Владимир Немцов
Златното дъно (4)

Човек на брега

Саида ходеше из къщата, отваряше ту един, ту друг шкаф, разглеждаше роклите си, премерваше обувки, отново ги отстраняваше и след това захвърляше всичко, вземаше работните си тетрадки и препрочиташе последните записки за изпитването на приборите в Москва… Не това все пак не е… Трябва по-решително…

Тя отиде към вратата на ибрахимовия кабинет и се ослуша. Тишина. Внимателно я отвори и погледна вътре в стаята. Хасанов стоеше пред огледалото и си връзваше връзка. Саида се реши. Тя взе шапката си, влезе в кабинета и се спря до вратата.

— Ти чу ли, че ми вземат всички опитни майстори за вашите работи? — проговори, като се стараеше да бъде спокоен, Ибрахим. — Дали това не е твоя идея? И, след това, кога ще започне разработката на приборите за моето проучване? Ти забрави за тях.

— Стига, Ибрахим — прегърна го през рамената Саида. — Иначе може и да се скараме… въпреки че не сме се видели три месеци. — Тя го поглади по бузата. — Ти, сигурно, никога не си си спомнял за мене — тихо говореше Саида. — Само чертежите… Само плаващия остров. — Тя слабо се усмихна. — А аз много мислих за тебе… За твоите работи… Странно, но мене все още не ми се вярва, как можа пробивача Хасанов да измисли и построи подводна кула. Това съвсем не е твоя специалност.

— Е, и какво? — повдигна рамена Ибрахим. — Нищо особено. — Той се обърна към Саида. — Спомни си инженер Шухов. Той е също специалист по нафта, за това, защото изобрети нов начин за преработване на нафта — крекинг. Що за човек беше той? Всичко можеше да направи. Измисли знаменития „котел на Шухов“, построи радиомачта в Москва. За нея даже в стихове писаха: „Когато ни душиха за гърлото, ние строихме радиомачта“.

Хасанов помълча.

— Ще ти бъде топло в костюм, свикнала си в Москва да се завиваш — прехвърли той разговора на друга тема. — Готова ли си?

— Да — смутено отговори Саида — аз отдавна съм се облякла.

— Сега и аз ще бъда готов. Ще отидем по-рано, затова ме молеше Али Хюсеинов. Трябва, казва да се посрещат гостите. — Той я погледна през огледалото.

— Скъпи мой — прегърна го Саида. — Аз сега не мога да дойда с тебе. Ще дойда по-късно. Непременно ще дойда!

Копчето за яка падна от ръката на Ибрахим и звънко подскочи по стъклото на писмената маса.

— Даже и днес?

— Не, не, Ибрахим. Знам, че това не е хубаво. Но разбери ме… Не съм спокойна. Утре са първите изпитвания на апаратите. Трябва да се проверят. Ако нещо се е повредило из пътя? Ти нали също така би постъпил?

— Стига, Саида, прави каквото искаш.

Саида постоя минута в нерешителност, след това, поглеждайки часовника, бързо излезе от стаята.

Хасанов, без да се обръща, стоеше до огледалото и без да иска развързваше връзката си. Той чуваше стъпките на Саида. Може би ще се върне? Не. Ето вратата се хлопна…

Саида слизаше по стълбите със смесено чувство на обида и жалост. Нима все пак той не може да разбере?… Утре са изпитванията. Така много зависи от приборите, които тя донесе. Как да не ги провери. И заедно с това на нея и е нетърпимо жал за този малко неловък, но безкрайно близък човек. Тя, интересно защо е свикнала да мисли за него като за голямо дете. Ако тя не му каже, той ще забрави да обядва. Тя трябваше да се грижи за хиляди дреболии свързани с него: да му сложи пари в портмонето, да погледне има ли в джоба носна кърпа, да му напомни, че утре му е рожден ден. На нея й харесваше да се чувствува така необходима на Ибрахим. Но когато се върна у дома, тя с ужас видя, че той прекалено много е свикнал с нейната постоянна грижливост и тези три месеци, прекарани без нея, за него са били абсолютна беда. В това леко можеше да се убеди всеки влязъл в квартирата, в която той не пускаше никого без нея.

Саида с тревога помисли, че сега тя не може да му отделя толкова внимание. Сега новите апарати трябва да се изучават, да се изпитват, тя съвсем няма да има свободно време. Но какво можеше тя да направи?…

* * *

Синицки плуваше добре. Затова, когато лодката се преобърна недалече от брега, студента не се изплаши. „Трябва да узная причината на катастрофата“, помисли той, изплювайки вода. Може би, той пак срещна плаваща мина? Но защо тя свети? Впрочем това е напълно възможно. Мината се плъзна по борда на лодката и сигурно не се допря с взривателите. Къде е тя?

Напред нещо се белееше. Синицки внимателно заплува към бялото петно. Да, той не сгреши. Същото бяло кълбо като че ли израства пред него. Синицки се страхува да доплува по-близко. Той едва-едва пляска с ръце, колкото да се държи над водата. Всичко може да се случи. Тогава не избухна тази дяволска играчка, а сега, стига само да кихне и тя ще го вдигне във въздуха. Това не е съвсем приятно. Синицки си спомни, как днес на кулата някой каза: „Не дърпай магарето за опашката, ако му знаеш навиците“. В дадения случай за Синицки е най-добре да се придържа до тази азербайджанска пословица.

И така, всичко е ясно. Лодката се натъкна на плаваща мина. Но как тя е попаднала тука? Защо не са я обезвредили? Може би тя автоматически се издига от дъното при приближаването на някой кораб, също като магнитна мина? Но нали лодката е дървена. Неясно…

Синицки поплува около бялото кълбо и се отправи към брега, бутайки пред себе си преобърнатата лодка.

Още от далече той видя светлина от джобно фенерче. Тя ту се запалваше, ту загасваше. Някой стоеше на брега. Вече можеше да се различи самотната фигура на светлия фон на крайбрежния пясък. Синицки доплува по-близко и с учудване видя, че човека гледа с бинокъл към морето. Какво гледа той там, в тъмнината? Синицки се огледа. Смътно се белееше петното на плаващата мина.

Лъчът на фенерчето се върна на брега. Човекът се наведе над бележник и записа нещо.

Блеснаха стъклата на квадратни очила. Синицки позна човека, с който пътуваха от Москва.

„Странно, изглежда не случайно ловеца наблюдава тази мина — помисли Синицки. — Какво записва той?“

Студентът реши внимателно да излезе на брега.

Блесна някъде от морето лъч на прожектор и освети човека на брега. Той примижа и отскочи настрана. Лъчът се плъзна по-нататък и се спря на бялото кълбо. Прожектора светеше от приближаващ се катер.

Синицки излезе на брега, огледа се встрани и се убеди, че ловеца неочаквано изчезна. Прожекторът угасна.

Студента походи още малко по брега. Наистина този странен „ловец“ като че ли се провали вдън земя. Може би, той искаше да предупреди някого за плаващата мина? Синицки погледна към мястото, гдето видя бялото петно. Петното бе изчезнало.

Невероятен ден! На всяка крачка загадки.

Студента се опита да изцеди своя костюм, но след това махна с ръка и бързо тръгна по крайбрежния пясък към брега.

Някъде тук, недалече, трябва да се намира института, който му показваше Хасанов. Там, сигурно, той ще може да намери кола за да отиде до хотела и да се преоблече.

Краката му потъваха в скриптящия пясък. Осветен от луната, той блестеше като сняг. На момъка стана хладно. Трябва да потича за да се стопли. „А къде е диктафона? — неочаквано си спомни Синицки. — Нима съм го загубил?“. Той пъхна ръка в джоба и се успокои. Диктафона беше там. Но, може би прибора се е развалил от водата? Трябва да провери, кутийката трябва да бъде херметическа. Синицки натисна копчето. Пламна малката като троха контролна лампичка. От високоговорителя се чу тих шепот…

„А как ли е записването?“ — превъртя той дръжката. Изведнъж студента се спря. Право пред него той видя зелената кола. Нямаше съмнение, този дълъг спортен автомобил, той можеше да познае сред хиляди. Младежа се приближи до него. Интересна конструкция. Но къде са стопаните на колата?

Отдалече се дочу кучешки лай и Синицки видя двете приближаващи се към него фигури. На лунната светлина той можа да забележи познатия силует на ловеца. Сянката на пушката, от която изглежда, никога не сваляха калъфа, се плъзгаше по белия пясък. Редом с ловеца вървеше дамата в роклята с кучета.

Ловеца се спря, вдигна към очите си бинокъла и дълго гледа морския хоризонт, като рядко разменяше откъслечни забележки със своята спътница. Най-после те се отправиха към колата. Синицки развълнувано замря на мястото си. Сега туристите ще го видят. Колко е неудобно? Ще помислят, че ги следят. А след това ще напишат в своя вестник, че в съветската страна честния американец не може да направи и крачка, навсякъде го следят „агенти от ГПУ“.

Синицки се присви и се скри в сянката на колата.

„Сега трябва някак незабележимо да се измъкна от това прикритие“, помисли той, но някаква особена сила го задържаше на място. Пред очите му пробягна бялото кълбо, бинокъла в ръцете на ловеца, бележника, осветен от фенерчето… Не, тук нещо не е в ред… Туристите продължаваха да разговарят, сочейки някъде в морето. За какво говорят? Ето сега ако Синицки знаеше английски език…

Ловеца пак записва нещо. Какво му трябва тука? Какъв лов може да има нощем на морския бряг при това и със старо куче, което даже не чувствува, че много близко до него, в сянката на колата се е скрил страничен човек? Може би това са врагове? Но как да се узнае? Развълнувано Синицки се вслушваше в неразбраните думи. Туристите почти бяха стигнали до своята „сплескана краставица“.

Кучето се спря до студента и почна да го подушва. Синицки потръпна от вълнение и с трепереща ръка поглади кучето. Нима сега ще залае?

Не, всичко мина благополучно. Глупавото куче лениво близна ръката на Синицки и махайки с опашка, се отстрани. Ловеца и неговата спътница не видяха нищо необикновено в поведението на кучето и облегнали се на колата продължиха своя разговор, често оглеждайки се встрани. Синицки забеляза, че те прекъсваха от време навреме своя разговор само за да разгледат морския хоризонт. Нима тези неканени гости са очаквали появяването на плаващата мина?

Младежа вече сериозно измръзна в мокрия костюм. Но как да се скрие сега? Все едно — нищо не разбира от техния разговор.

Синицки пъхна диктафона в джоба и реши внимателно да пропълзи до най-близката купчина камъни. Неочаквано мотора заръмжа, светна червения сигнал и колата тръгна напред.

Синицки видя как спасителната сянка избяга от него. Нима „ловците“ ще видят неговата тънка фигура разстлана върху светлия пясък? Младежа с ужас си представи тази картина. Всичко пропадна…

Той внимателно повдигна глава и облекчено въздъхна: колата е вече далече.

Със загасени фарове тя се носеше по брега до самата вода.

* * *

На каменистото островче, недалече от брега, самотно стоеше малка бяла къща. Тя приличаше на буца лед, която се топи от горещите лъчи на южното слънце. Тази къща служеше за помощно помещение при изпитванията.

От вратата излезе Нури в работен комбинезон. Той примигва на слънцето и погледна пристанището до института. От тук то се вижда добре. От пристанището току-що се е отделила лодка със Синицки и Саида.

Ето лодката е вече до островчето.

Студента, придържайки шапката си, пръв скочи на брега и предпазливо подаде ръка на Саида. Саида неволно се усмихна. Как ловко той прави това!

Синицки извлече лодката на брега и наклонил се над водата, започна да си мие ръцете. Днес Саида обеща да го запознае със своите апарати за търсене на нафта.

Той й разказа за плаващата мина, но Саида чисто и просто не му повярва. Казва, че той се е натъкнал на подводен камък… Може би, все пак трябва да се съобщи за тази мина? Но кой ще му повярва?

Синицки замислено седеше на пясъка, отпуснал ръце във водата. Най-после той стана и отиде при Саида.

— Това ли са вашите апарати? — попита той, като сочеше две кутии от пластичен материал, приличен на слонова кост.

— Да, това са прибори за универсално търсене на нафта. А вие какво сте учили за нея? — на свой ред запита Саида.

— Не само съм учил — се обиди малко Синицки — но и съм работил с разни прибори. Да кажем, с магнитни, радиометрични, електрически.

— Сеизмометрични, газови и така нататък — смеейки се го прекъсна Саида. — А вие никога ли не сте се размисляли защо съществуват толкова много начини за търсене на нафта? Защо учените непрекъснато изобретяват все нови и нови апарати? Знаете ли вие какво е това милион? — неочаквано запита тя.

— Вие започвате да говорите със загадки — недоволно забеляза Синицки. — Десет на шеста степен — ето ви и милион.

— Да, за математиците това число не е много голямо. А на мен то не ми дава покой. То ми се струва огромно и аз не мога да се помиря с него!… Милион рубли струва една сонда за изследователско пробиване в морето — разказваше Саида, очаквайки Нури да донесе водолазните костюми. — Трябва да се разбере значението на тази сума. Представете си, Синицки — разгорещено говореше тя. — След предварително търсене, неголям колектив пробива няколко месеца. Тръбите потъват все по-дълбоко и по-дълбоко, появяват се признаци на нафта. Но не, за сега нищо не се знае, нафта може би няма. Хората се борят с бури, злополуки, те са в очакване, те са развълнувани. Пробиването е към края си, пробити са вече четири хиляди метра, а резултати все още няма. На карта са поставени и милиона и освен него, напрегнатия труд на цялата бригада и много други неща, които се ценят у нас повече от златото. Геолога казва, че е възможно утре да завърши многомесечното пробиване. Утре е решаващия ден… Ето минава и този ден и втори. Трябва да се пробива на ново място, Отново може да бъде загубен милион.

Саида замълча.

— Сега разбирате колко са важни тези прибори за търсене. За сега няма такива, които никога да не са грешили… Винаги при пробиване съществува риска да се загуби милион, Ето може би, нашите апарати ще бъдат по-съвършени. — Саида замислено погледна белите кутии с блестящи дръжки. — Впрочем, те за пръв път се изпитват в дадените условия. Тук също има риск, може нищо да не се постигне, както и при всякакви други изпитвания…

— А кажете, — изпитателно поглеждайки Саида, заговори Синицки, — вие веднъж споменахте името на Василев, неговите работи също ли са така рисковани?

Саида недоверчиво погледна Синицки.

— Да, това е грандиозен опит. И ако искате голям риск.