Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (7)

Седма глава

Люси се вгледа в напрегнатото лице на Андрю. Какво ставаше с нея? Тя никога не губеше самообладание. И въпреки това й се прииска да го удари. Неговата докачливост не беше извинение. В магазина се справяше с далеч по-досадни клиенти и успяваше да овладее желанието си да ги изхвърли през вратата.

— Извинявай — промърмори тя, — но когато спомена проклетата книга, след всичко…

— Кое „всичко“? Ти си тази, която го е ударила на живот, докато аз седя тук в тъмното и се притеснявам.

— Можеше да светнеш лампата над вратата — отбеляза тя, замислена над думите му.

Никой не се беше тревожил кога ще се прибере, откакто се премести да живее в собствен апартамент от петнадесет години насам и не беше сигурна дали иска Андрю да го прави. Това беше още една нишка между тях.

— С тази лампа е като без лампа. — Той огледа петнадесетватовата крушка. — Утре ще я сменя с по-силна.

— Не, няма да я сменяш. Харесва ми нейната приглушена светлина. Освен това, тази вечер — оплака се тя — щях да умра от скука. Сега знам за компютрите повече, отколкото съм искала някога да науча. А когато се прибрах от досадната среща, откривам, че ти обикаляш около моята къща.

— Горкото ми ангелче! — Андрю протегна ръце към нея. — Значи ти си жертва, а? — В гласа му се прокрадна смях.

— Не ми се подигравай. — Люси се сгуши още по-близо до него.

Чувстваше се така добре в прегръдките му. Сякаш точно там бе искала да прекара цялата вечер, вместо да се преструва, че й харесва компанията на другия мъж.

— По-добре да влизам вътре. — Гласът й трябваше са бъде решителен и твърд, но не успя. — Искам да си легна, преди стомахът ми да се прояви отново.

— Добра идея. — Андрю я целуна нежно по челото.

Топлият му дъх погали кожата й, преди да усети докосването на устните му и Люси потръпна от желание. Една дълга секунда тя остана неподвижна, за да преодолее силното чувство.

— Ако ми дадеш ключа си…

— Ключът ли? Да, ключът. — Тя се намръщи. — Виж, той е в чантичката ми, а…

— А нея ти я хвърли по мен — довърши той. Наведе се над парапета и се загледа към гъстите храсти. — Със сигурност ти трябва по-мощна крушка. Не мога… Аха! — прозвуча триумфиращо гласът му, когато вдигна нещо от земята. — Чантата ви, мадам.

Люси я взе и смръщи вежда, когато видя, че в нея нямаше нищо. Съдържанието й се бе разпиляло и тя впери поглед в тъмния храсталак.

— Струва ми се, че проблемът е неразрешим — каза той. — Не само че е тъмно като в рог, но и там ти изсипа вечерята си и аз не изпитвам никакво желание да лазя наоколо.

— Никой не те е молил. Просто ми дай резервния ключ, който използваше преди.

— Ако си спомняш, ти поиска да ти го върна. Оставих го на нощната ти масичка.

— Чудесно. Това сигурно е единственият път, когато си ме послушал.

— Печеля точка, защото ти не си ме послушала нито веднъж.

— Мога да счупя прозореца — предложи Люси. — Ще трябва да спиш в къща с отворен прозорец и ще останеш вътре, докато не дойдат и не поставят стъкло.

— Няма да е лесно да се намери желаещ за това в събота сутрин.

— Утре е най-натовареният ни ден. — Люси го погледна многозначително. — А ти нямаш ли желание да пазиш къщата? Само докато…

— Съжалявам. Имам среща в осем за новия си проект. Клиентът е японец — поясни той, сякаш това обясняваше всичко. — Нали каза, че имаш резервен ключ?

— Да, той е в магазина, но и ключът за него също е в храстите. За нещастие няма да успеем да намерим Ани, защото в петък и в събота вечер тя играе бинго. Ще стане полунощ, докато се прибере. Ще отида на хотел.

— Кой ще те настани без багаж?

— Ще им обясня какво се е случило.

— А как ще се придвижиш?

— Ти ще ме закараш с колата — предложи тя.

— Нямам намерение да насърчавам глупави постъпки.

— Ще взема такси — заяви решително Люси.

— Как ще платиш? — Присмехулното изражение на Андрю я накара да съжали, че чантичката не е в нея, за да я запрати отново по него.

— Знам къде ще пренощувам! Ще те убия, полицията ще ме арестува и аз ще мога да преспя в затвора.

— Утре сутринта няма да успееш да отвориш магазина навреме.

— Знаех си, няма начин всичко да е наред в такава прекрасна идея. Тогава ще легна на изтривалката пред вратата.

— Ще спиш в моята стая за гости. — Той я хвана под ръка и я поведе по стълбите. — Където отдавна трябваше да живееш, ако притежаваше поне малко здрав разум.

— Не съм сигурна, че…

Тя се забави пред колата, въпреки че беше много любопитна да разгледа жилището му.

— Сложи предпазния колан. — Гласът му не търпеше възражения. Андрю запали двигателя и поршето потегли. — Сега затвори очи и се отпусни.

Тя послушно притвори очи и се унесе почти веднага. Събуди се, когато Андрю паркираше колата и изключи двигателя. Прозя се широко и се огледа. Бяха в добре осветен подземен гараж. Той освободи колана й и като се пресегна през нея, отвори вратата на колата. Ръката му докосна гърдите й и цялото й тяло потръпна от неочаквания допир. Слезе бързо, за да избяга от това коварно изтезание.

— Къде се намираме?

— В Манхатън.

Той я последва в асансьора. Когато отключи вратата на апартамента, Люси остана изненадана от обстановката, която се разкри пред нея.

— Не ти ли харесва?

— Мисля… че това не си ти — каза най-накрая тя и показа с жест всекидневната, изпълнена с хром, стъкло и кожа.

— Така ли? — изгледа я замислено Андрю. — А какъв съм аз?

— Ами… Вероятно съм очаквала да видя мебели в стил от времето на кралица Ана или от периода на регентството. Масивно дърво, стабилно… О, не знам. — Тя внезапно се почувства неловко под втренчения му поглед.

— Преценката ти е доста правилна. Обзавеждането е на бившата ми съпруга и то отразява нейния вкус, а не моя.

Люси сви вежди. Той не бе променил нищо от това обзавеждане, въпреки че то не отговаряше на неговото виждане. Защо? Дали тя му липсва? Или просто е зает и няма време? Люси въздъхна. Да имаше начин да разбере колко важна е съпругата му за него! Ако тази жена се появи отново, тя би могла да окаже влияние върху детето, аргументира тя своето любопитство.

Андрю отвори една врата и запали осветлението.

— Боже господи! — премигна недоумяващо Люси при вида на психоплаката на отсрещната стена. — Твоята жена е имала много потайни неразгадани кътчета в психиката си. И е по-добре те да останат неизследвани.

— Не ставай смешна, не е на Аманда. Дей се съгласи да живее тук девет месеца и аз й казах да я направи по свой вкус.

— Лилави стени, черен килим и сребрист таван? Лично аз бих прекъснала договора, веднага щом видя тази какофония. Явно има нещо изключително нестабилно в личността на Дей.

— Тя започваше да работи върху дипломната си работа по история на музиката — обясни той, за да я оправдае. — Има страхотен слух. Защо не си легнеш, а аз ще ти приготвя един хубав чай от лайка?

— Съпругата ти оставила ли е някакви дрехи тук?

— Предполагам, че за изминалите пет години вече си е прибрала всичко. Защо?

Люси почувства облекчение при думите му. За пет години трябва да е преодолял болката от развода.

— Нямам нощница — отвърна тя.

— Хм… — В очите му проблеснаха искри и тя почувства как се развълнува от желанието, което прочете в тях. — Какво ще кажеш за горната част на някоя моя пижама?

Той се върна отново в стаята, тъкмо когато тя се вмъкна между черните сатенени чаршафи и ги вдигна до брадичката си, защото първото копче на огромната пижама се закопчаваше едва под гърдите й.

Само един поглед към Андрю, докато й подаваше чая, й подсказа, че не е успяла да се завие добре. Очите му светеха жадно, а чертите му се бяха изострили. Люси се загледа в чая объркана, несигурна и развълнувана. Разсеяно отпи и веднага изохка, когато горещата течност изгори устата й.

— Горещо е — задави се тя и изпусна чаршафа.

— Разбира се, че ще е горещо.

Андрю взе чашата от разтрепераната й ръка, остави я на един модернистичен куб, служещ за нощно шкафче, и седна до нея.

— Горкото ми ангелче. — Той взе брадичката й в дланта си и се загледа в лицето й. — Днес не беше твоят ден, нали?

— Забрави го. Това не е живот. А сега ще ми излезе пришка — мрачно каза тя.

— Покажи си езика да видя.

— Ще ми се притъпят всички вкусови усещания, но и това има своите предимства. Няма да усещам тревите, които сервираш.

— Люси!

— Добре! — съгласи се тя.

Той изглеждаше толкова сериозен.

— Нищо ти няма — заяви бавно той. — А сега лягай. Аз ще те завия хубаво.

— Благодаря ви, доктор Килиън.

Той издърпа завивките, но пръстите му се забавиха, когато очите му се спряха върху широкото й деколте. Люси наблюдаваше като хипнотизирана как чувствено потръпват устните му. Тя се размърда леко и установи, че кракът й неволно бе затиснат под него. Но тя не се почувства застрашена. Напротив, усещаше сигурност, защита и желание. Не можеше да сбърка изражението върху лицето му. Той виждаше именно нея — Люси Хартфорд, а не една безименна жена, която случайно износва неговото бебе.

— Имаш такава фина кожа. — Андрю бавно прокара пръст по извивката на шията й, слезе надолу по линията на деколтето и се спря в началото на гънката на нейните гърди, а Люси затаи дъх в очакване. — Нежна си като розовите листенца, огрени от слънцето, топла и кадифено мека. — Той наведе глава и притисна устните си към кожата до неговия пръст.

Но тялото й се разля топлина и Люси се загледа в приведената му глава, а очите й останаха приковани върху мастиленочерния цвят на косата му. Очарована, тя прокара пръсти през нея. Окуражен от нейния отговор, той смъкна пижамата от раменете й и гърдите й се разкриха пред жадния му поглед.

Люси почувства топлината на дъха му до кожата си и зърната й се втвърдиха от копнеж.

Бавно, нерешително, сякаш се страхуваше да не я нарани, той докосна с палеца си набъбналите зърна и тя простена от удоволствие. Бременността й изглежда бе направила гърдите й по-чувствителни, отколкото бяха в действителност.

— Андрю?

Слабият й глас бе отчасти молба, отчасти желание и той обхвана гърдата й с ръка и пое набъбналото връхче с устата си. Когато почувства топлата влага на езика му, пръстите на Люси потънаха в косата му и тя привлече главата му към себе си. Андрю възнагради плахата й агресивност, като засмука пулсиращата й плът.

Люси се изви под напора на разкъсващото я чувство и останалите копчета се освободиха сами. Той дръпна завивките и бавно, много бавно, отмести пижамата настрани. Постави топлите си ласкави длани върху корема й и с благоговейно изражение започна да рисува фигури с езика си върху него.

— Андрю, моля те — простена тя. — Искам… — Гласът й отекна дрезгаво в собствените й уши и я върна към реалността.

Какво й ставаше? Тя реагираше на ласките му с дълбочина, която граничеше с безумие. Никога в живота си не се беше чувствала по този начин. Сякаш малкото поточе, в което обичаше да играе, се бе превърнало в буен порой и тя бе погълната от бушуващите води.

— Не. — Тя отказа да признае чувствата си и тяхната непонятна сила. Това се дължи само на бременността, увери себе си тя.

Неподвижността на тялото й най-накрая достигна до съзнанието на Андрю. Той се загледа в нея с недоумяващо изражение.

— Нараних ли те?

— Не, не — отвърна искрено тя. — Ти беше… Аз…

— Няма нищо — нежно й се усмихна той. — Разбирам. Сигурно стомахът ти се обажда отново.

Люси се засрами от себе си, че избра най-лесния начин, за да се измъкне, но беше твърде объркана, за да излъже, още повече, че не беше наясно в какво се състои проблемът.

Андрю бавно вдигна завивките до брадичката й.

— Спокоен сън! Не позволявай на дървениците да те хапят.

— Тук има ли дървеници?

— Не, не съм виждал. Но това бяха дежурните думи на моята осиновителка, когато си лягахме с другите деца. Всъщност… — Лицето му за миг застина неподвижно. — Като си помисля сега, наистина може да е имало дървеници при нея.

— Сирак ли си? — Люси се опита да съпостави досегашните си представи за Андрю Килиън с това неочаквано откритие.

— Не. Повечето деца, които се дават за отглеждане, не са сираци. Имах майка, но вторият й съпруг не желаеше в краката му да се мотае чуждо дете. Баща ми не се върна от войната в Корея. — Той сви рамене. — Една обикновена история. А сега заспивай. Имаш нужда от почивка.

Люси го гледаше как излиза от стаята и се почувства объркана. Не само че трябваше да се справи със собствените си необясними чувства, но сега се появяваше и това изненадващо откровение, споделено съвсем случайно.

Андрю можеше да твърди, че неговото осиновяване е стара история, но не бе така. Миналото му обясняваше защо толкова държи да получи попечителство над детето си и защо смяташе, че една жена би могла с лекота да даде своето дете на друг. В крайна сметка неговата собствена майка го беше изоставила.

Сърцето я заболя за нараненото малко момче. Той заслужаваше повече. И тогава, и сега. Трябваше му истинско семейство, но единственият начин да му помогне бе да му даде бебето си. Тя въздъхна. Каква каша! Въпреки заплетената ситуация Люси вече не съжаляваше, че Андрю е баща на нейното бебе. Той беше най-мъжествената личност, която някога бе срещала. И ако този факт криеше известни опасности, той със сигурност имаше и своите положителни страни. Тя се изтегна доволно и си спомни неговата целувка. Започна да се унася и със спомена за нея заспа.

Събуди се на следващата сутрин и намери бележка от Андрю с предупреждение да не забрави да закуси. Беше оставил и банкнота от сто долара, за да вземе такси до магазина.

Страните й пламнаха при мисълта за тяхната близост предишната нощ. Люси решително отпъди натрапващия се образ и посегна към овесената каша. Нямаше време за губене с романтични предположения. Трябваше да тръгва.

Стигна навреме, но само благодарение на умопомрачаващата скорост на таксито. За нейно облекчение стомахът й понесе героически това изпитание. Денят се оказа по-натоварен от всякога. Магазинът бе препълнен с клиенти, а новата продавачка имаше нужда от непрекъсната помощ.

— Върнах се. — Ани хвърли чантичката си под щанда. — Защо не излезеш да хапнеш нещо? Минава един часът.

Люси вдигна глава от чилетата виолетова прежда, която броеше.

— Не сега. Искам да заменя част от стоката. Ние… — Тя се извърна, когато чу камбанката на входната врата и по тялото й премина тръпка на удоволствие при появата на Андрю.

— Аха. Ето кого чакаш ти — прошепна Ани. — Гаджето!

— Не го наричай така. Ще те чуе — скара й се Люси, докато наблюдаваше как той се приближава към нея. Изглеждаше спокоен и доволен от себе си.

— Добър ден, Ани. — Андрю дари по-възрастната жена с блестяща усмивка. — Люси обядва ли вече?

— Не, Люси не е обядвала — отговори Люси. — И ако се каниш да кажеш, че си донесъл ядене… — Кимна към торбичките в ръцете му. — Тя с положителност ще откаже. Точно сега категорично отказва да яде трева.

— Само заради тези думи се изкушавам да не ти дам десерта, който ти донесох.

— Нека да позная. Сладкиш с моркови, пшеничени зърна и глазура с извара „Тофу“?

Той бръкна в едно от пликчетата и с жест на магьосник, който вади заек от шапката си, измъкна голяма пластмасова кутия.

— Донесох ти бадемов сметанов сладолед.

— Това е истински деликатес! — Люси се хвърли към кутията, но той я вдигна високо над главата си, тя загуби равновесие и се залепи върху гърдите му. Топлият мускусен аромат на кожата му изпълни ноздрите й.

— Първо основното ястие, а десертът — след това.

Люси се усмихна, беше готова да се пребори с всичко само за да има в ръцете си тази кутия сладолед.

— Хайде да обядваме, Андрю. — Тя се отправи към задната стаичка. — Ани, ако Лидия ти потрябва, тя е в склада.

Андрю й подаде обяда — пита с пълнеж, за който тя реши, че ще е по-добре да не пита. Отхапа и веднага се намръщи. Преглътна и бързо посегна към портокаловия сок на бюрото.

— Трябва да пиеш мляко — скара й се той. — Коя е Лидия?

— Това е оранжада, обогатена с калций, а Лидия е моята нова служителка. Тя е цяло откритие. Има изключителни познания за всички видове плетива и бродерии и тъй като няма нужда от пари, иска да работи на половин ден. Съпругът й е починал от сърдечен удар миналия Великден и тя е успяла да преодолее скръбта си, но се чувства самотна. Работата тук я кара да се чувства необходима. И за двете ни ще бъде от полза.

— Хайде, изяж твоята…

— Не, не ми казвай какво е това. В този конкретен случай аз действително вярвам, че невежеството е благословия.

— Ти трябва да си най-благословеният човек, когото познавам.

— Не обиждай чувството ми за самосъхранение, а ми разкажи как протече срещата ти.

— Доста добре и за щастие — достатъчно бързо. Сега съм свободен и мисля да нахвърлям някои идеи за твоята пристройка, докато ти подремнеш.

— Тук не можем да си позволим почивка в събота.

— Тогава легни, колкото да се освободиш от напрежението.

Но когато се разположи удобно на леглото, Люси откри как умората й, а заедно с нея и съзнанието й отлитат някъде далеч и тя потъна в дълбок сън.