Георги Марков
Мъже (28)

28

Ние знаем, че преходният период към социализма е труден. Точка. Че изисква огромни усилия и непоколебима вяра. Точка. Но ние не знаем кой е разрешил на някои да използват преходния период за извинителна бележка? Въпросителна!

Капитанът

Иван се е разположил в ъгъла на залата най-отзад, до прозорците. От неговото място се вижда всичко: председателската маса, трибуната на докладчика, скамейките, които се пълнят.

Залата е обикновена студентска аудитория с проста, делнична обстановка, без украшения. Не спомня ли тя за някогашните години, за ония голобради младежи, които от същите скамейки мечтаеха за велики открития, за революция в науката, за световна слава, които воюваха срещу предразсъдъците, срещу вехтия багаж на старата школа, жадно гълтаха новото и някак естествено смятаха себе си за жреци на това ново. Посмял ли би тогава някой да приеме и да замълчи хаджикостовските безобразия? Не спомня ли тази зала и за някакъв дълг?

Залутан слънчев лъч се плъзга по скамейките.

„Какво мислите, хора?!“

В ръцете му е писмото отговор на капитана. На бялата хартия има само едно изречение: „По противника, огън!“

Ще дойдат ли всички на събранието? Няма ли у някои да надделее благоразумието?

С патриаршеска осанка влиза професор Пеев. Оглежда се, кимва на Иван и сяда в средата на първия ред, определен за членовете на научния съвет. Както никой друг път тежка сериозност е сковала лицето му. Преди това той идваше на събрания само за да се забавлява.

Но ще дойде ли Ружицки?

Иван чувствува, че в предстоящото сражение Ружицки е най-важният, и затова непрекъснато се озърта. Неговото безпокойство се предава и на Марта, която е седнала наблизо.

Заемат местата си Колманов и Бенчев. И те не са спокойни. Говорят шепнешком, навеждат глави един към друг. На вчерашното заседание на партийната организация Бенчев се държа блестящо. Той поиска обяснение от директора за уволнението на Ружицки. И въпреки отчаяните опити на партийния секретар Василев да замаже въпроса, Бенчев настоя. Обадиха се още неколцина и притиснаха Хаджикостов. Но задоволително обяснение все пак той не даде. Бенчев каза, че ще постави въпроса в районния комитет.

Иван гледа часовника си. Още пет минути, а Ружицки го няма. Всъщност той може би ще дойде направо на разискванията. Сега ще четат доклада.

На вратата се показва вторият секретар на районния комитет Богданов. И веднага след него — самият началник отдел в министерството Ралев.

Богданов, усмихнат, оглежда хората в залата, кимва на познати и без да се ръкува, сяда отпред до професор Пеев.

Преди три дни той бе казал на Иван:

— Спокойно, младежо! Така, както си тръгнал, може да ти пострада и другата ръка! — и се засмя. — Ще дойда на събранието!

Иван си отиде уверен. При Ралев беше обратното. Той отказа да присъствува на събранието. Иван настоя, без да се впуща в подробности. Ралев се поколеба.

— Вие трябва да дойдете! — завърши Иван. — Инак всички ще мислят, че и вие сте забъркан в тая история.

Ралев се засегна и каза, че ще дойде. Иван се безпокоеше да не би той да се обади на Хаджикостов, да се провали събранието и да се упражнява натиск върху някои. Напразно. Ралев бе началник на висотата си.

Хаджикостов в нов, блестящ костюм, с очила с много дебели рамки поздравява сдържано двамата гости. Той или не подозира нищо, или е напълно сигурен в себе си. Около тях натрапливо се върти услужливата физиономия на доктор Неделев. Той приказва с Ралев възторжено, шумно. Кой знае какви фантасмагории развива — нови идейни направления на нашата наука, нови методи, нови… „Вижте колко съм умен, колко много зная и как вие досега не сте ме видели и оценили както трябва!“

Пеев сумти на мястото си. Очевидно се дразни. Не издържа и казва нещо на Неделев. Онзи млъква и се отдалечава.

А ето появява се и покровителят на Хаджикостов, другарят Лачов. Извънредно представителна личност, пред която бледнее и ефектната външност на Хаджикостов. В сравнение с него Богданов прилича на дребен чиновник, а Ралев — на селянин. Лачов е член на няколко научни съвета, има авторитет на сериозен, делови мъж.

Той се ръкува с всички около него, кимва на останалите и сяда като стар приятел при Богданов и Ралев.

Лачов е словоохотлив, разказва нещо забавно. Богданов от сърце се смее, а Ралев се усмихва само от приличие. Изобщо Ралев е настръхнал.

Идват още неколцина от „чуждите“ членове на научния съвет, двама професори, един доцент, старши асистенти.

Някак непреднамерено, като кокетира с високата си гръд, до тях сяда и младата Хаджикостова. Иван забелязва, че Богданов й хвърля ироничен поглед — „младите жени на старите професори!“.

Към Иван идва развълнуван Василев, партийният секретар.

— Дойчинов — казва му той тихо и умолително, бъди внимателен! Нека пред другарите от вън се държим както подобава!

— Ще се държим точно както подобава! — усмихва се Иван и си мисли, че крехки, внимателни и благовъзпитани хора не са за партийни секретари, че хаджикостовци нарочно са избрали добродушния и свит Василев, когато за тази работа трябва съвсем друг човек, като например… капитана!

„Ако партиен секретар ни беше капитанът, нищо подобно нямаше да се случи! Невъзможно е да си представиш такова положение с него!“

Залата е изпълнена. Затварят външните врати.

Председателствува най-старият научен работник. Той открива събранието и обявява дневния ред:

„Отчет и обсъждане на научната работа за отчетния период“

На трибуната се изпъчва Хаджикостов, Той оглежда залата, отпива от чашата вода, разтваря папката, като се въси пренебрежително — „Това е под моето достойнство, но заради вас ще го направя.“

Започва да чете спокойно с ясния си звънлив глас.

Иван си помисля колко несигурност и страх се крие зад този ясен глас.

Уводната част на доклада е стандартна. Вътрешното и международното положение, постиженията на съветската и световната наука, космически успехи, тенденции в развитието на родната наука. Спецификата на оглавявания от него институт и значението му за родното стопанство. Изтъква се, че поради своята специфичност институтът играе ролята на мост между теорията и практиката и „като така“ разглеждането на дейността му само от една страна е неправилно. В раздела „Задачи“ Хаджикостов прочита почти цялото постановление, издадено при създаването на института.

Дотук в доклада се чувствуват логика, спокойствие, ред. Това е истински академичен доклад.

След това започва анализът на работата по секции и теми. В началото на доклада Хаджикостов обяви, че ще бъде направена „трезва и безкомпромисна“ преценка на дейността на секциите с „определена“ оценка.

Напразно Иван чака да чуе нещо като преценка или оценка.

Залата гърми от звучен фойерверк. „Многообещаващо“ е състоянието на секцията на доцент Николов. „Широки перспективи“ стоят пред секцията на доцент Митрофанов… За останалите секции следват: „интересни проблеми“, „тясна връзка с живота“…

Към отчета пък на всяка тема също е залепен подобен етикет — напълно произволен и лъжлив. Анализът е заместен с мъгливо фразьорство, чиято задача е да покаже колко сложна, невероятно трудна и специфична е научната работа; колко време е необходимо да се чака за един елементарен резултат; колко търпеливи трябва да бъдат ония другари, които мислят, че е лесно да се направи научно откритие или дори обикновено изследване; че едва бъдещето ще обяви резултатите от дълбоката научна дейност.

Около две трети от доклада са заети от изследванията. Изследване на технологически процеси, изследване на практически проблеми, изследване на статистически данни, изследване… и никъде не се споменава за резултатите от тия изследвания.

Иван знае, че по-голямата част от тях са напълно излишни, безсмислени и демагогски. Че те почти не са принесли полза нито на науката, нито на практиката. Защото докато в института разсъдят върху тях, практиците в производството със своя опит изменят процесите и правят изследванията невалидни. В замяна на това същите „изследвания“ са много необходими на Хаджикостов, за да се отчете някаква дейност.

В следващия раздел — „Връзка с живота“ — тия изследвания се изброяват още веднъж, по-разточително.

Отчетното жонгльорство продължава и по-нататък, докато се стигне до преглед на общото състояние и недостатъците в работата.

Големите демагози са известни с умението си да използват до крайна степен истината. Истината за недостатъците. И Хаджикостов не си затваря очите пред очевидни за всички неща. Но пък за това има причини: обективни и субективни. Под вещата палка на диригента Хаджикостов обективните причини извиват кръшно хоро и вдигат турло прах. Субективните причини се прегръщат плътно и играят романтично танго.

Обективните причини това е държавата, която не си е развързала добре кесията, която не е организирала, подсигурила, осигурила и т.н.

Тангото на субективните причини се танцува от самия директор и най-близките му другари. Не са контролирали постоянно работата в института, не са вникнали добре в дейността на някои млади научни работници, не са провели общественополезни мероприятия, понякога не са спазвали работното време, не са уплътнили командировките си в чужбина, като не трябва да се забравя, че зад всичко това всъщност стоят обективни причини…

И отново турлото прах…

Естествено общата оценка на работата е положителна. И особено място се отделя на заслугите за създаването на теорията за потенциалния минимум, чрез която щели да се решат проблемите на корозията. За другите успехи говорят успешните дисертации на някои сътрудници на брой… публикациите в научния печат на брой… публикациите в чужбина на брой… сътрудничеството в разни учреждения на брой…

Сега валсират цифрите.

Хаджикостов изпива докрай чашата с вода и завършва с импровизирано слово апел към всички сътрудници да удвоят усилията си за изпълнение и преизпълнение на някои задачи.

На такива събрания не се ръкопляска. Това е наложено от самия Хаджикостов, който смята ръкопляскането непристойно за научния характер на събранието.

Той сяда на малката червена маса до председателя спокоен, хладнокръвен, с израз на скромен герой, който не смята, че е извършил нещо забележително. По лицето му няма ни капчица пот.

Председателят предлага петнадесет минути отдих.

Хората плъзват навън, във фоайето и коридорите, за да попушат.

И започват разговорите.

— Похвалиха ви много! — казва Колманов на един сътрудник.

— Какво толкова съм направил! — опитва се да бъде скромен онзи.

— Това и аз се питах! — отвръща любезно Колманов.

Сътрудникът отминава смутен и се присъединява към една група.

— Пак е пил — шушне той и сочи с очи Колманов. — Просто излага института! Казват, че бил и развратник!

— Дано не се изказва… всички ще се изложим!

— Директорът се е погрижил за изказванията — казва последният и многозначително се усмихва. — У нас всичко е организирано!

Край тях мълчаливо се промъква Иван, който продължава да търси Ружицки. Надява се, че ще дойде.

— Докладът беше целенасочен — говорят в друга група. — Директорът каза: „За да има наука, трябват пари. Държавата трябва да си развърже кесията.“

— Казват, че Ралев не бил много щедър.

— И аз не смятам, че ще ни увеличат бюджета.

— Тогава не могат да искат повече от нас.

Иван минава нататък, към другия край, където коментарите също продължават.

— Докладът е повече проблемен, отколкото отчетен…

— Не мислите ли, че това е, защото няма какво да се отчете! Много удобно е да се говори за перспективи — иронично казва друг.

— А вие какво ще кажете, професоре? — обръща се един сеирджия от тия, които само побутват и гледат към минаващия наблизо Пеев.

— Каквото имам да кажа, там ще го кажа! — троснато отвръща Пеев.

Сеирджията отива към компанията на Бенчев и Колманов.

— Какъв хубав доклад! — провокира той. Един от групата не издържа:

— Вие на това доклад ли му казвате! Четат протоколни резултати! Всяка година ще се лъжем, че нещо е направено! Проблеми! Общи приказки за специфичност и толкоз! Да мине номерът! Бих станал да ги надрусам, че да помнят цял живот!

— Ще се изкажеш ли? — полуучуден пита Колманов.

— Защо да не се изкажа — отвръща онзи. — Но няма смисъл! И да кажеш, и да не кажеш, все така ще си върви! Всичко се решава от горе!

— Откъде? — пита Колманов.

— От горе!

— Прощавай, ти дъновист ли си?

— Такъв съм, каквито сте всички — отвръща оня и отива другаде.

— Мисля си — казва Бенчев, като оглежда хората, — струва ли си да се воюва за тия… Всичко си кротува, живурка си, всеки с чиста съвест, освен неколцина, би те предал… ако трябва да запази мястото си… След малко ще се изказват по несъществуващи проблеми, ще говорят с празни академични фрази, с изработен тон и възпитание, ще цитират Маркс и ще кадят научно зловоние…

— Изповядаш ли ми се? — тихо го пита Колманов.

— Поне веднъж бъди сериозен! — разсърдва се Бенчев.

Иван се връща обратно. Отива встрани, където го чака Марта.

— Няма го — казва той.

— Не се безпокой, ще дойде!

* * *

В кабинета на Хаджикостов са се събрали и пият кафе гостите. Отговорни дейци, авторитетни научни работници.

Неделев намира, че директорът е пропуснал в доклада си да се спре ПО-подробно на някои трудности от експериментален характер. Той излага съображенията си на мрачния Ралев, който го гледа подозрително. Явно Ралев не е доволен от доклада. Неделев също разбира това и се опитва да извини директора с преумора от много работа.

— А вие не му ли помогнахте? — неочаквано пита зад гърба му Богданов, секретарят на районния комитет.

Неделев се усмихва невинно.

— Какво бих могъл да му помогна аз!? — възклицава той. — Само с отчета за моята работа!

— Трябвало е да му помогнете! — дружелюбно казва Богданов.

Неделев се чувствува неловко.

Към тях тежко крачи Лачов.

— Всички доклади са еднакви! — казва весело той. — Вчера в Т-ския институт слушах подобен доклад! А миналата неделя точно същия доклад изнесе и професор Б.

— Докладът на професор Б. не беше точно същият! — казва отривисто Богданов.

— Вие бяхте ли на събранието? — учудва се Лачов.

— Бях!

— Естествено… — изсумтява Лачов. — Там е друг профил…

— … и други резултати! — добавя Богданов.

— Лошото е, че ние искаме в някакви си петнадесет години да създадем голяма наука! — продължава Лачов. — Това време е много малко! Според мене от голямо значение е научната традиция! Традицията задължава, измерва, създава критерия, издига…

— Колко време според вас трябва, за да се обособи традиция? — обръща се към него Богданов.

— Не зная… може би век…

— Тогава трябва да минем някак без традицията! — усмихва се Богданов.

— Разбира се — намесва се Хаджикостов. — Традицията може да се компенсира със създаването на здрава научна атмосфера.

— При нас остро стои въпросът за възпитанието на младите научни кадри! — обажда се Неделев. — Ние сме за пълната им свобода, но против самоцелни изяви, така да се каже, против формалистични забежки в науката…

— Не ви разбирам! — казва внимателно Богданов.

— Проблемът е специфичен — изплъзва се Неделев.

— Разгледахте ли нашия проект за разрастването на института? — Хаджикостов отклонява вниманието на Богданов.

— Още не.

— Ще видите какви чудеса предлагаме. Цял модерен комплекс със свръхмодерна техника горе, в гората! Едва тогава ще можем да се разгърнем! А тук човек дори не може да се обърне!

— Лошо! — казва Богданов и оглежда широкия кабинет. — Щом човек тук не може да се обърне!

Хаджикостов недоумява. Богданов безобидно изпива кафето си.

Звънец!

 

— Още го няма — казва Иван на Марта. — Жалко! Ще минем и без Ружицки! — И той тръгва към залата. Марта обаче остава на мястото си. И когато всички заемат местата си, тя тръгва навън.

Събранието продължава.

Има думата за изказване ръководителят на секция доктор Неделев.

Италианският доктор приглажда косите си, измъква малък бележник и започва своето изказване.

Той не е лишен от съобразителност, за да прави пряка апология на доклада. Смята, че всичко трябва да бъда „научно“ обосновано, макар и да няма нищо общо с науката. Неделев принадлежи към ония, които мислят, че без големи приказки нашата съвременност не би била така съвременна.

— Отчетният период бележи голяма крачка в обособяването на института като ведущ орган в борбата срещу корозията на металите и поставянето за първи път на големи проблеми на нивото на световната наука. За това свидетелствуват всички раздели на изчерпателния доклад на професор доктор инженер Хаджикостов. Показателно се отчита огромна експериментална работа, немислима в миналото, която и по своето качество дава основание да се очакват перспективни резултати…

— Кажете нещо за резултатите във вашата секция? — провиква се от място Колманов.

Хаджикостов поглежда мрачно залата. Председателствуващият казва:

— Моля да не се прекъсват изказващите се! Всеки ще има думата!

— Но доктор Неделев направи точно същото изказване и миналата година! — обажда се усмихнат Колманов. — Той винаги върви с „големи крачки“ и може да е прекрачил някои и други факти.

— Другарю Колманов, моля ви, ще имате думата! — пак се намесва председателствуващият.

Партийният секретар Василев, който си е присвоил ролята на преводач на Богданов, му шушне на ухото:

— Беше надежден работник, блестящо започна, но се пропи и става все по-непоносим!

— Защо! — казва Богданов. — Въпросите му са доста поносими!

— Да-а — продължава Неделев, — цялото наше развитие е с големи крачки — той поглежда презрително Колманов. — Що се отнася до резултатите, за тях се говори достатъчно в доклада… Аз искам само да се спра върху нашата теория за потенциалния минимум…

— Искате да кажете вашата хипотеза! — дразни го Колманов. — Тъй като за такава теория ние още нищо не знаем!

Но Неделев продължава, без да му обръща внимание. Той излага накратко и ловко теоретичните основи на тъй наречения „потенциален минимум“, при чието постигане корозията на металите би била равна на нула. И веднага след това той започва дълга тирада за огромните практически възможности, които произтичат от „потенциалния минимум“. Картината, който той рисува, е великолепна пищна реклама, пред която малцина биха могли да устоят…

И тъкмо когато той е убеден, че залата е завладяна, чува се някакъв глас:

— Какъв фойерверк!

Някъде се засмиват. Магията на Неделевото красноречие се пръска.

И той намира за най-добре да приключи надве-натри и да си седне.

После на трибуната застава доцент Митрофанов. Той започва със същия замах, както Неделев:

— Докладът на професор доктор инженер (обезателно трите титли) Хаджикостов е блестящо потвърждение за пълния разцвет на института. Ръстът на проблемите не бива да ни плаши. Напротив, трябва да ни вдъхновява за упорита и последователна работа във всички звена на нашата дейност. Погледнете тематичното разнообразие, погледнете интересните форми, които се явяват плод…

— На безплодието! — казва Колманов.

Хората се смеят. Председателят се нацупва, а Василев отново шушне нещо на Богданов.

Митрофанов, който има злополучния опит от собствения си доклад, този път избягва да говори по каквито и да е научни проблеми. Той предпочита ролята на ентусиаст, който с общи приказки уверява ръководителите в своята всеотдайност и преданост към делото на науката.

— И аз от цялото си сърце и душа вярвам, че нашият институт ще оправдае доверието на партията и народа! — завършва вдъхновено той и слиза от трибуната, предоволен от себе си.

— Има думата младши научният сътрудник Иван Дойчинов.

В залата настъпва тишина.

Иван заема мястото си на трибуната, изчаква за момент, като оглежда присъствуващите… дяволитите очи на Хаджикостова и тая чудесна гръд… любопитния, хитър поглед на Богданов, сърдития Ралев, великодушната усмивка на Лачов, каменното строго лице на Митрофанов, странната вглъбеност на Пеев, който сякаш не вижда и не чува, Колманов, който стиска двете си ръце, и Бенчев, облакътен в очакване…

— Другари! — започва той силно, като си мисли: „Няма какво да го усуквам, направо.“ — Този отчетен доклад е лъжа! Лъжа! — Иван чувствува силата на кратката, удивително проста дума „лъжа“.

В залата настъпва тишина. Никой не помръдва.

Хаджикостова се обляга назад — жена, възмутена от случаен съблазнител. Богданов се усмихва, Ралев — подозрителен, Лачов — развеселен…

— Лъжа!

Иван продължава.

Нищо не е по-убедително от сравнението. Ясните, категорични факти и мътилката от размазания доклад.

Първи факт — тематичният план. Запланирано — изпълнено. Краткосрочните теми — резултат, равен на нула. Дългосрочните — неотчетени.

Втори факт — измамно прехвърляне на вече отчетена в миналите години работа за през настоящата година.

Трети факт — бюджет и резултати. Ако това се случеше в стопанския сектор на държавата, виновниците за разхищение щяха да бъдат най-строго наказани. А тук дори не смятат да се оправдаят. Никой не е помислил за народа, който е дал тия пари, за кооператорите, чиито приведени гърбове научните работници в института са виждали само от прозорците на влаковете, за работниците, които водят бой за секундите…

Лъжа!

Хаджикостов стои величествено неподвижен. Никаква реакция, никакъв израз. Това не се отнася до него. Той е известен учен, човек със заслуги и със съответствуващо на заслугите му положение. Каквото и да стане днес, то ще отшуми. Скандалът, предизвикан от тоя хлапак, ще заглъхне, ще остане траен споменът за неговите заслуги.

О, професоре, не се надявайте този път!

Върху лицето на Неделев цъфтят снизходителни усмивки. Те молят почитаемата публика и отговорните другари да извинят оратора с младостта му. Всички са били млади и знаят поривите на младостта, този характерен екстремизъм, чиято основа е наивността. Би било пресилено човек да обърне сериозно внимание на такива думи, нали?

Митрофанов кипи от възмущение.

— Затова му пазихме мястото две години! — сумти той и се върти на стола си.

Хаджикостова е съвсем бледа. Никак не е лесно да бъдеш млада жена на възрастен професор! Този Иван е просто фамозен! Какво тихо, скромно момче беше! Учтив, внимателен! Какво е станало с него? Какво ще стане с нас? Какво мислят другите до нея?

На Богданов се харесва стройната математическа система на фактите.

— Не е лошо и ние да учим математика! — казва той на Ралев. — Ето ти тебе критика!

Ралев поклаща глава. Тия неща са ставали под носа му. И другарят министър ще го попита — къде е гледал той, началникът? И той не може да му каже, че се е доверил на авторитета и положението на Хаджикостов, че навсякъде се е приказвало за научните му способности, че това не е било нищо друго, а сляпо доверие в един непознат човек…

Иван продължава. Четвърти факт. Действителна стойност на някои трудове и дисертации, пропуски на дисертационните комисии, за съвестта на рецензентите, управлявани „по телефона“. Простата игра — ти на мене, аз на тебе. Инкубация на протежета, чиято единствена способност е отварянето на човките — дай, дай! Пример: Синът на професор Х. е абсолютен некадърник. Знаят го и от гимназията, и от университета. Но бащата се противопоставя на природата, той иска да види сина до себе си. Бащинските чувства се втурват да пробиват път за сина. Залага се и авторитет, и положение, и всичко. Покъртителна бащинска обич. Тя трогва, размеква ония, които трябва да поставят своите подписи. И синът застава до бащата… с титла, с име в държавния бюджет, със самочувствие… Оттук до края на живота си той ще води борба да задържи положението си и в тая борба средствата няма да се подбират…

Пети факт. Систематизиране на методите за печелене на пари. Издателски методи. Някои с пълно съзнание биха издали и „енциклопедия за бълхата“, стига да има хартия и тираж. Съвместителска дейност — подписи в различни ведомства. Лекции, в които десет години се предъвкват едни и същи неща, тъй като преподавателите нямат време да научат нови…

Шесто. Надценяване дейността на групата сътрудници във връзка с така наречения потенциален минимум. От математическия анализ, който Ружицки направи, се доказа, че този потенциален минимум е частен случай и не можем да го приемем за широка теоретична основа, както докладчикът и изказалите се се опитват да натрапят…

— Никой нищо не е доказал! — провиква се пламнал Митрофанов.

— Потенциалният минимум е налице! — обажда се Неделев. — Ние произведохме антикорозионни блокове, които колегата Дойчинов може да види в шкафа — той посочва мострения шкаф до стената, където са наредени блокове.

— Нека Дойчинов представи доказателства, пък тогава да говори! — обажда се синът на другаря Дачевски.

— За вас математическият анализ не е ли доказателство? — подиграва ги Колманов.

— В произволно избраните граници от Ружицки не е доказателството! — вика Митрофанов.

— Моля тишина! — напомня председателствуващият.

— Нещо повече! — продължава Иван. — Искам да разкрия тук пълната безпомощност и безрезултатност на секцията на доктор Неделев, с чиято актуална тематика непрекъснато се спекулира! Моля директорът да съобщи едно сериозно научно съобщение на тази секция за последните години! При това тя отнема повече от две трети от бюджета на института!

— Как си позволявате! — скача Неделев. — Това е скандално!

— Наистина е скандално — отвръща Иван, — че се опитвате да протестирате, вместо да мълчите!

— Другарю председател, отнемете му думата! — вика Митрофанов. — Тук се създава ненаучна обстановка!

— А това е авторът — продължава Иван — на оня доклад, който беше осмян заради наивността на целия метод. Този автор стигна до научен абсурд. И, другари, докладът му се публикува с предговор от професор Хаджикостов като сериозно научно изследване! Представен е за хабилитация.

— Жалко за вашите студенти, доценте! — вика му Колманов.

— Не влизайте в лични пререкания! — казва председателствуващият.

— Дойчинов — подвиква тихо партийният секретар Василев, — по-внимателно!

— А нашият партиен секретар — продължава Иван — е човек без свое мнение! Когато му казах възраженията си по доклада, той се съгласи с мене. Когато приемаха доклада, той изцяло го одобри! Бих искал да чуя тук, пред всички, неговото мнение!

Богданов поглежда усмихнат към Василев, който навежда глава.

— Но той не се изказва по доклада! — вика синът на другаря Дачевски.

— А този гражданин — продължава все така спокоен Иван — пристигна, избран на тайнствен конкурс, на мястото на Ружицки. Бях на защитата на неговата дипломна работа, където по физика той получи двойка! Неговият професор е в залата и може да потвърди!

— Но това не може да продължава повече така! — казва най-после Хаджикостов.

Василев отново се опитва да шушне на Богданов.

— Защо? — възкликва вторият секретар на районния комитет. — Нали и други ще се изкажат!

Василев отива между хората в залата. Говори им нещо.

— От същия институт беше прогонен сътрудникът, чиято работа може да бъде оценена наистина високо — продължава Иван. — Прогонен заради това, че не иска да приеме дилетантските стремежи за титли като научно постижение! Ружицки се противопостави на спекулата с хипотезата за потенциалния минимум! Едновременно разработваше методи на катодната защита!

— И саботираше нашата работа! — казва Неделев. — Всеки може да отрича, но нека създаде нещо!

— Катодната защита е безнадеждна работа! — нахално заявява синът на другаря Дачевски.

— Я мълчи там, пале такова! — извиква му Колманов.

Иван се разгорещява. Болката на Колманов, отчаянието на Бенчев, злобата на Ружицки, бягството на Пеев, примирението…

Причините? Виновните?

— Ние! — казва той. — Всички ние! Наравно, ако не и повече от директора. Ако преди три години, когато забелязах първия случай, бях постъпил така, както правя днес, може би всичко това нямаше да се случи! Години ние мълчим, мълчим! Ето единствения резултат от нашето мълчание!

Мерки! Нищо не е непоправимо. Трябва да си идат всички, които са се компрометирали. Никакви отстъпки, никакви опити за ходатайства от каквато и да е страна, никакви увъртания със спецификата на института. Строго съблюдаване на наредбата за подбора на кадрите, за провеждане на конкурсите, за системата на работа!

„Колко лесно се приказва! — помисля си Иван. — Колко лесно се приказва, а колко трудно се постига!“

Той слиза от трибуната. Вдигат се много ръце. Дава се думата на един от приятелите на Неделев и протеже на директора.

— Тук някой си Дойчинов — започва протежето — си позволи да оскърбява колектива на целия институт и лично другаря директор! Знае ли Иван Дойчинов кой е професор доктор инженер Хаджикостов! А кой е Иван Дойчинов! Как може да се говори така! Дайте сега да махнем директора… това ли искате?

— Няма да е лошо! — обажда се Колманов.

— Говорете по доклада! — провиква се Бенчев.

— Що се отнася до произволното твърдение, че потенциалният минимум е несъстоятелен като теза — продължава протежето, — позволете да запитам този господин тук от какви състоятелни позиции излиза! Ние имаме налице резултатите, колкото и незавършени да са те. И една гола критика не може да ги отхвърля току-така! Къде са ви доказателствата?

* * *

Ружицки се смее сам. Ружицки подскача като дете. Ружицки квичи от радост. Никой никога не го е виждал в такова състояние. Той е измъкнал от ваната един от ония според Хаджикостов неръждаеми блокове, който едва не се е разпаднал в ръцете му… Толкова е била неговата устойчивост в електролитна среда… Но от това следват важни теоретични изводи… и Ружицки бързо ги смята и се смее…

Влиза Марта, запъхтяна, уморена от дългия път и от изкачването до тавана.

Ружицки си я спомня.

— Всичко е тук! — казва й той веднага и посочва катода.

— Но защо не тръгвате! Защо чакате! — казва тя, учудена и радостна.

— Аз не съм работил за тях… обидно ми е да отивам там… разбирате ли… всичко това ме принизява… — опитва се да й обясни той.

— Вие сте подлец! — извиква тя. — Хората се жертвуват за вас, а вие седите тук и се възхищавате на себе си! Егоист! — Тя го улавя за ръката. — Тръгвайте или дяволите ще ви вземат!

— Да… — казва Ружицки, намерил се в небрано лозе. — Но аз…

— Събличайте престилката и тръгвайте!

* * *

На трибуната застава Пеев. Диша тежко.

— Одеве — казва той с мек, приятен глас — един другар искаше да знае моето мнение за доклада! Сега му го казвам — нелепост! Срамна нелепост! Докато слушах, аз се опитвах да си представя според материала на този доклад физиономията на научния работник в нашия институт. Оформи се приблизително следната представа: човек в бяла манта, обикновено с очила, който пристига в осем часа заранта и си отива в определеното време, като чиновник в Инвестиционната банка. Той е капризен като кинозвезда и научната му дейност протича в изнамирането на причини да не работи. Липсва му нещо, не е доставено друго, пренебрегнати са интересите му, настъпила е някаква промяна… Този човек обаче има великолепно самочувствие, което щедро демонстрира. Той непрестанно намира причини, които го убеждават в собствената му стойност! Неговата научна работа се изчерпва с прочитането на някой и друг труд, разговор върху прочетеното, някой и друг дилетантски опит, плюс измиване на епруветките!

Това е, защото години наред държавата дава пари, а ние даваме отчети!

Питам — кой от нас не е спал една седмица заради неуспехите си? Кой от нас е оставал тук до полунощ? Кой от нас е зарязвал всичките си материални интереси заради работата! Кой от нас е похарчил собствените си пари за работата! Кой от нас е заболял от преумора?

Трябваше да дойде едно момче, за да ни каже, че сме лъжци! Според мене това определение не е пълно! Срамувам се да кажа какво сме!

Беззвучие. Сведени очи. Атмосфера, която гнети.

После професорът изчерпателно се спира на положителните и отрицателните страни на хипотезата за потенциалния минимум. Той намира, че тя е много ограничена и не бива да се приема за изходна позиция в бъдещата работа.

Веднага след него взема думата, за да отговори, директорът.

— Не мога да приема възраженията на професор Пеев по теорията за потенциалния минимум! Що се отнася до твърдението на физика Ружицки, че потенциалният минимум не може да се реализира в определена електролитна среда, то е също така произволно и недоказуемо…

— Все пак този Ружицки е имал някакво становище? — пита Богданов седналия до него партиен секретар.

— Да, той поддържаше това.

— Значи той е работил, а вие твърдяхте, че е безделничил!

Василев трябва да преглътне и това.

— Струва ми се — продължава Хаджикостов, — че никак не е етично да се говори без сериозни основания и без доказателства!

— Доказателствата са тук, професоре! — чува се остър, хриплив глас.

Всички се обръщат. В залата е влязъл Ружицки.

— Вашият потенциален минимум излезе по-голям от максимума! — Ружицки минава напред.

— Нямате думата! — казва председателствуващият.

— Не сте член на нашия колектив и никой не ви е канил тук! — Неделев не сдържа вече нервите се.

— Влязох, защото споменавахте моето име! — Ружицки продължава да върви към трибуната.

— Нямате думата! — казва председателствуващият.

— Нали искате доказателства! Ще ги получите! — вика Иван.

— Моля, тишина! — опитва се да въдвори ред председателствуващият.

— Защо не му дадете думата? — намесва се Богданов.

Василев отива при председателствуващия.

Но Ружицки не ги чака. Отива до шкафа, изважда мострения антикорозионен блок, изважда и снетия от ваната. Вдига ръце.

— Ето резултата от проверката в електролитна среда! — той поставя блоковете пред Хаджикостов — единият лъскав, нов, другият — прояден от ръждата.

— Ето ви и всички данни! Можете сами да проверите! — казва той и сред общото смайване излиза, като оставя върху масата бележника си с изчисленията.

— Тези данни ще се проучат — казва с отмалял глас Хаджикостов. — Но каквото и да излезе, нашата теория не може да бъде лесно отречена с един-единствен експеримент. Зад нея стои дейността на немалко авторитети, които имат решителната дума…

— Това не се знае, професоре! — провиква се Колманов. — Нещо напоследък авторитетите все грешат!

— А сега — продължава директорът — искам да обърна внимание върху недопустимите изказвания за състоянието на институтската работа…

— Ружицки! — вика в коридора Иван и се спуща към него.

Двамата се прегръщат.

Марта е безкрайно щастлива. По пътя тя подскача, хлъзга се по поледицата и непрекъснато говори на Иван.

— Колко хубаво беше! И всички в тебе гледаха! А онези…

И после, у дома, тя идва при него и му казва:

— Искам винаги да бъдеш такъв! — обвива с две ръце врата му. — Никога да не се промениш! И сам да създадеш някаква голяма теория! — тя го целува. — Всички да се смаят! Цялата наука да тръгне по нов път! Движенията й съвсем го замайват. Той отвръща на милувките й. Тя продължава да му шепне някакви думи. Иван отново вижда дълбочината на очите й, огньовете, които се разгарят в тях, чувствува тяхната топлина и топлината на всичко нейно. После я вдига на ръце и я отнася там, откъдето се започва или се свършва.

* * *

И пак са на гарата. Тримата. Марта, Сашо и Иван се настаняват в купето. Иван слиза на перона и подава ръка на професор Пеев:

— Бъди здрав и пиши! — казва Пеев. — А ние тук ще държим!

— Всичко ще се оправи! — казва Бенчев.

— Вие ме утешавате! — смее се Иван. — Какво съм загубил! Служби много.

Два дни след събранието Иван получи заповед за дисциплинарно уволнение по всички параграфи на Кодекса. Това беше отмъщението на хаджикостовци. Изхвърляха го без всякакво предупреждение от института. И мотивите им бяха доста солидни. Когато искат да те уволнят, винаги могат да намерят солидни мотиви. Всички съветваха Иван да заведе дело, но Иван прати само едно писмо чрез Богданов до Централния комитет на партията. И за да не губи време, прие поканата на капитана да отиде в завода. Не може да се каже дали Сашо или Марта се зарадваха повече на това решение.

Ружицки също е дошъл на гарата, стои малко встрани, сякаш не може да проумее какво става. Единствен отсъствува Колманов.

— Сигма — казва Ружицки загрижено, — колко лева ти дължа?

— Ако дадеш няколко хилядарки, няма да е зле!

— Имам да взимам триста лева… от основната вноска във взаимоспомагателната каса — казва Ружицки. Утре ще ги поискам…

— Вземи и моите! — досеща се Иван.

— Но без пълномощно няма да може! — казва Ружицки.

Влакът изсвирва.

— Ще ти го пратя! Още утре! Довиждане! — Иван се качва на влака.

Ненадейно пред Ружицки изниква Марта.

— Благодаря ви — казва му тя. — Вие сте неръждаем! — стиска ръцете му и скача върху стъпалата на задвижените вагони.

Вагоните се изнизват пред тримата замислени изпращачи. Още не минал последният вагон и на перона се втурва Колманов:

— Спрете влака! — извиква той. Заповедта за уволнение отменена! И за Иван, и за тебе! — казва той на Ружицки. — Назначена е комисия за обследване на института! Да му бием телеграма да слезе на първата гара!

— Остави! — казва Пеев. — Нека малко си почине.