Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (3)

Трета глава

Люси отвори вратата на тоалетната и видя, че Андрю я чака отвън. Той я хвана за лакътя и я изведе от ресторанта, съпроводен от разтревожения управител.

— Какво има, госпожо? От храната ли е?

— О, не — увери го Люси и се опита да се усмихне, когато осъзна, че той се страхува да не би да е получила отравяне.

— Сигурна ли сте, че не искате да извикам лекар?

— Не, тя ще си легне и ще се почувства по-добре. — Андрю я прегърна и я изведе. Благодарна за подкрепата му, Люси си позволи моментния лукс да се облегне на силната му ръка и да почерпи енергия за изтощените си сили. — Проблемът е, че тя носи моето дете. — Гласът му бе изпълнен с първично задоволство, което не само контрастираше рязко с изискания му външен вид, но и я накара да се почувства неловко.

Тя не се интересуваше от неговите чувства. И без това й беше достатъчно трудно да се справя с острия му като бръснач ум.

— Поздравления! — светнаха очите на управителя, след като се успокои, че ресторантът не е отговорен за неразположението й.

Андрю настани Люси в колата. Потисната от умората, на нея й се доплака. Не стига, че стомахът й създаваше проблеми, а сега не можеше да овладее и чувствата си. Дори закопчаването на колана представляваше трудност за нея.

— Горкото ми ангелче! — Андрю докосна бузата й с опакото на ръката си и Люси усети, че страните й пламват. Той се наведе, отмести отмалелите й пръсти и закопча колана.

Топлината на тялото му я обгърна, когато той се пресегна и отмахна един мокър кичур, прилепнал към челото й. Усети стипчивия аромат на сапун от ръцете му. Тя подуши въздуха отново.

— Какво има? — отмести се мъжът.

— Нищо. Тъкмо забелязах, че не използваш одеколон.

— В книгата се казва, че бременните жени са много чувствителни към миризмите.

Той изкара колата от паркинга и се вля в потока на движението.

Люси бе странно поласкана, че той бе нарушил навиците си заради нея. При други обстоятелства Андрю Килиън щеше да й хареса. Но точно сега не можеше да си позволи никакви симпатии. Не можеше да забрави, че той се грижи не за нея, а за нейното неродено дете. Това нямаше да му помогне. То беше нейно бебе. Неговият принос се свеждаше до една клетка и той нямаше право да предявява никакви претенции. Не той трябваше да понася безкрайното повръщане месеци наред. „Мъже!“ — помисли си с възмущение тя.

— Облегни се назад, затвори очи и се отпусни. — Гласът на Андрю прозвуча успокояващо. — Скоро ще пристигнем.

Люси последва съвета му, но по-скоро защото я освобождаваше от необходимостта да поддържа разговор, а не защото смяташе, че това ще й помогне. Унесе се веднага и времето престана да тече. Когато отново отвори очи, откри, че се намира пред дома си. Загледа се в спретнатата бяла къща така, сякаш не я беше виждала никога.

— Как стигнахме дотук?

— Аз те докарах — отвърна сухо той. — Ти изобщо не си в състояние да шофираш. — Той излезе от колата.

Люси тъкмо успя да се освободи от колана, когато Андрю отвори вратата.

— Спокойно, не бързай. — Той я подхвана за лакътя.

— Нищо ми няма!

— Ти си почти заспала. Ще паднеш.

— Притежавам идеално чувство за равновесие — отвърна тя и се спъна в нещо на входната пътека. Щеше да се просне по очи, ако Андрю не я бе задържал. В ушите й отекнаха ударите на сърцето му, когато се опря на гърдите му. Беше изумително.

— Хората казват да не се предизвиква съдбата — самодоволно подхвърли той.

— По-добре ми кажи в какво се спънах. — Люси решително се откъсна от прегръдката му и се огледа.

— Детски кънки. Имаш късмет, че не си счупи врата.

— Сигурно са на Синди. — Тя разрови чантичката си. — Живее до нас. На три годинки е и още не си прибира играчките.

Андрю взе ключа от ръцете й и го вкара в проблясващата месингова ключалка.

— Щом е на три, би трябвало вече да се е научила — заяви строго той. — Дори малките деца трябва да се научат на ред.

— Позволи ми да отгатна — нямаш никакъв опит с деца, нали? — Люси включи осветлението във всекидневната и влезе вътре. За неин ужас Андрю я последва.

— Възпитанието на децата е въпрос на здрав разум — настоя той, като пренебрегна думите й. — И на постоянство.

— Може би — промърмори тя, загрижена по-скоро да се отърве от него, отколкото от неговите измислени теории. — Благодаря ти, че ме изпрати — усмихна му се дружелюбно, но усмивката й бързо угасна, когато той мина покрай нея и влезе в хола.

— Много е приятно — одобрително кимна той за топлите бледосини и жълти цветове на мебелировката в стаята.

— Радвам се, че ти харесва обзавеждането ми, но е късно и…

— И ти трябва да си в леглото — довърши мъжът.

— Къде? — премигна тя и пред очите й изплува фигурата му без прикритието на дрехите. Наистина ли гърдите му са така мускулести, както й се стори преди малко? Стига! Не трябва да забравя, че Андрю Килиън беше противник, когото трябва да победи на всяка цена.

— В леглото.

Той спокойно прекоси стаята и влезе в обширната кухня. Люси го последва по петите, като се чудеше как да го накара да си тръгне. Не се страхуваше от него. Тя измери с поглед широките му рамене. Той предизвикваше най-различни чувства в нея, но не и страх. Беше абсолютно уверена, че никога няма да я нарани физически. Но психически… Това беше нещо друго. Ако пожелаеше да получи своето, той би могъл да я унищожи емоционално. Внезапно й прилоша и тя притвори очи.

— Веднага в леглото — повтори твърдо той, когато видя, че тя преглъща конвулсивно.

— Много е рано — промърмори тя.

— Не е необходимо да заспиваш. Ще полежиш, докато ти се успокои стомахът. Ще донеса нещо за пиене.

Той включи котлона под блестящото месингово чайниче.

— В шкафа отдясно има чай без кофеин — отвърна тя, като знаеше, че не трябва да се предава, но не можа да устои на неочакваното удоволствие някой да се погрижи за нея. Няма да й навреди, ако й направи чаша чай. Всъщност, даже ще й помогне.

Чаят беше панацеята на майка й за всички болки. Върху устните й се появи усмивка при спомена за нея. Тя щеше да хареса Килиън. Майка й не можеше да понася съвременните инфантилни и сантиментални мъже. Но на нея не й се беше налагало да се занимава с такива като Андрю Килиън, помисли си мрачно Люси. При това в ситуация, при която залогът беше толкова висок. Люси почти беше сигурна, че майка й би се съгласила с нея, че сега й е необходима повече сантименталност и по-малко мъжественост.

— Добре. Ще си легна, а ти ще ми направиш чай и ще си отидеш, защото честно казано, вече не ми е до разговори.

— Да, виждам. Иска ти се просто някой да те занесе на ръце нагоре по стълбите. — Той я погледна замислено.

— Ако смяташ да ми разиграваш сцената между Ред Бътлър и Скарлет О’Хара, направо се откажи. Последното нещо, от което имам нужда, е да си счупиш гърба и да не можеш да си тръгнеш.

— Гърбът ми е в отлична форма.

Както и всичко останало, помисли си изумено Люси, докато го наблюдаваше как сваля сакото и вратовръзката си и ги хвърля небрежно върху кухненския стол. Тялото му е силно и мускулесто, осъзна тя, когато Андрю нави ръкавите си.

— Какво правиш?

— Ще готвя — отвърна сериозно той.

— Ще готвиш? Нали щеше да стоплиш вода?

— Ще запаря чай. Това е изкуство и изисква концентриране. А ти отивай в леглото. Веднага! Освен ако не искаш аз да те занеса.

Люси се намръщи и тръгна към спалнята. Щом физически не може да го изхвърли навън, щеше да се опита да не му обръща внимание. Запали лампата, за да не се спъне, когато й донесе чая и да не симулира нещастен случай като предлог да остане. Човек, който иска да й вземе бебето, е способен на всичко! Стомахът й възнегодува болезнено и тя отхвърли тези мисли.

Изрита обувките си и потъна в леглото с въздишка на облекчение. Чувстваше се физически и емоционално изчерпана. Затвори очи. Ще си почине само няколко минути.

Събудиха я лъчите на топлото септемврийско слънце. Върху клепачите й заиграха червени петънца. Объркана, тя зарови отново глава във възглавницата. Какво е това слънце! Нали е нощ? Трудно се разсъни, но като видя срещу себе си едни светлосини очи се стресна и скочи. Но две силни ръце я върнаха обратно в леглото.

— Никакви резки движения! — нареди й Андрю. — В книгата се казва, че те могат да предизвикат повдигане.

— Всичко ми предизвиква гадене — проплака Люси. Тя впери поглед в него. Отначало си помисли, че е прекарал нощта при нея, но явно се беше прибирал, защото беше сменил снощната бяла риза със синя и се беше избръснал. Очите й се задържаха на брадичката му. Изглеждаше бодър, свеж и безукорно облечен, докато тя се чувстваше неловко с вчерашния грим и с изпомачканите дрехи.

— Вземи.

Той сякаш не забеляза киселото й изражение. Люси автоматично прие соленките, които й подаде, и се намръщи.

— Нека да отгатна! Ти отново си готвил?

— В книгата се казва, че яденето на сухи бисквити помага срещу сутрешното неразположение. Яж!

Андрю седна на леглото до нея и очите на Люси се разшириха, когато усети допира на бедрото му до себе си. Надяваше се, че той е отдал моментното й объркване на нейната сънливост и захапа една от бисквитите. Опита се да не обръща внимание на трохите, които падаха около врата й. По-трудно й беше да се дистанцира от топлината, която се излъчваше от него и попиваше в отпочиналото след съня й тяло. Усещаше неговото присъствие с всяка своя клетка. Това никак не й харесваше. Цялата ситуация беше доста комплицирана, за да изпитва и физическо влечение към него.

Тя преглътна първата бисквита и започна втората, нетърпелива да свърши по-скоро и да се избави от неволното мъчение, което той й налагаше. Хвърли бърз поглед към лицето му. Мислите му бяха някъде далече. Внезапно Килиън стисна устни, сякаш бе стигнал до някакво решение.

— След като ти не искаш да се преместиш при мен, аз ще дойда да живея при теб, докато трае бременността ти.

— Какво!? И защо?

Той сви рамене и Люси беше запленена от начина, по който се очертаха мускулите му под мекия памучен плат на ризата.

— Мисля, че е разумно. Имаш две свободни стаи. Ще използвам едната и ти ще имаш човек, който да се грижи за теб.

— В никакъв случай! — Категоричността й донякъде се дължеше на едно безумно моментно желание да се съгласи… да му позволи да се премести, да създаде илюзията, че са семейство. Но знаеше, че това ще бъде само илюзия. За Андрю тя не беше нищо повече от инкубатор за неговото дете. След като изпълни ролята си, той ще вземе бебето и ще я напусне.

— А защо не?

— Първо, не допускам непознати мъже да живеят при мен. Нито пък познати — добави тя, когато той отвори уста. — Второ, не би имало никакъв смисъл, защото не възнамерявам да променя решението си. Няма да ти дам моето бебе! — изкрещя тя.

— То е и мое бебе. — Тъгата в гласа му я прониза така дълбоко, че справедливият й гняв премина в объркване, страх и вина. Очите й се разшириха от болка, когато стомахът й реагира на емоционалното й избухване. — Какво има? — попита остро той.

Тя проплака и се втурна към банята. Когато най-после свърши, почувства как една студена мокра кърпа бе притисната към челото й, секунда преди да я вземе в ръцете си.

— Моля те, иди си и ме остави да умра на спокойствие — простена Люси, докато Андрю я носеше обратно към стаята и нежно я постави върху леглото.

— Най-лошото мина — каза успокоително той. — Почини си още няколко минути, преди да се облечеш.

— Колко е часът? — Тя отхвърли кърпата от челото си. — Нямам време за повече почивки. Трябва да отворя магазина.

— Остави го на Ани.

— Откъде знаеш за Ани? — присви подозрително очи Люси. — Снощи, когато ме взе, тя вече си беше отишла.

— Прочетох за нея в доклада. В доклада на детектива — призна внимателно Андрю.

— Ти си правил разследване за мен?

— Разбира се! Погледни нещата от моята гледна точка. Най-неочаквано откривам, че непозната жена е бременна с моето дете. Не е ли съвсем естествено да искам да узная всичко за нея? Ти не би ли искала да разбереш нещо за мен?

— Не! — отвърна остро тя. — Искам само да си тръгнеш, преди да съм се поддала на първия си импулс да те разкъсам на парченца и да оставя горкото си бебе сираче! — чу се тя да крещи отчаяно.

Какво й ставаше? Тя рядко губеше самообладание и даже в такива случаи не крещеше. Никога. А сега се държеше като жена на каруцар. Дори и да имаше основание, нищо нямаше да спечели с това, призна пред себе си тя. Крясъците нямаше да решат нито един от проблемите й. Само щяха да амбицират и двамата. Пое си дълбоко въздух.

— Извинявай, че се развиках.

Андрю се изправи, отиде до големия прозорец с изглед към улицата и се загледа навън. Лъчите на утринното слънце го обгърнаха. Той разтри врата си и се обърна към нея.

— Съжалявам за детектива. Нека да се опитаме да започнем отначало. — Той се приближи до леглото и протегна ръка. — Добро утро, Люси. Аз съм Андрю Килиън.

Люси я пое и потрепери леко, когато силните му пръсти стиснаха крехката й ръка.

— Приятно ми е да се запозная с теб — отвърна официално тя.

— На мен също.

Андрю се отдръпна и Люси почувства празнота. Опита се да я прикрие с остротата в гласа си.

— А сега, ако ме извиниш, ще трябва да се съблека.

— О! — В очите му проблеснаха пламъчета и Люси с усилие потисна вълнението в гърдите си. Не трябваше да си позволява да мисли за него като за страхотния мъж, какъвто беше в действителност. Този път водеше до истинска катастрофа. — Не ми позволявай да ти попреча — прозвуча дрезгаво гласът му.

— Това е моя територия — каза ясно тя. — Вратата е натам. Както казват деловите хора: „Не ни търсете. Ако ни потрябвате, ние ще ви се обадим“.

За нейно облекчение Килиън наистина си тръгна. Отчаяно се нуждаеше да остане известно време сама. За предпочитане — поне двадесет и една години.

Скочи от леглото, твърдо решена да не обръща внимание на своя капризен стомах. За нейна изненада, нямаше никакви проблеми. Чувстваше се отлично. Стана още по-добре, когато взе и душ. Облече се бързо, сложи малко грим и щастлива затананика четвъртата част от деветата симфония на Бетовен.

— По дяволите!

Тя подскочи от изненада при гласа на Андрю, който дойде от кухнята. Не си беше отишъл. Още беше тук… Тя впери поглед в кърпата за бърсане на чинии, която висеше втъкната на колана му… От всичко личеше, че се чувства като у дома си.

— Кого пращаш по дяволите? И защо си още тук?

— Не помниш ли, че си без кола и някой трябва да те закара до работата? А ругатнята беше за неспособността ми да изпея дори една вярна нота.

— Тогава недей да пееш. — Люси откъсна погледа си от сините патенца, които украсяваха престилката върху плоския му корем и мина покрай него.

— Но и ти не налучкваш тона — обвини я той.

— Тогава недей да слушаш.

Тя отиде до шкафа, за да провери на какво се дължеше парата над чашата там. Беше от чай.

— Мислех си за бебето. Той ще е абсолютен музикален инвалид.

— Не е задължително. А може и да се използва като случай за изследване на влиянието на околната среда върху наследствеността. Ще я дам на уроци по цигулка, когато навърши три годинки.

— Той може да иска да свири на тромпет.

— Тогава ще трябва да научи, че животът е пълен с малки разочарования. Кажи ми… — Тя огледа просторната кухня. — Случайно да си направил кафе?

— В книгата пише, че кафето засилва сутрешното неразположение на стомаха и затова ти направих чай.

Люси с въздишка вдигна чашата и отпи. Поне беше горещ.

— Изяж си закуската и тръгваме. — Андрю махна кърпата от колана си и я хвърли върху шкафа.

— Закуска ли?

Тя погледна към масата, където бяха наредени няколко блюда и се приближи, за да ги разгледа. Имаше купичка с бяло кремообразно вещество с топчета, които приличаха на големи кафяви бръмбари, чиния с овесена каша, банан и огромна чаша с мляко.

Обля я топлина при мисълта, че Андрю си е направил труда да й приготви закуска, докато разумът й казваше, че той храни бебето, а не нея. Въпреки че този силаж щеше по-скоро да отрови горкото малко същество. Тя загледа с неприязън кашата, която само от разстояние й убиваше апетита.

— Ако ми позволиш да се преместя при теб, ще ти приготвям закуска всяка сутрин — обеща Андрю.

— Заплахите няма да те отведат до никъде. Преди малко повръщах и сега нямам никакво намерение да ям.

— Лошо. В книгата се казва, че сутрешното неразположение е като морската болест… Трябва да поддържаш стомаха си пълен. Хайде яж и ще те закарам.

— Дори и да ми се ядеше, не бих погледнала тази… — Тя махна с ръка към масата. — … храна. И откъде дойде тя? Със сигурност не е от моя хладилник!

— Аз я донесох. Не само че е богата на калций, на целулоза и витамини, но няма и консерванти.

— Лошо! Тъкмо си мечтаех за някой консервант.

— Хапни от киселото мляко — помоли я Андрю.

— Е, добре. — Тя взе малката купичка.

— Нали е хубаво?

— Не, не е — отвърна кратко тя, — но се яде. — Тя продължи да се храни, докато не приключи с неговото измислено ядене. За нейно облекчение, стомахът й не се разбунтува. — Знаеш ли, Андрю, твоята книга може и да е права за сутрешното гадене. Напомни ми да ти поискам заглавието й.

— С удоволствие ще ти дам книгата. Имам една повече.

— Не, исках името й, за да съм сигурна, че няма случайно да си я купя. Всяка книга, която твърди, че това става за закуска, няма да попадне в моята библиотека.

— Ти си най-опърничавата…

— Интересно, това беше и моята оценка за теб. — Люси се усмихна на обърканото му изражение. — Хайде, става късно. Трябва да отида на работа.

— Но ти не си завършила?

— Ядох предостатъчно. Обикновено не закусвам сутрин.

— Нищо чудно, че повръщаш толкова много.

— Господине, ти умееш да бъдеш убедителен. Добре, ще взема банана за закуска в десет часа, но отказвам да ям овесена каша, без да получа някаква награда за това.

Тя грабна чантичката си и се запъти към вратата, нетърпелива час по-скоро да стигне до относителната сигурност на своя магазин. Имаше нужда да се дистанцира от Андрю и от хаоса от емоции, които той създаваше в нея без никакво усилие.

 

 

— Люси, ела да видиш нещо! — Високият шепот на Ани привлече вниманието й и тя вдигна поглед от вълната, която маркираше.

Люси разкърши схваналите й се рамене и огледа оживения магазин. Беше изпълнен с ранобудни съботни клиенти.

— Имам чувството, че ще заспя, както стоя права, а още не е дошъл обяд.

— Съвсем нормално е. Аз проспах по-голяма част и от двете ми бременности — заяви Ани. — Исках да ти покажа страхотния мъж, който слиза от едно умопомрачително порше.

— Порше ли? — Люси почувства как покачването на адреналина й изчисти без остатък тежката умора.

Тя забърза към прозореца и погледна навън. Както и очакваше, беше Андрю. Когато я докара на работа в четвъртък сутринта, Люси му каза, че ще му се обади, щом почувства желание да разговарят. Очевидно той беше решил, че два дни са достатъчно време, за да свикне със ситуацията. И вероятно беше прав. Тя въздъхна. Техният проблем нямаше да се реши сам, независимо колко дълго се опитва да се крие тя.

Люси го наблюдаваше внимателно. Андрю изваждаше картонена кутия от колата. За пръв път го виждаше без костюм. Избелелите джинси и светлосинята риза му придаваха още по-привлекателен вид — като че ли липсата на униформата на деловия мъж бе премахнала и ограниченията на цивилизацията.

Очарована изучаваше плътно обгърнатите от джинсовия плат мускулести бедра и тънката плетена риза, която покриваше широките му рамене. Независимо с какво беше облечен, Андрю Килиън не беше мъж, който можеш да отхвърлиш с лекота.

— Хей, той идва насам — прошепна Ани. — Отивам да го посрещна.

— По-спокойно — усмихна се Люси. — Той идва при мен.

— Къде се запозна с него? — Ани я изгледа любопитно.

— Игра на капризната съдба. Този човек, моя мила приятелко, е бащата на бебето, което нося.

— Добри ми боже! — възкликна Ани.

— И аз се надявам да е добър.

— Добро утро, Люси — поздрави я Андрю, след като огледа препълнения магазин.

Очите му автоматично се спряха върху корема й и тя почувства как я залива вълна от възмущение. Колкото и да беше важно самото бебе, и тя беше човек със свои права. Можеше да й го признае поне на думи. Той се усмихна мило на Ани и се обърна отново към Люси:

— Донесох ти нещо. — Той й подаде кутията, без изобщо да обръща внимание на заинтригуваните погледи на клиентите.

Люси се намръщи, като видя нарастващия интерес към личността на Андрю.

— Ела с мен в склада.

Тя го поведе през магазина и затвори вратата след себе си. Нямаше нужда от публика, защото не знаеше какво може да каже той в следващия момент.

Любопитна да види какво й е донесъл, Люси седна и отвори кутията. Откри пакет с някаква овесена каша. Обърна го озадачена и прочете на гърба:

— „Без консерванти, без натрий, без изкуствени оцветители и ароматизатори“. И без съмнение без всякакъв вкус — добави тя.

Остави пакета върху претрупаната с прежда маса и погледна отново в кутията — беше пълна с най-интригуващата колекция от пластмасови джунджурийки, които беше виждала. Извади фосфоресциращ скелет, голяма стъклена топка, бананено човече със сгъваеми крака. Какво беше това, за бога? Разрови още и откри мънистено герданче, колода от кръгли карти за игра и едно изрисувано хартиено ветрило.

— Ти каза, че няма да ядеш каша, ако с нея не върви и премия и аз осигурих наградите.

— Ако съдя по съдържанието, ти си осигурил наградите за цял Манхатън. — Тя разглеждаше с недоумение черна гумена сбръчкана глава. — Откъде взе всичко това?

— Миналата година проектирах кантората на една фирма за търговия със сувенири. Вчера им се обадих и поисках мострите за продажба. Като говорим за проекти, трябва да ти кажа, че за това помещение не е помислено изобщо. — Той се огледа. — И е в отчайващо лошо състояние.

— Знам. Всички магазини на тази улица първоначално са били жилищни сгради, строени в края на осемнайсети век. Тази стая е изградена допълнително през хиляда осемстотин и шестдесета година. Майсторите, които правеха ремонта на моя магазин, предложиха да бутна някои стени и да направя разширение, но тогава не можех да си го позволя. А по-късно, когато имах възможност, все не ми оставаше време. Сега възнамерявам да го престроя като дневна стая за бебето.

За нейна изненада Андрю не реагира веднага с претенциите си за своите единствени права над детето. Той се огледа отново.

— Кой е архитектът ти?

— Не съм стигнала още до него. Засега съм говорила само със строителите и тази зима ще преустроим къщата.

— Аз ще поема тази задача вместо теб — промърмори Андрю, загледан в ронещия се таван. — Довечера ще обсъдим от какво ще има нужда бебето.

Люси отвори уста, за да му каже, че това е нейният магазин и тя ще прави своите планове, когато й хрумна по-добра идея. Първо, щом предлагаше помощта си, значи имаше мълчаливото му съгласие да не иска самостоятелно попечителство върху бебето. И второ, ако се вярваше на господин Мартън, Андрю беше отличен архитект и тя би могла да използва услугите му, след като самата тя нямаше никаква представа от строителство. Съгласи се най-вече заради копнежа, който видя в очите му… Копнеж, който тя разбираше много добре. Колкото и да й беше мъчно, това беше и негово бебе.

— Ще се радвам, ако ми помогнеш — каза тя и бе възнаградена с усмивка, която разля топлина в душата й.