Владимир Немцов
Златното дъно (20)

Часовника отчита секундите

Кабинетът на директора на института. Безоблачното слънчево утро. Утро след тежка буреносна нощ.

В кабинета е тъмно. Прозорците са закрити с черни тежки завеси. Едва се чуват звънливите гласове от улицата. Днес е неделен ден. Хората се смеят, като че нищо не се е случило.

Агаев развълнувано крачеше из кабинета. Най-после той се спря пред диктафона и го включи:

— „… Ленинград. Епрон^[1]. Повторно моля да ми се съобщи незабавно възможността за доставка на скафандри^[2] за триста метра дълбочина…“

Агаев натисна копчето. Рекордера, който бягаше по целулоидния квадрат мигновено спря, като че действително постави точка.

— Незабавно изпратете това — каза директора на секретарката, като й подаде един лист.

Малката тъмнокоса девойка с ослепително червена рокля мигновено изчезна. Директорът се приближи до прозореца, повдигна завесата, видя „Калтиш“ и отново пред очите му се мяркаха белите кълба осветени от прожектора…

Чу се рязък звън на видеотелефона. Агаев бързо отиде при масата и включи апарата. На екрана постепенно се появи лицето на човек от средна възраст и сиви къдрици падащи на челото.

— Слушам, другарю министър.

— Какво отговори Севастопол?

— От такава дълбочина издигането е невъзможно.

— А Одеса?

— Предлагат да пуснем батисфера. Но нея ние не можем да доставим със самолет.

По лицето на човека на екрана премина сянка.

— За колко време ще му стигне въздуха. Изчислихте ли?

— Примерно още около двадесет часа.

Екрана потъмня. Червената лампичка угасна. „Как може за това време да се извади подводния дом? Как да се спаси Василев?… — мислеше Агаев. — Трябва да се даде телеграма и за гибелта на Синицки. Загина най-младият обитател на подводния дом.“

В стаята бързо влезе Рустамов. Той беше облечен в пъстра пътна пелерина. На рамото му висеше ловджийска пушка, а в ръката — куфарче.

— Уф, горещо! — Рустамов в сне фуражката си, хвърли я на масата и падна в креслото. — Прости, идвам направо от пътя. Какво значи твоята телеграма? От Кировбад съм летял без спиране. Изпробването на нашия електросвредел мина забележително. А как е тук? Как вървят Василевите опити? Аз те молих вчера да съобщиш. Де е той сам?

— В подводния дом… На дълбочина триста метра… — глухо каза Агаев и разказа всичко, което се случи през тая страшна нощ.

На масата големият часовник с блестящи големи стрелки равнодушно отчиташе секундите. Всяка секунда — глътка въздух. Колко оставаха още от тези глътки там долу в подводния дом?…

— Както искаш, но аз не вярвам, че ние сме безсилни, — рязко каза Рустамов.

— Аз също съм уверен в това, но ти сам виждаш, сега никаква техника не може да помогне. Срамно е да се признае това, — продума тихо Агаев с някаква скрита обида в гласа. — Аз не мога да си затворя очите… Все виждам как се вият гарги и се пръскат мехурчетата там дето беше подводния дом… Ръката ми да отрежат кръв няма да потече…

Агаев скочи от креслото и заговори бързо и дрезгаво:

— Не мога да мисля за това… На фронта моят брат командуваше танков баталион и в бой премина от Ростов до Виена… Казваше, че било тежко… Но хората и танковете дойдоха до края. Свършиха боевете… — Агаев се приближи до прозореца, спря се за минутка, вслуша се във веселите гласове, които идваха от крайбрежната улица и продължи: — Чуваш ли, Али, те се смеят. Те са щастливи. Всичко отдавна е забравено. Кой от тях може да си помисли, че сега, когато вече нямата война, страната изгуби един от най-добрите герои и единствената машина струваща не една десетка милиони…

— Не е вярно, Джафар, войната продължава… Те знаят това. Война за голямо щастие на земята. За това, което ние болшевиките наричаме комунизъм.

Рустамов отиде при Джафар, прегърна го през рамото и като помълча малко, попита:

— Какво отговори Ленинград?

— За такава дълбочина скафандри няма. Ще опитат друго.

Рустамов премина по стаята, спря се до масата и като обърна към себе си часовника погледна Джафар. Агаев безцелно гледаше стрелките и мислеше само едно: „Триста метра дълбочина… хиляда тона товар…“ И като че продължаваше гласно своите мисли той заговори:

— Нищо подобно не се е случвало друг път… Не могат да се докарат понтони… Водолази за такава дълбочина няма…

— Не, Джафар, този път не съм съгласен с тебе, — рязко каза Рустамов. — Защо ти мислиш, че само Епрон или някоя друга мощна организация може да издигне подводния дом? Времето се свършва. Изход не виждаме. Само смелата мисъл може да реши тази задача. Разбираш ли… Смелост! Аз вярвам в нашия колектив. Вярвам, че именно тук ще се роди тая мисъл.

— Какво искаш ти?

— Да се посъветваме с нашите инженери. Нищо повече. Те разбира се вече са мислили по тези въпроси. Трябва да ги съберем заедно. Разбираш ли, заедно!

Агаев мълчаливо натисна копчето на звънеца.

* * *

Откакто „Калтиш“ бе дошъл в пристанището, никой не бе напускал института. Всеки очакваше, че ще бъде повикан всеки миг, за да се върнат отново на онова място дето се клатушкаше антенната гъба на подводния дом.

Хасанов стоеше до гранитната ограда и гледаше морето. Спокойно. Лодките са задрямали на своите котви. Ибрахим извади от джоба си късче тебешир, погледна го и изведнъж си спомни: крайбрежната улица, утро и изписаната с формули стена. Недалеч от Хасанов, облакътили се на парапета стояха Пахомов и Нури. Те мълчаливо разглеждаха докараните от танкера цистерни.

— Кого там спасявахте? — попита след дълго мълчание Пахомов, като си спомни за рибарската гемия.

— Любопитни рибари с бинокли, — недоволно отговори Нури. — Те през цялото време вървели след нас… Ех, Пахомич, не ни е сега до тях!…

— То се знае, — замислено каза стария майстор. — Мотаят се в краката ти…

— Отнесохме ги в каютата, — започна да разказва Нури, — зле бяха. Нагълтали се с вода хубавичко. После се опомниха. Заблудили се казват.

— Почакай мили, — прекъсна го майсторът. — Рибари да се заблудят?…

— Те после се оказаха ловци. С пушки и кучета.

— Че за какъв лов са ходили в морето?

— Питай ги! Те били сътрудници на някаква чуждестранна мисия.

— Така значи… Ясно. Ходили на лов, казваш?

— Плували с гемията, както те разказват, към устието на Кура. В долината на тази река ловът е добър. Навярно са погледат по пътя да погледат нашите опити.

— Нури, Петър Потапович, — извика ги Саида, — бързо при директора.