Пламен Четелязов
Имаго (20)

20.
Осъзнат синдром на емоционалната недостатъчност

Поглежда към момчето и момичето докато се разминават. Явно се обичат. Изглеждат повече от щастливи заедно. И той някога бе обичал. Но към това се развива имунитет. Всъщност решението, което е взел обезмисля любовта. Това решение го прави толкова щастлив. То ще промени целия му живот — решение, което ще реши чисто човешките му проблеми завинаги. Знае какво прави, защо го прави и си мисли, че няма кой да го спре.

Стига до блока си. Може да се качи с асансьора, но решава да върви пеша по стълбите. Все нагоре и нагоре… С всяка крачка е все по-близо до бог. Иска да го види. Да поговори с него. Как иска да разбере дали онзи, който уж ни е създал по свой образ и подобие е изпитвал истинска любов. Истинска болка. Истинско разочарование. Истински срам и унижение. Дали обича и мрази. Дали не е оглупял, депресиран старец, изкарващ си го на огромния аквариум, наречен свят. Дали за него земята и хората не са просто една играчка за изразходване на отрицателната енергия, натрупана от работния ден.

Момчето стига до покрива. Приближава се до ръба. Мъглата е изчезнала съвсем. Снегът блести, отразявайки слънчевата светлина. Витоша е бяла и красива. Брутални черни облаци се трупат върху й, събират сили, за да превземат небето над София. Остър повей развява светлата коса на младежа. По устните му играе саркастична усмивка. Красивото ангелско лице е сурово, излъчва решимост. Гледа заснежената Витоша с облаците над нея. Красива е. Животът понякога е красив, но той ще плюе върху него, защото е твърде лицемерен, лъжлив и нагъл! Причинява болка, мачка и убива къс по къс-всичко, което заслужава да живее.

Момчето застава съвсем на ръба. От малък мечтае да полети. Да чуе писъка на въздуха с ушите си. Да усети разветите коси. Да почувства висотата и свободата. Ще скочи на зазоряване. Ще погледне величествената заснежена Витоша, а след това ще полети към свободата завинаги.

И ето го. Сега е тук. Горд. Твърд. Една крачка напред и всичко ще остане дребно и незначително. Далече назад. Измито от вълните на вечността. Лицето му се състарява сякаш с години. Момчето се прегърбва бавно и се отдръпва от ръба треперейки. Вятърът е подгонил черните облаци и те вече скриват слънцето. Отново ще вали сняг. А от гордия младеж няма и помен. На покрива стои унило и прегърбено момче с разчорлена от вятъра коса, безпомощно отпуснати ръце и сълзи в изпразнените от поглед, безчувствени очи.

За човек е трудно да се откаже от живота. Животът е всичко около теб, всичко в теб, а човек трудно се отказва от себе си. Животът има и силни приятели — страха от смъртта и неизвестното, непоносимостта към болката-с тях човек трудно може да се бори. След малко заслиза по стълбите — поредния сив силует, поемащ дългия и неизбежен път надолу, там където всички ние се опитваме да подредим огромния пъзел на живота, дори не подозирайки, че е дефектен и парчетата никога няма да паснат.

Влиза в стаята си. Сам е. Съквартирантите ги няма.

Стои до прозореца, наметнат с уютната топлина, и гледа зимата навън. България е южна страна — в градовете сняг вали рядко, а и нежните бели кристалчета са жестоко репресирани от човешката цензура „глобално затопляне“. Зимата не е олицетворение на приказната ледена белота, с която Богдан Русев обгръща Белегаст в приказките си. Повече прилича на мърлявите заскрежени брезенти, с които в „Дружба“ и „Младост“ увиват ладите и москвичите през зимните месеци. Въпреки това е студено.

От телевизора изтича сутрешният блок на една от националните медии. Някакъв дебел чичко, облечен в износено сиво и грозно кафяво яростно обяснява вредата от наркотиците. Огромните желирани бузи често се разтрисат от тътнеща никотинова кашлица, а торбичките под очите му приличат на мазоли пълни с алкохол. Чичкото е психолог и явно е много начетен. Той се пени ерудирано, разобличавайки марихуаната, която докарва шизофрения, кокаина, който причинява инсулт и амфетамина, който обрича жертвата си на сърдечен удар. Поставя различните видове наркотици под знаменателя на психозата и посочва с обвинителен пръст незадоволителния стандарт на живот в България, който атакува семейната клетка, руши идеалите и отприщва различните форми на зависимост. Чичкото защитава тезата си блестящо и с чувство на удовлетвореност се отправя към най-близкото кръчме за по ракия, докато жълтеникавите пръсти трескаво мачкат пакета цигари в джоба на сакото.

Трябва да му се признае — психологът безспорно е прав. И какво от това? Късно вечер, докато тежкото червено вино изплаква стреса от ежедневието, а запаленият фас дарява илюзорно чувство за уют е твърде лесно и някак естествено да бъдат отричани онези другите, зомбитата, потънали в бялото безвремие на канавките и порутените руини. Повечето от хората, уповаващи се на легалната дрога, припознават враг във всеки наркоман и нямат търпение на следващия протест за премахване на акциза върху домашната ракия да вдигнат и няколко лозунга против зависимите и циганите. Ей така — просто да се разбере, че имат активна гражданска позиция. „Постройте комуна!“, казват те. „Съградете я на някой отдалечен дунавски остров и ги затваряйте там! Така обществото помага, така ще излекуваме тази зараза, но първо нека пуснем ток по оградата за по-сигурно!“.

Зависимостта от наркотиците не е болест, тя не е вирус и не дебне само отрепките. Наркоманията е ОСЪЗНАТ СИНДРОМ НА ЕМОЦИОНАЛНА НЕДОСТАТЪЧНОСТ. Наркоманът не ловува психологическата еуфория, не преследва прилива на витална енергия, не търси химическа лумпенизация, за да твори престъпления. Той просто иска да изпълзи встрани от безличното общество на нормалните, търси скривалище от лицемерния маскарад на злободневието. Възпламенява чувствата в собственото си аз посредством грозни синтетични субстанции и така емоции, предназначени за цял един живот бясно изгарят само за няколко кратки години.

Зависимостта от наркотиците не е икономически проблем! Тя се предопределя от ужасяващата емоционална рецесия затлачила повсеместно човешките общества. Наркоманията е производна на емоционалния крах у една арогантна цивилизация и всеки носи своята вина за нея. Отговорността обаче поемат само най-емоционалните.

Момчето стои до прозореца, наметнато с уютната топлина. Гледа зимата. Студено е. А там някъде, из мръсните канавки на живота, скрити в руините на града се гърчат децата на цяло едно изгубено поколение — потопили душите си в бялото безвремие на дрогата, те се лутат в спомените за невъзможни емоции.

Питам се — пука ли ми за тях и техните забравени огнени видения. Съжалявам ли онези, които изкупват вината на всички ни…

(ръкопис)

Музиката на Jefferson Airplane носи духа на 60-те. Утопията на Surrealistic Pillow изпълва стаята като цигарен дим и се преплита с аромата от индийската лавандулова пръчица. Вече мина половин час, откак изядох сандвича — две шоколадови филийки с плънка от гъба. Все още ми няма нищо. Започвам да си мисля, че Гъбачо ме преметна с някоя шибана мухоморка, наместо тампаненсиса, за който платих. Малко ми се драйфа, което понякога е нормално, но може и да означава че съм се натровил необратимо. Ако това е така и аз наистина умра, последното нещо, което погледът ми ще запечата са малките петна светлина, пропълзели през плътно спуснатите венециански щори. Слънчевите зайчета играят на гоненица по дървения паркет, движенията им стават все по-живи и бързи, което е малко дразнещо. Като регенериращ терминатор те се сливат едно в друго и не след дълго от измерението на нищото пред леглото тупва огромен бял заек с опулени червени очи. Навлякъл е черно бомбе, шахматно сако и розови кубинки, а мустаците му потрепват нетърпеливо. Какво по дяволите прави това животно в къщата ми, какво ще кажат съседите като го надушат? С нарастваща паника забелязвам няколко стилизирани прасета, галопиращи по стените на стаята. Сигурно скапаният заек ги е довлякъл. Погледът ми се лута в търсене на нещо смислено и намира станиол от шоколад на пода. Изведнъж се ухилвам облекчено — гъбата ме е хванала, благодаря ти Гъбачо. А това е белият заек, отворил проход към приказната страна. Не ми остава нищо друго освен да го последвам в черната хралупа, зейнала зад него. Керванът от прасетата се изнизва след нас, а последното заципва измерението на реалността над главата ми.

Известно време си мисля, че летя, преди да разбера, че всъщност падам и единственото, за което мога да се уловя е или петата на левия ми крак, или дузината плюшени сърца. Изневиделица край нас ято нокторезачки пикира с вой и се нахвърля злостно върху сърцата, охранявани от стилизираните прасета, но точно преди да видя развръзката тупвам надълбоко в огромна купчина розов захарен памук.

Измъквам се лазейки, покрит с лепкав петмез. Намирам се на мъхестия шахматен под в огромна мрачна и хладна тронна зала. Лъчите, които се промъкват през мръсните катедралоподобни прозорци се заплитат в огромните паяжини, носени от ленивите повеи на застоелия въздух. Всички цветове освен розовото, бялото и черното са измити и с жълт оттенък, като стара фотография, оставена в бабиния скрин. Само да не го надушат нокторезачките! А те се хранят с крилата на пеперудите. Само да не го надушат нокторезачките! А те се хранят с крилата на пеперудите. Само да не го надушат нокторезачките! А те се хранят с крилата на пеперудите… Знаехте ли?

(ръкопис)