Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
ganinka (2014)

Издание:

Богомил Герасимов. От Абърдийн с усмивка

Издателство „Народна култура“, София, 1969

Редактор: Лилия Илиева

Коректор: Величка Герова, Евгения Кръстанова

Художник: Цветан Цеков — Карандаш

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Александър Димитров

История

  1. — Добавяне

V

Шотландският хумор е изключително богат с „черни“ вицове, които предизвикват смях при чисто трагични ситуации и лица — попове, погребения, болни, умиращи, нещастни. Както например следното весело вестникарско съобщение:

„Страшна катастрофа в Единбург. Такси блъснало електрически стълб. Всички четиринадесет души, пътуващи в него, загинали…“

 

 

„Голямо намаление на ковчезите“ — такова обявление било окачено на витрината на една погребална служба в Глазгоу.

На следващата сутрин вестниците съобщили, че в града били извършени двеста самоубийства.

 

 

Англичанин и шотландец се срещнали на погребение пред отворения гроб на общ приятел. На тръгване англичанинът оставил в ковчега банкнота от пет лири. Със сълзи на очи и за да не остане по-назад, шотландецът написал един чек за десет лири, прибрал банкнотата на англичанина като ресто и си отишъл.

 

 

Един пилот се съгласил да повози безплатно шотландец и жена му на самолета си. Той решил да се пошегува с тях и им предложил следното:

— Ще ви повозя и дори ще ви дам една лира, ако успеете през цялото пътуване да не проговорите нито една дума. Каквото и да се случи!

— Прието — съгласили се двамата съпрузи и седнали в малкия самолет.

Шотландците действително мълчали до края на полета. Когато кацнали отново, пилотът казал с възхищение:

— Заслужихте лирата. Сигурен бях, че когато започна да правя разни фигури и лупинги във въздуха, един от вас няма да издържи и ще каже нещо.

— За малко не извиках — засмял се шотландецът, — когато жена ми изхвърча от самолета.

 

 

Разправят, че когато деца от Абърдийн искат от родителите си пари за сладолед, те ги отклоняват със страшни разкази за духове и умрели, които смразяват кръвта им…

 

 

Санди лежал на смъртно легло. До него примигвала самотна свещ. Заедно с нея бавно гаснел и животът му. Съпругата тъжно се готвела за края на своя скъп другар. От кухнята до носа на обречения стигала апетитна миризма на варено месо. Приискало му се да хапне.

— Маги — помолил се Санди, — имам една молба… Прияде ми се от готвеното…

— Не може — сопнала се веднага жената. — То е за погребението.

 

 

Поднасяли съболезнования на вдовицата.

— Жалко за Тамас — казал един от приятелите му. — Такава ужасна смърт! Да го сгази валяк!

— Да — съгласила се неутешимата, — добре поне, че го сгази отстрани, та сега няма да гладя панталоните му за погребението.

 

 

Там Макфърсън и жена му отишли на ресторант. Направили поръчката и келнерът донесъл яденето. Минавайки край масата на двамата съпрузи, той забелязал, че жената не се докосва до чинията. Помислил, че не харесва сервираното. Когато я запитал за причината, шотландката обяснила:

— Чакам Там да свърши с яденето, че да ми даде изкуствените челюсти…

 

 

— Тази напитка е опасна — казал химикът в заключение. — Аз установих, че тя може да предизвика ослепяване, ако някой пие от нея.

Санди си прибрал бутилката с думите:

— Чудесно, ще я продам на някой слепец.

 

 

Ангъс Макфюселидж се готвел да пътува със самолет до Нюйорк. Жена му го изпроводила до летището с пакет сандвичи. На раздяла Ангъс се размислил, разтворил пакета, отделил половината от сандвичите и й ги подал обратно.

— Самолет е… всичко става! — казал той.

 

 

Един автомобил се обърнал на безлюдна улица в Абърдийн. Минувач видял катастрофиралата кола и се приближил до нея. Шофьорът бил жив и в съзнание, но затиснат под кормилото.

— Ранен ли си? — запитал минувачът.

— Да — дошъл слаб отговор.

— Застрахован ли си?

— Да.

— Идваха ли от застрахователната компания?

— Не.

— Имаш ли нещо против, ако се намъкна до тебе?

 

 

— Как е Санди?

— Болен е.

— В болница ли е?

— Не, на театър.

— На театър? Нали е болен?

— Там припада и винаги се намира лекар, който го преглежда безплатно.

 

 

Абърдийнец лежал на смъртно легло. Около него били жена му, съседите и много приятели, дошли да чуят последните му думи.

— Тамас… ми дължи десет лири — прошепнал едва чуто умиращият.

— Какъв свеж мозък — промълвила през сълзи жена му. — Ясен и силен до края.

— … И аз дължа сто лири на Дугалд — продължавал човекът в леглото.

— Бедният! — изхълцала съпругата. — Вече започна да бълнува.

 

 

Цифрата тринадесет действително носи нещастие. Това се потвърдило за сетен път в Абърдийн от следното нещастие. Дванадесет души се качили в едно такси и по пътя разбрали, че с шофьора са тринадесет. Един трябвало да слезе и решили монета да определи късметлията. Започнали да подхвърлят във въздуха два шилинга, но така се случило, че монетата излетяла през прозореца. Дванадесетте шотландци изхвръкнали толкова бързо от таксито, че до един загинали под колелетата на минаващите автомобили.

 

 

Пред една църква младо момиче събирало волни пожертвования. Старият Джок минал край него и се направил, че не го вижда. Момичето обаче извикало високо след него:

— Дайте за Бога няколко шилинга…

Джок спрял, обърнал се и запитал:

— На колко си години, момиче?

— На шестнадесет.

— Аз съм на седемдесет и пет. С господ ще се видя преди тебе. Вярвай ми — по-добре е лично да му предам парите.

 

 

Свещеникът и гробарят в малко селце близо до Стърлинг не се разбирали добре. Сондърз — гробарят, бил жертва на хронична астма и свещеникът непрекъснато и заядливо му намеквал за нея. Един ден, както си копаел в гробищата на църквата, гробарят получил продължителен пристъп на кашлица. Свещеникът го чул, отишъл при него и казал високо:

— Много лоша кашлица имаш, Сондърз, много лоша…

— Да, не е добра — съгласил се старият човек, — но около мен лежат само хора, които много биха се радвали, ако можеха да я чуят.

 

 

Андрю спрял пред къщата, в която живеел неговият стар приятел Уили. Почукал на вратата и след малко се показала съпругата на Уили.

— Уили в къщи ли е?

— В къщи е.

— Мога ли да го видя?

— Може.

— Искам да поговоря малко с него.

— Не може. Уили умря.

— А!… Е-е!… Хм!… Да е казал нещо, преди да склопи очи, за… за една зелена боя, която му бях дал назаем?

 

 

— Знаеш ли как може да се убие абърдийнец?

— Как?

— Като хвърлиш монета пред минаващ автобус.

 

 

Работник паднал от скелето на постройка в Абърдийн. Човек от улицата го видял и изтичал към него.

— Ах, нещастният, кажи ми какво мога да направя за тебе? — запитал той.

— Дай ми една цигара — казал раненият.

— Добре, но къде са ти цигарите?

 

 

Джеси непрекъснато тормозела мъжа си за пари. В това си нещастие той не е единствен, но в момент на отчаяние не можал да издържи и се хвърлил през прозореца на четиринадесетия етаж.

— Самоубийство! — съобразила светкавично Джеси. — Застрахователната компания нищо няма да плати!

И счупвайки всички рекорди на бързо слизане по стълби, тя изтичала на улицата и незабелязано от насъбралата се тълпа успяла да тикне в ръката на мъртвия си мъж една гюдерия.

 

 

Двама старци останали при гроба на своя приятел след погребението. Мълчали дълго време, тъжно замислени върху нерадостната съдба на човека. Най-после единият проговорил:

— Бедният Сам…

— На колко години беше? — запитал другият.

— На деветдесет и шест.

— А ти на колко си?

— Колкото тебе — на деветдесет и три.

— Хм… просто не си струва да си ходиш в къщи.

 

 

Джок Мактавиш лежи тежко болен — ще мре. Близките му стоят около него и трезво обсъждат какво ще им струва погребението. Най-старият казал:

— Аз мисля, че една катафалка и две коли ще бъдат достатъчно.

— Не, не — обадил се друг, — една кола и катафалката — няма нужда от повече.

Джок се надигнал на лакти и прошепнал:

— Няма нужда от катафалката. Аз ще си ида пеша до гробищата.

 

 

В един богат дом се разболяла прислужницата от някаква мистериозна болест. Повикали лекар. Той я заварил да лежи в кревата и още от вратата запитал:

— Я, Джанет, какво ти е?

— Както ме виждате, докторе.

Прегледал й лекарят езика, гърлото, опитал пулса — всичко говорело за цветущо здраве. Поразпитал я малко и накрая тя си признала:

— Не са ми плащали, докторе, заплатата за шест месеца и реших да лежа и да си почивам, докато не ми дадат парите.

За учудване на Джанет докторът започнал бързо да се съблича.

— Какво… какво ще правите?

— Лежи си спокойно, Джанет, и аз идвам при тебе. На мен не са плащали повече от три години.

 

 

Маги умряла неочаквано и Дейвид останал сам. За изненада на близки, роднини, приятели и най-вече на свещеника той се затворил в къщи и заявил, че няма да погребе жена си най-малко две седмици.

— Но защо, Дейвид, това е нечувано!

— Смешно е… Какво ще кажат хората?

— Не е смешно — отговарял Дейвид. — Аз си разсъждавам: когато се оженихме, Маги не поиска да идем на сватбено пътешествие, за да не харчим излишни пари. Тя си мечтаеше за тишина, за спокойствие, за две седмици, когато ще си имаме наше място, в което дори и дума няма да се чува. Мисля си сега, че тя сигурно е имала предвид тези две седмици…

 

 

Две приятелки се срещнали на улицата.

— Какво ти е, драга мисис Блеър — съчувствено се провикнала едната. — Куцаш нещо с единия крак?

— Боли ме.

— Какво казва докторът?

— Не знам какво да ти кажа, нямам му никакво доверие на този доктор. Разправя ми, че болката се дължала на възрастта. Но нали и другият ми крак е на същата възраст? Защо той не ме боли?

 

 

Тамас загубил жена си и свещеникът се опитал да го утеши с думите:

— Бог дал — бог взел.

— Така е справедливо — съгласил се Тамас, след като помислил малко. — И бог поправя грешките си.

 

 

Жената на Санди отишла на море. След няколко дни той получил телеграма със следния текст:

„Жена ви се удави при плуване стоп Тялото изхвърлено на брега стоп По него ценни дълбоководни морски обитатели стоп Какво да правим стоп“

Санди телеграфирал веднага:

„Животните изпратете на мен стоп Жената хвърлете обратно в морето стоп“

 

 

— Хей, Доналд, какво правиш тук? — извикал един абърдийнец на съседското момче. — Нали работеше във фермата на Маклахлан?

— Работех.

— Не работиш ли вече при него?

— Избягах.

— Защо? Той не е лош човек.

— Не е лош.

— Тогава защо избяга?

— Заради соленото месо.

— Не обичаш ли солено месо?

— Обичам солено месо.

— Много ли беше солено?

— Не беше много солено.

— Е, разказвай де.

— Той имаше една крава, която умря. Насолихме я и докато се свърши, освен солено кравешко, нищо друго не ядехме.

— После?

— След това умряха две овци. Насолихме ги и дълго време ядохме само солено овчо. Умря и голямата свиня, която също насолихме и изядохме. Аз обичам и кравешко, и овчо, и свинско. Но когато умря бабата на Маклахлан и той ме прати да купя сол, аз избягах…

 

 

Селянин повикал лекар от града да прегледа болната му жена. Въпреки грижите, обаче, болната умряла. Лекарят настоявал да му се заплати, но селянинът не искал и да чуе за плащане.

— Излекува ли жена ми? — поискал да знае той.

— Не, но…

— Тогава ти си я уморил?

— Това е възмутително дори да се помисли!

— Значи не си я излекувал? Не си я и убил? Кажи ми тогава за какво искаш да ти плащам?

 

 

Шотландец, на висок пост, имал нещастието да си счупи изкуствените зъби точно когато трябвало да произнесе важна реч. Завайкал се той, чул го близък приятел, който веднага намерил изход от положението.

— Ела с мен — казал той, — имам един познат, който ще те оправи.

— Как ще ме оправи? За такова кратко време сигурно така ще ме оскубе, че…

— Не се страхувай, не е такъв човекът. Не си ти първият, на когото ще помогне.

Отишли при познатия и му разказали каква е болката. Той извадил няколко готови челюсти и започнал да ги опитва. Една от тях му станала като по мярка — сякаш специално за него била правена. Купил я той и когато излезли навън, казал с възхищение:

— Твоят познат е чудесен зъболекар.

— Кой ти каза, че е зъболекар?

— А какъв е?

— Той работи в гробищата.

 

 

Запитали Санди как полицията в Абърдийн се справя с безредиците и той отговорил:

— Като пусне сред тълпата шапка за събиране на средства.

ot_aburdiyn_s_usmivka_krava.png