Мери Хигинс Кларк
Пак ще се срещнем (46)

44.

Сънотворното, което доктор Даниълс даде на Моли, имаше отличен ефект. Тя го изпи в десет часа вечерта и спа непробудно до осем сутринта. Събуди се малко замаяна, но освежена.

Облече си халат с намерението да слезе и да си приготви кафе и сок и да се върне с тях в леглото. После щеше да се опита да се съсредоточи. Но още преди да стигне до кухнята, Моли осъзна, че първо трябва да се погрижи за безредието в къщата.

Въпреки че се бяха постарали да върнат всичко на мястото му, полицаите бяха променили цялото усещане за дома й.

Беше изчезнала хармонията, споменът за която я поддържаше през онези дни и нощи в затвора. Трябваше да я възстанови.

Тя взе душ, облече си джинси, стар блузон и меки обувки и се захвана на работа. Изкушението да позвъни на госпожа Бари и да я помоли да й помогне, бързо я напусна. „Това е моят дом — каза си Моли. — И аз ще го сложа в ред… Може и да нямам власт над живота си — отчаяно си помисли тя, докато пълнеше мивката е гореща вода И сипваше вътре течен сапун, — но все още съм в състояние да се справям с къщата си… Не че са изцапали навсякъде — оставили са само няколко петна и отпечатъци от пръсти“ — откри Моли, докато подреждаше разместените съдове.

Този обиск беше като неочаквана проверка на килията й. Спомняше си кънтящите стъпки по коридора, заповедта да застане до стената и да гледа, докато ровят в леглото й за наркотици.

Осъзна, че по страните й се стичат сълзи, едва когато потърка лице с опакото на дланта си и в окото й попадна сапун.

„Още една причина да съм доволна, че днес госпожа Бари я няма — каза си Моли. — Не се налага да крия чувствата си. Мога да си поплача на воля. Доктор Даниълс ще ми пише отличен.“

Лъскаше масата във фоайето, когато в 09:30 позвъни Фран Симънс.

„Защо се съгласих да обядвам с нея?“ — запита се Моли, докато затваряше.

Но знаеше причината. Въпреки предупрежденията на Филип, искаше да каже на Фран, че Анамари Скали като че ли се е страхувала.

„При това не от мен — помисли си тя. — Не се боеше от мен, макар да беше убедена, че аз съм убила Гари. О, Господи, Господи, защо позволяваш да ми се случи всичко това?“ — Моли се отпусна на едно от долните стъпала.

После чу собствените си ридания. „Толкова съм самотна.“ Спомни си думите на майка си по телефона предишния ден: „Имаш право, скъпа, по-добре засега да не идваме при теб.“

„Искаше ми се мама да каже, че скоро ще дойдат. Имам нужда от тях. Някой трябва да ми помогне.“

В 10:30 на вратата се позвъни. Тя се приближи на пръсти и зачака. „Няма да отворя. Ще си помислят, че ме няма.“

После чу глас:

— Отвори, Моли. Аз съм.

Тя облекчено изхлипа, отключи вратата и миг по-късно вече плачеше в прегръдките на Джена.

— С какво да ти помогна? — попита приятелката й. В очите й блестяха сълзи на съчувствие.

Въпреки че все още ридаеше, Моли успя да се усмихне.

— Върни часовника с дванайсет години назад — отвърна тя, — и не ме запознавай с Гари Лаш. Ако не можеш, просто постой при мен.

— Филип още ли го няма?

— Каза, че по някое време щял да намине. Налагало се да отиде в съда.

— Трябва да му позвъниш, Моли. Кал получил поверителна информация. Открили кръв от Анамари Скали в колата ти и по ботите, които си носила в неделя вечер. Прокурорът щял да те арестува.