Оливия Голдсмит
Лошо момче (7)

7

Джон имаше проблем. Казваше на Трейси всичко или почти всичко, което беше хубаво. Но да изглеждаш като идиот и като тъпак, и като жалко извинение за мъж не беше толкова хубаво. Нуждаеше се от съчувствието и съвета й, но се боеше от съжалението й. Затова обикновено се шегуваше с болката си. Сега Джон вдигна ръце и хвана главата си.

— Непобедимият световен шампион с най-лошия личен живот в Америка…

— Е, след Деня на майката, ще бъде…

— Не. Катастрофите бяха преди Деня на майката.

Трейси повдигна вежди и присви очи в пресилен знак, че си е спомнила. Наистина беше сладка, когато го правеше.

— О, господи! Толкова съжалявам! Забравих! От огледа нищо не е излязло? — Тя въздъхна. — Ами голямата среща?

Моли се върна с още кафе и наля на Трейси, после поклати глава и се отдалечи. Трейси се наведе през масата и сниши глас.

— Какво стана? Какво се обърка на огледа? — На лицето й се появи ужасено изражение. — Не си облякъл онова карирано сако, нали?

— Не — увери я Джон. — Бях със синия блейзер.

Трейси, с пълна с кафе уста, едва не го изплю.

— Облякъл си блейзер на оглед?

— Ами, аз…

— Никога недей да се контиш за оглед. Целият номер е да изглеждаш небрежен. — Тя въздъхна с недоволство от него, не за пръв път. — Е… какво стана?

— Ами, влязох в бара; тя ми махна. Беше привлекателна, слаба и червенокоса. Приближих се и й подадох цветята…

— Занесъл си цветя? — извика Трейси, размахала отчаяно ръце. — Господи, това вони на отчаяние.

— Може би затова продължи единайсет минути. Едва започнахме да разговаряме, когато тя каза, че е оставила дрехи в сушилнята и не иска да се измачкат.

— Ново двайсет в тъпите извинения — заяви Трейси. И двамата млъкнаха за няколко минути, за да се разсее ужасът. После, както винаги, Трейси се разведри. Джон беше сигурен, че оптимизмът й е генетично заложен. — О, голяма работа. Освен това, сигурна съм, че не е била естествено червенокоса. Завесите никога не са в тон с килима. — Джон успя да се ухили и тя се засмя на свой ред. — Разказвай за събота вечер. Срещата с жената, с която работиш. Онази, за която копнееш със страстта на хиляда момчета в пубертета. Как й беше името?

— Сам. Саманта — напомни й Джон. За момент се запита защо той винаги познаваше всичките й приятели и гаджета по малко, бащино име и прякор, докато тя… Въздъхна. — Всъщност, беше още по-лошо — призна той.

— Как би могло да е по-лошо от единайсет минутен оглед?

— Ами, първо, трябваше да се срещнем навън. Второ, валеше. И трето, тя изобщо не дойде.

Долната устна на Трейси увисна в искрена изненада. После тя я преувеличи, за прикритие.

— Съвсем ли ти върза тенекия? Да не би просто да е закъсняла? Искам да кажа, ти достатъчно дълго ли чака?

— Два часа.

— О, Джон! Два часа си стоял под дъжда?

— Да. Не ми беше толкова неприятно, колкото факта, че утре трябва да я видя в службата.

— Ужас! — Трейси трепна, предстоящото му унижение се изписа на лицето й, после се опита да се съвземе. — Поне ми кажи, че ти се е обадила и ти е оставила съобщение с правдоподобна лъжа — помоли го тя.

— Нищо подобно. Никакво съобщение нито у дома, нито в работата, нито дори имейл. А аз й оставих съобщения и на трите места.

Трейси направи физиономия. Той се изчерви, отново сконфузен.

— Иска ми се да не го беше правил — заяви тя.

Джон започна да се оправдава:

— Ами какво трябваше да направя?

Трейси присви очи.

— Сещам се за изречението на Дороти Паркър: „Да мълчиш, обясни той“.

— Но как иначе щеше да разбере, че я чакам?

— Защо й е трябвало? Нима вече не си бил достатъчно унизен?

Сега я беше вбесил. Джон съзря нещо в лицето й, което твърде много приличаше на съжаление.

— Ами, какво друго можех да направя?

Преди да успее да му отговори, Моли се върна на тяхната маса, очевидно привлечена от подслушани откъси от разговора.

— Да си намериш момичета, които искат да излизат с теб? По-възрастна жена, може би — предложи тя с приковани към него очи. Трейси дори не я погледна, но Джон успя да се усмихне. — О, сигурно идеята е тъпа. Но аз не съм била в колеж. — Вдигна празните им чинии и се върна в кухнята.

Трейси въздъхна.

— Добре, Джон, ти печелиш. Твоите почивни дни са били по-лоши. Мисля, че това прави осемдесет и три седмици поред. Нов световен рекорд. — Надраска нещо на самозалепваща се бележка, която измъкна от чантата си и я прикрепи към ризата му. Нарисувана синя панделка.

— Страхотно. Победител на Смотаняците.

Трейси се замисли за миг.

— Знаеш ли, вината не е изцяло твоя. Жените са склонни да гравитират към… неприятностите. Към мъже, които са… предизвикателство. Знаеш ли, в петък пристигна приятелката ми Лора…

— Лора? Най-после дойде? Най-сетне ще мога да се запозная с Лора? — Джон от години слушаше за нея.

— Разбира се, но въпросът е, че ще остане при мен, защото е скъсала с Питър. Луда е по него, но го нарича КФО…

— И какво значи това?

— Копеле с фобия от обвързване. Струва ми се, че жените предпочитат копелетата, докато не им писне от тях.

— Не е честно; толкова се старая.

— Да си копеле?

— Не. Да не съм…

— Знам. Пошегувах се. Но виж, може би това е номерът: стараеш се твърде много и си… прекалено добър.

— Как е възможно човек да е прекалено добър?

— Джон, ти вече си прекалено добър. Твърде съобразителен си. Искам да кажа, погледни фактите. Днес посети майка си и всичките си гадни мащехи. Прекалено добър си.

— Това е нелепо — заяви той.

— Знам, че ти звучи безсмислено — съгласи се Трейси. — Дори на нас ни звучи безсмислено. И не мисля, че обичаме да страдаме. Но знам, че мразим да ни отегчават. Вземи за пример Фил. Той ме очарова. Прави живота ми толкова интересен.

— Той е китарист, за бога — възкликна Джон, напълно отчаян. — Тъп като галош. И самовлюбен. И егоист. На това ли му викаш интересно? — попита той, после осъзна, че вероятно е стигнал твърде далеч и я е засегнал.

Трейси само се усмихна.

— Да нямаш нещо против мъжете, които свирят на четириструнни инструменти или нещо подобно?

Джон се успокои.

— Не против всички. Само срещу него. Той не те заслужава.

— Но е толкова готин! Ами сексът! — Тя пламна.

Джон отклони очи. Това му беше наказанието, че се увлече толкова. Имаше някои неща, които не искаше да знае. Въздъхна.

— Бих дал всичко, за да мога да свалям мацки като мъжете тип Фил. Само да можех да се науча да съм безчувствен. Или да се преструвам на егоист… — Замълча. — Хей, Трейси, хрумна ми една идея.

— На теб винаги ти хрумват разни идеи — подхвърли тя и се надигна. — Затова си Междугалактическия Алхимик на Космическото Развитие и Нови Идеи в Световен Мащаб или какъвто си там в страната на „Майкро“.

— Не. Не такава идея — отвърна Джон и стана, за да я последва. Трейси не биваше да си тръгва все още. — Имам предвид идея за живота ми.

— Браво. Може ли да я обсъдим другата седмица? Трябва да отида до супермаркета.

— За какво? За чорапогащник ли? — От години не беше влизала в супермаркет.

— Не. За сода за хляб. И за брашно.

— Да не си се заела с някакъв научен проект? Или е нещо за косата ти?

— За сладкиш е — отвърна Трейси, като се опита да изобрази достойнство, което не й се отдаваше съвсем с него.

— Откога правиш сладкиши? И защо трябва да ги правиш посред нощ? — Джон я познаваше достатъчно добре, за да знае, че Трейси смяташе черното нещо в кухнята с вратата отпред за място, където човек съхранява част от обувките си. И се надяваше от все сърце, че приятелката му не пече и кифли във фурната. — Да не би да е някакъв номер, за да накараш Фил да се тръшне и да се престори на умрял? Защото твоят сладкиш ще го убие… което не е чак толкова лоша идея.

— Няма да удостоя нищо от това с отговор — заяви Трейси и се изправи.

Джон също стана. Не искаше да показва колко отчаяно се нуждаеше от компания. Освен това беше заинтригуван от тайнственото домакинстване на Трейси. Тогава се сети.

— Приятелката ти, приятелката ти Лора от Сан Антонио. Нали Лора е добра готвачка?

— И какво? — възкликна Трейси, като облече сакото си. — Това не означава, че не умея да върша някои неща.

— Умееш да правиш много неща — съгласи се Джон. — Пишеш хубаво, добра приятелка си и умееш да се обличаш. Невероятна си в избирането на подаръци за майки. Но сладкишите…

Трейси му хвърли един поглед.

— Лора е от Сакраменто — поправи го тя, което беше нейният начин да признае правотата му.

Джон се усмихна.

— Ще ти помогна в пазаруването — предложи той.

— Какво? Не трябва ли да работиш или да спиш? Постоянно трябва да правиш или едното, или другото. Освен това, ще бъде най-досадното нещо в света.

— Не и за мъж, който е предложил да сгъне прането и са го отхвърлили — изтъкна той. — Мога да бутам количката вместо теб.

— Щом искаш. — Трейси сви рамене и се измъкна от сепарето, докато Джон прерови джобовете си и забързано хвърли двайсет долара на масата. Без да се обърне, Трейси подметна: — Пак прекаляваш с бакшиша. Виждаш ли, проблемът ти е, че си прекалено добър. — Тя поклати глава, докато се промъкваше край изоставените маси. — Жените не искат добри мъже.

Вълнението на Джон нарастваше. Точно така. Защо не се бе сетил по-рано? Беше съвършена концепция, която го бе осенила завършена от начало до край, като проекта „Пърсифал“. Трябваше да накара Трейси да разбере, да се съгласи и да превърне видението му в действителност. Но него го биваше в тази работа.

— Ще се видим следващата седмица — извика той на Моли, после настигна Трейси на излизане през вратата.

 

 

— Е, каква е идеята ти? — попита тя, като изтегли една количка от редицата. — Ако планираш поредния фалшив, виртуален календар с Момичета от Силиконовата гора, мен не ме брой.

— Стига, Трейси. Говоря сериозно. Трябва да се променя, преди да съм минал на „Виагра“.

— О, не драматизирай излишно — възкликна тя, когато стигнаха до щандовете за канцеларски материали и здравословни продукти. Огледа го с периферното си зрение, докато минаваха покрай млечните продукти. — Срокът ти на годност още не е изтекъл. Ще вървиш поне още две-три години.

— Не драматизирам. Реалист съм. — Джон пое дълбоко дъх. Нуждаеше се от сътрудничеството й. — Искам да ме научиш да бъда лошо момче — каза накрая.

Трейси се готвеше да подмине продуктите за коса, когато спря и се обърна, за да го погледне право в очите.

— Моля?

Джон почувства как сърцето му заблъска в гръдния кош. Преглътна.

— Искам да ме обучиш да бъда от мъжете, по които си падат момичетата. Знаеш, типа мъже, с които винаги ходиш. Като Фил. Преди него Джими. А помниш ли Роджър? Скин-попъра. Той наистина беше лош. А ти беше луда по него.

— Ти си луд — заяви Трейси и забута напред количката, като го остави зад себе си. Грабна едно шише „Пърт“ шампоан, който никога не би избрала, ако не бе развълнувана — и Джон бързо я настигна в почти изоставения раздел за сладкарски продукти.

— Моля те, Трейси. Наистина говоря сериозно. — Трябваше едновременно да я успокои и да създаде атмосфера на ентусиазъм. Напомни си, че знаеше как да изгражда съвместни проекти.

— Не бъди смешен. Защо ти е да си негодник? Освен това е невъзможно. Никога не би могъл да се държиш като…

— Напротив, бих могъл. Ще мога, ако ти ме научиш. — Преодолей възраженията, каза си Джон. После изтъкни таланта й. — Помниш ли какъв добър ученик бях в училище? Хайде, Трейси. Приеми го като предизвикателство, начин да използваш всички сведения, които си натрупала от татуираните си гаджета. — Забеляза признак на интерес. Сега, породи желателно противопоставяне. — В противен случай — подхвърли той, колкото можеше по-небрежно, — Моли е права.

При споменаването на името на сервитьорката Трейси отново се закова на място и се обърна с лице към него.

— За какво е права? — рязко попита тя. После се извърна, за да разгледа брашното.

— Маниакална повторяемост — обясни Джон с разтуптяно сърце. Беше я хванал на въдицата. — Просто през последните седем години повтаряш себе си без никакъв смисъл. Губиш си времето. Но ако се превърнеш в алхимик…

Трейси клекна, за да прочете етикета на един от долните пакети брашно.

— Кой би помислил, че има толкова много различни видове брашно? — попита тя, най-обикновена техника за разсейване, която Джон щеше да изчака тактично. — Как мислиш, дали иска пресято бяло или пресято обикновено или непресято обикновено или непресято бяло?

Той си спомни бисквитите на Барбара отпреди петнайсет часа и взе пресятото бяло.

— Този вид — каза и й подаде пакета. Трейси се изправи и пое брашното. — Е, какво ще кажеш? Ще ме научиш ли?

Тя сви рамене, постави брашното в количката и пое нататък.

— Така е — призна накрая. — Може би мога да напиша доста хубава статия и да си направя прическа в дъждовен сиатълски ден, без да ходя на фризьор. Но не умея да пека сладкиши и никой не може да те научи да бъдеш лош. Не можеш да бъдеш лош, така че разговорът не може да бъде сериозен. — Обърна се.

Изведнъж Джон се почувства отчаян. Представи си как ще види Саманта в службата на другата сутрин и едва го понесе. Освен това, Трейси бе права: допусна голяма грешка, като й се обади. Какво го правеше толкова непоносимо глупав на моменти?

Но въпреки отказа си, Трейси можеше да му помогне, само да пожелаеше. Тя държеше ключа, но не искаше да му го даде. Какво приятелство беше това? Каза си, че трябва да прибегне към силно заключение. Бе успявал да получи одобрение на проекти за милиони долари. Можеше да се справи с това. Джон я улови за ръката, завъртя я към себе си и я погледна право в очите.

— През целия си живот не съм бил по-сериозен. А ти си единственият човек, който може да ми помогне. Познаваш всичките ми малки отвратителни навици и си доктор на науките за Лоши момчета. В колежа завърши специалност „Лоши момчета“ и написа дисертация по темата в „Сиатъл Таймс“.

— Е, ще бъде предизвикателство, признавам — заяви Трейси и му се усмихна. С обич. Да! — извика вътрешно Джон, макар да не показа победата си. Трейси повдигна вежди, а заедно с тях и последното си възражение. — Но защо някой алхимик би поискал да превърне златото в олово? — попита и сърдечно пое ръката му.

— Защото златото наистина се нуждаело от промяна — отвърна Джон. — Ами ако златото е умолявало алхимика? — Моментално разбра, че е стигнал твърде далеч.

Тя пусна ръката му.

— Не мисля така, Джон. Обичам те точно такъв, какъвто си — увери го Трейси и прозвуча съвсем като майка му.

— Да, но си единствената — напомни й той, но вече бе късно.

Трейси сви рамене и отново пое напред.

— Не бих могла да го направя. Хей, сода за хляб ли казах или бакпулвер? — попита тя, вторачена в дузини от двете, подредени прилежно на рафта.

— Каза сода — напомни Джон. — И можеш да ме преобразиш, ако поискаш.

Трейси замълча. Джон се надяваше, че обмисля проекта, но след минута тя поклати глава.

— Мисля, че трябва да взема сода за хляб. Но може би беше бакпулвер.

Джон въздъхна.

— Каква е разликата? — подхвърли обезсърчен.

— Използват се за различни неща.

— Аха. И какви са тези неща? — сряза я той. Беше й ядосан и нямаше да я остави да й се размине. — И по какво се различават?

— Бакпулверът кара сладкишите да бухват.

— И аз умея да чета етикетите, Трейси — увери я Джон.

— Ами содата за хляб?

— Ами, можеш да си измиеш зъбите с нея и се слага в хладилника, за да се обезмириси.

— И приятелката ти от Санта Барбара си е забравила пастата за зъби или е била съкрушена от миризмата на хладилника ти?

Трейси го изгледа, после сви рамене и хвърли и от двата пакета в количката. Насочи се към предната част на магазина и закрачи натам. Джон я последва. Нямаше да се откаже от тази игра на остроумие. Не беше забравил къде се озоваваше човек в „Майкро/Кон“ без постоянство. Може би чувството за хумор щеше да свърши работа. Клекна, хвана се за дръжката на количката и започна да проси, както малките деца молят майките си за разни неща в магазините.

— Моля те! Много те моля! Моля те! Хайде. Всичко ще направя, обещавам.

Трейси се огледа, очевидно притеснена.

— Стани! — изсъска тя. Той знаеше, че приятелката му ненавижда сцени на публично място и разчиташе на това. — Джон, имаш страхотен апартамент, невероятна работа и ще бъдеш богат — щом осребриш дяловете си в „Майкро“. — Трейси се опита да не обръща внимание на старицата с кошница през ръката и на високия млад мъж с количка, пълна с бира. — Стани — повтори тя. — Имаше много момичета, които те харесваха.

Джон не стана.

— Но не по този начин — изхленчи той. — Никога по този начин. Жените ме искат за приятел, за наставник или за брат. — Постара се да не допуска горчивина в гласа си. Горчивината не продава продукти. Освен това, Трейси беше едно от тези момичета, първа сред тях, но той не искаше да го казва.

— Престани. Стани — отново го помоли тя. — Хората гледат. — Всъщност онези двамата бяха отминали и сега имаше само един служител, който не гледаше, тъй като беше твърде зает да лепи етикети с цени направо върху грейпфрутите. Трейси го остави. Добре. Щеше да използва притеснението й срещу нея. Можеше да го обърне в своя полза. Трейси избута количката до опашката за касата в предната част на магазина. Чудесно. Наоколо имаше много хора. Джон й помогна да подреди покупките върху поточната лента. Все още на колене, той изплака високо:

— Искам интересни момичета. Готини момичета. Но те всичките искат лоши момчета.

— Стани — изсъска Трейси. — Преувеличаваш. — За жалост беше твърде късно, за да се струпа тълпа. Налагаше се да използва най-силния си коз: вродената й честност.

— Престани, Трейси. Знаеш, че е вярно.

— Ами…

Касиерката най-после се вторачи в тях двамата. После вдигна рамене и сумира покупките. Трейси бръкна в чантата си за пари. Джон въздъхна, изправи се и погледна безцелно редиците вестници и женски списания. Моленето бе тежка работа. Тогава забеляза списание „Джи Кей“. На корицата беше някакъв млад киноартист, който наскоро бе зарязал приятелката си, публично, по телевизията, точно преди Оскарите. Джон пак се обърна към Трейси и посочи списанието.

— Искам да изглеждам като един от тях — каза той.

— Въпросът не е само във външния вид — отвърна Трейси и взе торбата. — Ти изглеждаш добре… като свястно момче.

Джон взе торбата от ръцете й и двамата тръгнаха към изхода.

— Точно така. А този тип не изглежда свестен. Изглежда готин. Той не е извеждал мащехите си в Деня на майката. — Обърна се назад, за да посочи мъжа на корицата. — Какво прави той? Ти знаеш.

Трейси погледна списанието и сви рамене.

— Просто каза на новата си приятелка, че иска да се вижда и с други хора — отвърна тя и излезе през изхода.

Джон я последва.

— Това бих могъл да го направя! Ако имах приятелка. И ако ти се съгласиш да ми помогнеш — примоли се той. — Приеми го като дисертацията ти. — Изтича обратно вътре, грабна списанието като отправна точка, хвърли една петдоларова банкнота на гишето и хукна след Трейси. — Ти си специалист — продължи той. — Само ти можеш да дистилираш цялото отвратително поведение, което намираш за толкова възхитително, и да ме инжектираш с него.

Трейси беше до вратата на колата си и се опитваше да отключи. Пое торбата от Джон, отвори вратата и седна вътре.

— Забрави за това, чу ли? — отвърна тя. — Просто си прекалил с дозата на обичайната си неделна самоомраза. Утре ще бъдеш по-добре.

— Да. Когато видя Саманта — мрачно се съгласи той. — Тогава наистина ще се почувствам добре.

— О, Джон, просто се качвай на колелото и се прибирай у дома — нареди му Трейси, затова той я послуша.