Пламен Четелязов
Имаго (14)

14.
А дали бог е различен

Добромир бяга. Не усеща студа и не вижда мъглата. Просто бяга и бяга. Профучава край спирката и продължава нагоре. Пръска дънките и целия си гръб с калната киша. Очите му са потънали в мрачни сенки, скрити в дълбоки бездънни ями.

„Какво? Къде съм? Еуфория… Как съм? Какво удря в главата ми? Пулсът ми. Сърцето ми. Кръв ли шурти от носа ми? Мъгла ли е това по улиците около мен? Или е съзнанието ми? Луд ли съм? Полудявам… Лудостта ли дарява цялата тази енергия? Накъде бягам? Мой ли е този истеричен смях? Докъде ще стигна? Смърт… Къде започва смъртта и къде животът? Ами ако те са като доброто и злото… Защо хората казват за нещо, че е зло? Ами ако точно то е добро… Кой им налива в главите всички тези глупости? Истерия ли? Да… И смъртта… Тя не започва, когато умираш… Тя започва с деня на раждането ти. Ти не живееш, не растеш, не се развиваш, а още от бебе просто умираш, а животът е предсмъртната ти агония…“

Добромир спира изведнъж. Главата пулсира така сякаш ще се пръсне всеки момент. Очите са насълзени от студения вятър и бягането. В гърдите му пари. Трудно поема въздух. Усеща как от носа се стичат тънки струйки кръв. Вкусва ги в пресъхналата си уста. Гади му се от умора. Пада на колене в кишата. Цялото тяло трепери. Всяко мускулче го боли. Всяка жила е обтегната до болка. Смътно осъзнава, че се втурна още от началото на студентски град, близо до първите блокове на УНСС. Беше прехвърчал покрай университета, параклиса и кафенетата на четворката. Сега се намираше чак пред „Баба Яга“. Потта по тялото изстива от вятъра и студа. Трябва да се прибере. Да си вземе един душ ако има топла вода. Да се наспи… Дишането му се успокоява. С мъка Добромир се изправя на крака. Понякога лудостта идва и носи със себе си яростен гняв. Внезапно, нечакан, той завладява цялото същество. Обсебва съзнанието му и го притиска. Не оставя и глътка въздух. Просто го дърпа надолу и надолу и надолу, докато не се удави в безсмислието на болката. Пада и пада дълбоко в собствената си черна бездна. Агресията го обсебва и ръководи. Агонията… Желае да унищожава, да руши. Единственото, което наистина иска да затрие е собственото си същество. Желае да се наранява, да вижда кръв, стичаща се по безличното му лице, иска да вижда гаснещите си очи. Желае да усеща болката в горящите си дробове… Какво търси? Защо го търси изобщо? Къде изчезна момчето, което гледаше звездите? Кой уби човека, който се радваше на всичко дребно? Как изтече и последната капка смисъл? Кое събуди звяра, който изглежда сякаш ще остане тук завинаги? Вие от болка и самота. Сега е животно, което в дългата си предсмъртна агония ще унищожи още стотици красиви спомени, на които отдавна мъртвият човек би се радвал. Сега е същество, впило ноктите си в презрения живот. Спи дълбоко, заключено в собствените си кошмари и чака някой да го освободи. Не, не някой. Чака смъртта.

Често преди му казваха, че е време да порасне. Добромир не обича „порасналите“ хора. „Закъде бързат всички? Искат да станат големи, твърди, железни в държанието и мислите си. Наместо това стават суетни, егоистични, скучни в протокола на своето ежедневие. Толкова ли бързат да остареят? Толкова ли бързат да умрат? Аз не бързам за никъде. Нека всички да ме мислят за дете. Аз се харесвам такъв. Не искам да загубя детското в себе си. То е най-хубавото, което съм имал и до което някога ще се докосна.“

Добромир обича да ходи сам в планината. Някъде високо, далече… Близо до селото му в Родопите има археологически разкопки. Планината е обитавана от хора още от най-дълбока древност и е заредена с огромна енергия, която той усеща с цялото си същество. Гъстите гори още пазят останките от древните римски пътища. В дебрите им са притихнали руините от селищата на траките и византийците. Легендите разказват, че някъде там се намира и храма на Дионисий, който е голям религиозен център — символ на отминалите векове. Бил построен също като храма в Делфи — върху цепнатина, от която излизали пари. Благодарение на тях жрица можела да предсказва бъдещето. Към храма се насочвали цели кервани с фанатични богомолци. Всеки от тях пренасял скъпи дарове — тонове от злато и сребро. Хиляди изящни статуетки и накити.

Добромир обикаля все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Понякога спи в изоставени планински кошари или заслони. Страхува се от тъмнината. Когато е сам далече в балкана, винаги е напрегнат и се стряска като диво животно от всеки шум. Често, щом замръкне високо, се пита какво по дяволите прави там. Сеща се за приятелите си долу, в големия град. Сигурно са в някой клуб. Добре им е. Спокойни са. Пушат и пият. А той се намира в пущинака. Далече… Откъснат. Обещава си, че ако този път се измъкне, никога няма да повтори този кошмар отново. Но винаги се връща. Пак и пак, към този необясним копнеж, към притеглящата сила и магнетичната енергия на планината. И всеки път отива все по-далече. Иска да намери храма на Дионисий или някакви други останки от древността. Не заради съкровищата. Иска да усети духа на миналото. Желае да се докосне до нещо отдавна умряло за човечеството. Обикаля и обикаля. Колкото по-далече стига толкова повече забравя цивилизацията в себе си. Маха дрехите си. С въглен рисува по лицето и тялото. Опитва да се придвижва безшумно. Избягва откритите места, провира се между гъстите дървета и храсти. Нехае за кръвта, капеща от изподраната му кожа. А вечерта изпълнените му със страх очи често се отправят към небето, към огромните звезди. Само ако се протегне и ще ги докосне. Понякога вижда метеорити — прегарящи и умиращи светулки. Чува писъците на животните. Когато чуе някой по-странен и силен звук косъмчетата на тила настръхват. Усеща как адреналинът изпълва очите със сълзи. Става от огъня и отива да види какво е. Въпреки страха. Отива винаги…

Това, което Добромир учи в София е сухо и скучно. Преподавателите казват, че знанията ще се забравят, но начина, по който си развил мисълта си, за да ги научиш, щял да ти помогне. Добромир не вижда с какво ще ти помогне една дъска, отрупана с цифри и скоби. Тя по-скоро те кара да затъпееш. Затова и не учи, а разчита на късмет на изпита като всичките си колеги. Опитва се да прилага в действителността всичко онова, което е научил в гората. Но не може. Понякога казва какво наистина мисли за някой, и в училище и сега, и след това си носи последствията. В гората всичко е подчинено на природата. Тук всичко се ръководи от парите, от това кой е баща ти, каква кола караш и с какво се обличаш. Всичките тези сноби… Префърцунени и изпростели, напълно еднакви идиоти. И огромните панелни затвори, в които живеят — наблъскани, социално адекватни, но с полудели души.

Това го влудява. Затова понякога Добромир бяга. Объркан, изплашен от сивотата и грозотата, които го заобикалят. Той търси изход. Чувства се в клетка. Притиснат. В хватка, която го задушава.

Понякога Добромир сънува как пада. Има едно гъделичкащо чувство на адреналинова празнота, което зачегърква стомаха му, миг преди да отвори очи… Точно това чувство усети, когато скочи с бънджи. Горкият мозък. Цял живот се бе съобразявал със закодираните в изграждащите го гени нагони, до мига, в който наложи на тялото да се отпусне напред, зарязвайки инстинкта за самосъхранение на тесния брулен от вятъра парапет. Шок и ужас за всяко нормално съзнание, не ще и дума. Мозъкът се почувства предаден от самия себе си, но нямаше време да се обижда, защото ужасът от края надвисна над него. Това го обърка и точно миг преди да изключи съвсем, на помощ се притече въпросната адреналинова празнина, която заклокочи в стомаха. Мозъкът си бе спомнил матрицата на съня, твърде зает да се сети, че това не е сън, а действителност. Чувството светкавично плъзна нагоре и проряза гърдите, удари сърцето на Добромир както тир блъска разсеяна птица, а после се визуализира в мозъка на момчето като най-прекрасният фойерверк, който очите му някога бяха виждали. Съзнанието се отпусна, най-после усещайки абсурда на цялата ситуация. Опияняваща нирвана на съвършени непукизъм се разля из тялото, точно по пътя, по който адреналиновата празнота беше дошла, но в другата посока. Нирваната го изпълни с тишина и покой — хладен покой, в който най-сетне като на забавен каданс осъзна погледа си, вторачен в мътната зелена вода, която се приближаваше все повече.

Добромир си каза „край“ миг преди да докосне водата… Миг преди бънджито да го издърпа обратно, запращайки съществото му към реалността… Мозъкът се окопити. Съзнанието се заоглежда с притеснена усмивка да не би някой да беше забелязал моментната му неадекватност. Добромир обаче не обръщаше внимание, прекалено зает да крещи настървено, щастлив от най-силния емоционален оргазъм, изпитан от него до тогава.

Момчето мечтае земята да се промени. Да живеем отново в свят, в който сами да търсим храната си, а Земята да е покрита с необятни джунгли. Изведнъж напредъкът на науката да изчезне. Както Тайлър Дърдън в „Боен клуб“. Добромир иска да стои на небостъргач, покрит с лиани и да гледа далече долу малките фигурки на хора, сушащи еленово месо на някоя изоставена магистрала. Мечтае за свят, в който нищо не е известно, нищо не е задушено от матрицата на злободневието, за земя, на която да излезе от дома си в малкото първобитно селище с меч в ръка, знаейки, че там, отвъд крепостните стени, го чакат прищевките на природата, с които трябва да се пребори ако иска да яде или да има дрехи. Свят без фалш и престорена смелост. Свят, в който никой не може да се крие зад щита на парите, а само зад собствената си доблест и сила да оцелее. За това мечтае той. Като заспива мечтата нахлува в сънищата му и той е щастлив. Поне докато реалността не го сграбчи отново.

С нестабилна походка, шляпайки в мократа киша, Добромир тръгва към блока си. Главата му е отпусната. Врата му се люлее сякаш е счупен. „Бог е всичко. Негово е земното и небесното царство. Направени сме по негов образ и подобие. Бог е във всеки. Всеки е част от бог. Всеки е бог. Бог изпитва някой — Бог изпитва себе си. Някой е изгубил смисъл… Някой страда — Бог страда. Аз желая да унищожа всяка своя частица, да я гледам как се гърчи в агония, за да се почувствам поне малко жив. А дали Бог е различен…“

Момчето продължава да се влачи. Мисли за всичко и за нищо. Вдига поглед. Минава покрай един интернет клуб. Над вратата има голяма и синя неонова табела „INSOMNIA“. Под нея стои някакво момче, сигурно излязло, за да изпуши една цигара. „Безсъние ли? Всички спят. Дълбоко… И умират, когато се будят, защото разбират…“ Добромир побягва наново в нощта…