Владимир Немцов
Златното дъно (8)

Синицки се събужда

Главата му отчаяно бучеше, повръщаше му се. Някакви смътни сенки плуваха в очите. Но Синицки чувствуваше, че отново се връща в живота. Какво беше това: пътешествието под водата, движещата се скала?… Може би всичко това е сън?… Синицки с мъка отвори очи. Къде се намира?

Непозната стая със сводест таван като на самолет. Спокойната зеленикава светлина на настолната лампа се отразява в блестящия под. Колко време е изминало? Нима е вече вечер?

Момъка се повдигна от дивана и се огледа. Той видя голям стенен часовник със светещ циферблат. Цифрите ярко горяха в полутъмнината от зеления цвят на абажура. Сега е шест часа. Но — сутрин или вечер?… Не, не може да бъде. Защо е така тъмно? Защо свети лампа? Синицки огледа стените и забеляза, че прозорците са плътно закрити с тежки пердета.

Но къде е той? Защо никой не идва? Омръзна му вече да лежи. Трябва да се облече, но за съжаление костюма му не е в стаята. Синицки се ослуша. Някъде далече работеше мотор. Момъкът се повдигна и погледна креслото, което стоеше около дивана. Там бяха сложени внимателно неговите неща от джобовете му: бележника, ключовете, диктофона. Студента се зарадва, че апарата не се е загубил, Дали още може да работи? Синицки вдигна ръка и натисна копчето. Лентата зашумя. И изведнъж от кутийката се чуха звуци, прилични на отдалечен лай.

„Странно — усмихна се момъка, — това не е моя глас“. Лаят започна да се слуша по-силно. И ето на този звуков фон Синицки чу неразбрана английска реч.

Момъка се вцепени от удивление. А, значи, това е вчерашното записване. Тогава на брега той забрави да изключи апарата.

Гласовете зазвучаха неочаквано силно. Синицки тревожно се огледа, бързо изключи диктафона и неволно го скри под одеалото. „Ами ако в тази кутийка се крие тайната на «блуждаещата мина»?“

Синицки се замисли, впил поглед в странния сводест таван.

— Колко ли време съм лежал и още лежа? — решително си каза той, скочи от дивана, загърна се с одеалото и дойде до огледалото. — Да-а — прозина се той.

В огледалото се отрази фигура, загърната в бяло покривало. През плътната тъкан личаха острите лакти и правоъгълните плещи. Винаги внимателно вчесаните гладки коси сега бяха разрошени и стърчаха като червеникави кичури над обеленото загоряло чело. „Ако ме види сега Саида“. Синицки се сви и срамливо покри главата си с одеалото, също като с шал.

Той погледна надолу и видя на гладкия паркет босите си крака. Те стърчаха под одеалото, което едва прикриваше колената.

Синицки закрачи по стаята. Скоро ли ще дойдат при него?

Той отиде до полицата и взе първата попаднала му книга с полупрозрачна подвързия. Стори му се, че и хартията в нея е направена от целулоид. Може би тук някъде има и англо-руски речник? Не, все едно, той не ще може да преведе нищо от това, което е записал диктафона. Той не знае как се пишат тези думи.

Но Синицки сега не го интересува това. Къде е той? Какво се е случило с него? Не намирайки отговор той безцелно закрачи из стаята; след това си спомни за белите кълба, за човека с квадратните очила. А изведнъж?… Той даже затрепери от вълнение: някъде тук, в този странен дом, той ще се срещне с тях. Глупости, откъде такива мисли?

На Синицки му стана хладно: сигурно под линолеумът подът е от желязо. Момъкът се присви на креслото, притегли към себе си лампата със светеща спирала на газовата тръбичка и започна да прелиства блестящите страници на книгата.

На последния лист той забеляза някакви бележки с молив:

„1917 г. — първата световна война. Запасите от нафта на съюзниците се изчерпали — прочете Синицки. — В писмото на министър-председателя на френското правителство до президента на Съединените Щати Уилсон се казва: «Дайте ни нафта иначе сме загинали. Бензинът е кръвта на войната, капка бензин струва капка кръв.»“

Синицки удивено прочете и друг цитат: „1914 г. (из писмото на французина Анри Беранже до президента Клемансо): «Да се притежава нафта — значи да се притежава властта. Държавата, която владее нафтата ще владее и моретата с помощта на тежките масла, ще владее небето с помощта на бензина и газолина и най-накрая, ще владее света, благодарение на финансовата мощ, която дава притежаването на този продукт, по-могъщ, отколкото самото злато…»“

„Така… — помисли Синицки. — Защо тук всичко е писано за французите. Аха, по-нататък идва и за англичаните.“ Той прочете следното изречение: „Английския адмирал Фишер (1902 г.) «Ако ние си обезпечим световните нафтени източници, ще можем да правим всичко, което искаме…»“

Синицки с досада захвърли книгата. „Как не! — усмихна се той, след това скочи от креслото и закрачи по светлия блестящ под. — Колко време ще ме мъчи тази неизвестност! Трябва да се съобщи, че аз все пак съществувам. Може би, обитателите на тази къща ме считат за дух от онзи свят?“

Той се обърна гърбом към огледалото, огледа критически още веднъж през рамо своето изображение и внимателно отиде към водата. Ослуша се, натисна леко дръжката на вратата и я отвори.

Зад вратата нямаше никой. Дълъг тесен коридор, като в хотел, пресичаше цялото здание. Нисък сводест таван се спущаше над него. На Синицки му се струваше че той върви по тесен тунел. В страните — врати. Те бяха масивни, с дебела звуконепроницаема обвивка от бяла гума. Огромните дръжки, излъскани до огледален блясък, стърчаха от вратите. Синицки хвана една от дръжките. Какво ли има зад вратата?

Синицки натисна дръжката. Вратата бавно се отвори. На студента му се стори че пред него се отваря вход за стоманена каса…

Зад вратата — полутъмно помещение слабо осветено от вградени в стената плафони (инсталации). Надолу се губят стъпала. На тях като на полици лежаха бели кълба, като че ли от гигантски билярд.

Долу всичко изглеждаше черно. Какво става там, в тъмнината?… Неволно той си спомни фигурата с бинокъла на брега. А какво свети там? Може би друга врата? Синицки страхливо се промъква между кълбата.

Право пред него има малко прозорче от дебело кристално стъкло; от него блика силна бяла светлина, като от волтова дъга. Синицки се ослуша. Иззад стъклото се чуваше равномерно бръмчене, прекъсване понякога от силно трептене.

Синицки долепи чело до прозорчето и с широко отворени очи наблюдаваше какво се прави зад него.

Не, това не може да бъде!… Той спи още, той още не се е събудил.

През прозорчето се виждаше огромна зала, заляна от светлина. Сред залата, ясно е, има пробивно съоръжение. Ето я пробивната сонда, блестящите, като полирани тръби, които се губят в пода. В прозрачната тръба от пластмаса тече глинест разтвор. Подът е покрит с нещо бяло, прилично на светъл линолеум… Около пробивната сонда ходеха хора с бели халати, като че ли това не са нафтени работници, а лаборанти в химическа лаборатория.

Синицки се ощипа до болка. „Не дявол да го вземе! Не мога още да повярвам.“

Около приборите стоеше Саида. Момъка облекчено въздъхна; значи тук са наши. А той мислеше… До Саида стои непознат на Синицки човек с тъмен комбинезон, с бяла коса. Той не го познава. Но, сигурно, той е наш инженер. Саида се усмихва. Тогава всичко е в ред!

Синицки радостно почука на дебелото стъкло. Те нищо не чуват поради шума на моторите. Но откъде се влиза в пробивната? Вход тук няма.

Той отново излезе в коридора и се огледа. Забеляза недалече малко прозорче — око на вратата с табелка „№8“. Окото светеше с тайнствена зелена светлина. Да, действително в този дом на Синицки всичко му се струваше тайнствено и неясно.

Студента се опита да погледне през окото. Може би през тази врата се влиза в пробивната. Прозорчето е матово. Нищо не се вижда. На вратата стърчеше ключ. Синицки го превъртя два пъти, отвори тежката врата… и замръзва на прага. Той видя огромен прозорец вместо цялата стена. Зад прозореца, в слабата зеленикава вода на прожектора, плуваха риби, прозрачни медузи и се поклащаха водорасли от невидимите подводни течения.

— Ето каква била работата… — развълнувано прошепна Синицки. — Аз сега се намирам на дъното… Това е подводен дом.

На среща му плуваше, разтворила уста, някаква мъхната риба. На Синицки му се стори, че тя насмешливо се усмихва. Неволно затваряйки вратата, момъкът се върна обратно в кабинета, легна на дивана и се покри през глава с одеалото.

* * *

В светлата зала, около таблата с прибори, стояха двама души. Единият от тях е Саида.

— За сега той още спи, — каза тя, обръщайки се към своя събеседник. — Навреме го намерихме, още малко оставаше — и край…

Саида беше облечена в светъл комбинезон с блестящи копчета. Тъмните й коси изскачаха под шапчицата й. Саида помълча и замислено добави:

— И той никога нищо не би узнал.

— Също както и сега, — сдържано отговори Василев.

Да, това беше той, Василев, — конструкторът на „подводния дом“.

— Той засега трябва нищо да не знае, — добави конструкторът. — Обаче вие не ми казахте, все пак, как този млад човек попадна под водата именно в района на нашите проучвания?

Усмивката изчезна от лицето на Саида.

— Аз съм виновна за това, — смути се тя. — Той трябваше да изпробва апаратите за ултразвуково изследване…

— Непременно под водата?

— Не…

— Непременно в района на изпробване на „подводния дом“?

— Не… Но аз не мислех, че той ще попадне тука. Ние с Нури нямахме друг изход. Страхувахме се, че не ще го извлечем.

Василев изпитателно я погледна и разпореди:

— Веднага организирайте изпращането на този млад човек на брега. И побързайте, докато не е започнала бурята.

Изпращайки Саида с недоволен поглед, инженера отиде при работниците, наблюдаващи пробивното съоръжение. „Удивителна безгрижност, — недоволно мислеше все още той. — Домъкнаха някакъв юноша“.

— Е, как е, Петър Потапович? — Обърна се той към старика Пахомов, стараейки се да не мисли за неприятния инцидент.

Майстора следеше бавно течещия по прозрачната тръба глинест разтвор.

— Да, Александър Петрович, — каза той, като престана да наблюдава, — свиквам по малко. Много съм видял в наше време. Някога, какво… само дълбаехме майчицата земя, а нафтата с тръби изсмуквахме както жените вода с ведра от кладенците. След това, вече при съветската власт, преминахме на въртящото се пробиване. И нафтата по-иначе започнахме да извличаме. Появиха се у нас дълбоки помпи.

Майстора помълча.

— А сега, — каза Пахомов, — вижте до къде отиде техниката! Нашите инженери построиха подводна къща на нафтените работници. И в бели халати в нея работим…

Приближи се Опанасенко.

— Обяснете ни, Александър Петрович. По-рано се случваше по няколко месеца пробивахме, а сега какво се получава? След два дни — и готово! Не може да се разбере. Мъчно се разбира тази работа…

— Нищо, всичко ще разберете, — усмихна се инженера. — Вие представяте ли си с каква бързина пробиваме? — Той помълча един миг и след това добави: — Скоростта на въртенето на нашия електросвредел с висока честота достига до три хиляди оборота в минута, а при тази скорост той се задълбава в земната кора много по-бързо. Затова така бързо трябва да снаждаме тръбите. Честна дума, другари, аз не мислех, че вие така бързо ще овладеете това ново съоръжение. Като че ли цял живот сте работили с него.

— Защо говориш така, Александър Петрович, — забеляза старецът Керимов, внимателно и умело изтривайки от белия си ръкав микроскопическото късче залепила се глина. — Ние цял живот сме работили на разни пробивни съоръжения. Отдавна, почти само с ръце въртяхме свредела. Сега такива няма. Сега ние не сме работници. Саида ни нарича… — Той се смути, като си спомни нейното определение. — Кажи Петър Потапович…

Пахомов смръщи вежди и тържествено произнесе:

— Ние сега сме… лаборанти-изследователи. Ето какви сме!

Василев леко се усмихна.

— Да, възможно е тя да е права… С всяка петилетка ние се стремим към изчезването на тежкия труд, към изменяване на самото понятие труд, към добиването на нафта, въглища, метал от хората в такива светли и чисти стаи като нашата пробивна. Но затова ще трябва да се трудим засега още не е в такива условия като тука, където ви наричат лаборанти. Ще трябва да се върши понякога и тежка, черна работа…

В залата бързо влезе Саида.

— Какво има? — запита я Василев.

— Късно, Александър Петрович, — каза тя, като че ли се оправдаваше. — Подводния коридор е затворени. Не мога да отправя студента на брега.

— Е, какво ще правим с него? — сдържано попита Василев. — Не може да отлагаме изпробванията.

— Да, разбира се, — съгласи се Саида. — Всичко вече е приготвено… А ако… го оставим тук… до края на изпробванията? — Неуверено и провлечено каза тя.

— Той може да не се съгласи да остане три дни под водата. Още не ми е известен характера му. Кажете само на този малчуган къде се намира той и вие ще видите, какъв крясък ще се вдигне. Да… — поклати глава Василев, — объркахте ми работата.

Саида се потърка по челото:

— Нима ще отложим изпробванията… Знаете ли, Александър Петрович, — изведнъж трепна тя, — Синицки не ще узнае, че нашата лаборатория е под водата. Та той още не се е събуждал от тогава, когато го доведохме тук.

— Правете каквото знаете, — махна с ръка Василев и тръгна към вратата.