Богомил Герасимов
От Абърдийн с усмивка (8) (Шотландски хумор)

VII

Конкурсът на в. „Дейли рекорд“ от Глазгоу даде повод не само да се разказват стари вицове, но и да се създават нови. В повечето случаи те засягат самия конкурс.

 

 

На Джок Мактавиш много се искало да отиде на почивка в слънчева България, но за това трябвало да харчи пари. Като чула за конкурса на в. „Дейли рекорд“, жена му рекла:

— Джок, да участвуваме и ние — това е една чудесна възможност.

Джок помислил малко и поклатил глава:

— Нямам нищо против да участвуваме. Ще купя един вестник, ще дам пари за плик и марка, но… коя е гаранцията, че ще спечелим?

 

 

Туристи от Шотландия обикновено пътуват със самолет направо до българските черноморски курорти. В един виц се твърди, че двама души от Абърдийн тръгнали с лодка за Слънчев бряг. Хем да спестят парите за самолетния билет, хем да използуват Черното море и си напълнят безплатно писалките…

Когато бил обявен конкурсът, в редакцията на вестника се получило писмо, адресирано до главния редактор, със следното съдържание:

„Сър,

Всички тези приказки за стиснати абърдийнци просто не отговарят на истината. Това са слухове, измисляни и разпространявани от самите абърдийнци, за да не им искат пари назаем.“

Марката на това писмо носела печат от Дънди, съседен град на Абърдийн.

Друго писмо с печат на марката от Абърдийн показва, че авторът му е изпитал дълбоко възмущение:

„Сър,

Ако не спрете публикуването на обидни вицове за Абърдийн, аз ще престана да взимам вестника Ви назаем от приятели.

Ваш

Санди Мактавиш“

 

 

Съпругата казала на мъжа си:

— Санди, нали ще бъде чудесно, ако спечелим конкурса за най-добър виц и получим безплатна почивка в България?

— Това и аз си мислех…

— Само че… какво ще правим за марка на писмото?

— Нищо. Ще го пратим без марка. Нека мислят, че е паднала.

 

 

Има и такива вицове, в които габровецът става действуващо лице в шотландска обстановка заедно с шотландци, макар и в известни ситуации.

Например този за двамата шотландци и един габровец, които отишли заедно на безплатна беседа. Към края на беседата обаче пуснали подписка за събиране на средства. Габровецът припаднал и двамата шотландци го изнесли от залата.

 

 

Абърдийнец седнал да обядва в един ресторант заедно със свой познат от Габрово.

Както си му е редът между такива познати, поръчали само една риба. И двамата забелязали, че рибата е по-тънка откъм опашката. Никой не вдигал очи от чинията, но и не посягал към нея — да не си помисли другият, че е лаком или пък му липсват маниери.

Минало известно време и рибата започнала да изстива. Абърдийнецът, от чиято страна била по-тънката част, захванал разговор:

— Знаеш ли какво е философ?

— Какво е философ?

Абърдийнецът веднага завъртял чинията с по-дебелата част на рибата към себе си и обяснил:

— Философ е човек, който може да завърти целия свят така, както аз завъртях тази чиния.

— А ти философ ли си? — залитал габровецът.

— Не, ни най-малко.

— Тогава да оставим света такъв, какъвто си беше — казал габровецът и завъртял отново чинията на старото й положение.

 

 

— Пак закъсня за работа — скарал се шотландецът от Глазгоу на своя подчинен, който влязъл след него в службата.

— Закъснях — признал си подчиненият.

— Какво обяснение сега ще дадеш?

— Когато идвах на работа, един човек изпусна шилинг на улицата и трябваше да чакам, докато тълпата се разпръсне.

— Защо трябваше да чакаш всички? Не можеше ли да си тръгнеш и ти с първите няколкостотин души?

— Не можех. Аз бях стъпил на монетата.

 

 

— Какво правят шотландците със старите ножчета за бръснене?

— Бръснат се с тях.

 

 

Англичаните твърдят, че шотландците разправят вицове на децата си, за да им бъде весело, като остареят — едва тогава ги разбирали.

 

 

Шотландец и ирландец пътували заедно за прочутата местност Гленморан, в Южна Ирландия. Ирландецът не бил сигурен в пътя и непрекъснато се вглеждал в надписите. Най-после наближили кръстопът. Малко преди него край шосето имало ковачница и стълб срещу нея с огромен надпис. Като го прочел, ирландецът избухнал в смях. Шотландецът също прочел надписа, погледнал приятеля си озадачено и запитал:

— Какво смешно има в това?

Надписът гласял:

„За Гленморан — първия завой вдясно. Който не може да чете — да пита в ковачницата“

Вечерта отседнали заедно в хотел. Дали им легла в една и съща стая. Посред нощ ирландецът бил събуден от смеха на своя другар.

— Какво има? — запитал той и запалил лампата.

— Онзи надпис… на шосето… — смеейки се, казал шотландецът. — О-хо-хо… не съм виждал досега по-тъпи хора… О-хо-хо…

— Хм… Много ми е интересно какво смешно видя в него посред нощ?

— Не се ли сещаш? Ама си дръвник!… О-хо-хо… И ти си като тях… Ами сам помисли… ако ковачницата е затворена?

 

 

Сам Ковача най-напред бил чирак при Санди Смит. И един ден Санди Смит му казал:

— Виждаш ли тази подкова, Сам?

— Коя?

— Тази в ръката ми.

— Виждам я.

— Сега я заравям в огъня, докато стане червена. После ще я сложа на наковалнята. Като поклатя главата си, ще я удариш с чука. Ясно ли е?

— Ясно.

Така Сам станал ковач на мястото на Санди Смит, а Санди Смит погребали с разбита глава.

 

 

— Здравей, Ангъс.

— Здравей, Тамас.

— Ние с Джок намерихме един труп в гората и помислихме да не е твоя.

— Как изглеждаше?

— Твоят ръст.

— Вълнен пуловер?

— Да.

— Червен?

— Не, сив.

— Не съм бил аз.

 

 

Една кола спряла до стария Мак и шофьорът се провикнал:

— Хей, дядка, накъде води този път?

— Единият край води право към моята къща — бавно казал старецът, — а другият продължава нататък.

 

 

Двама приятели седнали на чашка и започнали да си спомнят за добрите стари времена. Единият от тях въздъхнал и казал:

— Да… почти всички наши приятели си отидоха, но Джок най-много ми липсва.

— Защо Джок? Вие не бяхте много… много…

— Защото аз се ожених за вдовицата му.

 

 

Възрастен шотландец седял в чакалнята на една гара и пушел цигара. Един от служителите на гарата спрял до него и запитал:

— Вие знаете ли да четете?

— Така смятам.

— Не виждате ли надписа на стената пред вас: „Пушенето забранено“.

Шотландецът се огледал и казал:

— Не мога да правя всичко каквото пише по стените. На онзи надпис пише: „Носете корсетите Дювал“!

 

 

Един предпазлив шотландец не отишъл на банкет, тъй като не знаел какво означава странната дума „гратис“, написана на поканата. На следващата сутрин го намерили мъртъв пред разтворен речник.

 

 

Боби Мърдок отишъл на училище рошав. Учителката го смъмрала:

— Боби, защо не вчеса косата си, преди да дойдеш на училище?

— Нямам гребен — отговорил Боби.

— Трябваше да вземеш гребена на баща си.

— Той няма коса.

 

 

Джок, придружен от жена си и единадесет деца, отишъл на кино и купил два билета. Разпоредителят ги спрял на вратата и извикал:

— Хей, къде са другите билети?

— Какви други билети?

— За тази тълпа тук.

Джок се възмутил:

— Имате ли реклама пред входа?

— Имаме.

— Пише ли на нея: „Деца под дванадесет, придружени от родителите, се пускат безплатно“?

— Пише, но тези не са под дванадесет.

— Преброй ги — точно единадесет са.

 

 

Мисис Маккалъм се учела да кара кола. Инструкторът бил необикновено търпелив човек, но мисис Маккалъм била необикновено тъпа ученичка.

— Още колко ще бъдат необходими, за да се науча да карам добре?

— О, около половин дузина — отговорил инструкторът.

— Какво? Само още шест урока?

— Не, коли.

 

 

По време на изпит за шофиране инструкторът направил бележка, че кандидатът намалява рязко скоростта.

— Но жената в автомобила пред нас току-що даде знак, че завива надясно.

— Млади човече, запомни това завинаги: когато една жена извади ръката си през прозореца на колата, тя просто ти казва, че прозорецът й е отворен…

 

 

Това сигурно е била същата мисис Маккалъм, взела най-после изпита си. Нейният съпруг също бил склонен към даване на съвети:

— Слушай внимателно… Когато светлините са зелени — можеш да минеш. Когато станат червени — спираш, а когато аз пребледнея — намаляваш.

 

 

В купе за непушачи кондукторът видя мъж с цигара в уста.

— Господине, вие сте в купе за непушачи.

— Какво от това? Аз не пуша.

— Да, но в устата си имате цигара, а в ръцете си — запалка.

— Грешите в изводите. Вижте ми краката. Имам ли обувки?

— Да.

— Е, аз не ходя.

 

 

Младо момиче паднало в езерото. Не знаело да плува и започнало да се дави. Добре облечен шотландец скочил след момичето в студената вода и го спасил. На брега започнали да го поздравяват и да се възхищават от постъпката му, но шотландецът запитал:

— Кажете ми само кой ме блъсна?

 

 

Малкият Дейвид поискал от баща си три пени да иде на цирк. Баща му се скарал:

— Как не!… Миналата седмица ти позволих да идеш със Санди Макгрегор да гледаш лунното затъмнение, сега пък и на цирк!

 

 

Имало двама братя — Джок и Ангъс. Джок емигрирал в Канада и след двадесет години се върнал да види родния си град. Намерил брат си с дълга брада.

— Защо си пуснал тази брада, Ангъс?

— Не си ли спомняш? — отговорил Ангъс. — Когато тръгна, ти взе със себе си бръснача, останал от баща ни.

 

 

Шотландски зъболекар дал под съд няколко клиенти, които си правили зъбите при него, но не плащали дълговете си. Прегледали зъбите на един от подсъдимите и зъболекарят добавил като допълнително обвинение:

— И не само, че не плаща, но идва в кабинета и ми скърца с моите зъби…

 

 

Едно момче паднало в реката и баща му обещал десет шилинга на онзи смелчага, който го извади живо. Намерил се един младеж, който успял да извлече момчето на брега. Направили му изкуствено дишане и то отворило очи. Бащата подал на спасителя пет шилинга, който остро реагирал:

— Обещахте десет шилинга!…

— Да, но ти извади момчето полумъртво.

 

 

Санди се порязал при бръснене и веднага изтичал до близката болница да провери дали някои не се нуждае от преливане на кръв. Там заварил своя приятел Грегор Макгрегор, на когото при сбиване разбили носа — дошъл със същата благородна цел.

 

 

Джок отишъл на зъболекар.

— Колко взимаш за вадене на зъби? — запитал той.

— Пет шилинга.

— А колко само да го разклатиш?

 

 

— Здравей, Ангъс, търся работа като нощен пазач. Имаш ли нужда от такъв?

— Не, но… защо търсиш такава работа?

— Няма да купувам пижами.

 

 

— Здравей, Доналд.

Доналд кимнал с глава и продължил да пише на един лист.

— Какво правиш?

— Правя списък на най-големите глупаци, които познавам.

— Това е много интересно занимание. А моето име вътре ли е?

— Разбира се.

— Ти се подиграваш с мен!

— Не се подигравам.

— Тогава защо си ме включил в такъв списък?

— Нали ти изпрати Ангъс до Лондон да ти купи коне и му даде пет хиляди лири?

— Изпратих го.

— Накара ли го да ти даде разписка?

— Хайде, хайде, от толкова време се познаваме с Ангъс… Той ще ги върне.

— Добре, ако ги върне, ще изтрия твоето име от списъка и ще запиша неговото.

 

 

Аптекарят забелязал, че клиентът забравил да прибере рестото и потърсил с какво да почука по прозореца, за да го повика. И намерил — гъба.

 

 

На връщане от Лондон Макфърсън се оплакал, че англичаните не са честни.

— По какво ги разбра, Макфърсън? — запитали го приятелите му. — Ти беше за кратко време в Лондон.

— Още на гарата, когато пристигнах, купих кутия с карфици. На капака пишеше, че съдържа хиляда карфици. Ще повярвате ли, че бяха само 992?

 

 

Ловец се връщал в къщи с празни ръце. Цял ден се лутал из гората и покрай езерото, без да удари нещо. Вечерта, преди да мръкне, стигнал до малко езерце, в което плували питомни патици. Облегнат на дърво до брега, възрастен шотландски селянин ги наблюдавал. Ловецът се приближил до него и казал:

— Колко ще ми вземеш, за да гръмна само веднъж по тези патици?

— Една лира — отговорил веднага селянинът.

— Дадено.

Ловецът вдигнал пушката и стрелял едновременно с двете цеви. Ударил цяла дузина патици.

— Струва ми се, че направи лоша сделка — засмял се доволно той и тръгнал да вади патиците от водата.

— Не съм сигурен в това — отговорил невъзмутимо селянинът, прибирайки лирата в джоба си. — Патиците не са мои.

 

 

Берт Маклафлин четял вестник в клуба си и внезапно избухнал в плач.

— Какво ти стана, Берт? — запитал го седналият наблизо познат.

— Току-що прочетох във вестника, че милионерът Дж. П. Морган е починал.

— Но нали той не е твой роднина?

— Тъкмо за това плача.

 

 

— Знаеш ли как се е образувал големият каньон в Северна Америка?

— Шотландец загубил едно пени в канавката и започнал да го търси…

 

 

— Защо искаш отпуск през февруари, Санди? Времето е ужасно през този месец.

— Заради малкото дете.

— Какво му е?

— Родено е на първи март. Ако взема отпуск след тази дата и решим с жената да идем някъде, ще трябва да му купувам цял билет.

 

 

— Джок, имаш ли някакви ангажименти утре вечер?

— Не.

— Искаш ли да вечеряш с мен?

— Искам, Санди, благодаря ти.

— Добре. В седем часа ще бъда у вас.

 

 

Александър Макалександър търсел деловодител. Ангъс му довел един млад човек и горещо го препоръчал. Макалександър го назначил, но само след една седмица му дал пътя. Ангъс веднага пристигнал и запитал:

— Защо уволни приятеля ми? Не беше ли добър деловодител?

— Добър деловодител! Та той не може дори едни прозорци да измие — отговорил възмутено Макалександър.

 

 

Било много студено, когато Доналд отишъл при един свой приятел с колата си. Паркирал я пред къщата и влязъл вътре. След няколко часа отвън долетели звукове, сякаш някой се опитвал да запали мотора. Домакинът погледнал през прозореца и извикал:

— Доналд, в колата ти има крадец! Бързо!

Но Доналд станал спокойно, облякъл се бавно и казал:

— Остави го да я запали. Трябват му двадесет минути, докато я загрее в такава нощ.

 

 

Един шотландец без пари, гладен, минал край ресторант и видял, че неговият познат Ангъс се готви да обядва. Келнер му сервирал огромна пържола. Решил да опита късмета си и влязъл в ресторанта. Отишъл при Ангъс, поздравил го и седнал на масата му.

— Здравей, Ангъс.

— Здравей.

— Хубав къс месо са ти донесли.

— Не е лош.

— Сам ли мислиш да го ядеш?

— Не, с картофи.

Пържолата била наистина хубава и на следващия ден Ангъс отишъл отново в същия ресторант. Много скоро обаче трябвало да се разочарова.

— Келнер! — извикал той.

— Заповядайте.

— Повикай управителя.

Управителят дошъл незабавно и Ангъс се оплакал:

— Вижте какво ми е сервирано! Вчера пържолата ми беше два пъти по-голяма от тази!

— Да, но вчера вие бяхте седнали до прозореца — отговорил управителят.

 

 

По време на едно дело в съда запитали свидетеля дали е местен жител.

— Повечето съм местен жител — отговорил той.

— Роден ли си в тази област?

— Не, не съм роден тук, но въпреки това съм повечето местен жител.

— Искаш да кажеш… дошъл си като дете?

— Не, дойдох преди шест години.

— Тогава защо твърдиш, че си повечето местен жител?

— Когато дойдох, бях само на петдесет килограма. Сега съм сто и дванадесет. Затова твърдя, че повечето от мен е местен човек.

 

 

Съдията. Джок Кампбел, слушай ме внимателно.

Джок. Да, сър, слушам внимателно.

Съдията. На мен ми е известно, че ти редовно имаш работа с разни мошеници и крадци. Вярно ли е?

Джок. Да, сър.

Съдията. Ти се осмеляваш да стоиш пред мен и признаеш, че си мошеник и крадец?

Джок. Не, сър.

Съдията. Тогава нарочно ме излъга?

Джок. Не, сър.

Съдията. Какво си най-сетне?

Джок. Портиер на сграда с адвокатски кантори.

Съдията. Следващият свидетел…

 

 

Всяко зло за добро и така трябва да е, ако се съди по думите на Тамас, градинар от Пейсли. Веднъж местният учител се отбил в градината му, огледал се и забелязал:

— Виждам, че тази година нямаш добра реколта на картофи, Тамас.

— Да, така изглежда — отговорил Тамас, — но имам една утеха.

— Каква е тя?

— Реколтата на съседа Санди няма да е по-добра.

 

 

Дънкан изпратил детето си до съседа Доналд да му поиска книга за четене.

— Кажи на баща си, че книги имам, но не ги давам. Може обаче да дойде тук и да си почете, колкото иска — казал Доналд.

Минало известно време и на Доналд притрябвало седло за коня. Изпратил своето дете при Дънкан, което получило следния отговор:

— Кажи на баща си, че не мога да му дам седлото. То е в конюшнята и ако иска, може да иде там и да го язди цял ден.

 

 

Шотландец обядвал в ресторант и случайно се ухапал.

— Добре, че не съм отровна змия — казал си той.

 

 

Мак много се безпокоял за двадесетте лири, които дал на свой приятел взаем. Забравил да вземе разписка. Баща му го посъветвал:

— Напиши на твоя приятел едно писмо и го запитай кога ще ти върне четиридесетте лири. Той ще ти отговори, че не са четиридесет, а двадесет. Този отговор ще ти послужи вместо разписка.

 

 

Просяк позвънил на една врата в Абърдийн и помолил жената, която му отворила:

— Дайте ми два шилинга за едно легло…

— Добре — казала жената, — донеси да го видя.

 

 

Майка излязла с детето си на пазар. Срещнала на пътя своя приятелка, която му дала шоколадов бисквит.

— Какво трябва да кажеш, когато ти дадат нещо? — запитала майката.

— У дома имам по-малко братче — отвърнало детето.

 

 

Шотландец в касапницата поискал:

— Дайте ми една овча глава, но я отрежете колкото може по-близо до опашката.

 

 

Касапин отишъл при адвокат.

— Какво ще направите — запитал той, — ако сте касапин и в касапницата ви влезе куче и след това избяга с парче месо?

— Аз нямам касапница.

— Да предположим, че имате?

— Щях да изпратя сметката за месото на собственика на кучето.

— В такъв случай трябва да ми платите една лира, тъй като кучето бе ваше.

Адвокатът се усмихнал и дал парите. На следващия ден касапинът получил от него сметка за три лири — хонорар за дадения му юридически съвет.

 

 

Канибали хванали няколко души, между които бил и Мактавиш от Абърдийн. Сложили ги в голям казан заедно с картофи, лук и други подправки. След това, надавайки радостни викове, започнали да танцуват около казана подходящ за целта танц.

Ненадейно един от канибалите се втурнал към казана, извадил ножа си и убил Мактавиш. Всички го гледали укорително, но той обяснил постъпката си:

— Забелязах, че се възползува от положението си. Ядеше картофите.

 

 

Двама души се оплаквали, че цената на въглищата станала много висока. Абърдийнец ги чул и казал:

— Аз разреших проблема по следния начин: купих чувал с въглища, но не ги горя. Когато ми е студено, нарамвам чувала и се разхождам из стаите с него, докато не потече пот от гърба ми.

 

 

В абърдийнски ресторант:

— Келнер, тая чиния е влажна.

— Какво искате да кажете с това — влажна! В нея е супата ви.

 

 

Дебел мъж пътувал в претъпкан автобус. На една спирка се качили две жени и той решил да се покаже кавалер. Пред него седял младеж и той го потупал по рамото, казвайки високо:

— Млади човече, направете място на една от дамите да седне.

Младежът го изгледал и отговорил:

— Станете вие и направете място и на двете дами.

 

 

— Познаваш ли историята?

— Отлично.

— Дай ми пример за пълен неуспех.

— Христофор Колумб.

— Защо?

— Не е знаел къде отива. Като пристигнал — не знаел къде се намира. Като се върнал — не знаел къде е бил.

 

 

Трима шотландци отишли на риба. Уговорили се първият, който улови нещо, да черпи. На двама от тях рибата кълвала и тапите потъвали, но те не бързали да дърпат. Третият бил най-предвидлив и въобще не сложил стръв на въдицата.

 

 

— Да знаеш, че само твоят здрав организъм те спаси от сигурна смърт — казал лекарят.

— Така ли било? — зарадвал се пациентът. — Аз пък мислех, че ще ми искаш пари.

 

 

— Ако на мен предложеха първо двете парчета торта, аз ще избера по-малкото — казвала Джеси на братчето си.

— Добре, ти сега имаш по-малкото парче. Не разбирам от какво се оплакваш…

 

 

— Знаеш ли, Маги, тази шапка не излезе лоша… Вече пет години я нося. Разбира се… два пъти съм я чистил и два пъти сменявал в кафенето, но това не променя качеството й.

 

 

— Като гледам как си обръснат, трябва да кажа, че ножчето и самобръсначката ти нищо не струват.

— Щом са били добри за баща ми, добри ще са и за мен.

 

 

— Но ако ти действително знаеш кой ти е откраднал колата, защо не кажеш на полицията?

— Чакам да й сложи нови гуми.

 

 

— Мама ми поръча да кажа, че е намерила муха в кейка, който купихме вчера оттук — изредило на един глас малко момиченце пред сладкаря.

— Кажи й — казал той — да ми донесе мухата и аз ще я заменя с едно зърно сухо грозде.

 

 

Двама приятели имали обща работа рано на следващата сутрин. Единият от тях обещал, че ще позвъни на другия по телефона, за да го събуди.

— Аз ще ти звънна, но ти не вдигай слушалката. По този начин и ти ще се събудиш, и аз ще си взема обратно парите.

 

 

— Виждал съм и по-добри дни — оплакал се скитникът на един абърдийнец.

— И аз — бил отговорът, — но сега бързам и не мога да разговарям за времето.

 

 

Макдъф отишъл да си купува гребен и обяснил на свой приятел, че на стария му се счупил един зъб.

— Какво? Заради един зъб — нов гребен? Какво разточителство! — извикал приятелят му.

— Да, но това беше последният зъб.

 

 

Санди подарил на малкото си дете балон по случай рождения му ден и казал:

— Ако си послушен през годината, за следващия рожден ден ще ти позволя да го надуеш.

 

 

Джок Мактавиш е много практичен човек. Той използува докрай тютюна, който купува. Най-напред го дъвче, след това изсушава и изпушва. С пепелта замества емфието. Продължава да се чуди обаче какво да прави с дима, който се прахосва.

 

 

Мак и Джок се срещнали в Абърдийн.

— Какво правиш тук? — запитал Мак.

— На сватбено пътешествие съм — отговорил Джок.

— А къде е жена ти?

— О, тя не дойде с мен. Идвала е вече веднъж в Абърдийн.

 

 

На автобусната спирка Санди запитал кондуктора колко е билетът до гарата и той му казал три пени. Видяло му се скъпо и решил да тича след автобуса. На следващата спирка задал същия въпрос.

— Шест пени — отговорил кондукторът. — Вие тичате в обратна посока.

 

 

Една шотландка поискала назаем десет лири, но приятелката й отговорила, че има само пет.

— Добре, дай ми сега пет лири — казала тя — и ще останеш да ми даваш пет. По този начин ще сме квит.

 

 

Прислужницата на доктора напускала.

— Сара — казал той, — съжалявам, но не мога да ти дам хубаво препоръчително писмо.

— Аз не искам да е хубаво — помолила се прислужницата, — само го напишете така, както пишете вашите рецепти.

 

 

— Как сте, мистър Макгрегор, виждате ми се много променен.

— Имате грешка, аз не съм Макгрегор.

— Какво? И името ли сте си променили?

 

 

— Откъде е тази пура, Мак?

— Дадоха ми я.

— Приятел ли?

— Ще ти кажа, като я изпуша.

 

 

В магазина за плодове:

— Вчера поръчах една дузина банани, но от тях получих само десет. Какво е станало с другите два?

— А, сещам се много добре, мадам. Два бяха презрели и аз просто ги изхвърлих, за да ви спестя неприятността вие да правите това.

 

 

— Аз не знам нищо по-хубаво от приятелството с човек, на когото можеш да се довериш.

— Аз знам — с човек, който може да ти се довери.

 

 

На бала с маски Там отишъл маскиран като Наполеон.

— Откъде ти дойде наум да се маскираш така? — запитал го негов близък.

— Така ми е по-лесно — обяснил маскираният Наполеон. — През цялото време ръката ми е върху портфейла и на никого не прави впечатление.

 

 

— Джеси, защо подскачаш на един крак? Нали беше болна?

— Да, мамо, но забравих да разклатя шишето, преди да взема лекарство.

 

 

Тамас лежи в болницата. Не е доволен от храната и на закуска пита сестрата:

— Сестра, кой намаза тези филии с масло?

— Аз.

— Искам да кажа… кой махна маслото от тези филии?

 

 

— От него няма да стане рибар.

— Защо мислиш така?

— Къси са му ръцете.

 

 

На пациент от Абърдийн направили рентгенова снимка на черния дроб. Поискали му да плати една лира. Той гледал снимката и мърморел:

— Една лира е много пари за такава снимка. На всичко отгоре и няма никаква прилика.

 

 

Госпожата разглеждала изпитателно новата готвачка и се двоумяла.

— Кажете ми, защо напуснахте последното си място? — запитала тя.

— Аз питам ли защо ви напусна последната готвачка? — казала вместо отговор жената.

 

 

— Каква е разликата между шотландец и кокосов орех?

— От кокосовия орех може да получиш нещо за пиене.

 

 

— Мистър Мюрисън, аз… искам да се оженя за вашата дъщеря.

— А, за това трябва да видиш първо майка й.

— Видях я и все още искам да се оженя за Мери.

 

 

— До гуша ми дойде от Доналд — никога не му стигат парите.

— Защо? Да не ти е искал пари взаем?

— Не, точно обратното.

 

 

— Добре, съгласен съм да ти продам една шпора, но за какво ще ти послужи само една?

— Аз разсъждавам така: ако пришпоря едната страна на коня, другата също ще тича.

 

 

Когато се чуло, че старият Дугалд минал край кръчмата, без да се отбие в нея, на цялото село станало ясно, че той е умрял…

 

 

Санди Фергюсън купувал билет на гарата. Имало голяма опашка, но той не бързал да се махне от гишето — броел парите и смятал наум дали точно са му върнали. Продавачът на гишето казал нетърпеливо:

— Какво става, шотландецо, не са ли точно парите?

— Не се безпокой — сопнал се Санди, — не си ми върнал повече.

 

 

Било година на състезания и награди, свързани с Ламаншкия канал. Франция оповестила награда за жената, която прелети канала със самолет. Англия дала награда на първия човек, който преплува същото разстояние. Шотландия също почувствувала необходимост да се намеси. Търговската камара в Глазгоу обсъдила положението и много предложения, целещи да се засрамят другите нации. В резултат на тези дискусии било обявено, че ще се даде един милион лири награда на онзи атлет — мъж или жена — който преплува канала… под вода.

 

 

Шотландско правило:

„Никога не харчи пари за пиене, но дръж винаги под ръка тирбушон“.

 

 

Двама шотландци обядвали в моден ресторант. На излизане Макгрегор забелязал, че Макдоналд дал на гардеробиерката доста солиден бакшиш.

— Грехота е — направил забележка той, — разглезваме ги. На нея й се плаща да работи.

— Но не и да се престарава — обяснил Макдоналд. — Виж какво ново палто ми даде.

 

 

Съпругата на Макфърсън го информирала, че тази вечер ще имат гости. Без да каже дума, той се изправил, събрал всички чадъри и ги скрил в килера.

— Защо правиш това? — зачудила се жена му. — Да не се страхуваш, че някои от гостите може да открадне чадър?

— От друго ме е страх: може да си го познае.

 

 

На една улица в Единбург имало просяк, огромен пес и надпис: „Съжалете слепия“.

Минувачите оставяли дребни монети в шапката, която просякът оставил на паважа. Един англичанин хвърлил в шапката монета от шест пени и решил да се пошегува:

— Грешка. Без да искам, хвърлих два шилинга.

— Не, не, не бяха два шилинга, а чисто шест пени — казал веднага просякът.

— Как? — ядосал се англичанинът. — Ти не си сляп, а мошеник.

— Не аз, а песът е сляп — обяснил спокойно просякът.

 

 

Санди помолил най-добрия си приятел Доналд за съвет.

— Мога да се оженя за една богата вдовица, която не обичам — казал той, — или за едно бедно момиче, което ми е на сърцето. Кажи ми ти какво би направил на мое място?

Доналд рецитирал цяла поема за благородната и истинска любов, която не знае граници и сметки, и Санди казал:

— Добре, ще послушам съвета ти и ще се оженя за бедното момиче.

— И напълно ще я заслужиш — извикал с уважение Доналд. — А сега, след като вече си решил, би ли ми казал адреса на вдовицата?

 

 

Един абърдийнец се отказал от пушене, тъй като тютюнът струвал безобразно скъпо, за да си купува собствен, а когато взимал от приятели, така натъпквал лулата си, че тя се запушвала.

 

 

Наближавало Нова година. Снежните кристалчета блещукали под студената луна. Децата спели щастливо в очакване на подаръците, които Дядо Мраз щял да им донесе. Неочаквано изстрел нарушил тишината. Алек Макгънър скрил ловджийската пушка и влязъл в къщи. Малкият Джами скочил в кревата и извикал:

— Татко, какъв беше този изстрел?

— Дядо Мраз — отговорил шотландецът. — Дядо Мраз току-що се самоуби.

 

 

Най-скромният филантроп в света живял в Абърдийн. Той бил толкова скромен, че когато давал пари за някоя благотворителна цел, не разрешавал името му да се появява никъде — дори и върху чека.

 

 

Шотландец пътувал с влак. В купето, освен него, имало още един пътник, който след известно време го заговорил:

— Извинете, имате ли кибрит?

Шотландецът помислил малко, извадил една клечка от кибрита си и я подал на непознатия. След продължително бъркане и тупане по джобовете станало ясно, че е свършил и тютюна. Шотландецът вдигнал състрадателно рамене и казал:

— Изглежда, нямате тютюн?

— За съжаление…

— Тогава върнете ми клечката…

 

 

Мактагъс се върнал неочаквано в къщи и заварил жена си в прегръдките на друг. Извадил пистолета си и оставайки верен на своя шотландски характер, извикал:

— Застанете един зад друг!…

 

 

Санди водил преговори за купуване на радиоапарат. Продавачът го убеждавал:

— Лови всичко и харчи малко електричество колкото една лампа.

— Колкото една лампа? — възкликнал Санди.

— Не повече.

Това решило въпроса и Санди купил радиоапарата. На следващия ден обаче той го донесъл обратно и си поискал парите:

— Ти каза колкото лампа — казал той на продавача, — но знаеш ли каква светлина дава? Не мога да чета на нея.

 

 

Макгрегор излязъл с приятел на разходка в парка. Както си вървели, приятелят се навел и вдигнал нещо от земята.

— Какво беше това?

— Банкнота от пет лири.

— Дай ми ги назаем, моля те! — казал Макгрегор.

— За какво са ти?

— Да си прегледам очите на лекар…

 

 

Алек Макалек искал много да види една нашумяла пиеса и се заинтересувал колко струват билетите. Казали му, че най-евтиното място било две лири и той предложил:

— Вижте какво ще ви кажа — дайте ми билета за една лира. Обещавам, че през цялото време на представлението ще гледам с едно око.

 

 

Истинският шотландец винаги спи прав — за да не мачка пижамата си.

 

 

Там Мактавиш също обичал да ходи на театър и веднъж си купил билет за правостоящ в галерията. В тъмното обаче той се промъкнал между правостоящите на партера. Разпоредителката го забелязала и разпоредила:

— Върнете се веднага на балкона. Правостоящите тук плащат десет шилинга.

— Знам това — отговорил Там Мактавиш, — но аз стоя само на един крак.

 

 

По принцип шотландците са против подстригването лятно време. Това трябва да става през зимата, и то когато е много студено. Заливате косата с вода, оставяте я да замръзне и след това чупите от леда, докато се получи желаната прическа.

 

 

— Вие ще ме извините, сър — казал Джими Смит на непознатия мъж в кръчмата, — ние не се познаваме, но вие ли сте човекът, който извади моето момче от реката?

— Аз съм — отговорил спасителят, — но… да не говорим за това.

— А, така ли? Да не говорим за това? Гледай ти! А къде е шапката на момчето?

 

 

През лятото кралица Виктория отивала в Балморал, където била нейната шотландска резиденция. Веднъж един градинар й изпратил кошница с плодове, на което кралицата благодарила с кратка бележка. Градинарят прочел бележката, повдигнал вежди в недоумение и запитал пратеника на кралицата:

— Нищо не казва за връщане на кошницата?…

 

 

Доналд Макалистър трябвало да отиде за ден-два до града. На тръгване наредил на дъщеря си:

— Внимавай с въглищата, времето не е студено, пази дървата, не чети вечерно време, а през деня… ако не четеш или пишеш — не е необходимо да носиш очилата.

 

 

— Сода бикарбонат против стомашно разстройство? В два часа през нощта? — извикал разгневеният аптекар. — И за това ли трябваше да ме будиш, когато малко топла вода щеше да свърши същата работа.

— Така ли? Извинявай тогава за безпокойството и благодаря за съвета. Сода бикарбонат вече не ми трябва…

 

 

Санди ухажвал Маги почти две години. Все така се случвало, че не отварял дума за конкретно предложение. Една вечер, когато били сами и седели мълчаливо, Маги промърморила:

— Санди, за какво мислиш? Кажи и ще ти дам едно пени.

— Мислех си какво би било, ако ме целунеш — казал Санди с внезапна храброст.

— Нямам нищо против — Маги го целунала и двамата млъкнали отново.

— А сега за какво мислиш? — пак запитала Маги. — Може би за още една целувка?

— Не, сега за нещо по-сериозно.

— Така ли? — и сърцето на Маги забило по-силно. — Ще ми кажеш ли?

— Мислех си… какво стана с това пени, което ми обеща?

 

 

Шотландец се разболял тежко и го завели в болницата. Съобщили на жена му в Абърдийн, че предстои сериозна операция и тя веднага пристигнала в Единбург. Настигнала болния си мъж тъкмо когато го вкарвали в операционната. Той я запитал със слаб глас:

— Кой ти плати билета до Единбург?

 

 

Малко момче плаче на улицата.

— Защо плачеш? — запитал го един минувач.

— Изгубих си… изгубих си шестте пени.

Шотландецът бръкнал в джоба си.

— Не плачи, момченце — казал той, — ето ти кибрит, за да ги намериш.

 

 

— Ау, Санди, какъв хубав диамант имаш на пръстена си. Не знаех, че си толкова екстравагантен.

— Не съм екстравагантен. Ти го знаеш Макдоналд. Като умря, ми остави сто лири да поставя камък в негова памет. Това е камъкът, който купих.

 

 

Ангъс станал зъболекар. Първият му клиент дошъл за вадене на зъб с упойка. Когато се свестил, той с ужас видял, че всичките зъби са му извадени.

— Защо направихте това? — изфъфлил отчаяно той.

— О, сложих повече упойка — отговорил Ангъс — и рекох да не отиде напразно.

 

 

Джанет се втурнала при мъжа си и извикала:

— Тамас… Тамас… в двора ни влезе една чужда крава!…

— Какво си се развикала? — скарал й се Тамас. — Върви да я издоиш.

 

 

Джорди от Абърдийн заминал за Лондон на гости на свой приятел. И останал да гостува, да се наслаждава на приятелско гостоприемство. Приятелят му напразно очаквал някакъв знак, че Джорди се готви за тръгване. Един ден той не се стърпял и казал:

— Джорди, наближава Коледа. Не мислиш ли, че жена ти и децата ти ще искат да те видят, да прекарате заедно празниците?

Лицето на Джорди светнало:

— Това не е лоша идея… Още утре ще им пиша да дойдат.

 

 

— Добре гледаш кучето си, Маги. С какво го храниш?

— С кокали. Всеки ден по един кокал.

— И аз му давам кокали, но не е същото. Защо?

— Аз му сервирам пред огледало. По този начин кучето мисли, че съм му дала два кокала.

 

 

— Мери, искаш ли да се разходим покрай магазините и погледаме витрини?

— Но всички магазини сега са затворени?

— Точно затова.

 

 

— Санди, защо не носиш наушниците си? В това време ще ти измръзнат ушите.

— По-добре. Последния път, когато ги бях сложил, един приятел ме поканил: „Санди, ела да изпием по едно. Аз черпя“. А аз не го чух.

 

 

Джок бил осъден на смърт въпреки твърденията му, че е невинен. Вечерта преди екзекуцията надзирателят го посъветвал да изпрати телеграма до губернатора и да помоли за помилване.

В полунощ присъдата била изпълнена. Когато палачът влязъл в килията му, Джок все още композирал възможната най-кратка телеграма.

 

 

Управителят на хотел в Глазгоу тръгнал на проверка по етажите. В коридора на първия етаж той заварил един от прислужниците да лъска чифт обувки.

— Знаеш, че това е забранено! — ядосал се управителят. — Гостите оставят обувките си пред вратата и ти трябва да ги почистиш в мазето.

— Но този тук е от Абърдийн — заоправдавал се прислужникът, — връзките на обувките му са под вратата. Вързал ги е за нещо и не мога да ги вдигна.

 

 

Моли Форбс имала кокошки. Яйцата продавала на Гордън бакалина.

— Каква цена имат днес яйцата, мистър Гордън? — винаги питала Моли Форбс. Последния път той й отговорил:

— Шилинг за една дузина.

— Шилинг за една дузина? Това е нищожна цена, мистър Гордън.

— А, Моли, Асоциацията на бакалите в Абърдийн има̀ среща и всички взеха решение да не се плаща повече от шилинг за дузина яйца.

Селянката му дала яйцата и прибрала парите. Следващата седмица тя получила същия отговор на въпроса си за цената на яйцата.

— Много малки са днес яйцата, Моли — направил забележка бакалинът.

— А, мистър Гордън — отвърнала селянката, — кокошките от нашата област имаха среща, на която решиха да не се насилват много за един шилинг дузината.

 

 

Свещеник видял, че две деца на улицата се бият и отишъл при тях да спре враждебните действия.

— Защо се биете? — запитал той.

— Заради вас — отговорило едното.

— Заради мен? Защо се биете заради мен?

— Мак тук казва, че нашият свещеник няма мозък колкото една кокошка, а аз казвам, че има.

 

 

Тамас имал да дава на Санди пари. Един ден се срещнали на пазара и Санди запитал:

— Тамас, кога ще си платиш дълга?

— Не мога, Санди, сега не мога.

— Знаеш ли какво ще направя? До гуша ми дойде от тебе и ще се откажа от тези пари само да не се ядосвам. Не ти ги искам.

Санди се завъртял на токовете си и тръгнал да си върви.

— Чакай — спрял го Тамас, — няма да си отидеш така. Трябва да черпиш по случай уреждането на сметката.

 

 

Джорди бил много срамежлив, но най-после решил да направи предложение за женитба на Джийни. Отишъл у тях, повикал я на улицата и казал:

— Джийни, аз идвах тук миналия вторник, нали?

— Да, Джорди.

— След това дойдох пак в сряда?

— Така беше.

— Наминах и в петък, вярно ли е?

— Вярно.

— И сега съм тук отново?

— Да.

Последвала продължителна пауза. Джорди си глътнал езика, но успял да каже:

— О, Джийни, не съм ли достатъчно ясен?…

 

 

Санди не обичал англичаните, но му се наложило да пътува на юг. Пристигнал в Карлайл и първото нещо, което видял в града, била голяма обява: местните власти предлагали солидна сума пари на онзи, който се съгласи да екзекутира известен престъпник. Възможността да спечели пари посредством такова приятно занимание не бивало да се изпуска. Отишъл право в затвора, предложил си услугите, обесил престъпника и прибрал парите.

На излизане отвън го чакала тълпа местни граждани, които започнали да подсвиркват и дюдюкат. Някои подхвърляли: „Просяк-шотландец!“, подмятали, че извършил нещо за пари, на което никой англичанин нямало да се съгласи.

— Така ли? — провикнал се Санди. — За същите пари всички до един бих ви избесил…

 

 

Доналд Фрейзър имал една слабост — обичал много да се хвали със своите роднини, живи и мъртви. Неговият град бил често посещаван от богат англичанин, който познавал Доналд и подозирал, че тези роднини съществуват само във въображението му.

Един ден, минавайки покрай къщата на Доналд, англичанинът го видял да се занимава с огромна, породиста свиня.

— Здравей, Доналд — провикнал се той. — Предполагам, че това е един от твоите роднини?

— О, не — отговорил Доналд, — просто познат като тебе.

 

 

По време на едни общи избори бакалницата на Там Райт представлявала нещо като агит-пункт за консервативната партия. Самият Райт бил консерватор и в костите и не пропускал случай да проагитира свой клиент.

В бакалницата помагало чираче. Неговият главен интерес през тези дни бил съсредоточен в котката, която щяла да си има котета.

Котетата се появили на бял свят, когато Райт водел разгорещена дискусия със свои познати. Той чул развълнуваните викове на момчето и запитал:

— Какво стана, Джок?

— Имаме четири котета — отговорило момчето възбудено.

— И какви са тези котета?

— И четирите са консерватори.

Отговорът бил толкова неочакван, че за момент в бакалницата настъпила гробна тишина, последвана от висок смях. Райт много се зарадвал на този отговор и няколко пъти през деня питал момчето пред хора от коя партия са неговите котета…

След няколко дни, пак пред посетители, той запитал момчето как са неговите котета консерватори. Джок обаче казал сериозно:

— Сега те са либерали.

— Какво? Либерали? — извикал раздразнено бакалинът. Нали до вчера бяха консерватори?

— Да, но днес прогледнаха — отвърнал Джок.

 

 

Старият Дейви Маккрути изкачил висок хълм и на върха седнал да си почине. Ниските облаци пречели на красивата гледка, която се откривала оттам. Скоро група английски туристи минали край него и също спрели да починат. Един от тях се обърнал към него и запитал:

— Мислите ли, че облаците ще се разнесат?

— Разбира се.

— Преди да се стъмни?

— До половин час. На изток вече се прояснява.

— Има ли хубава гледка оттук?

— Никъде няма по-добра.

— Хайде де, да не е толкова хубава, колкото от Мон Блан?

Дейви Маккрути започнал да се ядосва:

— Оттук може да се види толкова далеко, колкото от всяка друга планина в света.

— Е, това не е възможно — усмихнал се недоверчиво англичанинът.

Минал половин час и наистина облаците се разнесли. Дейви посочил към пълната луна над главите им и казал:

— Какво ви казах? Оттук се вижда на двеста и четиридесет хиляди мили далечина. От вашия Монг Блонг по-далеч ли се вижда?…

 

 

Веднъж един градски младеж минал през планинско село. Видял възрастна жена, седнала пред къщи, и решил да се пошегува с нея.

— Извинявай, бабо, видя ли оттук да минава една кола с маймуни?

— Не съм видяла — отговорила бабата, — да не си паднал от нея?

 

 

Било по времето, когато римляните хвърляли християни на лъвовете за наказание и удоволствие на зрителите. Джок и Ангъс се намерили в това незавидно положение. Те стояли в центъра на арената, заобиколени от ревящата тълпа, и разговаряли. Джок запитал:

— Ангъс, разказах ли ти за моето приключение с една от продавачките в кафенето на нашата улица?

— Не, пропуснал си.

— Направих й няколко знака и тя ме покани в една малка стаичка. Почерпи ме кафе, посегнах аз и… всичко вървеше добре, когато вратата се отвори и вътре влезе някакъв мъж…

— И после?

— О, ето ги лъвовете… Ще ти я доразкажа по-късно.

 

 

Тамас имал няколко породисти свине, които цялото село се изредило да види. Той се хвалел с тях като със собствени деца. Джок от съседното село обещал да дойде и ги види.

Един ден той потърсил Тамас. Вратата отворило малко момче и Джок го запитал:

— Добър ден, момченце, тук ли е баща ти?

— Не.

— Къде е?

— Зад къщата — при свинете. Лесно ще го познаете — той е с шапка.

 

 

Мери заминавала на курорт и баща й я изпратил на гарата. Малко преди влакът да потегли, той дал бакшиш на кондуктора, за да наглежда момичето в купето. След това целунал Мери за довиждане и тя се разплакала.

— Защо плачеш? — зачудил се бащата. — Нали ти искаше да отидеш на курорт?

— Аз плача за друго — отговорило през сълзи момичето. — По-добре беше да целунеш кондуктора, а на мен да дадеш парите.

 

 

В магазините — клиентът винаги е прав.

В полицията — клиентът винаги е крив.

 

 

Джозеф станал съдружник с Браун. Браун имал парите, Джозеф — опита. След няколко години Джозеф имал парите и Браун — опита.

 

 

— Кое е най-бързото средство за разпространяване на новини?

— Телеграф, телефон, жена…

 

 

Малко момче се опитвало да звънне на звънец, но не можело да го стигне. Видял го възрастен човек и запитал:

— Какво искаш да направиш, момченце?

— Искам да звънна на този звънец.

— Чакай, аз ще го натисна вместо тебе.

Човекът натиснал звънеца, а момчето побягнало.

— Бягайте и вие! — извикало то. — Ще се покаже стара баба, която страшно крещи.

 

 

В Абърдийн млада жена успяла да се качи на автобус във време на движение. Кондукторът й казал галантно:

— Госпожице, следващия път ще получите цветя, но не ще можете да ги помиришете.

 

 

Учителят: Ако пет души ви дойдат на гости, а имате само четири картофа, как ще ги разделите?

Малко момче: Ще ги направя на пюре.

 

 

— Щастливо ли завърши тази история?

— Не знам. Казва се само, че са се оженили.

 

 

— Хора често ли умират тук?

— Не, само веднъж…

 

 

Един стар човек имал навик да повтаря: „Можеше и по-лошо да е“. Негов приятел му казал:

— Сънувах, че съм умрял и попаднал в ада.

— Можеше и по-лошо да е — успокоил го старият човек.

— Как можеше да бъде по-лошо?

— Можеше да бъде вярно…

 

 

Вдовица с десет деца изпитвала затруднение да намери квартира под наем. Един ден в отчаянието си тя оставила десетте деца в гробищата и отишла при агенция, която отдавала жилища. Първият въпрос, който й задали, бил:

— Имате ли деца?

— Десет и всички са в гробищата — отговорила вдовицата.

Служителят промърморил нещо в знак на съболезнование и скоро подписали наемателския договор.

 

 

Свещеникът срещнал Там на улицата. Видял го, че залита, и му казал:

— Там, нали ти казах, че пиенето е твоят най-голям враг?

— Да, отче, но ти ми каза също да обичаме нашите врагове.

— Възможно е, само не съм казал да ги поглъщаш.

 

 

— Знаеш ли колко е стиснат твоят познат Ангъс?

— Защо?

— Предложи ми уиски и аз се съгласих. Започна да налива от една бутилка и когато казах „стига“, веднага спря…

 

 

Един млад човек, сгоден за красива девойка, много често я целувал, когато отивал на гости у дома й. Най-после бащата на момичето се намесил:

— Една целувка при влизане и една при излизане на вечер е достатъчно.

— Но аз не мога непрекъснато да влизам и излизам — възразил бъдещият съпруг.

 

 

Мъж в безсъзнание бълнувал. Неочаквано отворил очи и запитал:

— В рая ли съм?

— Не си, Уили, аз съм при тебе — отговорила жена му.

 

 

Две момчета имали леля, която поканила родителите им да изпратят само едното от тях в Абърдийн, за да прекара празниците с нея. Когато момчето пристигнало, тя го запитала как са решили кой от двамата братя да дойде.

— Хвърляхме ези-тура — отговорило момчето.

— И, разбира се, ти спечели?

— Не, аз загубих.

 

 

Разправят, че на един виц шотландецът се смее три пъти: когато вицът се разкаже, след това, когато му се обясни, и после, когато го разбере.

Англичанинът, когато чуе виц, се смее два пъти: веднъж при разказването и втори път при обясняването. Трети път не се смее, защото никога не може да го разбере.

Уелсец се смее само веднъж: когато му се разкаже вицът. Безполезно е да му се обяснява, защото никога няма да го разбере.

Ирландец въобще няма да се засмее на виц — той го е знаел от по-рано…