Богомил Герасимов
От Абърдийн с усмивка (4) (Шотландски хумор)

III

Шотландците твърдят, че те измислят вицовете срещу себе си, а англичаните ги разпространяват. Главният им аргумент е, че английски мозък не може да роди нещо остроумно.

Не е тайна, нито измислица, че англичани и шотландци не се обичат. Те използуват всеки възможен случай, за да си пускат словесни стрели, да поддържат вековната война на остроумия и подигравки.

 

 

В тази война, струва ми се, англичаните дават далеч повече жертви…

Има една история с дипломатически оттенък, която превъзнася шотландското остроумие. Тя се среща в различни варианти и в различни страни. В стари шотландски книги обаче тя е свързана с името на град Абърдийн…

По времето на крал Джеймс VI испанският посланик в Лондон бил човек с ерудиция и култура. В главата си обаче той носел ексцентричната идея, че във всяка страна трябва да има професор по… жестове, за когото езиковата бариера да не представлява пречка. Посланикът твърдял, че такъв професор щял лесно да се разбира с хора, говорещи други езици, без помощта на словото.

Един ден кралят решил да се пошегува с посланика и му казал:

— Аз разполагам с такъв професор по жестове в един от най-северните колежи на моите доминиони — Абърдийн. Но е далеч — има повече от шестстотин мили.

Посланикът посрещнал тези думи с възторг.

— Какво са шестстотин мили? И десет хиляди левги да бе разстоянието, пак щях да посетя този рядък учен. Искам на всяка цена да се срещна с него.

Кралят изпаднал в неудобно положение, но трябвало да задоволи по някакъв начин горещата молба на посланика. Той наредил да се уведоми университетът в Абърдийн за възникналия проблем и помолил местните професори да се справят с посланика, както намерят за добре.

В Абърдийн посланикът бил посрещнат тържествено от професорското тяло. Той веднага поискал да бъде представен на професора по жестове. Отговорили му, че за съжаление тази учена глава отсъствува — запилял се някъде по планините и само бог знаел кога ще се върне. Но испанецът бил много упорит човек и заявил твърдо, че ще го чака в Абърдийн до завръщането му.

Като видели, че така няма да се отърват от посланика, професорите се сетили за един касапин на име Джорди — едноок, хитър и корав човек. Отишли при него и му разказали каква е работата. Срещу дребна сума той се съгласил да поеме временно катедрата по жестове. Посланикът бил уведомен, че очакваният от него професор ще се завърне на следния ден.

На следващата сутрин облекли касапина във внушителни професорски дрехи, сложили му мантия и перука, отредили му специален кабинет и въвели посланика при него.

Без да каже дума, посланикът показал на касапина един пръст на ръката си. Джорди му показал два. Посланикът вдигнал три пръста и Джорди, гледайки строго испанеца в очите, замахнал с юмрук. Посланикът извадил от джоба си портокал и Джорди на свой ред измъкнал парче чер хляб. Тогава посланикът се поклонил, излязъл от кабинета и отишъл при другите професори, които го очаквали с явно нетърпение.

— Той е истинско чудо — заявил посланикът. — Нямам думи да изразя възхищението си. Това е извънредно ценен човек и не бих го дал дори за всички богатства на Индия. Трябва да се гордеете с него!

— Говорихте ли?… Как говорихте?… За какво говорихте? — завикали учените хора около него в един глас и посланикът обяснил:

— Показах му един пръст, с което исках да кажа, че има само един бог. Той ми показа два — в смисъл, че са баща и син. След това аз вдигнах три пръста — баща, син и светия дух, а той стисна юмрук в знак, че са едно цяло. Извадих един портокал, за да покажа, че бог е добър, като дава на своите създания не само необходимото, но и удоволствията в живота. А този чудесен човек ми отговори — знаете ли какво ми отговори? — че хлябът е основата на живота и трябва да се предпочита пред всичко друго.

Професорите отпратили набързо посланика и веднага отишли при Джорди, който ги чакал разгневен.

— Това беше истински негодник — започнал Джорди. — Знаете ли какво направи, като влезе при мен? С единия си пръст ми показа, че имам само едно око и аз му отговорих, че е едно, ама върши работа колкото неговите две. След това ми показа три пръста — все едно двамата имаме общо три очи. Щях да му стоваря един юмрук, но заради вас се въздържах. Той обаче не спря с това и продължи да ме предизвиква. Извади от джоба си един портокал и започна да ми го подмята пред очите. Искаше да каже, че ние, бедните просяци, не можем да произвеждаме такъв плод. Аз му подадох малко от нашия хляб, за да разбере, че пукната пара не давам за него и неговия боклук. И той си излезе от кабинета. Още ме е яд, че не счупих всички кокали по кривото му тяло…

 

 

Именитият английски автор и лексикограф д-р Самюел Джонсън не питаел добри чувства към шотландците и не пропускал удобен случай, за да изрази презрението си към тях.

Веднъж той бил поканен на вечеря у шотландско семейство, на която сервирали типично шотландско ястие. Домакинята го запитала дали му харесва и д-р Джонсън откровено заявил:

— Според мен, добро е за свини!

Шотландката се усмихнала и казала невъзмутимо:

— Тогава, моля, дайте да ви сипя още малко.

 

 

Овесената каша е любима закуска за всеки шотландец. Ето защо д-р Джонсън, при съставянето на своя прочут речник, определил думата овес като „храна за мъже в Шотландия и за коне в Англия“.

Дълго време тази дефиниция предизвиквала доволен смях сред англичаните. Сигурно и днес тя щеше да е популярна, ако един духовит шотландец не възкликнал:

— Да, но какви мъже и какви коне са това!

Нищо чудно, че англичаните много бързо забравили определението на д-р Джонсън за овеса…

 

 

Една представителка на нежния пол от Южна Англия била принудена да живее в Шотландия. За кратко време тя успяла да си спечели неприязнеността на шотландците, тъй като не пропускала да подчертае, че е англичанка. Когато излизала на пазар, купувала само стоки, произведени в Англия. Това естествено много дразнело продавачите, които търсели случай да й се отплатят.

Един ден англичанката влязла в касапницата на Джорди и поръчала:

— Дайте ми една овча глава, но да бъде английска. Иначе няма да взема.

Джорди веднага наредил на помощника си:

— Мак, отрежи една овча глава, извади й мозъка и я подай на госпожата…

 

 

Един шотландец от Пейсли отишъл със свой приятел от Канада да види Ниагарския водопад.

— Виждал ли си нещо по-грандиозно от това чудо? — възкликнал приятелят му. Шотландецът гледал известно време критично водопада и забелязал:

— За по-грандиозно — не, но съм виждал нещо по-странно. Веднъж в Стърлинг срещнах паун с дървен крак…

 

 

Намират се лондончани, които определено смятат шотландците за същества, които почти не се различават от „червенокожи диваци“. От друга страна, шотландците не крият, че Лондон е това, което е, благодарение на английските пари и шотландските мозъци. Сигурно подобни твърдения накарали един загубил търпение англичанин да извика:

— А какво ще кажеш за Шекспир? Да не е и той шотландец случайно?

— Не, о, не — отговорил Санди, — няма да твърдя, че Шекспир е шотландец, макар че като ви слуша човек как се хвалите с него, ще си помисли, че е бил някаква изключителна личност и достатъчно умен, за да бъде шотландец!…

 

 

Англичанин и шотландец пътували заедно в автобус. Шотландецът непрекъснато се хвалел и разказвал подробно какви големи дела е извършил и какво се готви да извърши. Най-после англичанинът не се стърпял и казал:

— Слушай, Мак, кажи ми сега какво не можеш да направиш и аз ще го направя вместо тебе.

— О, това е много любезно от твоя страна — зарадвал се Мак. — Не мога да си платя билета за автобуса.

 

 

След корабокрушение англичанин и шотландец успели да се хванат за една дъска и доплували до малък остров.

— Е, можеше и по-лошо да бъде — казал с облекчение англичанинът.

— Можеше, ако си бяхме купили билети и за връщане — съгласил се шотландецът.

 

 

Много капризна англичанка отишла в шотландско село на гости. На обяд сервирали варен език.

— Не, благодаря — отклонила гостенката предложената чиния. — По принцип не ям нищо, което излиза от главата на животното.

Домакинята се поколебала за момент и любезно предложила:

— Може би тогава ще предпочетете едно яйце?

 

 

Освен от шотландци, най-северната част на британските острови се обитава и от овце. Те са навсякъде, а овчари няма никакви. Овцете там са на пълна самоиздръжка. Собствениците им ги търсят заради вълната и по-рядко за месото.

В Шотландия е пълно с агнета, но агнешкото месо е неизвестно. Така е в цялата страна. В магазините се продава месо, което наричат агнешко, но в действителност то е нещо средно между овчо и овнешко. А за съществуването на овчето мляко знаят само овците, но досега старателно крият тайната си…

Бродят овцете по тревистите възвишения, живеят независимо и когато започнат да се спъват от вълнената си опаковка, повикват ги за стригане. Вълната им е много хубава, но овцата, като всяка овца, и в Шотландия се проявява като глупаво животно. В това се убедили и група английски юристи, които отишли в Шотландия на екскурзия.

Вървели те, наслаждавали се на красивата природа, изкачвали стръмни хълмове, които там наричат планини, спирали да си поемат дъх. В такива моменти можело да се чуят подигравателни забележки и иронични подмятания по адрес на всичко шотландско.

Съпровождал ги Тамас — местен човек, който разбирал от англичани и овце, но умно си държал устата затворена. Стигнали до стадо овце, които мирно преживяли.

— Погледнете тези глупави овце! — провикнал се един от юристите. — Ако аз бях овца например, щях да легна на завет, а не на това ветровито място.

Тамас охотно се съгласил с него:

— Да, сър, ако вие бяхте овца, сигурно щяхте да имате повече разум.

 

 

Туристи в Шотландия изкачвали някаква стръмна пътека, водени от опитен човек.

— Много е опасно — предупредил един от туристите. — Една погрешна стъпка и — право в пропастта. А оттам връщане няма.

— Опасно е — съгласил се водачът им, — ако някой се подхлъзне и види, че пада в пропастта, да обърне главата си наляво. Открива се чудесна гледка!

 

 

Дънкан се срещнал с австралиец и използувал случая да се информира:

— Научих, че в Австралия имате доста шотландци. Вярно ли е?

— Вярно — отговорил австралиецът, — но зайците са главната напаст за Австралия.

 

 

Американски турист се приближил до Санди, който си играел с голямо куче.

— Много хубаво куче! — казал той.

— Хубаво е — съгласил се Санди.

— Ваше ли е?

— Мое.

— Давам две лири за него.

— Кучето не се продава.

След малко при Санди отишъл английски турист и направил същото предложение. Санди веднага се съгласил, прибрал парите и дал кучето. Американецът видял това и възмутено казал:

— Нали кучето не се продава?

— Не се продава на американец — обяснил Санди. — Този човек ще го заведе в Англия и след два дни кучето ми отново ще се върне. Съмнявам се обаче, че ще може да преплува Атлантическия океан.

 

 

Собственик на кино в Глазгоу посетил Америка. Направили му впечатление някои рекламни методи за привличане на клиенти. Особено му харесал следният надпис, който видял пред едно кино: „Лица над шестдесет години влизат безплатно“.

Когато се завърнал в Глазгоу, той поставил пред киното си плакат с надпис: „Всички лица над шестдесетгодишна възраст влизат безплатно, ако се придружават от родителите си“.

 

 

Англичанка запитала прислужницата си:

— Ани, знам, че си от Шотландия, но от кой край?

— От Абърдийн, мадам.

— Защо не ми каза това, преди да дойдеш на работа при мен?

— Когато напуснах дома, мама ми поръча никога да не се хваля.

 

 

Веднъж в компанията на англичани Дан заявил, че предишната нощ сънувал страшен сън.

— Представете си — казал той, — сънувах, че съм умрял и отишъл в ада.

— Там сигурно беше пълно с шотландци — подхвърлил един от присъствуващите.

— Имаше много… но дяволът не ме остави да ги преброя. Започна да ме развежда от зала в зала, показваше ми казаните с катран, огньовете, в които горят грешниците. Стигнахме и до една зала — значително по-голяма от всички други. Отвътре миришеше ужасно. Дяволът искаше да я подминем, но аз го спрях. Запитах какво има вътре, та мирише толкова лошо, и той ми отговори:

— Англичани! Много са зелени и не горят добре. Оставяме ги вътре да поузреят и едва тогава ги хвърляме в огъня.

 

 

Според друг виц един шотландец за малко не влязъл в рая, но свети Петър навреме се усетил. Не го пуснал, тъй като в райската кухня не можело да готвят овесена каша само за един.

 

 

В ранните дни на кръвопреливането англичанин се нуждаел от преливане на кръв. Намерили един шотландец със същата кръвна група, който се съгласил да даде част от кръвта си. За благодарност англичанинът му дал десет лири. Наложило се обаче второ преливане. Този път благодарността на англичанина възлизала само на една лира. След третото преливане той казал:

— Много благодаря!

 

 

В онези времена, когато оръжието било главно средство за разговори между шотландци и англичани, английски взвод вървял из едно дере. Придвижването на войниците не било лесно поради трудния терен. На всичко отгоре по високия бряг над тях от време на време се показвал някакъв човек, извиквал нещо и стрелял по войниците. Най-сетне командирът на взвода се ядосал и изпратил малка група войници да се справят с досадния шотландец. След малко се чули изстрели и войниците дотърчали обратно.

— Да бягаме — викали те уплашено и в един глас. — Шотландците са двама!…

 

 

Английска аристократка пътувала с кораб. Тя била извънредно опака жена и непрекъснато дразнела моряците. Най-после Санди не се стърпял и й казал да върви по дяволите. Благородницата се оплакала на капитана, който изпратил моряка да се извини. Санди я намерил на палубата и запитал:

— Вие ли сте дамата, на която казах да върви по дяволите?

Жената кимнала високомерно с глава и Санди продължил:

— Говорих с капитана и той ми нареди да ви кажа, че може да не отивате по дяволите, освен ако сама не пожелаете.

 

 

Когато свирят на гайда, шотландците обикновено не стоят на едно място. Малко английско момиче, което виждало за първи път шотландска гайда, запитало майка си:

— Мамо, нали този човек ходи непрекъснато, защото иска да избяга от шума, който прави?

 

 

Англичаните имат и друг отговор на въпроса:

— Защо шотландците ходят напред-назад, когато свирят на гайда?

— Защото в движение е по-трудно да се прицелят в тях…

 

 

Около обяд шотландец и англичанин вървели заедно по улицата и минали край кино, пред входа на което пишело: „От 1 часа до 10 часа вечерта — непрекъснато прожекции“.

— Искаш ли да влезем? — предложил англичанинът. — Филмът е интересен.

— Не мога — отвърнал шотландецът. — Довечера трябва да се прибера в къщи най-късно до девет часа.

 

 

— Макнаб умря.

— Не думай. От какво?

— Сърдечен удар.

— Така ли?

— Омръзнало му да слуша, че шотландците са много стиснати и една вечер почерпил всички присъствуващи в кръчмата. На другия ден разбрал, че през цялото време го смятали за ирландец…