Георги Марков
Мъже (15)

15

Трябват ми добри покровители.

Младен

— Майсторе, може ли да погледам? — Младен се надвесва над тезгяха почтително усмихнат.

Мануш дори не вдига глава. По челото му лъщят капчици пот. Монтира механизъм с ударна пружина. Посечените му пръсти с посинели от удари нокти се огъват, като че нямат кости. Мануш се поти и тихо стене. В големите му, съвсем кръгли очи има тъжно презрение. Към хората ли, които не могат да направят и една десета от това, което той прави? Към пружината ли, дръзнала да се съпротивлява на майсторството му? Или към нещо друго?

Младен не гледа лицето на майстора. Следи само пръстите и инстинктивно мърда своите. Не иска да изпусне нито едно движение.

„Трудно! — мисли той. — Страшно трудно!“

Майсторът не обича да го гледат как работи. Не от желание да скрие умението си, а просто не може да търпи хора около себе си. Той е от ония, които смятат своята професия за единствена в света, и всички, които работят по-зле от него — са жалки дилетанти. Обидно му е да работи общо с тях.

Мануш закача единия край на пружината. Най-важната част от работата е свършена. Поглежда към Младен.

Онзи отразява погледа с желязна непроницаемост. Очите на майстора трепват. Любопитствува. Многозначителна пауза. Внезапно казва:

— Хвани от другата страна!

Отдавна Младен чака тия думи.

Майсторът е изключителен специалист и чудак. Пред първото хората се прекланяха. С второто се забавляваха. Нямаше човек из завода, който да не знаеше по някоя историйка за Мануш, за неговия необясним фатализъм, за чудашките му постъпки. Някой го видял да стои цял час на един крак, друг — да мери с педя обиколката на цеха, трети — да връзва червени конци по вратите, да ходи с разноцветни чорапи и т.н. Всичко това интересуваше работниците много повече, отколкото другото — майсторлъкът му.

Още на втората седмица Младен ясно прецени положението. И веднага реши — каквото и да става, да се превземе непристъпният майстор чудак.

Пак в тия първи дни той откри за себе си нов закон. Закон с огромно значение: да гледа винаги и на всичко като на неизчерпаем източник на нови знания, за неоткрити тайни и никога, никога да не си мисли, че е научил всичко!

По-късно сам разбра изключителната практическа стойност на този закон. Грамадната част от способните хора достигаха известно професионално развитие, обявяваха пред себе си, че могат и знаят достатъчно, и там спираха. В крайна сметка излизаше, че са спрели някъде след доброто начало, преди средата, далеч пред истинското съвършенство.

И докато останалите пет човека от бригадата влизаха в цеха като у дома си, Младен продължаваше да прекрачва прага на един нов, все по-непознат свят. Докато другите мислеха, че се познават като родни братя и никой с нищо не може да бъде изненадан от другаря си, Младен при всичката си близост продължаваше да се вглежда в тях, в работата им, да ги изучава с още по-голямо любопитство. Докато другите смятаха, че познават своята професия като пръстите на ръцете си и нищо в нея не би могло да ги учуди, Младен, макар и достигнал тяхното равнище, продължаваше да мисли, че знае много малко, че е необходимо да учи. Докато другите гледаха на осемте часа като на удължено време, Младен смяташе престоя си в завода за недостатъчен.

Единствен от цялата бригада се отличаваше Мануш, който имаше най-голямо право да смята себе си за достатъчно квалифициран. Младен забеляза, че старият майстор непрестанно и усърдно учи. Като започна да остава след работно време, Младен видя, че последен от цеха си отива Мануш. В тия извънредни часове майсторът разглеждаше работата на останалите или пък докарваше отнякъде нови повредени машини и съоръжения, запалваше цигара, сядаше на мъничкото желязно столче, покрито с кече, и се замисляше.

Той посрещна интереса на Младен със същото презрение, с което се отнасяше спрямо другите. Момъкът веднага усети това. Инстинктът му подсказа, че трябва да бъде внимателен. В тия първи дни той само почистваше машините и мълчаливо си отиваше. Така всеки ден. Знаеше, че упоритостта може да бъде надвита с двойно по-голяма упоритост.

Десетина дни по-късно майсторът го погледна полулюбопитно. Още по-късно — поиска му огън за цигарата.

Младен разбираше, че ще победи, и не бързаше.

За да даде някакво задоволително обяснение на другарите си, които не обичаха престараващите се, той сполучливо играеше на човек, който е много объркан, нищо не разбира и трябва да учи. Хората страшно обичат другите да признават предимството им. И Кичо, и Стефчо, и Първан, и Насо — всичките бяха разположени към него.

Като се възхищаваше от изкусната работа на Мануш, Младен и сега (както някога с капитана) не можеше да си обясни защо при блестящите си способности Мануш беше само бригадир, когато можеше да бъде началник цех, началник участък, началник смяна или още по-високо. Това беше единственото, което Младен приемаше за чудатост!

Постепенно майсторът свикна да вижда в цеха между четири и седем следобед и Младен. Веднъж той го помоли да му държи „контра“ при демонтирането на повреден вал с шайба, втори път го накара да изчука деформирана ламарина. Младен свършваше възложената му работа и си отиваше. Така, жертвувайки любопитството си, той пазеше достойнството си. Майсторът започна да го уважава някак.

Едва днес Младен реши, че трябва да направи решителната стъпка. Още преди края на работното време той разбра, че днес майсторът „ще си играе“ с пружинен механизъм. Затова предварително и незабелязано разучи устройството му.

— Задръж куката! — казва Мануш, без да го гледа.

Младен хваща с ръка куката и държи. Майсторът започва да навива пружината. Изведнъж острието на куката се забива в дланта на Младен и докато майсторът продължава да навива пружината, тя разкъсва мускула. Младен стиска зъби и не се издава. Майсторът влага върховно усилие и захваща пружината за определената халка. Въздъхва. Младен може да пусне.

Мануш гледа кръвта, която струи по цилиндъра. После спира очи на Младен. Това е нов поглед.

— Желязо — казва майсторът. — С желязо се побеждава! Върви да те превържат! Ще си идем заедно!

Младен можеше да се поздрави с първата си победа в завода. Какво струва една болка? Какво струват хиляди болки пред този резултат?

По асфалтовото шосе леденее грозната светлина на луминесцентите. Мануш върви гологлав, с лъскаво кожено яке, което прави малката му фигурка причудлива.

Младен крачи до него, вече преживял тържеството си. Сега всичко е насочено по-нататък. Мануш е авторитет за целия завод. Викат го при всеки заплетен случай, при всяка по-сериозна задача, оказва му се голямо внимание, възнаграждават го извънредно. И естествено похвалата на Мануш би тежала…

— Да пием по ракия! — казва майсторът и без да дочака съгласието на Младен, свива по алеята към близкото ресторантче.

Младен не пие, но днес ще пие за компания на майстора, та ако ще и цял литър да му предложат.

Ресторантчето с тераски се намира край изкуствено езеро. Това езеро бяха създали за микроязовир, но по-късно, когато водите запълниха малката падина и околните хълмове раззеленяха, хората бяха привлечени от една нова романтична хубост. За по-практическото разбиране на тая романтика построиха ресторантчето, чиито главни посетители станаха работниците от завода.

Майстор Мануш и Младен слизат надолу, към първата тераса. Младен не знае, че майсторът има „своя“ маса.

Сяда тежко. Отгоре долитат звуци на пиано. Радиото свири нещо много чисто и много тъжно. Отдолу тихо плискат вълните.

Майсторът устремява поглед нататък, към езерния мрак. Лицето му не се вижда.

Така той стои доста дълго. Младен не се учудва, нито се пита какво мисли майсторът. За него е важно едно — да закрепи приятелството си с него.

Отгоре някой спира радиото. Тишината отведнъж нахлува. Вълните продължават да плискат.

— Знаеш ли — казва Мануш — как ми се ще да ходя, да ходя, цял свят да проходя! — въздиша. — Като помислиш, толкова работи има по света, дето не ги знаем, ни ще ги узнаем, ни ги чуваме, ни ще ги чуем…

Младен разбира, че трябва да мълчи. Майсторът говори на себе си.

— Жал ти става! Дето се казва, ти си жив, а много работи в света за тебе са мъртви! Представяш ли си какво ще бъде, ако тая вечер облечеш фрак и отидеш на някакъв важен прием или бог знае що и около тебе всичко свети и лъщи… или пък, да кажем, приемаш парад… фрас-фрас-фрас…

Мануш се засмива.

— Най-хубаво е у дома, на балкона! — внезапно казва той. — Аз обичам да спя на балкона. Нищо не виси над главата ти! За мене това е най-хубавото!… И местенцето си го бива. Гледай. Нищо и никаква вода, а виж…

Той улавя с две ръце масата.

— Всичко е хубаво! Хората не го разбират! Пари! Пари! Пари! Искат апартаменти, автомобили, вили! Искат слава — дай им звания, дай им медали, бутни физиономията им във вестниците! Искат власт — да началствуват, да наказват, да организират, да тормозят! Искат! Искат! А какво дават? — той снишава глас. — Какво дават тия, дето искат?

Младен кимва с глава. Майсторът е чудак. Може да приказва каквото си иска, Младен ще го слуша.

— Фрак и парад! — завършва той.

Келнерът си знае работата. Той направо носи ракиите. Мануш пие, без да се чука, и после застава в особена поза. Провесва ръце под масата и навежда глава съвсем близо до покривката. На белия й фон лицето му силно изпъква. Това е лице от нерви. Всеки мускул трепти.

— Майсторе — казва Младен, — одеве гледах пръстите ти! Страшна работа! Да можех да науча и моите така!

Мануш учудено поглежда пръстите си.

— Пръсти като пръсти! — сумти той. — Тенекеджийски пръсти! — и изведнъж извисява глас: — Вие младите сте загубен свят! Минава времето, ще си отида, сега съм на петдесет и пет, а от кого ще научите занаята! От кого? Всички са сакати! Сакати ще си останат! Или и вие искате фракове и паради! Няма! Нямааа! На̀! Свърши се ураджийството! Иска се работа! И не каква да е работа! — Мануш се ожесточава, гласът му хрипти, цял се вълнува. — Някои си мислят, че комунизмът ще бъде само плюскане на хубави манджи, разкарване с леки коли и магарешки кеф! Не, братлета, комунизмът ще бъде работа, и то каква работа! Каймак! Всеки ще трябва да създава нещо ценно за всички! Така е справедливо, така я разбирам аз!

Майсторът млъква задъхан. Младен го изслушва с почтителна усмивка. Той прилича на купувач, който отдавна е решил какво ще купи, но от учтивост изслушва предложенията на продавача.

След втората ракия майсторът подхваща нова тема. Рибата. Той е рибар и ловец.

— Но не от тия, дето гонят Михаля! — предупреждава Мануш.

Утре вечер ще иде за риба. А в неделя е на лов. Ако Младен иска, нека дойде.

Младен казва, че отдавна е искал да поизлезе из Балкана и ще дойде при условие, че ще бъдат само двамата!

Майсторът го гледа зачуден.

— Двамата! — вика развеселен той.

Младен се замисля какво да каже на Виолета, защото тъкмо в неделя е канен у тях. Ловът с майстора е много по-важен от гостуването у директора, такава е относителната тежест на обстоятелствата. Още отсега на бившия ефрейтор е ясно, че при майстора има вакантно място за приятел.

Мануш изпива ракията си и някак странно обръща чашите наопаки. След това възсяда стола си, обръща се към езерото.

Отново мълчат.

Наблюдателността на Младен му подсказва — трябва да си върви.

— Лека нощ, майсторе! Мануш кимва.

Младен го чува отдалеч да говори на себе си:

— Цар Калоян разби кръстоносците и плени Балдуина, цар Мануш направи от желязото езеро…

Излязъл на алеята, Младен забързва. Нова, мощна, възбуждаща енергия се е вляла в тялото му. Дори болката на раната се присъединява към това общо усещане, че нещо е доведено до сполучлив край.

— Сега — казва си той — трябва: първо, да се сближа здраво с майстора, че той да не може да живее без мене! Второ, никой от другите да не разбере нашето приятелство, защото ще ни завидят, а от това няма полза. Трето, ако станем съвсем близки, винаги да се държа на разстояние и да не интимнича. Така нашето приятелство ще трае дълго! Четвърто — пръстите!

Поглежда своите.

— Ще ги строша, но ще ги науча!

Младен живее в малка таванска стаичка с килер вместо кухня и голяма тераса, която заема половината от покрива на къщата. Тази тераса е най-голямото богатство на квартирата. От нея се вижда целият град и така тя напомня на бившия ефрейтор старата пейка в алпинеума. Със свещ да беше търсил по-добро жилище, не би го намерил. Самостоятелен вход, отдалечено от центъра, независимо…

Когато изкачва стълбите, стъпва съвсем безшумно. Никой не го усеща. Хазяйката, възрастна жена със син ерген, казваше, че Младен е най-тихият човек на света.

Вътре обстановката е вдъхновяващо проста. Походно легло, етажерка с книги, груба кухненска маса, стол и сандъче с прибори. Бели стени, малък прозорец, чешма.

Младен е решил да изкара зимата без печка.

Единственото украшение на тази спартанска обстановка е нощната лампа, на чийто абажур е нарисувана червена камила.

„Тази квартира ми напомня какво съм и какво трябва да бъда!“ — бе казал Младен.

И сега, както всеки път, той не влиза веднага в стаята си. Отива право на терасата.

Поглежда светлините на града, Балкана.

— Майсторът е превзет! — казва гласно той, сякаш рапортува някому.