Владимир Немцов
Златното дъно (17)

Най-страшното

Не помнейки себе си Василев тичаше по коридора. Пламъкът избухваше от вратата на пробивната. Горящата нафта пълзеше насреща му… Хората с настървение се хвърляха върху нея, засипваха я с пясък, тъпчеха с крака тънките развилняли се струйки.

До вратата не може да се иде. Пламъкът я обхваща от всички страни…

Не се вижда нищо, освен огнените езици, избухващи от пробивната… Хората се задушаваха, но не се решаваха да изоставят това страшно място. Някои се хвърлиха към пожарния кран.

— Назад! — извика Василев. — Не трябва с вода!

Но беше късно. Човекът отвори крана и се хвърли под струята. Неясно, защо? Изглеждаше, че той се крие под крана. Мократа фигура изтича сред огъня към вратата…

Тежката врата бавно се затвори и прегради пътят на огъня. Около нея падна човек. Огнена струйка пълзеше по неговия костюм.

Синицки пръв се наведе над него. Той смъкна своето палто и бързо загърна горящия. Дойдоха и другите.

— Нури, Нури! — говореше Синицки, сложил неговата глава на своите колене. Нури не отговаряше… Студента измъкна от джоба си кърпичка, намокри я с вода и я сложи на засегнатото от огъня чело на другаря си…

В коридора вече нямаше нито езиче от пламъка. Изглежда че те всички са избягали в пробивната… Василев бързо огледа присъствуващите:

— Всички ли са тук?

— Всички, — отговори Саида вслушвайки се в съскането на пламъка зад стената. Тя се наклони към Василев и му прошепна: — Трябва да потопим пробивната… Ще изгорят всички съоръжения…

— Не трябва, — проговори Василев. — С останалата енергия на акумулаторите, компресорите не ще могат да изтласкат толкова вода. Не ще може да изплуваме.

Саида с изплашени очи погледна своя началник. Тя едва сега си представи цялата безизходност на положението. Зад стената бушуваше пожар. Той може да продължи още, въздухът е достатъчен… Въздухоочистителите навярно все още работят. Те доставят кислород. Саида си спомни, че горе на мостчето, над съоръженията… имаше кислородни балони.

— Слушайте Саида, — дотърча до нея Синицки. — На Нури е необходим въздух. Лошо му е. Защо да не изплуваме?

— Разбира се, не защото тук ни харесва — с горчивина отговори тя. — Нима мислите, че това зависи от нашето желание?

— За дълго ли?

Саида се вслуша в шума на пожара зад преградата и каза тихо:

— Ние сме прикачени към дъното, като бръмбар с карфица. Държат ни тръбите на пробивната сонда. За да се освободим от тях, трябва да се влезе тук, — кимна с глава тя към вратата.

Керимов тревожно гледаше Василев. Инженера ходеше из коридора, сложил ръце на гърба.

От какво избухна пожара? Той можеше да избухне от искра. Ударил се е в стоманената тръба някой камък, извлечен заедно с нафта… Или тежкия цилиндър на електропробивача… При падането си той е закачил чугуненият кожух на мотора. В кожуха се е появила малка пукнатина. Струйка нафта е пропълзяла през нея и е попаднала в колектора. Колектора е дал искри, нафтата се е запалила…

В подводния дом всичко беше предвидено против фонтаните. Само съвършено необикновеното налягане при отслабващото противодействие на разтворите, впръсквани от сондите, доведе до катастрофата.

„Не трябваше да продължаваме пробиването…“ За това сега мислеше Василев. Той крачеше по коридора, поглеждайки хората. Всички като че ли спокойно очакваха края на пожара. Но от лютивия дим и топлината на нагрялата се преграда едва можеше да се диша.

Чу се глух взрив зад стената… Още по-силно забушува пламъка в пробивната.

— Балоните се пръснаха, — прошепна Василев, вслушвайки се в шума на пламъка зад нагорещената врата.

— При мене, другари! — спокойно и високо изкомандува той. Неговият властен глас се издигна над шума от пожара. Всички се натрупаха около него.

— Положението е сериозно, — твърдо проговори той, преглеждайки другарите си. — Няма какво да крия. Пожара сега не ще можем да угасим. Не може да се влезе в пробивната и затова е невъзможно да се освободим от тръбите. Те ни задържат на дъното. Но все пак ще се опитаме да се отскубнем. Той помълча и изкомандува:

— Да се включат компресорите.

Опанасенко скочи пръв:

— Изключвам компресорите!

Компресорите се задъхваха, сгъстявайки въздуха в камерата.

Разсърдената вода клокочеше, не желаейки да отстъпи своето място. Подводният дом потреперваше, искаше да се издигне, но дебелата стоманена тръба здраво го държеше под водата…

От това лампите едва светеха. Бледи червеникави светлини горяха под матовите кълба. Разредените акумулатори отдаваха последната си енергия на компресорните мотори. Вече едва се движеше.

И ето на край, най-страшното… светлината угасна. Василев запали джобно фенерче. Синкавият му лъч се плъзна по лицата и побягна по коридора…

* * *

Тежкият танкер^[1] „Калтиш“ пътуваше в района на изпитванията. След него на буксир се влачеше плаващия остров с тръбите. Тази конструкция беше построена още преди от Хасанов за стометровото подводно съоръжение. А сега с нейна помощ предстои да се установи, тристаметрова тръба.

Облите стоманени стенни на танкера трепереха от напрежение. Изглеждаше, че той диша тежко, набирайки въздух в празна стоманена кутия. Днес тя ще се напълни с нафта, отвоювана от хората из морските недра.

„Значи, оправдаха се най-смелите предположения на геолозите: нафтата е навсякъде, а не само в тази издигнатост на дъното, която съединява Баку с Красноводск. Могат ли сега да се изчислят нашите богатства?…“ мислеше Агаев.

Редом с директора стоеше Хасанов. Нямаше за какво да се говори повече. Всичко е решено, претеглено, набелязани са пътищата за по-нататъшните изпитвания. Всичко изглеждаше така просто и ясно. Успех, голям, истински успех… Но все още в ума му идват нови мисли неясни и плахи. Пред очите му застават стотици и хиляди плаващи острови-архипелази на Каспийско море. Из морето въпреки всички закони за течението на реките, се леят закованите в стоманени тръби черни реки. Нафтата тече към Москва, Ленинград, Свердловск, Киев, Горки…

— Как всичко това стана странно… — наруши мълчанието Агаев.

Хасанов бавно се обърна с лицето към директора.

— Много странно, — продължи директорът, почуквайки с лулата си о борда. — Защо така изведнъж връзката се прекъсна?… Лошо е това…

— Не се безпокой. Сложни съоръжения, нови. Саида ми разказваше, че под водата могат да преминават само дълги радиовълни, но за предаването във въздуха те не са пригодни. Да се говори под водата е по-добре чрез проводник. Стана нужда да се правят комбинирани съоръжения: на три метра под водата разговорът става по кабел, а на морската повърхност него го пренасят късите вълни на радиостанциите, установени на шамандура.

— Е, какво, — проговори Агаев, навел се над борда и наблюдавайки как дългата сянка на танкера бяга пред него по ярко осветената от слънцето вода. Той помълча, примижал, след това погледна залеза и добави: — Само да не ни излъжат и другите вълни, обикновените морски: излиза вятър.

— Затова пък ще изпробваме както трябва. Ще стане ясно колко е устойчива тръбата с плуващата кула. Само да успеем, — с тревога забеляза Ибрахим.

— Ще успеем, до 22 часа има време, — спокойно отговори директорът. — Ние вече доближаваме до този район. Скоро ще видим шамандурата.

Хасанов се доближи до борда и погледа бързите вълнички, напомнящи езиците на пламъка. Лъчите на залязващото слънце светеха във вълничките. На Ибрахим се струваше, че плува по фантастично огнено море, като че ли всичката скрита в дълбочината нафта е изплувала на повърхността, запалила се е бушува в невиждан пожар. Той неволно затвори очи, отново видя черното, кипящо море и палещата кула в тази безпокойна и страшна нощ. Можеше ли той да предполага тогава, как ще се сблъскат неговите пътища с пътя на Василев?

От плаващия остров се зачу пляскане на вода и бръмчене на мотор.

Там очевидно се готвеха да започнат изпитванията.

В далечината мигаше също като шамандура на река, червена светлинка; тя едва се виждаше: не се беше стъмнило съвсем. Над нея се изрисуваше в лилавото небе тънка стоманена мачта с флагче. Тя се поклащаше на вълните; изглеждаше, че някой я размахва, дава сигнал под водата.

— Да отидем в картата, Ибрахим, — проговори Агаев, стараейки се да види светещите стрелки на циферблата на часовника. — Имаме още много време.

— Светлина от ляво! — раздаде се вик от мостика.

Всички веднага обърнаха глава на ляво.

Също като ракета пусната под водата изплува червен сигнален фенер. Той блесна над вълните като огънче от цигара, отново угасна, скривайки се във водата най-накрая пак изскочи и засия в ореола от водна, прах, като дъга.

Агаев погледна часовника и въпросително погледна Ибрахим.

— Нищо не разбирам. Той ми каза, че кълбата повече няма да ги изпитват, — с разочарование проговори Хасанов. — Защо домъкнах аз тук своите съоръжения?

— Светлина от дясно! — извикаха от мостика. Пак пламна подводната ракета.

— Те са решили да започнат изпитванията по-рано със цистерните, — забеляза спокойно директорът, изтривайки главата си с кърпа… — Няма връзка. Не са успели да ни предупредят.

— А ако нас ни нямаше тук? — избухна Хасанов. — Кълбата щяха да се разхождат из цялото Каспийско море. Честна дума, не разбирам такова безразсъдство.

— Пълен ход назад! — изкомандува Агаев, повдигайки нагоре глава. — Трябва да се оттеглим, — с насмешка се обърна той към Хасанов: — Иначе тия василевски торпили ще пробият нашия „Калтиш“.

Цистерните продължаваха да изплуват от водата.

Яркият лъч на морският прожектор се плъзна по водата. Бавно приближавайки се до светлините, той с труд си пробиваше път в тъмнината, изпълнена с воден прах. Ето, лъчът е вече около тях. Лъчът допълзя още по-близо… От тъмнината също като че ли извираха бели кълба, леко украсени отвън с розовия отблясък на сигналните фенери. Те приличаха на гигантска броеница, свързана с невидима нишка.

— Вижте, като бисери! — възкликна Хасанов, неоткъсвайки погледа си от това необикновено зрелище.

— Бисери? — учуди се Агаев.

Той погледна още веднъж приближаващите се бели кълба, техният жив блясък и полупрозрачни гълъбови сенки, плъзгащи се по тях, след това с усмивка спря погледа си на възторженото лице на инженера и каза:

— Голямо щастие е да умееш да видиш в тия прости цистерни това, което хората наричат прекрасно. Но ти си млад, драги, — гласът на Агаев стана суровичък. — Много още не знаеш… С годините си можеш да ми бъдеш син… Също като тебе пламенен, и света му изглеждаше пълен с бисери. Отиде доброволец през четиридесет и втора година в нашата Азербайджанска дивизия… Получих писмо, — продължи Агаев, — падна със смъртта на храбрите… През четиридесет и втора по нашето море също вървеше „път на живота“, както за Ленинград чрез Ладога. Той беше артерия, по която течеше „черна кръв“ за храна на техниката на нашата армия. На нас ни са необходими и бисерите на Василев и подводните кули на Хасанов…

— Слушай, Ибрахим, — след дълго мълчание каза Агаев. — Не намираш ли, че тези цистерни не потъват напълно във водата?

Хасанов се откъсна от мислите си и погледна кълбата.

— Странно. Защо не са ги напълнили както трябва.

Един моряк издърпа бяло кълбо на борда. Над цистерната, също като черен слонов хобот, висеше шланг за преливане на нафта. Той се поклащаше от вятъра — изглеждаше, като че ли някой слон търсеше здраво завинтения нарязан отвор.

Лъчът на прожектора се плъзна и се спря на кълбото. Всички се натрупаха на борда очаквайки с нетърпение, как първият тон „черно злато“, добито от морските дълбини, ще потече в железния стомах на танкера.

Двама млади моряка, хващайки се за дръжките, се покачиха на кълбото и седнали до фенера, започнаха внимателно да отвинтват отвора.

Капака тихо се повдигна. В отвора се плъзна черния хобота. Някъде зашумя помпа. Чуваше се как въздуха клокочи в шланга. Мина една минута, след това пуснаха хобота по-низко. Агаев сложи ухо до шланга и дигна ръце в недоумение.

— Празна? — прошепна Хасанов.

Агаев потвърди с глава.

Морякът, седнал на кълбото, пъхна глава в отвора и, вглеждайки се в тъмнината, се вслушваше в нещо. След това той се изправи и въпросително погледна директора.

— На дъното също ли няма? — сдържайки вълнението си, запита Агаев. — Вземи фенер…

В ръката на моряка блесна гълъбова светлина. Светлината като че ли замря във въздуха. От отвора се дочу сподавен глас и изведнъж от него се показа отначало тъмна жилеста ръка, залавяща се за отвора, а след това се показа и главата на стария майстор Пахомов.