Георги Марков
Мъже (5)

5

„Във въображаемия свят на красотата никой не е срещал мухи. Затова мухите стръвно плюят всяка красота, до която се докоснат.“

Истина, която Данчето е прочела някъде или сама си е открила

— Данче! — вика Марин и се протяга. — Дай ми цигарите!

Никой не му отвръща. Той скача.

— Данче!

В стаята няма никой. Марин избухва.

— Пак се е измъкнала нанякъде! Скитница! — той се облича бързо и междувременно оглежда гардероба, за да види с коя рокля е излязла жена му. Търси и обувките й. Нищо необикновено. Раздразва се още повече. — Затова отнесе детето у майка си! Но от утре! — той замахва. — От утре детето ще бъде тука! И да не е посмяла да го отдели!

Без да сресва разрошената от лежането коса, той отива в кухнята. Но и там няма нищо, което да покаже къде е жена му.

Марин се замисля. Наистина къде може да е тя? На гости у съседите? В другия блок! На приказки, на разходка или… Убеден е, че тя е някъде, където не трябва да бъде.

Припомня си цялата сцена на мача. Сашо! Страшно подозрение! Сашо!

Само да е посмяла! Ако е отишла с него, веднага ще я изгони! Завинаги! Няма да я храни повече, я! Вън!

И той като мнозина мъже е убеден, че храни жена си, макар нейната заплата да е по-голяма от неговата.

Навлича чехлите и звъни у съседите. Знае къде да позвъни. Съседката е безплатното информационно бюро на блоковете.

— Данчето ли! Не, не е у нас! Струва ми се, Марине, май я видях преди половин час нататък, към горичката… такова приятно време и ние мислим да излезем с децата… само за разходка е! — завършва тя с убийствена интонация.

На Марин се събира много.

Връща се у дома, пъхва в джоба си големия кухненски нож и измъчван от съзнанието, че никога няма да го използва, хуква към горичката.

Ала едва излязъл навън, съобразява: „Какво съм хукнал нататък! Сега онази клюкарка ще раздрънка на всички и ще излязат да гледат театро! Каквото е станало, станало е! И да тичам, и да се обеся, това е!“

Струва му се, че най-добре би било да се върне и да остави ножа в кухнята на мястото му. Ала отново си припомня насмешливо усмихнатото лице на Сашо. Тръгва пак. Този път бавно, подсвирква си и дори му е чудно как треперещите му устни могат да свирят.

— Ако я видя с оня… — нарежда той, — ще я просна от бой!

Още сега му е ясно, че „оня“ не може да набие.

— Ако пък е сама, ще я огледам добре… все ще проличи…

Но ако пък я завари в прелюбодеяние, тогава ще изреве:

— Пипнах ли те, мръсна…! Да се махаш! Да се махаш! Марш от моя дом! Развратница с развратница!

Фразата страшно много му хареса. След това:

— Дай ми ключа от къщи! Върни ми ключа и прати вашите да ти приберат дрешляците! Кучка! Дай ми ключа!

Представя си как ще се върне у дома, как ще изхвърли всичко нейно. Всичко ли? Не, само това, което е за гърба й. Повече нищо. Ще смени секретната брава. Трябва да намери свидетели за развода, та да може да бъде даден по нейна вина и той да запази жилището за себе си… И ще остане сам! Ами детето? Детето ще даде у своята майка. Ще живее сам!… Но Данчето няма да я има… няма да лежи до него… няма…

— Ще я убия! — вика той и стиска дръжката на ножа, защото знае, че никога няма да я убие.

— А оня ще пратя в затвора! При генерала ще ида!

Че ще прати оня в затвора, му се вижда удовлетворително наказание. Поуспокоява се.

Срещу него, откъм горичката, бавно иде ротният командир на Сашо.

Капитанът не го обича, нито пък се спира да разговаря с него. Това не пречи на Марин да бъде преизпълнен със страх и уважение към офицера. На лавката той му продава винаги най-качествените цигари.

— Другарю капитан — спира го той, — не сте ли видели случайно жена ми насам… дойдоха ни гости неочаквано, а тя каза, че ще се поразходи… към горичката…

— Не! — казва ясно капитанът. — Аз идвам от горичката… там няма никой!

— Интересно къде ли е! — Марин въздъхва с облекчение, защото онова, което можеше да стане в горичката, го плашеше.

— Не зная! — отвръща капитанът. — Но в горичката не е!

— Тогава няма смисъл да вървя нататък! — Марин се връща с капитана назад.

— Вие сигурно кокошка ще колите за гостите! — пита капитанът.

— А… защо… — смънква Марин.

— Ще ви падне ножът от джоба! — капитанът отминава, без да крие презрението си.

Марин поглежда след него и се прибира у дома си.

Тия, които познават капитана, биха забелязали, че той е по-блед от друг път, че настроението му съвсем се е развалило. Стиснал зъби, той пресича района, на няколко пъти влиза в помещението, макар че не е дежурен, и търси някого.

Най-после вижда Сашо, който безгрижно се прибира.

— Редник Баров! — вика капитанът.

— Заповядайте, другарю капитан!

— Три дни под арест, марш!

— Слушам, другарю капитан!

Сашо се чуди откъде тая неочаквана ярост у капитана. Защо му е сърдит! Но време за мислене няма. Той възвива и отива към караулното помещение и оттам в ареста.

Вътре върху нара седи само един войник. Дребничък, плах момък, известен с боязливостта си. Фъстъка.

— Здрасти! — казва му Сашо, намества се до него и се чувствува не по-зле от другаде.

След онова, което стана в горичката, никой не е в състояние да му развали настроението. Той вдига крака нагоре по стената, разправя на Фъстъка разни смехории и се хили доволен и щастлив.

Другият го гледа плахо, учуден. Какво му е на този Сашо, толкова ли му е весело, че е в ареста!

— Знаеш ли! — Сашо му приказва презглава. — Никой в полка не е лежал през тия две години повече от мене в ареста! И каква полза! Аз съм си аз! Само капитанът не може да разбере тая проста истина! И с арест, и без арест жените ме обичат! Търсят ме! Видя ли бе, бако, по колко ми идват на свиждане и ще се изтрепят коя по-интересни работи да ми донесе!

На Сашо много му се иска да разкаже днешната си история, ала нещо го възпира. Струва му се, че днес е малко по-различно от всичко друго.

И затова се захваща с капитана.

— Само от завист ме прати тука! Моралист! През живота си жена не е погледнал! И сигурно не знае да танцува! На бас се хващам, че едно танго не може да изкара! Каква му е ползата, като знае да марширува! Набиваш си петите и толкова! Ех, Фъстък! — той се протяга с презрително блажена усмивка. — Ако раздаваха чинове за тая работа, аз щях да бъда генерал, а нашият капитан в най-добрия случай — новобранец, при условие че го одобри медицинската комисия!

Той прави едно салто презглава и за малко не се пребива. Но и това не може да развали настроението му.

— Само още един месец! — казва Сашо. — Свърши се! Ще разцелувам диреците по плаца!

Фъстъка се свива в единия ъгъл, за да даде възможност на Сашо да се изтегне по-добре.

— Обличам най-хубавия си костюм! Имам вносно дубле, тъмносиньо, като на някой лорд, шлифер английски… всичко тип-топ… идвам тук и ауфвидерзеен! Ще се разделим и я се видим повече, я се не видим! Ще ми е жал само за професора… но ще му ходя в София на гости! Е, това е добър човек! Залъка си с тебе ще раздели, пари дава, застъпва се за тебе… душа! Не е надута тиква като другите висшисти! И е умен! Математик, физик! — Сашо се усмихва, представил си раздялата с Иван. — И за Младен може да ми е жал. Ама той е една стока!

Фъстъка мига недоверчиво. Той си има предостатъчно грижи, за да слуша глупостите на Сашо.

— Младен е сметкаджия! — продължава Сашо. — Не обичам сметкаджиите! Ако му дотрябва, живи ще ни продаде! Абе я чакай, какво ли има той с Марта? Хм!… И за капитана може да ми е жал… имаше арести, имаше наказания, колкото щеш, но добре се служи при него! Не обича мижитурките! Това най-много му харесвам! И не му мига окото пред нищо! Да беше само малко по-отворен по оная работа, цена нямаше да има!

Отивам си у дома и викам на старата: „Мамо, изпарявай се за две седмици? Остави ми ключа от апартамента!“ Ей, братче, такова пиене, ядене и прочие ще му ударя! За две години чивия ще избивам!

Най-после Фъстъка разбира, че ще трябва да вземе участие в натрапения му разговор.

— Какво ще работиш?

— Ще се хвана някъде! Нали знаеш, ние, гимназистите, сме все едно без професия. Може да стана чиновник в банката, там нещо имам човек… може да постъпя в една кооперация, където правят гласпапир. Да можеше да не се работи, от това по-хубаво няма!

Отвън ехтят тежки стъпки.

— Някой иде! — Фъстъка страхливо се надига.

— Някой като нас! — Сашо продължава да се изтяга. — Късметлия!

Вратата се отваря. На прага е капитанът. Двамата арестанти застават мирно.

Капитанът спира очи на Сашо, гледа го продължително. По устните на войника заиграва усмивка. Той разбира, че въпреки всичко капитанът не го мрази и най-добре би било да наведе глава.

— Слушай! — казва тежко офицерът. — Някой такъв като тебе е използвал войнишката служба на твоя приятел Дойчинов… и сега жена му го напуща.

— На професора жена му! — възклицава Сашо.

— Това исках да ти кажа! — завършва капитанът и тръгва навън.

Сашо остава попарен.

„Ех, професоре! На тебе ли ти дойде до главата! А ме караше да ходя по пет километра да ти пущам писмата!“

— Добре ти го каза! — усмихва се Фъстъка.

Сашо не отвръща.