Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 9 гласа)
Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2013)
Корекция
bojanova_k (2013)
Форматиране
krechetalo (2014)

Издание:

Георги Марков. Мъже

Българска. Трето издание

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Редактор: Катя Топчиева

Художник: Стефан Груев

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Айше Сентова

Издателски № 8633

Дадена за набор на 6.VIІ.1990 г.

Подписана за печат на 22.X.1990 г.

Излязла м.ноември

Печатни коли 19.

Формат 84/108/32

Цена 5,40 лв.

Код 22/9536122411/5506-45-90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София,

бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2


Трима, които търсят

1

Секундите, момчета! Това е вашият патронташ за цял живот! Нямате право да го пилеете за глупости! Не ще простим на тоя, който превърне живота си в преживелище!

Капитанът

От тяхната пейка, поставена на върха на алпинеума, се вижда почти цялата котловина. Тя прилича на гигантска бразда, в дъното на която се е проснал градът.

— Хубав град! — казва след дълго мълчание Младен и размишлява: „Трябва на всяка цена да остана тук, да започна оттук! Никъде няма да имам по-добри възможности! Град тъкмо за мене! Нито е много голям, нито е много малък!“

Другият се усмихва злъчно.

„Ей ти, град! — би извикал той. — Не си град, а дупка!“

Мълчи. Все едно, че не е тук. Някъде, откъдето всичко изглежда еднакво смислено и еднакво безсмислено. Омръзнало му е да разсъждава (всички са прави), да взима решения и в следващата минута да се отказва от тях. Предпочита да стои така и да гледа простора.

„Просторът ме поема… — просторът ме успокоява, защото сменям мащабите… едно към едно става едно към безкрайност и… собствената ми стойност към нула!… Нима само жените дават стойност на нулите!“ — в гърдите му пръхти зъл смях. Пак се подигра със себе си.

— И градината ми харесва! — продължава Младен, увлечен в своите планове. — Където съм ходил, няма такива градини!

Градина ли! Каква градина е това! Прилича на учебна оранжерия! Тия сиви изроди с латински имена по табелите цветя ли са? Ами тия шугави декоративни храсти дървета ли са? Ами този никому ненужен, натруфен и грозен алпинеум!

Иван се оглежда с раздразнение.

Защо са тия ботанически мостри? Защо са тия етикети? Погребали живата хубост на местността, за да я имитират с градинарски украшения! Така е, когато хората не знаят какво да правят!

А той знае ли какво да прави? Писмото не бе изненада. Дори в минути на най-големи надежди му се струваше, че един ден то непременно ще пристигне. Разумът му бе решил, че това е неизбежно поради напълно ясни причини. Но макар и подготвен, сега той се свива от болка, че внезапно е загубил нещо много скъпо.

Красива жена? Има и по-красиви! Добра съпруга? Не беше толкова добра! Незаменима, всеотдайна обич? Никога не бе я получавал! Другар? Не!

Срамно му е да признае, че го боли за илюзиите му. Не за това, което е получил, а за другото, което се е надявал да получи. Търси разни оскърбителни причини — измама, безчестие, подлост, — приписва ги на жена си, обвинява я и се гневи. Ала не му става по-леко, защото въпреки ненавистта и омразата си продължава да я обича.

Само от време на време плах, но настойчив гласец се опитва да му каже:

„Така е по-добре! Представлението завърши! Ти вече си свободен, напълно свободен! Свършено е с твоята самоизмама и, както казват хората, по-добре сега, отколкото по-късно. Трябва да се радваш, че възелът се развърза, вече няма загадки, няма безпокойство пред неизвестността, няма страх и отвращение, няма безнравствена комедия за «щастливото семейство». Защо се самоизмъчваш, страдаш? Защо се гневиш на хората, на градината?“

Тая градина натрапливо напомня някогашния му живот, преди да дойде в казармата. И тук всичко е наред — и пясъчни алеи, и колчета с надписи, и шарени пейки — а колко непоносимо грозна и нищожна е тя край чудесните поетични склонове на Балкана. Не беше ли също така грозен и нищожен неговият живот в сравнение с това, което бе искал да бъде, в сравнение с неговите някогашни мечти? Не беше ли отстъпил той от чистото и святото, превръщайки живота си в театър, където четири години се игра една и съща безсмислена пиеса на мнимо щастие и фалшива любов, на която единствен той — актьор и зрител — се опитваше да вярва?

Не бе ли погребал ненавистта си към тоя живот, чийто вдъхновител беше жена му, заради болезнената си обич към нея? Не съжителствуваха ли у него две противоположни, взаимоизключващи се чувства — тихата, вродена мечтателност, идеализъм и стремеж към възвишен живот с притегателната, възбуждаща сила на жена му и с всички ония прозаични, чужди и нищожни последици? И как той не успя да отхвърли нито нея, нито себе си въпреки съзнанието, че така не може да продължава, въпреки отдалечаването си в казармата…

Любов!

Трудно е да се приеме такъв огромен фалит. Днес.

— Както всяка неделна вечер! — казва просто и ясно Младен. — Погледни шосето!

Точно по средата на котловината се белее шосето. Войниците го познават добре, защото води на запад, към казармата. То е право, павирано шосе с безпогрешно нареден шпалир от млади, варосани тополи. По него пълзи човешки мравуняк.

„Както всяка неделна вечер!“

Така е. Важното е да се гледа „от горе“. Тази пейка им е дарила предимството да съзерцават света „от горе“, да го виждат в краката си, да пренебрегват големината му и понякога да се чувствуват всеки по своему равен на света. Този поглед „от горе“ е станал тяхна необходимост. Вече две години те го предпочитат пред всички удоволствия, които може да им предложи войнишкият градски отпуск.

— Време е да се завърнат екскурзиантите! — Младен достатъчно добре е изучил реда на този град.

По шосето се плъзгат леките коли на гражданите, които са използвали почивния ден за разходка. Самодоволни собственици, чиято суетност ще ги накара да минат поне три пъти през градското движение, преди да се приберат.

Младен зорко следи колите: — Москвич! Рено! Пак москвич… Волга… Завижда ли на собствениците? Не. Той просто пресмята реалните възможности да си спечели кола, макар че в джоба си има капитал всичко на всичко лев и седемдесет и пет стотинки. Това не го смущава. Убеден е, че ще има толкова, колкото му трябват. Разбира се, няма да бъде скоро, ала той е достатъчно търпелив. Би могъл да спечели и по-бързо, но трябва ли да разваля плана си заради такава евтина съблазън? Не казваше ли ротният, този особен капитан: „Най-голямата победа е да надвиеш себе си!“ Това страшно много допада на Младен.

След един месец той ще свали войнишката униформа е ефрейторските нашивки, но няма да се върне на село, а ще постъпи във военния завод тук. Всичко е предвидено до най-малка подробност. Две години той е охранявал завода и две години е предвиждал бъдещия си път из него. Сега е царството на тия, които умеят да работят, а къде по-добро място от тоя завод? Ще започне от монтьорското отделение. Там са най-слаби. Ще изучи професията до съвършенство, да няма втори Младен! После ще залегне — денем и нощем ще чете, но не за фасон или за диплома, както правят мнозина, а за истински знания. На двадесет и две години той е убеден, че знанията правят всичко. И ще действува внимателно, обмислено. Да се издигне! Той няма никакви връзки, никакви привилегии, никакви особени заслуги. Един селски младеж с гимназиално образование, който е чел малко повече от другите, който е мислил много повече от другите. Да се издигне! Името Младен ще значи нещо в този малък свят, от него ще зависят важни работи, хора, събития… Докъде ще стигне, той не е предвидил, но заповедта е ясна — колкото може по-високо. Затова трябва труд, страшен див труд. Все едно да пробиеш тунел в Балкана с голи ръце! Ако хората са дали едно, той трябва да даде десет… сто… Тогава този град с всичките си непознати прелести ще бъде негов.

„Един месец — представя си Иван. — Ще напусна града и никога няма да се върна в него! Рано заранта ще сляза на Софийската гара, ще взема единицата и ще отида у дома, където няма да намеря никого. (Колко пъти съм си представял това първо отваряне на вратата, нея, нашата първа истинска прегръдка!…) Сигурно завесите са спуснати, сигурно е прашно и навярно променено… взела е всичките си неща… какво ли стои на мястото на пианото й? В тоя дом винаги е имало много звуци, а сега ще бъде тихо… и на масата нейният ключ… Защо ме е страх? Толкова ли съм остарял, че се боя от промените! Нима съм виновен с нещо? Ще поседя малко, за да отдъхна (и сигурно ще си припомня много неща), ще стопля вода в банята и ще се измия… навярно и телефонът ще иззвъни и аз ще си помисля не е ли тя! Но ще бъде някой глупак, който ще пита за Пренос-превоз… После? Всичко продължава. Ще има дело, ще ни сложат по един печат в паспортите… все едно, че никога не съм я срещал, все едно, че никога не съм я различавал от другите лица… като че тя е мъртва! (Като че желая тя да бъде мъртва!)… Трябва да започна отново!

Би трябвало да си внуша, че съм се родил втори път, би трябвало да преустроя целия си живот, би трябвало да търся някаква истина, някакъв смисъл… както някога, преди да я срещна.“

Поглежда небето. От дете обичаше да гледа небето. Може би защото неговият простор бе най-голям и в бляновете си можеше да лети, колкото си иска… Ала колкото по-възрастен ставаше, толкова по-редки бяха полетите му, толкова по-далечно и недостижимо беше небето. Детските фантазии, младежките мечти отстъпиха мястото си на успокояващата съзерцателност.

„Колко цветове! — възкликва той, сякаш едва сега открива, че и на небето може да има много цветове. — Най-ярък е червеният цвят. Цвят на тревогата, на напрежението, цветът, който е моя същност. Не е ли той цвят на надвисналата опасност? Цвят на зората, цвят на залеза! Най-жизненият, най-яркият! Съживява целия небосклон. Неговата рожба е виолетовият цвят на Балкана. Може би това е цветът на сигурността, на непоклатимостта. У мене няма такъв цвят. А ето на изток сивозеления простор на спокойствието, на примирението, което ще доведе нощта. Може би това най-много ми подхожда! А няма ли цвят на иронията? Сигурно е цветът на жлъчката!“

Погледът му се плъзга по небесната елипса. „Дали тя някога е поглеждала небето? Едва ли! За нея всичко е било само на земята!“

Младен започва да подсвирква. Нервничи.

Този, когото чакат, още го няма. Трябваше да дойде преди четвърт час.

— Пак е забъркал някоя каша! — сърди се Младен. — Не може да живее като хората и това си е! Аз още одеве, след мача, го усетих! Несериозен човек!

— Кой? — опомня се Иван.

— Сашо! — Младен го поглежда учуден. Тоя приятел днес следобед ходи като насън. Нещо се е случило с него. Какво? Ако е необходимо, той сам ще му го каже, няма защо да пита. Би могъл само да прояви малко внимание.

— Болен ли си?

— Нищо ми няма! — отвръща другият. Тежко му е да разкаже каквото и да е.

— Да почакаме още малко! — предлага Младен. — Тъкмо ще видя някои хора — той вече ги е съзрял към другия край на градината.

Както всяка неделна вечер жителите на провинциалния град да се стекли тук, по алеите на градината. Оттатък, в ресторанта, загърмява оркестър. Свирят шлагера на сезона „Марина“. Вреслива певица се опитва да надвика оркестъра и шумната глъчка на посетителите. Както всяка неделна вечер всички маси са заети и свежият балкански въздух разнася мирис на скара.

Младен наблюдава тази картина много сериозно — чужденец етнограф, който е решил на всяка цена да изучи провинциалния град. Оглежда хората, които се тътрят по алеите край тяхната пейка, взира се в лицата, вслушва се в думите им, опитва се да отгатне кои са, какво представляват.

Някаква романтична традиция свързва гражданите с това място. Те идват издокарани в най-новите си дрехи, суетят се, срещат старите си приятели и се запознават с нови. Буйни гимназисти, подстригани „калипсо“, мълчаливи войници — донесли чертите на всички български краища, — офицери, работници от военния завод — това са мъжете. У повечето личи сериозност, съзнание за собствено достойнство, като че премного държат на впечатлението, което правят. Разговарят тихо, съсредоточено. Като истински българи сега, в неделна вечер, те най-много приказват за работата си, обсъждат, решават.

При жените е по-шумно. Може би защото са повече или защото с вродената си непосредственост печелят повече. Това са закачливи, смешливи текстилки, това са големи ученички — тихи и дръзки, това са елегантни момичета от града с тънък, хаплив хумор, майки и съпруги, които цяла седмица са очаквали този ден.

Остър, язвителен смях хвърля мъжете в смут, кара ги да опипват вратовръзките си, да се оглеждат и после да отвръщат с… недоумение.

Навсякъде бягат деца, намерили в градината между хората най-подходящо място за своята гоненица.

В центъра на този неделен панаир стърчи огромна каменна риба, през чиято уста фучи пенест фонтан, почервенял от светлината на залязващото слънце.

Младен забелязва:

— Като ги гледа човек, може да познае по облеклото кои са, къде работят и приблизително какво представляват. Всичко е толкова просто. По-просто устроен свят от нашия едва ли може да се намери! Сложностите са изобретени от хората само за оправдание!… Важното е да не пръскаш силите си! Нали?

— Да! — отвръща Иван, без да знае за какво става дума. За него никога нещата не са били прости.

„Пусто… като че всички плащат седмичен данък на своята делнична пустота, която са оставили вчера, която ще посрещнат утре. Никому не е пусто, а само на тебе!“

Може би трябваше още днес да отговори на писмото! Тя му пише, че го напуща, а той ще отговаря на писмото й? Та какво изобщо може да се напише! Но все пак би трябвало нещо да направи?

Поразява го едно — до тая сутрин той нямаше никакво време. Дните му бяха запълнени, чудеше се как ще успее в многото неща, които бе захванал. Искаше да се завърне от казармата подготвен, с ясни планове, с определени задачи, за да заеме без сътресения старото си място в института. Беше си изписал книги, занимаваше се. Имаше и други работи. А сега изведнъж пред него се ширна цяла пустиня от време. Не иска ли някой време на заем?

Младен продължава да рови с очи тълпата. Внезапно побутва Иван, скача и козирува на висок мъж със зачервено лице и смешно провиснали очила.

— Секретарят на градския съвет! — казва тихо Младен и остава прав, докато секретарят, видимо поласкан, отвръща на поздрава му и отминава.

— Виж само каква жена има! Артистка!

Иван се усмихна снизходително. За ефрейтор Младен най-хубавите жени на света са артистките. Дано не се разочарова!

Младен сяда, но отново трябва да стане. Този път минава директорът на МТС.

— Много познанства си завързал! — забелязва Иван и веднага се хваща в безсмислеността на думите си. Това чувство за пълната безсмисленост на всичко не го напуща.

— Трябват! — отвръща Младен без никакво самодоволство.

— За какво са ти! — без да мисли пита Иван.

— Как! Това са важни хора! Сега съм войник, утре ставам цивилен гражданин! Не съм с висше образование като тебе! Значи трябват връзки!

Иван не отговаря. Какво да му каже. Всеки си има свои истини, свои намерения. Само той, Иван, няма никакви намерения! Виждали ли сте човек без намерения? Той стои „отгоре“, не се бунтува, не протестира, не мечтае, не желае… само съществува. Той прилича на имагинерно число от алгебрата. Веднъж, преди много години, когато за първи път в клас споменаха за имагинерните числа, учителят завърши обяснението си: „Имагинерните числа са такива — хем ги има, хем ги няма!“

Но имагинерните числа не ги боли!

Младен продължава да приказва. Вече е обосновал необходимостта от връзки с важни хора и е разказал как се е запознал с някои от тях. За него това са много съществени неща и той отдавна иска да ги обсъди с Иван.

— Нали знаеш моите намерения?

Какво знае Иван?

Че това гнмназистче с умни очи, с твърд поглед, е мощна пробивна сила на човек от недрата на народа иска да се издигне. Не желае да живее като дребно чиновниче, като общ работник или нещо подобно. Не желае, защото пращи от енергия, защото със силата на характера си е овладял добре тази енергия. Действува с изненадващ замах, почти без грешен ход. Всичко това е написано върху набитото, здраво тяло, върху късия, погълнат от яките плещи врат, върху зачервеното лице и най-вече върху издадената нагоре остра брада. Когато дойде в казармата, той пожела нашивки. Получи ги, можеше да получи още. После поиска да бъде първенец между всички. Стана. След това единствен от цялото поделение получи медал за проявен героизъм през зимните учения.

През тия близо две години ни един войник не се промени така рязко, както Младен. И помен не остана от северняшкия му, малко наивен глас, от грубите обноски, от липсата на възпитание…

Сам той едновременно се възхищава и ужасява от непреклонната последователност на своя съсед по легло. Но това не е евтин кариеризъм. Първо, защото не става за сметка на никого. Второ, защото у Младен поне досега няма нищо нечестно, демагогско. Трето, защото наистина е способен. Той е открит, ясен и съзнава своята сила. Неговият пример са портретите на хората по вестниците, ония, които комунистическата партия изважда от низините и поставя начело.

Не, това не е болезнена амбиция на честолюбец, не е болнава страст на вехт литературен герой, нито грубо сметкаджийство. Това е сила, която може да се съсредоточава, която може да направи както подвизи, така и поразии.

Ротният бе казал:

— Младен е човек с потенциал! А Иван неволно се бе запитал: „А аз какво съм?“ Бе забравил за имагинерните числа.

Вече близо час, откакто седят тук.

— Още една минута и тръгваме! — сърди се отново Младен. — Сашо е магаре! Никога не можеш да разчиташ на него! Хем го предупредих да не се забърква с Данчето! Хич не ги обичам такива!

Не влизаше в сметката му да седи цял час на пейката и да чака, когато всичко се е наредило така добре за него. Отдавна щеше да седи у Марта, ако не бе казал, че ще заведе Сашо. Колко лошо е, че при първото си посещение така безобразно закъснява. Какво му трябваше да се заангажира със Сашо. Виж, с радост би завел Иван. Дори някак представително е да вървиш с него, да разговаряш с него…

— За мене е неудобно да дойда! — Иван поклаща глава. — Казах ти…

„На гости при момичета! Само това му остава! Най-добре е да се прибере в казармата! Или пък да мръдне до някоя кръчма! Глупости! Той по-скоро има нужда да отрезнее, отколкото да се напива. Пък и алкохолът никога не го е привличал.“

— Моля ти се, Ванка! — Младен цял се обръща към него. От черните му очи струи покоряваща молба.

„Този упорит хлапак и на мене се налага.“ — Иван иска да откаже категорично. В джоба му е писмото, в него е написано нещо важно и лошо… а може би тъкмо поради това трябва да отиде? Не! Не бива да върши нищо заради нея! Не бива да се съобразява с нея!

— Ще дойда! — казва той, обзет от желание да се противопостави на чувствата си.

Стават, притягат коланите си, оглеждат се един друг. Младен оправя кепето си. Едва ли ще се намери друг в поделението, който така добре да поставя кепето си.

— Професоре! Хей, професоре!

От храстите зад тях изскача нисък, необикновено плещест войник с червендалесто, почти кръгло лице, ухилено до ушите.

Той изтичва до Иван, сграбчва ръцете му и с неестествена сърдечност ги раздрусва. Поглежда го и със също такъв, неестествено развълнуван глас казва:

— Цял час та търся! Тук професора, там професора, няма го!… Нал ша пием буза!

Това е Желязко, който, щом дойде в казармата, написа името си — Джилязку Йотуф Джилязкуф. Той е от следващия набор и попадна в отделението на Младен, при Иван. По някакви необясними причини, както най-често става, въпреки огромната разлика в образованието и общественото положение между двамата започна приятелство. Най-непреднамерено приятелство, в което всеки един харесва по нещо у другия. Иван се хвана да оправи правописа и образованието на тоя недодялан син на Котленския балкан и постепенно, без да любопитствува, узна целия му живот. Дори започна да се намесва в него. Желязко имаше спор с братята си за част от къща и подстрекаван от разни роднини, много се гневеше.

Веднъж Иван му каза:

— Ти имаш ли къде да живееш?

— Имам нова, хубава къща!

— А братята ти имат деца, нали?

— Десет!

— Дай я твоята част на децата! Защо ще се ядете като врагове! Ти си здрав, силен, работиш, хубави пари взимаш, какво тогава! И още една можеш да си построиш!

Желязко примига на това неочаквано предложение и си отиде. Върна се след час, удари Иван по рамото и му каза с присъщия си щастлив глас:

— Тъй ша направя, професоре!

Дървар от дете, той беше прекарал годините си само из гората и много рядко бе прекрачвал нейните граници.

— Чист като новороден! — казваше за него Иван. Понякога му се струваше, че завижда на Желязко.

— Извинявай, Желязко, забравих! — отвръща му сега приветливо Иван. — Хайде, нека остане за другата неделя!

— Що бе, професоре! — възкликва с нескрито огорчение войникът. Той се вглежда в него и малко учуден пита: — Ти май нямаш настроение, а?

„Защо трябва да го лъжа. Защо това прекрасно момче трябва да се приучва на фалшиви отговори, на измамни лица?…“

— Истина, Желязко. Тази вечер нямам настроение!

— Друг път, професоре! Хайде, после ще се видим! — той тръгва, но изведнъж спира. — Хей, майката, още малко и ша си идеш, а? Булката те чака, а?

— Не ме чака, Желязко! — казва Иван, обзет от пронизваща болка.

Разбира ли Желязко? Това личи от потъмняващата му усмивка.

„Професоре, професоре, защо на добрите хора трябва да им се случват лоши работи!“

Младен е отишъл настрана и чака. Отде се взе този Желязко! Пак закъснение. Сега пък отсреща се задава друг войник, длъгнест, слаб трънчанин, толкова висок, че целият полк му казва Два без пет. Той е своего рода мислител — обича дългите разговори и празните размишления.

— Есента — каза той на Младен без никакъв поздрав, като че продължава отдавна започнат разговор — е лош сезон. И да не му е криво на човек става му криво. И да ти е най-драго пак ти е криво. Сигурно защото земята е изкривена?

— Крива ти е главата! — тръсва му Младен, улавя за ръка Иван и го повлича надолу.

Два без пет се настанява на тяхната пейка и с ненакърнено чувство за лично достойнство и за сериозността на своите мисли продължава да разсъждава върху изкривяването на света.

— Няма да се бавим много! — предупреждава Иван. — Трябва да разберем какво се е случило със Сашо! Да не дойде, когато отивате при момичета, не мога да повярвам!

— Разбира се! — Младен е готов да обещае всичко само и само Иван да не се разколебае. Той чувствува, че главното не е в това, че ще отиде на гости при момичетата, а в това, че ще бъде при тях с Иван. Дори е доволен, че Сашо не дойде.

По алеите срещат другари от ротата. В средата на цяла компания ротният хитрец и доброволен смешник Мите разказва някаква смехория. Намигат си и отминават.

Попадат в гъста тълпа граждани. Трудно си пробиват път, докато най-после се озовават на края на градината, в глуха алея, едва осветена от далечните светлини на луминесцентните лампи.

Иван спира изненадан. На усамотена пейка седи и пуши… ротният!

— Гледай! — шушне Младен. — Ротният дошъл в градината!

Странният капитан седи на пейка, недалеч от многолюдната безредна тълпа. Суровият капитан е напуснал мрачното си бекярско жилище и е излязъл на разходка. Необщителният, затворен капитан е потърсил шума на хората…

За първи път, откакто го познават, войниците виждат своя капитан при подобни обстоятелства.

„Нашата епоха иска мъже! Оставете интимния свят за жените!“

„Какво удоволствие ви прави да блеете из парка!“

„Секундите, момчета! Това е вашият патронташ за цял живот. Нямате право да го пилеете за глупости! Не ще простим на тоя, който превърне живота си в преживелище!“

Капитанът, който няма четиридесет години, но има четиридесет бръчки по лицето си. Капитанът, който е грозен с гърбавия нос, с тесните, присвити източни очи, с тънките устни, с неестествено острата брада. Капитанът, чийто поглед приковава, от който човек неволно чувствува върху себе си осезаема твърдост. Капитанът, върху чието лице лежи израз на аскетична суровост, на нещо изживяно и властно затворено.

Иван отдава чест. Кому? На командира? И на малката пукнатина в една гранитна философия.

— Дойчинов! — догонва го резкият му глас.

— Заповядайте, другарю капитан!

— Ако се приберете по-рано, обадете ми се, да изиграем един шах!

— Слушам, другарю капитан! Присвитите очи го оглеждат внимателно. Капитанът е все така самоуверен, непоклатим. Няма никаква пукнатина. Излязъл на въздух.

— Пак ли шах? — пита Младен, след като се отдалечават.

— Да.

— Не можах да разбера нашия капитан! Изглежда много способен, сериозен човек, а е само капитан… Можеше да бъде нещо по-голямо!

— Какво по-голямо?

— Да направи положение, да не стои на едно място като чиновник! Да се издигне! Има връзки, уважават го…

Иван иска да оспори това — голямото не е в положението, в чина, в кариерата, а съвсем другаде. Отново съзира безсмислеността на целия разговор и замълчава.

„Защо ме гледаше така капитанът? Разбрал ли е нещо? Или пък за Сашо?“

— Вярвам, че ще ти харесат! — казва Младен.

— Кои са те?

— Марта! Русата, хубавата лаборантка от завода! Другата е Виолета, дъщерята на директора! На директора на завода!

— Ех ти, комбинаторе! За една директорска щерка ли ме разкарваш! Поне хубава ли е?

— Сляпа е!

— Хм! Откъде? От рождение?

— Мисля, че от бомбардировките в София.

Иван се опитва да си представи сляпата девойка. Нейното съществуване му се вижда странно. За секунда си помисля какво ли би станало, ако сега му съобщяха, че жена му е ослепяла! Разтърсва глава — не е ли това желание за възмездие? Не! Нека си живее щастлива каквато и да е!

Младен невъзмутимо приказва:

— Трябва да се запозная с нея! Утре може да свърши някаква работа! — казва той с тон, както би казал „Дай ми една цигара“.

— Ожени се за нея! — изтърсва неочаквано Иван. — Ще имаш предана и вярна съпруга за цял живот, ще имаш любов и признателност, които ни една жена няма да ти даде, ще имаш щастие!

По лицето на Младен играе усмивка: „Защо говориш глупости! Това е невъзможно!“

— Или предпочиташ другата?

— Съвсем не! Ти нямаш представа какво е Марта! Като я видиш отблизо ще разбереш, че между мене и нея нищо не е възможно!

Ето най-после нещо, което е невъзможно за тоя пробивач Младен!

Марта! Навярно някаква ексцентрична провинциална особа, която се е нагълтала с куп цитати, с правила за живота, писани от глупци, която знае интимни подробности за известни хора, която пуши с цигаре и мисли, че революционизира обществения морал…

Над града се е смрачило, хората започват да се прибират. Под неоновата реклама на тотото са се струпали мнозина, които проверяват своите цифри.

Наистина. Както всяка неделна вечер.

„Какъв смисъл има в този постоянен ред на нещата? Не издава ли страха на хората от промени, не говори ли за посредствените желания на обикновения човек? Уютен дом, приличен доход, добра професия, уважение в обществото. И да се разхожда всяка неделна вечер под ръка с жена си, облечена в нови дрехи?…“

Само капитанът гордо стои вън от този ред.

По-рано и Иван копнееше да се освободи от него, да го наруши, броеше дните до края на службата и се радваше, че ще напусне града… стремеше се да прилича на своя капитан!

А в този момент? Странно. Иска да се вкопчи в това постоянство, да потърси опора…

Наистина ли животът му е бил дотолкова лишен от собствен смисъл, че писмото на жена му съвсем го разстрои? Или друго — просто несъзната болезнена страст да се изстрада и най-вече да се повярва на това страдание, когато всъщност няма никакво страдание.

Младен казва:

— Хей! Остана още един месец! Да не повярваш! Да не повярваш! — глухо откликва другият.