холмс каза тихо:

— Добро, представяне, Ландсман. Тези юристи така и не разбраха какво ги шитна.

— Откровено казано, сър, и аз не разбрах какво ми шътнахте — обади се Бенет. — Какво точно имаше в спринцовките?

— Ксенокаин, първокачествено болкоуспокояващо — и да благодарим на Бога за фармакологията и в частност за дюкозолидана — най-новото противовъзпалително средство.

До този момент Скип и Барни наблюдаваха мълчаливо от ъгъла. Но сега по-възрастният студент прошепна:

— Четох за тоя дюкозолидан. Мисля, че са го изпробвали на коне или нещо подобно. Но не знаех, че е пуснат по аптеките.

— Нима? — отвърна Барни със сдържан тон, противоречащ на назряващото му негодувание. — Може би, ако даде сериозни странични ефекти, Даулинг ще ти опише и ще обогати библиографията си с още една статия.

Когато двамата старши лекари напуснаха стаята, Скип и Барни приближиха до пострадалия си приятел.

— Как е положението, братко?

— Не ме боли вече — отвърна той с пресъхнала уста. — Инжектираха ми нещо.

Този път Барни дори не се осмели да попита какви още чудотворни лекарства са изпробвали.

— Каква е диагнозата? — поинтересува се Скип, като безуспешно се опитваше да звучи невъзмутимо.

— Скъсване на ахилесовото сухожилие и то, както личи, доста сериозно. Поне няма нищо счупено.

Барни разбираше малко от спортни злополуки. Беше му ясно, че сухожилието на Бенет не е било напълно скъсано, когато са му били инжекциите. Явно с тях така го бяха излекували, че нараняването беше станало сериозно и сега се налагаше оперативна намеса.

— Ей, момчета — каза Бенет с дрезгав, изморен глас, — защо не потегляте? Особено ти, Ливингстън. Ще трябва да ми водиш бележки следващите няколко дни. Може дори да пропусна великото отваряне на мозъка.

— Не се тревожи за това — намеси се деканът Холмс, пристигнал навреме за репликата си. — Още рано сутринта ще ти пратя най-добрия невролог в болницата. Той ще те държи в течение. Само си гледай спокойствието.

— Ще се оправиш ли сам, Бен? — попита Барни, който вече се чувстваше гузен, че напуска приятеля си.

— Няма проблеми. Ще се постарая да взема телефонните номера на всички по-хубавички сестри.

 

 

Неврологът разцепи черепа на Барни. Поне такова беше усещането му, докато наблюдаваше как професор Франсис Джеймс демонстрира разрязване на две главата на труп.

Това, което последва, не бе толкова впечатляващо. Под разполовения, подобен на кокосов орех череп се показа свещеният инструмент, наречен мозък, върховният орган, който прави човека по думите на Хамлет „благороден с разума си…, венец на всички живи твари“. Приличаше просто на малка плесенясала глава цветно зеле.

Джеймс описа набързо основния му строеж:

— Имаме два мозъка или, иначе казано, дясното и лявото мозъчно полукълбо са два огледални образа. Все още не знаем защо това е така нито дори какви точно са функциите на всяко полукълбо.

След това професорът посочи двата дяла:

— Забележете, че темпоралният е под хипоталамуса, който, макар че тежи само 2,83 гр., е главният център за регулация на апетита, секрецията на жлезите, сексуалността и безброй емоционални състояния, включително и така нар. „център на гнева“.

Барни се чудеше дали единствено на него му прави впечатление, че науката може с математическа точност да определи мозъчния участък, възпламеняващ гнева, а все още не е открила центъра на любовта.

 

 

На обяд в стола Барни се постара да се скрие в най-отдалечения ъгъл, но Лора го откри.

— Какво стана снощи?

— Спечелихме — отвърна той сухо.

— Знаеш какво те питам. Какво стана с Бенет?

— Извинявай, Кастелано, но не съм домашният му лекар. Освен това аз самият съм издран от глава до пети и чувствам душата си провиснала като херния.

Лора седна срещу него на масата.

— Ливингстън, мисля, че следването те прави необщителен, параноик и темерут.

— Това е естественото състояние на нещата. Така имам всички шансове да стана президент на АМА^[1].

— Моля те, Барни. Кажи какво стана с Бенет.

Той я погледна с кървясали очи, опасани с тъмни сенки, и отговори:

— Получи най-доброто лечение, което с никакви пари не може да се купи.

Лора скръсти ръце в знак, че е готова да чака и до следващата ледникова епоха, само и само да чуе обяснението.

— Добре де, добре. Наблъскаха го с куп новоизфабрикувани лекарства. После го накараха да играе със скъсано ахилесово сухожилие. Това е.

— Страшно глупаво според мен.

— Ти май не разбираш, Лора. Важното е, че спечелихме двубоя — той въздъхна и добави: — Сега разбирам защо се казва Купата на злоупотребите. Не бих се изненадал, ако след дипломирането си Мак Уилкинсън помогне на Бенет да осъди Медицинския факултет за един милион долара.

— Защо, нали не е осакатен?

— Засега не е. Ако е късметлия, само след няколко месеца ще може да ходи без патерици.

 

 

Вечерта Барни посети Ландсман в стаята му в частното крило на болницата. Когато отвори вратата, видя с изненада двама мъже в бели престилки, явно новозавършили, които сочеха с показалка някакъв необикновен предмет върху болничния поднос на Бенет — същия макет на човешки мозък, какъвто Джеймс беше използвал на лекцията си.

Когато видя Барни, Бенет се обърна към посетителите си:

— Имате ли нещо против да спрем дотук, момчета? И моите полукълба вече пламнаха.

Двамата млади доктори кимнаха, а единият, накичен с папионка, рече:

— Довечера и двамата сме на нощно дежурство, Бен. Ако те осени вдъхновението, само помоли да ни извикат. Ако не, ще се видим утре сутрин. Чао!

Барни огледа стаята на Бенет. Почти във всеки ъгъл имаше разтворен учебник, тетрадка или някоя част от пластмасовия модел. На приятеля му явно не липсваше педагогическа помощ.

— Я гледай ти! Можеш да основеш частен медицински колеж, Бен. Тези сигурно няма да ти трябват — и той хвърли на леглото написаните под индиго копия на следобедните лекции. — Започвам да ти завиждам.

— Недей, Барн, мога да те уверя, че не си струваше цената.

— Боли ли те кракът?

— Не особено. Но ми е неприятно, че трябва да остана толкова дълго в болницата.

— Опасяваш се да не изостанеш с материала ли?

— Не, за Бога! Ако продължават така да ми помагат, до края на седмицата ще съм готов практикуващ лекар.

В този момент иззвъня телефонът. Барни вдигна.

— Добър вечер — поздрави глас на възрастен мъж. — Стаята на господин Бенет Ландсман ли е?

— Да, кой го търси, моля?

— Баща му от Кливлънд.

Барни подаде слушалката на Бенет. „Защо, дявол да го вземе, баща му говори с немски акцент?“

 

 

През април 1945 година ураган от пламъци погълна дървените бараки на концентрационния лагер Нордхаузен. Американските военномедицински власти решиха, че само пълната евакуация и унищожение на заразените постройки могат да спрат разрастващата се тифна епидемия.

Вечерта последните оцелели се качиха на военните камиони, които трябваше да ги откарат в един от съюзническите лагери за разселени.

Хана Ландсман се чувстваше достатъчно добре, за да може да пътува, но се наложи двама войници да й помогнат да се качи в камиона. Хершел беше до нея.

В камиона се разнасяше гълчава от тревожни гласове. Макар да бяха съобщили на бегълците на родния им език, че отиват в заведение за възстановяване и лечение, те все още не вярваха. Колко пъти през изминалите години нацистките поробители им казваха, че ги водят в „трудов лагер“ или „болничен център“?

Единственото средство за общуване беше безсловесният език на страданието. Някои от поляците и немците говореха помежду си идиш. Но как биха могли да разговарят гръцките докери от еврейски произход с бившите виенски учители. Вариантът на идиш, който те знаеха, се наричаше ладино^[2] — разновидност на испанския, на който са говорели предшествениците им, прогонени през 1492 г. от Испания и преселили се на изток. Няколко души, като Хершел, знаеха английски.

Щом конвоят спря на пътя, за да могат недохранените пътници да похапнат малко, Хершел приближи един младичък войник и го попита:

— Извинете, сър, къде точно отиваме?

— Не ви ли казаха, приятелю? — изненада се ефрейторът, който говореше с акцент на жител на Нова Англия. — Караме ви на едно място, където ще можете да отпочинете и да се съвземете, а хората там ще ви помогнат да откриете близките си. Мястото се нарича РЛ^[3] лагер. Това значи…

— Зная какво означава, сър. Ще бъдете ли така добър да ми кажете къде се намира?

— Нашият лейтенант каза, че е в Берген-Белзен, сър.

След тези думи слабото тяло на Хершел се разтресе. Известията за ужасяващите размери на нацистките зверства там, за стотиците хиляди мъртви и осакатени бяха достигнали вече до всички. Не е ли това поредната жестока игра на съдбата? Да не би отново да са в ръцете на нация поробители?

Хершел се повлече обратно към камиона. Докато се качваше, един войник му предложи шоколад, но той поклати отрицателно глава.

— Какво има, Liedchen^[4]? — попита Хана разтревожено.

— Нищо, нищо — отвърна той, като направи героично усилие да прикрие отчаянието си.

Но, разбира се, Хершел се заблуждаваше. Подобно на Дахау по на юг Белзен се превръщаше от лагер на смъртта в спасителен лагер.

Храна и лекарства имаше в изобилие и скоро се сформираха различни благотворителни организации като Международно общество в помощ на евреите, или Организация за възстановяване и подготовка, учредени от разни международни институции, нагърбили се с внушителната задача да установяват самоличността на живи и мъртви. А и да се опитат да съберат разпръснатите семейства и да помогнат на бежанците да се приберат по „домовете си“ — макар че думата нямаше вече същия смисъл за тях. Кой имаше сили да се върне там, където „сънародниците му“ го бяха предавали толкова пъти на нацистите? Възможностите бяха само две — англоезичните държави или Палестина.

Хершел имаше брат, емигрирал в началото на тридесетте в щата Охайо, и това му даваше достатъчно основание да се кандидатира за САЩ. Най-голямата му мечта сега беше да принадлежи към щедрата нация, чиито ангели-спасители го бяха освободили. Веднага щом Американската лагерна комисия започна да заседава, Хершел и Хана подадоха официална молба да живеят в Америка.

Офицерът от комисията им зададе няколко формални въпроса, включително дали Хершел не е комунист. Той отвърна с чувство за хумор, което впечатли интервюиращия:

— Сър, възможно ли е според вас някогашният собственик на най-голямата фабрика за кожени изделия в Германия да е нещо друго освен капиталист?

И така на Хана и Хершел им оставаше единствено да чакат, докато издирят брат му и уредят спонсорство.

И те зачакаха.

Беше средата на лятото, когато от Кливлънд, щата Охайо, пристигна писмо от някой си Стивън Ланд. Авторът на писмото поясняваше, че е същият, с който „Херши“ бил израснал в Берлин. Само че вече не се казваше Щефан Ландсман. „Не исках да запазя нищо немско — обясняваше той. — Дори купих комплект грамофонни плочи, за да залича всякаква следа от акцент.“

По-нататък изразяваше голямата си радост, че брат му и снаха му са оцелели след варварския геноцид, но останалата част от писмото беше мрачна: „Доколкото, ни е известно, единствено вие от целия род сте се спасили от пещите. Каинелсонови, Шпигелови, както и братовчедите Винер, всички са били депортирани в Освиенцим.“

Най-тежки за Хершел и Хана бяха заключителните му думи: „Заедно с вас скърбя за малката Шарлоте. И макар че никой не може да заеме нейното място в сърцата ви, и двамата сте достатъчно млади, за да имате други деца. И това е благословия.“

Когато прочете тези думи, Хана зарида така безутешно, че Хершел не можа да я успокои. А и как ли би могъл, след като и той самият плачеше.

 

 

Бюрократичните усложнения се оказаха безконечни. Дойде есен и жителите на превърнатия вече в село лагер Берген-Белзен живееха в унило очакване, придружено понякога от изблици на нервно нетърпение. Всички чакаха с трепет да ги разпръснат като семена, които ще бъдат посети на нова земя и дай, Боже, да разцъфнат.

През декември селото наброяваше все още няколко хиляди жители, сред които бяха и Хершел и Хана Ландсман.

Беше Коледа за войниците, а бившите затворници евреи честваха празника Ханука, който отбелязваше освобождението на дедите им от тираничните сирийци през II век преди Христа.

Въпреки студа и неуютните жилища беше време да се празнува. Военните свещеници събраха група доброволци и направиха огромен свещник, чийто пламък с всяка нощ ставаше все по-силен, докато най-накрая осем светлини, възвестяващи новородената свобода, разпростряха сиянието си далеч над земята на бившите потисници. Имаше песни, танци и веселие.

Святи Боже, Ти си нашата канара.

Славим безпределната Ти сила.

Ти си щитът срещу нечестивата тълпа.

Теб се молим за закрила.

От злите сили на нощта.

Могъщият Ти жезъл ни спасява.

Дори да слезем в долината на смъртта.

Пак словото Ти сила ни дарява.

— Какво има? Защо не пееш? — смъмри Хана съпруга си.

— Как да пея, че „Бог ни спаси“, след като Той ни обърна гръб? Американската армия ни спаси.

— А тях кой, мислиш, ги изпрати?

През зимата на 1946 година братът на Хершел пишеше редовно, а понякога пращаше снимки на американската си съпруга Рошел и двете си „сладки момченца“. Писмата му преливаха от оптимизъм: — Америка — страната на неограничените възможности. Той самият беше построил галантериен магазин в търговската част на Ейкрън. Търговията процъфтяла дотолкова, че открил филиал и в Кливлънд, и семейството се преместило да живее там.

След като с Хершел поддържаха вече постоянна връзка, Стив смяташе за свое задължение да предлага на брат си проповеди от рода на „В Америка можеш да станеш голям като мечтата си“, „Тук, ако работиш, таван са само небесата“.

Брат му в Европа не можеше да не си спомня надписите по концентрационните лагери: „Arbeit macht frei“ — трудът освобождава. Точно така, но в смисъл, че освобождава тялото от душата ти.

Когато се оплакваше на Хана, тя започваше да спори с него:

— Как може да не харесваш някого, когото не си виждал от двадесет години? И как можеш да казваш, че жена му е yenta^[5], а децата му разглезени, след като не ги познаваш?

— Хана, виждам ги съвсем ясно тук — и той посочи с пръст челото си. — Да говори каквото ще, но аз няма да въртя бизнес с малкия си брат Щефан.

— Искаш да кажеш Стив.

— За мен той винаги ще си остане Щефан — всезнайко, който от нищо не разбира.

— Бил е достатъчно умен да напусне Германия преди войната — възрази Хана и моментално съжали, че наруши шеговития тон на спора с този болен въпрос. — Извинявай, Херш, прекалих.

— Не, права си. Ако бяхме заминали с Щефан, нашата Шарлот щеше да е още жива. А и ние щяхме да сме живи.

— Но ние…

— Не — възрази той мрачно, — ние само дишаме! В свят, в който толкова много от братята ни са избити, не можем да се броим за живи.

 

 

Измина почти година от освобождението им, преди да стъпят най-сетне на американска земя. Семейство Ланд бяха пристигнали чак от далечен Кливлънд, за да посрещнат кораба. И на пристанището сред тълпата хора — объркани, радостни и същевременно гузни, че са останали живи — не липсваха сълзи.

Стив и Рошел бяха намерили за семейство Ландсман малък, но уютен апартамент в покрайнините на Шейкър Хайтс, квартал, където се намираше собствената им „прекрасна къща с прекрасна градина“.

И въпреки нескритите си опасения Хершел започна работа при брат си. В крайна сметка нямаше избор. Но мечтаеше да стане самостоятелен и да обгради любимата си жена със същия разкош, с който Стив обграждаше Рошел.

На първо място обаче трябваше да разреши един нетърпящ отлагане въпрос. Чрез американската Асоциация на ветераните откри домашния адрес на покойния полковник Ейбрахъм Линкълн Бенет. Намираше се в Милсбърг, малко селце в Джорджия, на половин час път от Форт Гордън, където навремето бяха разквартирували полковника като кадрови офицер.

Искаше да се свърже със семейството по телефона, но се оказа, че те нямат такъв. Не му оставаше нищо друго, освен да отиде лично дотам. И така, стегнаха с Хана малък куфар и през четвъртоюлските празници се отправиха на първата си американска одисея.

Пътуваха два дни. Късно следобед на първия ден Хершел потърси къде да преспят. Боядисаната в бяло дървена странноприемница „Дикси Бел“, непосредствено на юг от Ноксвил, щата Тенеси, имаше уютен вид и той спря колата на чакълестата алея, намести вратовръзката си и влезе да попита за стая.

Администраторът беше мазно любезен, ала неуслужлив:

— Съжалявам, сър, но заведението не приема такива като вас.

Хершел се смая:

— Такива като мен? Какво ще рече това? Аз съм човек. Имам пари в брой. Ето — вижте.

И той извади портфейла си.

Администраторът само се подсмихна и поклати глава:

— Не, сър, май не ви е ясен редът в този хотел. Строго се забранява приемът на черни и евреи.

— Не разбирам.

Хершел не можеше да повярва на ушите си.

— Какво не разбирате, сър, връзката между негрите и евреите ли? По тия места вярваме, че едните са черни отвън, а другите — отвътре. Хайде приятна ви вечер.

Хершел се върна при колата със свито сърце и разказа случилото се на Хана.

— Как въобще позна, че съм евреин? — питаше се той на глас.

— Хершел, любими, признай си, че произношението ти не е съвсем като на Джордж Вашингтон. А сега предлагам да потърсим място, където ще дадат на „такива като нас“ нещо за ядене, и после да опитаме да поспим в колата.

Пристигнаха в Милсбърг на сутринта. Селцето беше порутено и сънливо, с цвета на изпечена от лятното слънце глина. Хершел бе прекарал нощта неспокойно в паркираната зад един затворен вагон-ресторант кола, двоумейки се къде ще е по-добре да потърси указания за дома на Бенет — в полицията или в пощата.

Неизбледнелият страх от униформите, особено когато са придружени с револвер, го подтикна да избере пощата. За разлика от тази в Кливлънд, която се помещаваше в голямо каменно здание, тукашната поща представляваше схлупен придатък на селската аптека.

— Помня го полковника, как да не го помня — потвърди аптекарят с южняшка сърдечност. — Ама ако не е нахално, за какъв дявол са ви тия, дето останаха от семейството.

— Как така останаха от семейството? — попита Хершел колебливо.

— Ами всички знаят, че полковникът умря. Сигурно видяхте, че сме изписали името му върху паметната плоча на градския съвет редом с всички бели, дето загинаха. А пък Лорейн още преди години духна от тоя забутан град с някакъв измислен Дан от Атланта. Сега тук са само дъртата мис Бенет и малкият Линк.

— Бихте ли ми казали къде живеят?

— Ще прощавате, сър, ама къде може да живее негър, ако не в негърския квартал?

— Бихте ли ме упътили?

Аптекарят се изкикоти:

— Иди до края на главната улица, приятелче, а после върви по миризмата.

 

 

Кварталът представляваше просто редица разсъхнати дървени бараки, отличаващи се една от друга единствено по избледнялата си вече боя — едни кафяви, други зелени или червени. На някои имаше ламаринени пощенски кутии с надписани отгоре им имена. БЕНЕТ беше сравнително най-приличната.

Под любопитните погледи на пет-шест души, насядали пред околните къщи, Хершел и Хана потропаха на вратата. Отвори им едра негърка с опъната над слепоочията бяла коса.

— Какво обичате? — изгледа ги тя любопитно.

— Търсим дома на полковник Линкълн Бенет — отвърна Хершел тихо.

— А вие не знаете ли, че синът ми е мъртъв? — гласът й издаваше нестихнал гняв и тъга.

— Зная, госпожо. Бяхме заедно в Европа през ъъъ… последните му дни. Казвам се Хершел Ландсман, а това е съпругата ми Хана. Вашият син ме спаси, а след това заедно с лекарите се бори за живота на жена ми. Искахме да се запознаем със семейството му и да благодарим.

Елва Бенет се поколеба за миг и после ги покани:

— Ще влезете ли вътре?

Те кимнаха. Тя отвори мрежестата врата и ги въведе.

— Ще пиете ли чай с лед?

— С удоволствие — прие Хана, докато влизаше в дневната.

Полицата над камината беше заета от голяма снимка на Линк в пълна униформа. Изложени бяха и нашивките — дъбови листа, както и многобройните му медали. Мисис Бенет се върна с три чаши и всички насядаха, домакинята върху износен фотьойл, Хана и Хершел върху също толкова вехто канапе.

— Значи познавате моя Линкълн? — поде възрастната жена, вече дружелюбно усмихната.

— Най-прекрасният човек, когото съм срещал — отвърна Хершел убедено.

Мисис Бенет кимна:

— Ако не беше негър, щяха да го направят генерал с четири звезди, истина ви казвам.

Семейство Ландсман се съгласиха:

— Напълно уверен съм в това — заяви Хершел.

Настъпи неловко мълчание. Как да обясни целта на посещението си? Хершел подхвана предпазливо темата:

— Мисис Бенет, жена ми и аз преживяхме трагедия, каквато не бих могъл да опиша…

— Линк ми писа в някои от последните си писма — рече съчувствено мисис Бенет.

— Вашият син — продължи Хершел — беше като ангел небесен за нас. След всички години на унижения, които преживяхме, той се държа така мило. Отнесе се с нас като с хора. И въпреки това ние оживяхме, а той — не. Не мога да ви предам колко ни е болно.

Хершел все още не смееше да заговори по същество. Хана му се притече на помощ:

— Мислехме дали не можем да ви помогнем някак.

— Не разбирам, госпожо — учуди се мисис Бенет.

— Синът му… — подзе Хершел. — Линк все говореше за надеждите и мечтите си относно своя син. Искаме да се уверим, че мечтите му ще се сбъднат.

— Добре ли е той? — попита Хана. — Искам да кажа, той и майка му…

— Боя се, че Линк младши няма майка — в очите на мисис Бенет проблесна гневна искрица.

— Как така? — удиви се Хана.

— Това е дълга и тъжна история — подхвана възрастната жена с въздишка. — Те двамата хич не се погаждаха още преди да мобилизират Линк в чужбина. Всъщност точно по времето, когато той… беше убит в сражение, адвокатите дооформяха документите за развода им. Но веднага щом чу за това, тя оттегли молбата си за развод.

— Сигурно заради детето — предположи Хершел. — Трябва да се е разтревожила за него.

Елва Бенет заклати енергично глава в знак на несъгласие:

— Зарад десетте хиляди долара, мистър Ландсман. Такава е военната осигуровка за най-близките — десет хиляди долара. От тогаз започна да дохожда всяка седмица в Милсбърг чак от Атланта само за да се отбие в пощата и да провери пристигнал ли е чекът. А той, не ще и дума, идваше винаги навреме. Възмущението й нарастваше:

— И представяте ли си, мистър Ландсман — продължи тя с треперещ глас, — през всички тия златотърсачески пътешествия тя ни веднъж не дойде да види сина си. Пък според американското правителство била най-близката роднина! Тая жена…

И избухна в сълзи.

Хана я докосна нежно и успокоително, а Хершел изрази гласно недоумението си:

— Простете, мисис Бенет, но нещо не разбирам. Защо всъщност той не живее при нея?

Мъката й премина в негодувание:

— Защо ще живее с дете, което никога не е искала? Не можа да прости на Линк, че не й даде да се отърве от бебето, преди да го роди. Лорейн се мислеше за голяма дама, не искаше да я „връзват“. Мразеше живота във военната база и все кръшкаше до Атланта сама за по няколко дни. Аз съм отгледала детето от деня, в който се роди — избърса очи с кърпичката на Хана и се извини: — Простете. Не бива тъй да приказвам. Библията учи, че е грехота да мразим.

Хершел се опита да обясни тактично целта на посещението си:

— Моля ви, мисис Бенет, не се засягайте, но бихте ли ми казали дали с внука си имате парични затруднения?

Тя се поколеба и отговори:

— Оправяме се.

— Моля ви, питам, защото желанието ни е да ви помогнем с каквото можем в знак на благодарност — надяваше се, че ентусиазмът му ще спечели доверието й.

Възрастната жена сподели неохотно тревогите си:

— То се знае, докато синът ми беше жив, пращаше винаги част от заплатата си. Всеки месец, точно като по часовник. Когато това свърши, разчитах да караме с осигуровката, докато малкият Линк порасне и тръгне на работа.

— На колко години е сега? — попита Хана.

— Другия месец, на двайсет и седми, ще стане на единайсет.

— Което означава, че му остава още много време докато почне да търси работа — заключи Хершел.

— По нашите места повечето момчета почват работа на четиринайсет, а по-височките — даже и по-рано.

— Колко жалко. Баща му искаше той да получи образование, да влезе дори в колеж…

— Мечтата умря заедно с него — отвърна тя тихо.

Хершел и Хана се спогледаха и всеки знаеше какво мисли другият.

— Мисис Бенет — подхвана Хана, — ние сме безкрайно задължени на сина ви. За нас ще бъде чест, ако разрешите да ви помогнем.

— Не сме богати — намеси се Хершел, — но аз работя и мога да спестявам. Така че, като му дойде времето, младият Линк ще може да запише колеж.

Елва Бенет беше трогната и объркана:

— Мистър Ландсман, не знаете ли, че от тук до Аталанта няма негърско училище, което да може да го подготви за колеж? А нямаме средства за частно училище.

Семейство Ландсман се видяха в затруднение. Пред тях се изправяха пречки, каквито не предполагаха, че ще срещнат. След неловко мълчание, през което и двамата не намираха думи, Хана продължи:

— Мисис Бенет, зная, че по нашите места на север има училища, отлични училища, които момчето може да посещава. И те със сигурност биха му отворили вратите към някой колеж.

Елва стоеше по-объркана от всякога. Защо тези хора предлагат да платят образованието на внука й? От къде на къде семейство бели ще иска да направи това? Но тя продължи да проучва въпроса и да изпитва семейство Ландсман:

— Мислите ли, че е възможно да го приемат в някое северно училище? Защото в нашите негърски училища едва ги научават да четат и да пишат. В класа на Линк са шейсет и едно деца и не ми се вярва даскалицата да знае името му даже.

Изпаднал в паника при мисълта, че тя ще отхвърли молбата им, Хершел изтърси:

— Ние можем да му наемем частни учители. Наистина, мисис Бенет, ще му осигурим най-добрите. А после ще го запишем в най-доброто частно училище — Хершел нареждаше, без да обръща внимание на удивлението, изписано по лицето на жена му. — И двамата желаем това от все сърце. Искаме да дадем възможност на внука ви да постигне всичко онова, за което мечтаеше баща му.

Елва се разкъсваше вътрешно. Ако тези хора говорят сериозно, ако наистина запишат Линк в частно училище, на нея какво ще й остане? Снимки? Военни медали? Спомени? Пуста къща?

Чудеше се какво би я посъветвала Библията. Мисли те й се насочиха мигновено към откъс от „Притчи“: „Блажен е оня човек, който е намерил мъдрост… Мъдрият човек е в силата си. И човек със знание расте в сила.“

Дължеше това на внука си. Дължеше го най-вече на сина си. Но отлагаше мъчителния момент на взимането на решение и продължаваше да разпитва:

— Какво по-точно имате предвид?

— Слушал съм, че има училища-пансионати, където може да живее със съучениците си. А в Кливлънд има и дневни училища — размени отново поглед с Хана и тя колебливо предложи:

— Той… Линкълн де, може да живее у нас.

На Елва й беше трудно да свикне с мисълта, че Линк може да живее с друго семейство. При това бели. И не само бели, ами и…

— Вие сте израилтяни, нали?

— Евреи сме, но не сме религиозни — отвърна Хершел.

— Но вярвате във Всемогъщия Бог?

Хана се намеси, преди Хершел да е признал агностицизма си:

— Да, да. Разбира се.

— Ще може ли Линк да ходи в баптистка църква?

— Сигурна съм, че ще намерим такава — увери я Хана.

Старата жена замълча отново, дълбоко умислена. После попита:

— Вие сте били поробени от фараона в Египет, нали?

— Да, преди много време.

— Дядо ми е бил роб по-наскоро. Мистър Линкълн беше нашият Мойсей. Мисля, че в това отношение имаме нещо общо с вас.

— Много добре знам какво значи да си преследван, мисис Бенет — допълни Хана.

Накрая Елва попита:

— Как предлагате да стане тая работа?

Хана отвърна колебливо:

— Можем да го вземем в Кливлънд. Ще живее с нас, като част от семейството. Ще ни бъде наместо… — гласът й потрепери леко, — детенцето, което загубихме.

Мечтата на съпруга й завладяваше все по-силно и самата нея.

Елва помисли още малко и рече:

— Не мога да преценя сама. Линк вече е голямо момче. Ще трябва сам да вземе решение.

— По кое време се прибира от училище? — сърцето на Хершел заби учестено.

— Зависи. Нявгаш остава до късно да играе на топка с другите деца. Много е кадърно момчето, на баща си се е метнало.

— Защо не идем да го видим? — предложи неуверено Хершел. — Колата ми е отвън. Ако нямате нищо против да дойдете и да покажете пътя…

— Божичко, че защо ви е кола? За миг ще стигнем до там. Негърското училище си е баш на мястото — усмихна се тя иронично, — оттатък железопътната линия.

 

 

Хершел го позна моментално.

Дори да не беше така висок за възрастта си, нито безспорно най-добрият сред играчите, които се боричкаха по прашното училищно игрище и се целеха в останалия без мрежа баскетболен кош, той пак щеше да познае сина на Линкълн Бенет. В погледа му имаше някакъв блясък, жар и динамизъм, които човек не можеше да сбърка.

— Ще го повикам — предложи Елва.

— Няма нужда, можем да почакаме — рече Хершел и добави на ум: „И да погледаме. Господи, момчето е красиво. Баща му би се гордял с него.“

След няколко минути играчите забелязаха непознатите: двойка бели, които ги наблюдаваха отстрани на игрището. Какви ли са? Някакви училищни инспектори? Защо и Елва е с тях? Да не би Линк да е направил някоя беля?

Спряха играта и Линк приближи баба си, като продължаваше да дриблира с топката, първо с едната, после с другата ръка, накрая зад гърба.

Когато баба му представи двойката като „приятели на татко ти от войната“, Линк спря да играе с топката и стана сериозен:

— Наистина ли го познавахте?

— Да, той все за теб говореше. Много се гордееше със сина си. Затова дойдохме да се запознаем.

Лицето на момчето се сгърчи, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Хайде всички да отидем да се почерпим със сладолед — предложи тактично Хана.

Останаха да чакат отвън, а Хершел влезе в една бакалница „за бели“ и се появи с четири шоколадови сладоледа на клечка. Поеха бавно към дома на Бенет, като предпазливо избягваха темата на предстоящия разговор.

Младият Линкълн хареса моментално Хершел, но характерът на отправената му покана го порази и уплаши:

— Значи да оставя баба? — попита той плахо.

— Можеш да си идваш за Коледа и за ваканциите — предложи Хершел и побърза да добави: — А ако не ти хареса, ще се върнеш у дома веднага.

— Съгласен ли си просто да опиташ за малко? — попита ласкаво Хана.

Притеснен и раздвоен, Линк погледна Елва. Тя се обърна към семейство Ландсман:

— Мисля, че това е въпрос, който трябва да обсъдим насаме с внука ми. Бихте ли ни оставили сами за известно време?

Хершел и Хана единодушно се съгласиха.

— Ако нямате нищо против, ще наминем пак утре сутринта — предложи Хана.

— Така май ще е най-добре. Искам да се помоля на Бога за отговор, а и двамата трябва да се вслушаме в сърцата си.

 

 

— Хершел, да не си се побъркал? Или може би забравяш, че вече не си богат? Накара хубавото момченце да замечтае за частни училища, за частни учители даже. Откъде ти дойде това на ума? Знаеш, че имаме bubkes в банката.

— Знам — отвърна той полугласно, — но толкова ми се иска да го направя, че съм готов да дам всичко…

— Скъпи, осъзнай се, ние нямаме нищо.

Извървяха две крачки, преди Хершел да отговори:

— Аз имам, Хана.

— Какво?

— Едно нещо ми е останало и бих го жертвал заради Линкълн Бенет — замълча и после рече: — Собственото ми достойнство.

Хана схвана мигновено:

— Значи ще отидеш при Щефан?…

Хершел сви рамене, полусмутен, полусъкрушен:

— Зная, че някога решихме да не му ставаме длъжници, защото да приемем парите му, би означавало да приемем и ценностната му система. Но…

И тогава изплю камъчето:

— Преди два месеца Щефан откри на наше име банкова сметка и внесе двайсет хиляди долара. Каза, че е жилищен влог. Не съм ти споменал, понеже нямах намерение дори да ги докосна — погледна жена си и продължи: — Но, Хана, двайсет хиляди могат да осигурят на Линкълн цялото му следване в колеж. Е, смяташ ли, че си струва да загубя достойнството си заради това?

Тя го погледна с обич и отвърна:

— Нищо няма да изгубиш, скъпи. И двамата ще спечелим нещо много ценно — тя обви с ръце врата му и го целуна. — Само се моли момчето да се съгласи.

 

 

Бяха твърде напрегнати, за да закусват, затова обиколиха пеша Милсбърг и накрая седнаха на една пейка на централния площад, тъкмо пред „паметно табло“ с имената на местните войници, загинали през Втората световна война. Списъкът бе увенчан от звездното знаме, кръстосано с флага на Конфедерацията.

— Той никога няма да дойде с нас — въздъхна Хана песимистично.

— Защо мислиш така?

— Погледни паметника и виж чие име е най-отгоре. Хершел се взря в списъка пред себе си. Сред всички мъже, загинали през войната, с най-висок чин беше полковник Линкълн Бенет. Смъртта му бе спечелила уважението, което цял живот му бяха отказвали.

В уречения час се върнаха и седнаха притеснени срещу момчето и баба му. Най-сетне Хана събра кураж и попита:

— Реши ли вече, Линк?

Момчето отговори с друг въпрос:

— Ами приятелите ми? Нали там няма да познавам никого. Няма да има с кого да играя.

Хершел отговори откровено:

— Мога само да те уверя, че ще направим всичко възможно да ти намерим нови другарчета.

— А междувременно, ако се почувстваш самотен, ще можеш да се обаждаш на баба си или на съучениците си — предложи Хана.

— Съжалявам, госпожо, ама не мога. Тук няма телефон.

— Но можеш да пишеш — подчерта Елва. — Татко ти никога не е звънял от Европа и все пак поддържахме връзка през цялото време.

— Нещо друго притеснява ли те, Линк? — попита Хана.

Той кимна:

— Ами ако… ви разочаровам?

— Има само един начин да ни разочароваш — отвърна Хана категорично: — Ако не дойдеш с нас.

Замълчаха и момчето погледна баба си. Елва заговори от името на двамата:

— Ние смятаме, че желанието на баща му би било да дойде с вас.

На Хершел му се прииска да скочи от радост, но каза само:

— Чудесно! С жена ми ще останем тук, докато уредим практическите страни на въпроса — а на момченцето каза с топлота: — Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

Семейство Ландсман си тръгнаха опиянени от надежда, а Линк остана сразен от грандиозните мащаби на решението си.

 

 

— Хершел, да не си откачил? Искаш да кажеш, че в Кливлънд няма достатъчно shvartzes^[6], та ще внасяш от Юга?

— Щефан… искам да кажа, Стив, забранявам ти да говориш така.

След като откри наблизо хотел, в който можеха да отседнат за през нощта, Хершел позвъни на брат си в Кливлънд, за да го попита дали адвокатът му може да провери какво трябва да направят по законен ред.

Стив не беше никак ентусиазиран от цялата работа:

— Слушай, Хершел, бъди разумен. Зная, че с Хана искате дете. Ще ви намерим тук някое. Какво говоря, две ще ви намерим. Три да искате, и три ще уредим.

— Аз искам точно това момче — каза натъртено Хершел Ландсман.

— Добре де, добре. Адвокатът ми ще проучи подробностите и утре сутрин ще ви се обадя — и той завърши с последно напътствие: — И да не ми се сърдиш после, като не те приемат в градския клуб.

Адвокатът — младеж, завършил неотдавна право в северозападните щати — се отнесе по-благосклонно към намерението на семейство Ландсман. Съществуваше, разбира се, проблемът с майката, на която все още de jure^[7] принадлежеше правото на попечителство над детето. Но съдейки по всичко, което научи за Лорейн, той не предвиждаше никакви трудности на този фронт.

Лесно щяха да докажат, че възрастната мисис Бенет е била родителят de facto^[8] и следователно на нея се полагаше да прехвърли попечителството над младия Линк на семейство Ландсман.

Оставаха само няколко незначителни уточнения, за които бе необходима консултация с адвокатска кантора от щата Джорджия.

— Това, с което сте се захванали, е чудесно! — възкликна искрено адвокатът в края на първата им консултация по телефона.

„О, да — призна Хершел наум, — зная, че поне за нас е чудесно.“

Една вечер седмица по-късно завари Хана да плаче.

— Какво има, любов моя?

— Не мога да повярвам — промълви тя, — ще имаме дете вкъщи!

 

 

Отначало записаха момчето в местното общинско училище. Когато откриха колко е изостанал по четене и смятане, наеха му частни учители — по три часа всеки следобед.

Линк, изглежда, нямаше нищо против. Жаждата му за знания беше неутолима. И все пак, призна той на Хершел по време на един от техните „задушевни“ разговори, ужасно му липсваха баба му и баскетболът. Хершел не беше в състояние да стори нищо по първия въпрос, но определено можеше да разреши втория. След двадесет и четири часа върху гаража бе инсталирана баскетболна дъска с мрежа.

Въпреки това семейство Ландсман продължаваха да се тормозят от опасението, че претоварват Линк.

— Мислиш ли, че се преуморява? — попита Хершел един късен следобед. Беше си дошъл рано от офиса, а Линк все още не излизаше от стаята на втория етаж, където имаше урок по английски с мис Олсъп. — Някой ден може да ни намрази, че го държим затворен през цялото време с допълнителни уроци.

— Не, честно — увери го жена му. — Мисля, че му е приятно. В погледа му има ентусиазъм. Той иска да учи.

— Точно така, искам!

Обърнаха се. Линк току-що беше влязъл.

— Наистина ми харесва да уча. Дори бих се съгласил да имам уроци и в неделя. Така по-бързо ще настигна другите.

— А после? — попита със задоволство Хершел.

— После ще ги надмина — отвърна весело и самоуверено момчето.

 

 

Следващото лято кандидатства в частната гимназия в Шейкър Хайтс. Не беше обичайното време за прием, но директорът склони под натиска на настойчивите родители, препоръките от държавни и частни учители, да не говорим за телефонното обаждане от местния член на Конгреса (Стив уреди неохотно този номер). Но най-силно го впечатлиха умствените способности на момчето. Линк се представи удивително добре на проведените специално за него изпити. Никой не би повярвал, че само допреди месеци беше почти неграмотен.

Нещо повече, директорът на отдел „Прием“ намекна, че това ще е един вид интересен експеримент — цветнокож младеж сред снежнобялата маса ученици.

— Нещо като чуждестранен ученик, бих казал.

— Точно така — съгласи се директорът. — А и ще убием с един куршум два заека.

— Как така?

— Младежът не само че е цветнокож, но и настойниците му са евреи. С това ще сложим край на някои от оплакванията напоследък.

Те едва ли предполагаха колко важно щеше да се окаже решението им да приемат Линкълн Бенет младши. Както бе предрекъл, след като настигна съучениците си, Линк продължи да върви напред. Още следващия срок се наложи да го прехвърлят в по-горен клас по английски, математика и естествени науки.

И това далеч не беше всичко.

За никого не бе изненада, че Линк стана най-добрият спортист на училището. Напълно естествено. Както треньорът обясни на директора, хората от неговата раса имат превъзходство във всички спортове, включително спринтовите дисциплини и високия скок.

Отначало другите ученици се отнасяха с него като с извънземно, но един по един Линк очарова всички. Имаше, разбира се, неловки моменти. Като танците с момичетата от „елитните“ училища например. След няколко неприятни инцидента директорът тактично реши, че ще е по-добре Линк да не участва в подобни мероприятия.

Линк се стараеше да прикрие обидата си от другите ученици, най-вече от атлетите, които го приемаха с готовност в отбора си, но не и в домовете си. Заставаше пред огледалото и репетираше изражение на безучастност, с което да посреща и да понася честите унижения.

Единствено на Хершел и Хана доверяваше истинските си чувства. От Хана получаваше утеха, а от Хершел сили:

— Един ден, Линк, ще станеш голям и горд и те ще се срамуват. Зная колко ти е трудно. Но ти се справяш мъжки.

Когато не беше зает на игрището, Линк прекарваше съботите и неделите с Хана и Хершел. С Хана, която навремето в Берлинската гимназия беше спец по естествените науки, можеше да обсъжда въпроси като динамиката на Нютон. Самият Линк беше вече най-добрият по физика.

Хершел четеше есетата му и подробно ги обсъждаше. Естествено, понякога имаха противоречия. Но не е ли спорът най-верният показател за емоционално обвързване?

Спазиха обещанието към баба му. Записаха Линк в библейско училище и всяка неделя го водеха в местната баптистка църква.

 

 

Хершел разговаряше с Линк дълго и откровено. Разказваше му за Берлин, за идването на Хитлер на власт, Нюрнбергските закони от 1935 година, отнели гражданските права на евреите, за огромното си съжаление, че не е заминал като брат си още след първите сигнали за това, какво предстои. Но с Хана се чувствали така удобно, така добре на пръв поглед приобщени, че и през ум не им минавало, че нацистите ще поискат да се отърват от тях точно.

И двамата с мъка говореха за лагерите, за жестокия „подбор“, който определял кои ще живеят и кои, не. Нацистите помилвали живота само на онези, които изглеждали достатъчно здрави за работа. След като разказаха как са загубили дъщеричката си, Линк цяла седмица сънува кошмари. Не можеше да проумее защо съществува омраза от такъв мащаб. Опитваше се да разбере нещастието им през призмата на внушената от баба му вяра:

— А може би такава е била Божията воля? — питаше той.

— Божията воля? Да избие целия ни род?

— Не — каза момченцето развълнувано; — да пожали вас двамата, за да се срещнем.

Хершел го изгледа, дълбоко трогнат:

— Да, дори аз бих повярвал в такъв Бог.

На свой ред Линк им разказваше за детството си. Спомняше си живо, как полковникът (както с гордост го наричаха) му четеше всяка вечер от Библията. Още преди баща му да замине на фронта, майка му рядко оставала вкъщи.

— Спомням си я само как се облича хубаво и заминава за някое „обществено мероприятие“ в Атланта. Всички живеехме в къщата на баба, а мама просто се обаждаше в централния магазин да им каже да ни предадат, че няма да се прибере.

— Линк, може да е било за добро — рече Хана съчувствено. — Получил си от баба си всичко, което може да ти даде майчината любов.

— О, не казвам, че ми е липсвала — отвърна Линк малко прибързано, като смело потисна вечно глождещото го чувство, че сам той е виновен за решението на майка му да ги напусне. — Няма значение, сега имам вас двамата.

И дари Хана с усмивка на обич.

 

 

Хершел и брат му чисто и просто не се разбираха. Рошел, пробивната във висшите кръгове съпруга на Стив, се срамуваше от акцента на роднините си и се стараеше да ги кани възможно по-рядко. Стив не зачиташе нито мнението, нито идеите на брат си. В най-добрия случай Хершел беше нещо като толериран служител. Но какво друго можеше да направи? Някога притежаваше процъфтяващ бизнес в Германия. Ала ботушът на Хитлер стъпка всичко.

И тогава, през 1951 година, Германската Федерална Република неочаквано възвърна всичко, което Третият райх грубо бе присвоил. Канцлерът Конрад Аденауер заяви, че правителството му ще изплати репарации на жертвите.

Свиканият за случая Реституционен съд постанови, че някогашният собственик на „Koningliche Ledergesellschaft“ може да си възвърне фабриките в Берлин, Франкфурт и Кьолн или да получи съответната компенсация.

Естествено, Хершел предпочете да не се връща в Германия, а да приеме паричното обезщетение.

Щом получи парите, той на часа отиде в службата на брат си и постави на бюрото му чек за двадесет хиляди долара.

— Благодаря ти, Стив, повече няма да бъда твои беден роднина.

С новия работен капитал Хершел финансира възродена „Роял Ледъркрофт“ първо в Кливлънд, после в Колумбия, после в Чикаго. За две години се превърна в единствения доставчик на детски обувки за търговската верига „Роб Макмахон“, притежаваща осемстотин магазина.

 

 

Младият Линк беше един истински любящ внук. Обаждаше се на Елва всяка събота и неделя (Хершел уреди да й прекарат телефон) и й гостуваше по Коледа, Великден и за две седмици всяко лято.

Но за разлика от отношенията с баба му, които си оставаха сърдечни и от двете страни, приятелите му — някогашните му приятели — сякаш го избягваха. Вече нито се обличаше, нито говореше като тях.

— Ник’ъв негър не си вече — изкрещя веднъж едно от момчетата.

И след второто си посещение Линк разбра, че единствената му връзка с Милсбърг си оставаше баба му. Но през следващата пролет и тя бе прекъсната. Повикаха Линк в директорския кабинет, където Хершел чакаше натъжен, за да му съобщи новината.

В началото Линк не плака, но после родителите му чуваха от спалнята му хлипания почти през цялата нощ. Единствената му молба беше Хершел да го придружи до Милсбърг за погребението. В църквата седна на първия ред и с наведена глава слушаше хвалебственото слово на пастора, което провъзгласяваше Елва Бенет за светица и съдържаше прикрита критика срещу внука й.

— Тя беше доблестна жена. Пожертва едничкия си син, който загина за милата ни родина и бе погребан в чужда земя. Отгледа и неговия единствен син, докато младежът не се отдели от паството. Скланяме глава в молитва за Елва, последната от рода Бенет, която ще бъде погребана тук в Милсбърг.

Линк беше смазан. През дългия път до дома Хершел се опита да го утеши:

— Сигурен съм, че не е искал да прозвучи така, както го прие ти, Линк. Той просто е един провинциален пастор…

— Много добре съзнаваше какво говори. Искаше да ме отлъчи — и го постигна.

Хершел въздъхна. Разбираше мъката на момчето. Но с какви думи да я смекчи?

Накрая самият Линк наруши мълчанието. Погледна Хершел и неочаквано го попита:

— Ще ме осиновите ли?

— Какво?

— Пасторът беше прав, семейство Бенет не съществува вече. Пък и, честно казано, така и не успях да опозная истински баща си. За мен полковникът е просто портрет от стената. Все още го боготворя, но е толкова далечен. Вината не е негова, но, честно казано, виждал съм го по-често в мислите си, отколкото на живо. Вие сте моето семейство от плът и кръв. Искам да нося вашето име — той замълча и после добави едва чуто: — Защото иначе и родът Ландсман ще остане без наследници.

Хершел успя да овладее чувствата си, докато намери отбивка, където да спре. И тогава се разплака неудържимо и прегърна сина си.

 

 

Барни прекара повече от два часа в болничната стая на Бенет в обсъждане на играта на „Келтикс“, майсторското пързаляне на „Бруинс“ и бъдещето на „Ред Сокс“.

Докато даваше своя принос за обичайния разговор на спортна тема, Барни се питаше: „Защо този човек, който е може би най-близкият ми приятел в института, никога не говори за семейството си? Единственото, което знам, е, че баща му произвежда обувки в Кливлънд. Какво, по дяволите, крие Бенет?“

Най-сетне, в единайсет и петнайсет, Барни не пропусна да забележи, че сестрите са му позволили да остане дълго след разрешения час. Той се надигна да си върви.

— Знам, че вие, аристократите, си имате частни учители, Ландсман — отбеляза Барни, — но на нас плебеите, ни се налага да ходим на училище, пак и в осем сутринта имам лабораторно. Да ти доставя ли нещо утре вечер?

— Само Мерилин Монро, ако можеш.

— Съжалявам, но с нея ходим сериозно. Нещо друго?

— Всъщност ще бъде чудесно, ако ми донесеш цивилни дрехи. Надявам се да се чупя оттук вдругиден.

Той се пресегна към нощното шкафче, взе оттам връзка ключове и ги подхвърли на Барни.

— Нямаш проблеми, Ландсман — отвърна Барни и се запъти към вратата.

— Поздрави Кастелано и другите — извика Бенет след него.

Докато се качваше в отпуснатия му от Ланс за вечерта бял корвет, Барни внезапно се почувства грохнал. Адски му се спеше. В крайна сметка утре отново го чакаше суровата действителност на института.

А може би недействителност?