Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (1)

Първа глава

— Люси? — Ани подаде прошарената си глава през вратата и присви късогледите си очи, за да огледа слабо осветения склад.

— Тук съм! — чу се глас иззад огромния куп кутии, секунда преди едно лъчезарно лице с блестящи кестеняви коси да се появи над тях.

— Никога няма да познаеш какво продадох току-що! — Ани се промъкна между кутиите. — Дори и след милион години.

— Нека си помисля. — Люси протегна нежните си пръсти напред като пророчица над кристалната си топка. Притвори очи и проговори със задгробен глас. — Виждам прежда…

— Разбира се, че това ще видиш — нетърпеливо я прекъсна Ани. — Това е магазин за прежда. Всичко наоколо е само прежда. — Тя посочи към отворените кутии с чилетата в светли цветове.

— Пречиш ми да се концентрирам — оплака се Люси с цигански акцент. — Виждам прежда в бледокремав цвят. — Тя размаха ръце, сякаш се опитваше да проясни замъглените образи. — Много вълна от лама в бледокремав цвят. Шестдесет и три чилета, ако трябва да бъда по-точна. Камгарна — добави тя и в топлите й кафяви очи проблесна игриво пламъче.

Ани отвори уста от изненада.

— Надничала си, докато оформях сметката — обвини я тя.

— Нищо подобно — засмя се Люси. — Тази сутрин аз вдигнах телефона, когато се обади жената и попита дали продаваме вълна от лама и след това записах необходимото й количество.

— Сигурно ще плете пуловер за слон — промърмори Ани. — Но при цена два и петдесет на чиле се надявам да й стигне и за останалото стадо. Ще повярваш ли, че плати в брой? Цялата сума възлезе на осемстотин четиридесет и два долара и шестдесет и три цента и тя извади девет банкноти по сто долара! — Ани поклати учудено глава.

— Проклятие! — намръщи се Люси. — Сложи ги при чековете. Ще ги внеса в банката още на обяд, когато изляза да се видя с майстора. Толкова много пари в магазина ще ни докарат само беля.

— Майсторът ли? Да не искаш да кажеш, че най-накрая си решила да направиш нещо с това жалко подобие на склад?

— Да, ще отглеждам деца — каза безизразно Люси, опитвайки се да отгатне реакцията на жената. Ани работеше за нея от момента, в който тя отвори магазина преди около десет години, и беше нещо повече от обикновен служител. Тя и беше приятелка, чието мнение ценеше.

— Цветя ли? Какво разбираш ти от цветарство? Ти си специалист по плетки и дантели.

— Казах деца, а не цветя.

— Деца? Ти си бременна!? — Погледът й автоматично се плъзна по тясната й талия.

— Не и преди петък, в два часа след обяд.

— Омъжваш ли се? Но аз мислех, че вече не се срещаш с онзи учител.

— Не казах, че ще се омъжа, а че ще забременея.

— Боже мой! — Ани приседна върху най-близката кутия и шокирана се загледа в Люси. — Ако няма да се омъжваш, как тогава ще забременееш? Не, не ми отговаряй! — Тя направи гримаса. — Има само един начин.

— Не съвсем — отговори спокойно Люси. — Съществува и изкуственото оплождане.

— Изкуствено? — изпъшка Ани. — Имам странното чувство, че нещо ми се губи. Започни отначало и малко по-обстойно ми изясни въпроса. Освен ако не е тайна?

— Не, трудно можеш да запазиш бременността в тайна. Поне не за дълго — отбеляза тя, като се надяваше, че Ани ще я разбере. В противен случай колегиалните им отношения сигурно щяха да се обтегнат. Люси си пое дълбоко въздух, като знаеше предварително, че мнението на Ани няма да окаже никакво влияние върху последното й решение. — Преди три месеца беше моят тридесет и пети рожден ден — започна тя.

— А аз скоро ще стана на петдесет и седем — прекъсна я другата жена. — На моите години тридесет и пет са като ранна младост.

— Не и за жена, която иска дете. Аз вече съм в рисковата група, в която е възможно да се проявят всички възможни вродени дефекти и с всяка измината година ще става все по-лошо. Много скоро ще бъда твърде стара, за да имам деца. А аз искам поне едно.

— Омъжи се тогава — посъветва я Ани. — Учителят, с когото се срещаше това лято, ще те вземе веднага. Той е луд по теб. При това е добро момче.

— Твърде добро, за да се ожени само защото аз искам да го използвам като жребец. Дон заслужава съпруга, която да го обича. Харесвам го, но не го обичам — въздъхна тя. — Господ ми е свидетел, че положих не малко усилия, за да се влюбя в него.

— Въпреки това трябва да се омъжиш за него — настоя Ани. — Любовта идва след сватбата.

— По-вероятно е да дойде съжалението и вината, че не съм могла да му дам това, което заслужава.

— Слушай, Люси. Приеми съвет от човек, преминал през тези перипетии. Твърде много се надценява ролята на любовта като основа за брака. Аз се омъжих на осемнадесет, защото бях толкова влюбена, че не можех да понеса мисълта, че няма да го направя. За нещастие, след като хормоните ни се успокоиха, открихме, че нищо повече не ни свързва. Ние дори не се харесвахме достатъчно. Животът стана непрестанна борба. Не можех да живея с него, не можех и без него. Повярвай ми, бих предпочела да съм омъжена за някого, когото харесвам, а не когото обичам. Разбира се, много съжалявах, когато той получи сърдечен удар и почина, но тишината след това беше прекрасна.

— В любовта трябва да има нещо повече от хормони — настоя Люси. — Истинската любов включва общи интереси и еднакво философско разбиране за живота.

— Проблемът ти е, че четеш твърде много — поучително кимна Ани. — Реалният живот не е съвършен. Примиряваш се с това, което можеш да постигнеш, и продължаваш по-нататък.

— Отказвам да се примиря с каквото и да е. Какво ще стане, ако ти грешиш, а аз съм права? Да предположим, че някъде наистина съществува идеалният мъж за мен, а аз се омъжа за Дон и създам семейство. И след това срещна господин Подходящ. Какво ще направя? Ще разваля брака си и ще лиша децата си от баща, за да мога да бъда щастлива? Или ще запазя семейството си и ще живея с мисълта, че бих могла да имам много повече, ако съм била малко по-търпелива?

— А ако идеалният изобщо не се появи?

— Тогава ще остана сама. Няма проблеми. Аз харесвам живота си. Имам широк кръг от приятели. Притежавам процъфтяващ магазин, който ми осигурява не само комфорт, но до голяма степен ми носи и лично удовлетворение. Доколкото мога да преценя, единственият недостатък на това да останеш сам е липсата на деца, но аз вече съм предприела стъпки да го коригирам.

— Но, Люси, да предположим, че родиш детето и след това срещнеш господин Подходящ. Какво ще каже той?

— Ако това действително е той, ще разбере. Ако не, тогава на кого му е притрябвал?

— Предавам се! — Ани вдигна отбранително ръце. — Ти си непоправима романтичка.

— Не, просто съм практична. Осъзнах, че с всяка измината година възможностите ми да се омъжа намаляват и възнамерявам да извлека най-доброто от настоящата ситуация.

— Е, хубаво ще е да имаме бебе тук, но това място е толкова потискащо, че ще му създаде комплекси. — Тя огледа помещението с неприязън.

— Не се тревожи, майсторът ще има грижата за това. И не забравяй да оставиш настрана няколко чилета от лама в случай, че на нашата клиентка не й достигне материалът.

— Добре — съгласи се Ани. — Кой знае, следващият път може да премине на камилска вълна? — Тя прекъсна думите си, когато камбанките на входната врата оповестиха влизането на клиент в магазина. — Аз ще се погрижа — каза тя и бързо излезе.

Люси я проследи с поглед и бавно се отпусна върху една от кутиите. Почувства се изтощена. Не беше напълно убедена в своята правота. Но честно казано, не виждаше какви други възможности има, ако искаше дете. А тя го желаеше силно. Нежна усмивка се появи върху устните й при мисълта за едно бебе… Нейно собствено, което да обича и от което да получава обич. Всичко ще бъде добре, каза си тя. Независимо от това, какво щеше да й струва.

Люси не се разколеба, въпреки че Ани се постара да й разкрие всички рискове на самотното майчинство. Странно, но те само затвърдиха нейното решение. Тя не само осъзна, че милиони жени се борят, за да могат да отгледат сами децата си, но и това, че много от техните проблеми не я касаят. Нямаше да се притеснява какво ще каже собственикът на къщата за присъствието на едно дете, защото тя имаше собствен дом. Грижите през деня не представляваха проблем, защото възнамеряваше да гледа бебето си в магазина. Финансовите въпроси също не бяха пречка, тъй като не само печелеше достатъчно, за да си осигури сравнително луксозен живот, но имаше и стабилни инвестиции в ценни книжа, чието начало бяха поставили нейните родители. Нямаше да има емоционалната подкрепа на един евентуален съпруг, но нямаше да й се наложи да се бори с последиците от евентуален развод и борбата за попечителство или с потенциалните травми от раздвояването на детето между двете семейства и двата начина на живот.

 

 

Люси успя да изчака часа си в Нюйоркската клиника външно спокойна, но когато в уречения ден слезе от асансьора на дванадесетия етаж на Професионалния център в Манхатън, тя изпусна въздуха от дробовете си с дълбока бавна въздишка и се опита да овладее нарастващата нервност.

„Просто остани — окуражи се тя. — От теб се иска единствено да издържиш през следващия час и при малко късмет никога повече няма да е необходимо да се връщаш отново.“

Приглади с ръка кремавата ленена пола, провери дали нефритенозелената копринена блузка е закопчана, а след това си оправи сакото. Пое дълбоко въздух, отвори вратата на клиниката по акушерство и пристъпи плахо, но се спря още на прага, където върху нея сякаш се стовари истинска вълна от шум. Тя се огледа ужасена. Вътре беше препълнено. Не само че всички места бяха заети, но няколко деца бяха насядали и по пода. В ъгъла под една масичка дундест малчуган методично нагъваше едно списание, докато неговата очевидно бременна майка изобщо не му обръщаше внимание. Точно срещу него бледа и изпита жена държеше в скута си малко дете, което пищеше колкото му глас държи. Жената го премести на другия си крак, но плачът не престана.

Люси съчувствено й се усмихна и се обърна към рецепцията, но там нямаше никой. Огледа учудено коридора. При първото й посещение преди два месеца имаше само още две жени и тя влезе при лекаря точно в уговорения час.

— Много съжалявам! — Притеснена млада жена в бяла престилка се появи на рецепцията.

— Няма нищо — успокои я Люси. — Казвам се Хартфорд и в два часа имам среща при доктор Уайтклиф.

— Имаме трудности — въздъхна жената. — Доктор Уайтклиф и доктор Куинтън са в болницата, за да акушират. Доктор Линдън пое, освен собствените си пациенти, и тези на двамата си колеги и това доведе до нарушаване на графика — посочи тя към чакалнята. — Насрочените часове закъсняват с около четиридесет и пет минути.

— Нямам нищо против да почакам.

Люси огледа препълненото помещение и погледът й неочаквано се задържа върху светлосините очи на сурово мъжко лице. Тя изненадана видя как мъжът се изправи и й посочи своя стол.

Неочакваният жест на мъж в Ню Йорк, който отстъпва мястото си, я завари така неподготвена, че за секунда тя не помръдна. Нетърпението, помрачило неговите невероятно сини очи, я извади от вцепенението и тя седна до жената, с която очевидно бяха заедно.

Люси погледна дискретно към нея. Младата жена непрекъснато свиваше и разпускаше дългите си бели пръсти. Беше без халка, отбеляза си тя, и се почуди за характера на взаимоотношенията им. Огледа крадешком мъжа през полуспуснатите си клепачи. Той се беше облегнал на стената с непринудена елегантност, която говореше за добре поддържано тяло. И добре сложено, помисли си тя с чисто женско възхищение пред тази наистина мъжествена фигура.

Светлосивият костюм очевидно беше шит по поръчка, както и кожените обувки върху нестандартно големите му крака. Тъмночервената му вратовръзка се открояваше рязко на фона на ослепителната белота на ризата като изискано скъпо украшение. Но това, което задържа вниманието й, бе неговото лице. Грубо изсечените черти, високите скули и орловият нос не бяха традиционно красиви, но отразяваха силата на енергичната личност, която се криеше зад тях. А той без съмнение имаше властен характер, ако се съдеше по остро издадената напред брадичка. Мъжът прокара дългите си, загорели от слънцето пръсти през мастиленочерната си коса и тя забеляза плоския златен часовник върху китката му.

Независимо от останалите му качества, видът му говореше за значителни финансови доходи… Доходи, които той явно не разделяше с жената до него. Люси изгледа протритите джинси и размъкнатия й пуловер и се намръщи, когато забеляза нервния, почти уплашен, поглед, с който жената наблюдаваше мъжа. Тя е твърде млада за него, помисли си Люси. Не само във физическо отношение. И изглежда действително се страхуваше от него.

Час по-късно сестрата надникна в приемната.

— Госпожица Хартфорд, госпожица Дей и госпожа Актън, моля последвайте ме.

Нервите на Люси бяха обтегнати от чакането и вече не я интересуваше факта, че знае как се казва младата жена — госпожица Дей. Дойде моментът, в който тя щеше да получи нещо, което винаги бе искала… бебе. А чувството, което преобладаваше в душата й сега, бе паника. След днешния ден, ако всичко вървеше по план, животът й щеше да се промени безвъзвратно. За по-добро е, каза си твърдо тя и последва очевидно разтрепераната Дей.

— Ето ви и вас. — Сестрата провери имената, раздаде им медицинските картони и ги насочи към трите стаи за преглед. — След минута ще дойде лекар и при вас… надявам се — добави под носа си тя.

Люси стисна картона си и тръгна след Дей, а госпожа Актън изостана, за да говори със сестрата.

Внезапно Дей се обърна и се сблъска с Люси. Тя изпусна картона си и се подпря на стената, за да не падне.

— Какво има? — попита тя и се вгледа със съчувствие в тебеширенобялото лице на жената.

— Нищо. — Дей бързо вдигна падналите картони и й върна нейния. — Стомахът ми е малко разбъркан. Ще отида до тоалетната да се освежа. — Тя се усмихна несигурно и бързо се отдалечи.

Люси се почуди дали не трябваше да й помогне с нещо. Сутрешното гадене беше нещо обичайно при бременност, а тук бяха сред професионалисти, които имаха далеч по-добра квалификация от нея, за да се справят с този проблем.

Люси въздъхна, разсеяно пусна картона си в дървеното сандъче до вратата и влезе в стаята за преглед, като се надяваше лекарят наистина да пристигне по-бързо. Чувстваше се нервна и ако й се наложеше да почака малко по-дълго, можеше да последва Дей в тоалетната.

Седна и се загледа в снимката на едно усмихнато бебе. Видът му я ободри и й помогна да се съсредоточи върху причината, поради която беше там.

Петнадесет минути по-късно, след бързо почукване на вратата, в стаята влезе сестра на средна възраст и й се усмихна с измъчен вид.

— Добър ден — опита се да бъде учтива Люси.

— Досега не беше добър — въздъхна жената. — Бихте ли си свалили само сакото, за да ви премеря кръвното налягане, а след това ще ви претегля.

Люси послушно нави ръкава на копринената си блузка.

— Тежа около петдесет килограма.

— Не че не ви вярвам, скъпа, но никога не вписваме на доверие теглото на пациентките. Ако взимах по долар всеки път, когато ми казваха с по пет килограма по-малко… Кръвното ви е сто и петдесет на седемдесет и осем.

— Сто и петдесет ли? — повтори ужасена Люси.

— Не се тревожете — успокои я жената. — Долната граница е тази, която има значение, а тя е отлична. Горната отразява степента на стреса в момента. А повечето хора са доста напрегнати при посещение при лекар. Ако поседите на спокойствие половин час, то ще спадне до нормалните стойности, въпреки че едва ли ще намерите тихо място в тази зоологическа градина… — Тя извади от чекмеджето нощница за еднократна употреба и я подаде на Люси. — Облечете я и се качете на стола за преглед. Докторът ще дойде веднага, щом има възможност.

Люси проследи излизането на сестрата и нервите й се обтегнаха още повече при мисълта за непознатия лекар. Този, с когото разговаря първоначално, беше приятен и разбран човек. Изслуша молбата й, разпита я съвсем основателно за здравето и финансовото й състояние и единственото му колебание бе да не би тя да е взела прибързано решение, за което по-късно да съжалява. Каза й, че ако след два месеца все още има същото желание, той с удоволствие ще й помогне.

Стана й неприятно, че отлагат, но реши, че понякога по-дългият път се оказва по-кратък и се съгласи да спази неговите ограничения, защото не знаеше къде другаде да отиде. Собственият й лекар беше възрастен и старомоден и никога не би се съгласил с нейния план. А за тази клиника тя научи от статия във вестника.

Преглътна нетърпението си и изчака двата месеца, а сега беше тук за резултата.

Изминаха още двадесет минути, преди сестрата да нахлуе отново.

— Лягайте, за да ви подготвя — нареди тя и извади чаршаф.

Люси се опитваше да се държи спокойно и делово, както правеше обикновено, но фасадата й започна да се пропуква, когато в стаята нахлу мъж с бяла престилка.

— Здравейте, аз съм доктор Лидан. Съжалявам, че ви накарах да чакате, но днес е един от онези ужасни дни… Сега… — продължи веднага той, преди тя да успее да каже дори „добър ден“. — Все още ли държите на вашето решение?

— Да! — отвърна категорично тя.

— И знаете, че клиниката не поема отговорност, ако имате някакви проблеми с бебето?

— Да. Доктор Уайтклиф ми обясни всичко — нетърпеливо отговори тя, като й се прииска той да престане да се държи като адвокат и да влезе в ролята си на лекар.

— Трябваше да се уверя още веднъж. — Той я потупа по рамото. — Това спестява много трудности по-късно. — Той взе една спринцовка от таблата, която сестрата му подаваше. — Незнанието и недоразуменията могат да доведат до най-различни проблеми. А сега се отпуснете, за да продължим.

„Отпуснете се!“ — повтори си ядосано Люси. Чувстваше се така напрегната, че щеше да се пръсне на хиляди частици. Имаше и известна тъга дълбоко в нея. Предполагаше се, че бебетата се създават с любов, а тук всичко бе толкова клинично студено. Няма значение, увери тя себе си. Независимо как ще бъде заченато това бебе, то ще бъде обичано. Обичано от цялото й сърце.

— Готово! — Лекарят хвърли празната вече спринцовка в металната табла и тя издрънча с неприятен звук. — Останете абсолютно неподвижна още малко, а аз ще се върна, за да ви дам инструкции, преди да си тръгнете.

Усмихна й се разсеяно и забързано излезе, като остави Люси със смесени чувства — облекчение, че всичко бе приключило; силна радост, че ще има бебе; страх от самата мисъл за майчинството и ужас, че може да не е станало и тя ще трябва да преживее всичко това отново през следващия месец.

Измина цяла вечност, преди сестрата да се върне обратно.

— Вече може да се облечете.

Люси се изправи с мъка. Единственото, което искаше сега, бе да си тръгне, да забрави откъде е дошло нейното бебе и да мисли единствено за него самото.

За нейно облекчение лекарят нямаше намерение да я задържа дълго. Даде й списък с инструкции, които започваха с мрачното предупреждение за ужасите, които очакват развиващото се бебе, ако взима лекарства, без да се посъветва предварително със своя лекар и завършваха с молбата да им телефонира след месец, за да ги уведоми дали ще има нужда от нов час при тях.

Люси го изслуша внимателно, кимна утвърдително, а след това си взе чантичката и се запъти към вратата.

— Благодаря ви, докторе!

— Радвам се, че ви бях от полза, госпожице Дей.

— Хартфорд — автоматично го поправи Люси и веднага съжали, когато видя ужасеното изражение върху лицето му. Очевидно фактът, че е забравил името на пациентката си, беше удар за професионалното му самочувствие, но тя не мислеше така.

Усмихна се сърдечно, за да му покаже, че не се е почувствала засегната и излезе. Възнамеряваше да прекара останалата част от следобеда из бебешките магазини на Ню Йорк в търсене на идеи за обзавеждане на детската стая.

 

 

Шест седмици по-късно тя отново беше в града и този път възнамеряваше да направи нещо повече от обикновено разглеждане на търговската част. Усмихна се на отражението си върху полираните бронзови врати на асансьора, толкова щастлива, че едва успяваше да сдържи чувствата си. Веднага щом приключи с посещението си в клиниката, щеше да отиде в най-известния магазин за детски играчки.

Настроението й се развали, когато стигна до дванадесетия етаж. Защо изобщо беше необходимо това посещение? Когато се обади в клиниката преди седмица, за да им съобщи, че нейният лекар е потвърдил бременността й, доктор Уайтклиф я помоли да ги посети. Всъщност, той беше толкова настоятелен, че тя си помисли да го попита дали не са изгубили чека й.

Люси отвори вратата на клиниката и видя същата картина от последното си посещение. Беше препълнено.

Въздъхна, обади се на рецепцията и се приготви за дълго чакане. За нейна изненада, веднага щом съобщи името си, я въведоха вътре.

Почувства се неудобно. Защо й дадоха предимство? Вероятно защото посещението й щеше да бъде съвсем кратко?

Тя почука и влезе. Изведнъж се оказа в центъра на вниманието на три чифта мъжки очи.

Погледът й премина през двамата лекари, с които вече се познаваше, и се спря върху третия мъж. Намръщи се, когато срещна неговите светлосини очи. Изглеждаше й странно познат. Като че ли… Разбира се, той беше в приемната заедно с онази млада жена преди шест седмици. Но какво правеше той тук сега? Дали сестрата не я беше довела по погрешка?

— Простете, госпожице Хартфорд. — Доктор Уайтклиф й предложи свободния стол до мъжа. — Няма ли да седнете?

Доктор Лидан опита да се усмихне, но това само изкриви напрегнатите черти на лицето му.

Какво става тук? Започна да я обхваща напрежението, което витаеше из стаята. Стомахът й неволно се разбунтува. Пое си дълбоко въздух с надеждата, че няма да й създаде проблеми. Чувствителният стомах беше първият признак, който й подсказа, че е бременна, но досега й се повдигаше само рано сутрин.

— Вече се познавате с доктор Лидан от посещението си при нас през август, а това е Андрю Килиън, наш пациент. — Доктор Уайтклиф кимна към мъжа до нея.

Люси пое протегнатата му ръка и потръпна леко, когато топлите му пръсти обхванаха собственически нейните. Очите му светеха с някакво потиснато чувство, което тя не можеше да определи. Нещо не беше наред. Каза си, че само така й се струва, издърпа внимателно ръката си и се обърна отново към доктор Уайтклиф.

— Всъщност, грешката е моя — проговори доктор Лидан. — Или по-точно казано, причината е в медицинския картон, който сте оставили. Как, за бога, сте взели този на госпожица Дей?

— Дей ли? — Той я нарече с това име, когато си тръгваше последния път, спомни си Люси. Значи затова е сбъркал. — Сега вече знам какво се е случило! — усмихна се тя на тримата мъже. — Сблъскахме се в коридора и сигурно тогава сме си ги разменили. Съжалявам! Главата ми беше пламнала и не проверих моя. Не виждам защо е цялото суетене. Просто прехвърлете медицинските данни от нейния картон на моя.

Доктор Уайтклиф си свали очилата и разтри междувеждието си.

— Не ме разбирате, госпожице Хартфорд! Дей се беше съгласила да играе ролята на майка-заместител за господин Килиън.

Майка-заместител! Люси се втренчи изненадано в Андрю Килиън. Той имаше вид на човек, който би могъл да има най-добрата от жените, които се тълпят около него в желанието си да се омъжат за него и да му родят деца по обичайния начин.

— Очевидно Дей е променила решението си и си е тръгнала през задната врата, а в суматохата никой не е забелязал — обясни доктор Лидан.

— Все още не разбирам какво общо има това с мен? — каза Люси.

— Аз бях взел семенна течност от господин Килиън и я носех за госпожица Дей. Прочетох името на вашия картон, предположих, че вие сте Дей и… използвах нея вместо тази на анонимния донор — довърши бързо лекарят.

Люси впери ужасено очи в него, когато истината премина като изстрел през зашеметения й мозък. Студ пропълзя по кожата й, а стомахът й се сви конвулсивно, когато осъзна какво се е случило. Тя не беше бременна от безопасен анонимен донор. Бащата на нейното бебе изведнъж придоби лице и име. Не й достигна въздух и почувства как кръвта буквално се отдръпва от лицето й. Чертите на доктор Лидан се размиха пред очите й, а ушите й забучаха.

Странно, но именно Андрю, а не някой от двамата лекари, разбра какво става с нея. Голямата му ръка обхвана врата й и наведе главата й надолу.

— Дишайте повърхностно — нареди той.

Люси се опита да изпълни думите му, но усещането за неговите силни пръсти, които изгаряха леденостудената й кожа, объркаха мислите й още повече.

— Вече съм по-добре — прошепна с отпаднал глас тя. — Няма да припадна.

Той обхвана брадичката й и наклони главата й назад. Огледа бледото й лице и със задоволство забеляза как кръвта нахлу под нежната й кожа и придаде цвят на страните й.

— Съжалявам — промърмори тя и се облегна назад, като прекъсна обезпокоителното докосване.

— Разбирам, че това е шок за вас, госпожице Хартфорд — каза доктор Уайтклиф, — но… Виждате, че сме с вързани ръце. Господин Килиън… ние… — Той вдигна безпомощно ръце.

— Той иска да каже, че вие носите моето дете — безизразно обясни Андрю.

— Не! Аз нося моето дете! — Люси се опита да потисне надигащото се чувство на паника. — То си остава мое, независимо кой е неговият баща. Разбирам, че вие сте разстроен. — Тя премигна при вида на внезапно потъмнелите му от гняв очи. — Много разстроен — поправи се тя, — но аз не мога да направя нищо за вас.

— Можете да ми позволите да си взема детето. Не, чуйте ме — добави той, когато очите й се разшириха от недоумение от неговото чудовищно предложение. — Госпожица Дей се съгласи да износи моето бебе за двадесет хиляди долара. Ще ви дам същата сума.

— А аз ще ви отговоря с плесница — несвързано изговори тя. — Как смеете да се опитвате да купите моето бебе?

— То е и мое — повиши глас Килиън. — Половината от неговия генетичен код е мой.

— Надявам се дъщеря ми да не получи онази половина, свързана с умствените ви способности, в противен случай ще е в голяма беда — отвърна остро Люси и скочи. Истински кошмар! Нейното логично, добре обмислено решение да стане майка изведнъж се превърна в минирано поле и тя се уплаши, че навлиза в свят, който не разбира и не може да управлява. Отгоре на всичко се страхуваше, че може да повърне.

— Моля ви, госпожице Хартфорд, седнете — започна доктор Уайтклиф успокояващо. — Нека обсъдим всичко по най-цивилизован начин.

— Не! — отсече тя. — Ни най-малко цивилизовано няма да обсъждам този въпрос. Аз съм вбесена! Довиждане, господа! — Тя изхвърча от кабинета, като не обърна внимание на заповедния вик на Андрю да почака. Точно сега единственото, което я интересуваше, бе как да стигне до тоалетната, преди да изгуби обяда си.