Оливия Голдсмит
Лошо момче (12)

12

Първото място, където Трейси завлече Джон на пазар, беше магазинът за дрехи втора употреба „При Роуз“. Той огледа странните продавачи и щендерите, отрупани с още по-странни дрехи.

— Трейси, това са носени неща — прошепна Джон.

Тя нямаше време за обяснение.

— Не, не са. От класа са — отвърна приятелката му и се втурна да рови в първия ред. Можеше да му вземе нови ризи, пуловери или дори джинси, но за да замени това невъзможно фирмено яке „Майкро“, й трябваше нещо, което да не изглежда като току-що излязло от „Гап“. Според нея тънкостта на наистина интересно облечения мъж беше да не е твърде различен от всички останали, освен с един-единствен елемент: фантастично сако или страхотни ботуши. И трябваше да е нещо, което не можеше да се поръча по каталог или да се купи в бутик — това не бе признак на оригиналност и стил. Сако на „Прада“ струваше луди пари, но всеки задник с платинена кредитна карта можеше да си купи такова. Трейси търсеше нещо уникално, нещо, което щеше да запленява.

Може би затова бе толкова трудно да открие нещо носено, неповторимо и подходящо. В известен смисъл това пак щеше да бъде един вид билборд, но вместо да рекламира Бил Гейтс, „Бен&Джери’с“ или „Майкро/Кон“, човек рекламираше себе си — вътрешния си аз: „Ето такъв мъж съм аз. Мъж, който си купи това сако от черна напа преди двайсет години и го носи, докато не стана гладко и тънко като бебешка кожа. И го обожавам“. Погледна преценяващо Джон с притворени очи.

После се върна към редицата. И така, кое сако ще казва на хората какъв е Джон — или, по-скоро, какъв иска да бъде? Трейси продължи да кара закачалките да пищят, докато ги прехвърляше поред, през якета за боулинг, полиестерни спортни сака и връхни дрехи за свободното време. Нищо. Нищо. Изведнъж спря. Може би. Дълъг черен редингот с тесни ревери. Каза на Джон да го вземе. Тогава забеляза ужасеното му изражение.

— Това? — попита той с глас, който почти се доближаваше до скърцането на закачалките. — Искаш да го пробвам?

— Все е някакво начало — мрачно заяви Трейси и продължи да вилнее сред щендера. Един мъж напред също търсеше и изглежда знаеше какво върши. Беше добре облечен, готин и вероятно богат. Щеше да обере всички хубави неща.

Изнерви се и започна да бърза, като едва не пропусна една скъпоценност: тясна черна кожена риза, обърната отвътре навън. Погледна я, после огледа Джон, който стърчеше безполезен до нея. Наблюдаваше я така, сякаш току-що се бе подмокрила или нещо подобно.

Трейси продължи да търси и да търси. Накрая, въпреки мъжа пред тях и липсата на свестен материал по щендерите, беше натрупала малка купчина възможности, които Джон държеше така, сякаш се боеше да не бъде нападнат от паразити. Дори бе открила чифт хубави панталони от дневен костюм, които може би вършеха работа. Отведе приятеля си до ъгъла, където бяха струпани пробните, и посочи една.

— Влизай — нареди тя. — Пробвай ги.

Джон остана като закован.

— От умрели хора ли идват? — успя да попита.

— Кой знае? — сряза го тя. — Просто ги облечи. Най-напред панталона и дългите сака.

— Знаеш ли, че чумата е била причинявана от бълхите в дрехите на хората? — обади се той.

Не му обърна внимание и го набута в пробната.

— Облечи ги — настоя Трейси. Зачака. И продължи да чака. — Защо се бавиш толкова? — извика му накрая.

Вратата на пробната се отвори бавно. Джон излезе навън, облечен в тоалет, който много приличаше на онзи, в който Линкълн е бил застрелян. Черният редингот му стигаше до коленете, а дългият раиран панталон — хм, никога нямаше да стане рок музикант. Трейси го снима, после насочи палеца си надолу.

— Слава богу — измърмори Джон с видимо облекчение и изчезна обратно в пробната.

След няколко минути вратата се отвори отново. Този път Джон беше в ластично трико „Остин Пауърс“ и риза с пух на ръкавите. Това ли беше избрала? Трейси бе ужасена. Джон приличаше на обратен клоун-космонавт.

— Това не е за теб — заяви тя. — Къде го намери?

— Беше тук на закачалката — отвърна Джон и сви рамене.

Трейси надникна в пробната. Имаше още оранжев гащеризон и прозрачна пола до коляното.

— И това ли щеше да пробваш? — възкликна тя и чу същия глас, който бе използвала мащехата й, когато я попита дали ще скочи от покрива, ако приятелките й от квартала го направят. Господи, в пазаруването имаше нещо, което изваждаше на показ най-лошите й страни.

Махна излишните дрехи от пробната и посочи онези, които беше избрала.

— Само тези — обясни Трейси. — Останалите боклуци сигурно ги е зарязал някой циркаджия. — Той не правеше ли разлика? Ако не правеше, значи наистина беше безнадежден случай.

Джон облече още две неща и получи чифт насочени надолу палци. Приятелят й свиваше рамене всеки път и в замяна я даряваше с признателен поглед. Накрая се върна в пробната. Цялата операция започваше да прилича на загуба на време, докато не се отвори вратата и Джон излезе в чифт износени джинси и меката черна кожена риза. Сега Трейси се разсъни.

Не беше идеално, но се насочваха в правилната посока. Обиколи Джон преценяващо. Добави лодена. Да! Вече наистина изглеждаше интересно. Може би дори добре. Трейси нададе любимия си приветствен вик от гимназията, но спря по средата. Сега едно от онези спортни сака, онова в края на редицата. Изтича и се върна с оръфано, но стилно спортно сако от туид, с което го накара да замени лодена. Огледа живия си научен проект. Невероятно. Наистина изглеждаше готин.

 

 

Когато се озоваха в магазина за обувки, Джон най-сетне успя да седне. Стовари се в стола така, сякаш го бяха блъснали. Никога не се беше чувствал толкова изморен. Откъде да знае, че пазаруването може да е изтощително като олимпийски декатлон? Нищо чудно, че младите жени бяха толкова изпостарели. Дори Трейси — която веднъж спечели титлата Госпожица Млада Купувачка в Инсино, — бе капнала от обикалянето по магазините. Джон, който нямаше нейния боен опит, сигурно беше труп, помисли си тя. Но в нейния списък имаше още един артикул, който не беше зачеркнат, а Трейси се отличаваше със своята изчерпателност.

А кой да подозира, че тя е такава маниачка на пазаруването? Беше безмилостна. В очите й проблясваше някаква първична страст, докато налиташе на неща, които на Джон му изглеждаха като непотребни и досадни вещи. Обикаляха от часове и днес бе похарчил за дрехи повече, отколкото през последните две десетилетия.

Сега приятелката му вдигна някакви обувки, за да получи одобрението му. Бяха велурени и ужасни. Лицето му се изкриви в отвратена физиономия. Трейси посочи друг чифт. Е, не бяха лоши, ако човек харесва стила сводник. Джон се надигна и се опита да прояви някакъв интерес. Трейси му подаде лявата обувка. Той я пое предпазливо.

— Не е лоша — призна Джон, като се опита да наподоби някакъв ентусиазъм. После я обърна и видя цената на ходилото. Едва не припадна. С тези пари десет години можеше да издържа някое молдовско семейство.

— Толкова струват хубавите обувки — заяви му Трейси, сякаш умееше да чете мислите му. Знаеше, че трябва да се държи прилично, ако иска помощта й. Направи както му беше казано и пробва обувките. Трейси подаде кредитната му карта и принуди Джон да ги купи. На касата собственикът се усмихна. Зад главата му имаше табелка, изписана с римски шрифт, която гласеше: „ПОДМЕТКИТЕ СА ДУШАТА НА ТЯЛОТО“^[1]. Трейси посочи надписа, кимна на Джон и го сбута с лакът, сякаш за да каже „Виждаш ли?“. Той отпусна рамене с примирение и напъха краката си в „Обувките“.

Трейси застана до Джон пред магазина. Беше с хубавите обувки, както и с невероятното сако, което беше открила, но бе започнал да проявява признаци на умора. Горкото момче. Само още няколко спирки.

— Страхотно се справяш — каза тя и го улови за ръката, като го поведе към магазина за козметика на отсрещния тротоар. Докато минаваха покрай една млада жена на пешеходната пътека, тя се обърна да огледа Джон. Да! Макар Трейси да забеляза, че Джон дори не осъзна, че момичето му обърна внимание. Какво не беше наред с радара му? Може би от толкова отдавна не го е използвал, че се е развалил завинаги, помисли си тя.

Сбута го.

— Заглеждат те — прошепна Трейси.

Като идиот, той започна да си криви врата във всички посоки. Накрая видя момичето. Отвърна на погледа й и тогава, за ужас на Трейси, се завъртя бавно, за да се изфука.

— Да не си луд? — изсъска Трейси, сграбчи го за ръката и го дръпна вътре в магазина. — Не знаеш ли как да се държиш? — попита, строга като майка, която се кара на деветгодишно дете. — Никога не им показвай, че и ти ги оглеждаш.

— Но тогава как ще разберат, че проявявам интерес?

— Не трябва да проявяваш интерес към тях. Те трябва да проявяват интерес към теб.

— Но как тогава ще се запознаем? — възкликна Джон.

Въпросът беше разумен, но Трейси някак не си представяше тази част. Бе помислила за обновяването му, за всичко преди и след, но не и да го види как се отдалечава с момичето от пешеходната пътека. Ала, разбира се, това беше целта.

— Ще го обсъдим по-късно — заяви тя и го поведе към щанда за мъжка парфюмерия. Група отегчени продавачки се опитаха да ги нападнат, но Трейси подмина всички, освен една — най-възрастната, с най-майчинския вид. Продавачката се зае да пръска трийсет различни ухания върху различни места от тялото му: на китката, над китката, под лакътя, над лакътя и на шията. Трейси наблюдаваше как Джон се дърпа при всяко пръсване и й хрумна, че откакто се запознаха в колежа, винаги е бил смотан, но някак симпатичен. Сега забеляза, че може би е надраснал смотаняшкия период. Кога се бе случило това? Дали сега, с няколко хубави дрехи, или по-рано, а тя бе пропуснала.

— Какво мислите? — постоянно питаше продавачката, съвсем не по майчински.

Всъщност, струпваше се малка тълпа продавачки. Трейси погледна Джон. Щом бе свалила грозната опаковка на смотаняк, той бе някак сладък и имаше нещо толкова мило в начина, по който приемаше продавачката и съветите й сериозно, че привличаше останалите. Беше твърде неопитен, за да знае, че модата в парфюмите се сменя по-бързо от всичко останало и че продавачките биха уверявали клиентка четиринайсети размер, че „наистина изглежда страхотно“ в пола десети размер. Както казваше гадната, но отракана мащеха на Трейси: „За тях лъжата е естествена като дишането“. Групичката им вече съдържаше и две по-млади жени, едната руса, другата кошмарно фалшиво червенокоса, които започнаха да флиртуват и да пърхат с мигли насреща му.

— Мисля, че е мъж, тип Арамис — издекламира русата.

— Как изглежда мъжът, тип Арамис? — поинтересува се Джон.

— Красив. Важен. И неженен. — Блондинката погледна Трейси. — Тя сестра ли ви е?

— Не. Майка съм му — отвърна заядливо Трейси, после стрелна Джон, който изглежда се изчерви. — Търсим нещо много по-изискано от онова, което можете да ни предложите — отряза ги тя и се обърна отново към по-възрастната жена.

Междувременно червенокосата бе взела лявата му ръка и я пощипваше, сякаш ронеше царевица. Джон й се усмихна с някакво глуповато изражение. Трейси издърпа ръката му.

Продавачката вече бе изразходвала наличната кожа върху китките и ръцете на Джон. Тя взе някакво кристално шише и му се усмихна.

— Този може да ви хареса — каза. — Много е скъп, но според мен ще ви подхожда. — Пръсна парфюма на шията му и се обърна към русата. — Какво мислиш, Марджи?

Марджи моментално се приближи до Джон, залепи лице до гърдите му и подуши врата му. Трейси не можеше да повярва! Тези жени нямаха срам!

— Има пачули — заяви тя. — Никой не го използва от хиляда деветстотин седемдесет и четвърта.

— Връща се на мода — възрази Марджи, а после се обърна към Джон. — Надявам се, че и вие ще се върнете. — Той отново се изчерви.

На Трейси й се стори, че губи контрол над положението, което не й харесваше. Когато по-възрастната продавачка взе още едно шише и започна да откопчава ризата на Джон, за да пръсне одеколон върху гърдите му, тя изблъска ръката й.

— Вече имаме предостатъчно, от което да избираме — каза й Трейси. Джон продължи да сумти като ловно куче, докато трите жени го гледаха алчно, но не смееха да го пипнат. Той изглежда се наслаждаваше на вниманието, докато изведнъж не започна да киха.

И не беше само едно кихане. Станаха три, после дузина. За нула време ги обля всичките с телесни течности. Дори русата се отдръпна. Трейси му подаде салфетка. Освободена от фен клуба, накрая избра „Лагерфелд“. Продавачките се зарадваха и въпреки кихането, Джон вдигна покупката над главата си като трофей. Ухили се и без да му казват, посегна за кредитната си карта.

На улицата той се натовари с повечето торби.

— Капнал съм — призна си.

— Да, пазаруването може да изтощи човек — съгласи се Трейси, но беше във възторг. И докато минаваха пред някаква кола, спряла на светофара, една по-възрастна руса жена вдигна слънчевите си очила, за да огледа Джон по-добре.

— Готов си — съобщи Трейси.

— Готов за какво? За няколко успокоителни и цял ден почивка в леглото?

 

 

В безопасността на „Джава, Колибата“ Джон, в част от новите си придобивки, и Трейси се настаниха на обичайната си маса, като се барикадираха с пакети. Моли се приближи, но Джон беше твърде изморен, за да вдигне глава за поздрав. Свали новите обувки от краката си. Вече го боляха.

— Какво правиш тук? И къде е Джон? — обърна се към Трейси Моли. За миг на Джон му хрумна, че може да е изчезнал от умора. Но приятелката му се усмихна, сякаш знаеше какво става.

— Това е нещо, което аз знам, а ти трябва да откриеш — подхвърли тя на келнерката, с нова имитация на Инсино.

Моли й подаде менюто, после подаде друго на Джон. Когато той посегна да го поеме, тя спря, примижа и пое шумно въздух.

— По дяволите! Това си ти, нали? — Погледна Трейси с подновено уважение. — Браво, момиче! Гениално! — После пак се обърна към Джон. — Стани, Пепеляшке. — Улови го за ръката, издърпа го на пътеката и го обиколи бавно.

— Боже мой! Изглеждаш убийствено. И на челото ти пише „беля“.

— Наистина ли?

— Страхотно! Откъде взе това фантастично сако? Ами първокласната риза?

Тъй като нямаше спомен откъде е въпросната риза, само сви рамене.

— Трейси ми помогна — призна той.

— Великолепно, по дяволите! Всичко ми харесва, освен очилата. Няма ли да му вземеш някакви тип Елвис Костело? — попита тя Трейси и я погледна с нещо подобно на уважение. — Взимам си думите назад. Не си безполезна — увери я тя. Погледна загрижено Джон. — Изглежда изморен.

Трейси поклати глава.

— Не. Очите му са твърде хубави. Ще сложи контактни лещи.

На Джон му се стори, че наистина е изчезнал от масата. Това ли имаха предвид жените, когато казваха, че мъжете ги „обективират“? Не беше сигурен дали му е неприятно, но се чувстваше странно.

— Трейси, не мога да нося тези неща. — Той свали очилата и потърка носа си.

— О! — възкликнаха едновременно Моли и Трейси.

— Дали е защото не може да фокусира очите си? — обърна се Моли към приятелката му. — Или очите му те пронизват?

— Не знам, но на мен ми харесва — изгука Трейси. — Трябва да се откажеш от очилата — отсече тя.

— Ще се блъскам в стените и вратите, ако не си нося очилата — изхленчи Джон.

— Страхотно! Белезите са истински магнит за жените — заяви Трейси и се изправи, отстъпи назад и го огледа от различен ъгъл. — Защо не искаш лещи? Опитвал ли си някога?

— Наречи ме луд, но не мога да понеса мисълта да си пъхам малки парчета стъкло в очите.

— Е, или ще носиш контактни лещи, или ще летиш слепешком, защото няма да носиш тези — произнесе се Трейси, като въртеше в ръце очилата му. — Приличаш на новородено кученце, като мигаш така.

— На него му отива.

Притеснен, Джон почувства, че пламва и си взе обратно очилата. Тогава Моли забеляза мотоциклетната каска на масата. О, не ме питай за това, помисли си той.

— И мотор ли си взе, скъпи? — възкликна тя, задъхана като почитателка на „Бийтълс“ на Шей Стейдиъм.

— Не. Трейси каза, че трябва да нося каската, сякаш имам мотор.

— Това беше единствената ми отстъпка — обясни Трейси на Моли, необичайно бъбрива със сервитьорката за разнообразие. — Освен това, сигурно ще се убие и ще съсипе целия ми труд.

— Благодаря ти за този състрадателен израз на загриженост за благополучието ми.

— Татуиран ли е? Или продупчен? — поинтересува се Моли.

Трейси пое разочаровано дъх и го издиша. Джон познаваше тази въздишка. Щеше да се опита да го придума на „Сузуки GS 1100“ до края на седмицата.

— Не пожела. — Погледна приятеля си. — Знаеш ли, никога не съм забелязвала колко гъста е брадата ти.

— Сигурно защото обикновено се бръсна два пъти на ден.

— Сериозно? — вдигна вежди Моли. — Това означава много тестостерон, мили.

Трейси се вторачи в него, замислена.

— Отсега нататък не можеш и да се бръснеш… освен веднъж на три дни — произнесе тя.

— О. Изпитаният номер на Джордж Майкъл — отрони Моли и кимна одобрително. — Ще свърши работа.

— Не мога — възрази Джон. — Не мога да отида на работа в този вид — изтерзан.

— Защо? Ще накара жените да се питат за личния ти живот — похотливо подхвърли Моли.

— Да. И тогава може да свъртиш такъв — добави Трейси.

В този момент Моли кръстоса ръце и ги погледна.

— Е, какво ще поръчате, жертви на модата? Никога не съм ви сервирала вечеря, така че съм любопитна.

— Ще взема само една бира — отвърна Трейси.

— Аз ще пия мокачино.

Приятелката му направи физиономия.

Моли отиде да донесе напитките. Трейси се наведе над масата.

— Наистина изглеждаш добре, Джон. И прояви такова търпение. Не се развика нито веднъж. За награда — замълча за по-голямо въздействие, — ще те черпя мокачиното. Може да ти е последното.

— Обещания, обещания — въздъхна Джон. Сега, когато това свърши, епизодът сякаш придоби известно очарование. Представи си Трейси и себе си след години, как си говорят: „Помниш ли онзи път, когато пазарувахме до припадък? По времето, когато не се пазаруваше изцяло онлайн?“.

Трейси стана от масата.

— Още уроци веднага щом се върна от дамската тоалетна… — Тя изчезна и Джон въздъхна с облекчение.

Моли се върна с поръчките им. Плъзна се на празното място срещу него и отново го огледа от главата до петите.

— Удивително, по дяволите — промълви тя. После взе ръката му. — Но, Джон, не мислиш ли, че това стигна твърде далеч? Може би е забавно да си поиграеш на модно ревю веднъж, ако те поканят на Оскарите или нещо подобно. Но да промениш цялата си личност… хм, на известно ниво трябва да е страшно.

— Особено когато се видя в огледалото или получа сметката си от „Мастъркард“ следващия месец — съгласи се той. — Но тази вечер пет или шест жени се обърнаха след мен. Досега никога не ми се е случвало.

— И аз никога досега не съм получавала цироза на черния дроб, но това не означава, че ще бъде хубаво да се сдобия, нали, скъпи? — отвърна Моли. — Искам да кажа, и какво, ако някое момиче те загледа сега? Това не си истинският ти, нали? — Замълча. — В известен смисъл това е предателство към самия теб. — Почака още минута, безмълвна, за да попият думите й. Джон бе твърде уморен за подобен разговор. Просто седеше и разтриваше единия си крак с другия. Моли се огледа из ресторанта, сякаш това щеше да обясни какво има предвид. — Не искам да слагам прът в колелото, но ходил ли си във Фриуей Парк?

Фриуей Парк беше построен над магистралата. Беше красив, с водопади, големи тревни площи и тераси.

— Разбира се — отвърна Джон. — Гледах как го построиха.

— Е, аз никога не мога да се отпусна там — продължи Моли. — Независимо колко прекрасни и ведри изглеждат фонтаните и тревата, под тях кипи бясно движение в двете посоки. Това, което се опитвам да кажа, е, че няма значение дали ще се покриеш с хубава облицовка. — Щипна ръката му. — Пак си ти под тези дрехи. Помисли за това, което вие, американците, наричате „детето отвътре“. Не плаче ли?

— Нямам дете отвътре, Моли. Имам смотаняк и той танцува мамбо, защото смята, че току-що е научил вълшебните думи: „Сезам, отвори се“.

Тя поклати глава.

— Предвиждам, че в определен момент твоят смотаняк ще започне да се бори със страхотния тип отвън — предупреди го Моли. — Помни ми думите.

— Какъв свят! Момичето отива до тоалетната за две минути и нейната така наречена сервитьорка се превръща в психиатър-любител — извика Трейси. Приближи се до сепарето и използва ханша си, за да прогони Моли. — Предателка! Въобразих си, че се държиш мило! Джон няма нужда от твоите лоши съвети по приложна психология.

— Права си. Получава повече от необходимото от теб.

Трейси не й обърна внимание.

— Знаеш ли какво се сетих? Трябва ти ново име. Джон е неубедително, а Джонатан е тъпо.

— О! Идеално! Гардеробът и личността му не ти стигат. Дори името му трябва да се смени — възкликна Моли.

Трейси продължи да не й обръща внимание.

— Имал ли си някога прякор?

— Татко понякога ме наричаше Джейсън, но според мен го правеше, защото забравяше истинското ми име — призна Джон. — А втората ми мащеха ме наричаше „напастта“.

— Не носи усещането за опасност и сексуално желание, което имах предвид — довери му Трейси. — Какво ще кажеш за Ерик? Винаги съм го смятала за сексапилно име.

— Виж, слез на земята. Не мога да си измисля съвършено ново име — възрази Джон.

Моли избухна в смях.

— Какво ще кажеш за Големия Полюляващ Се Пенис?

— Харесва ми — възкликна развълнувано Джон. — Или Големия Полюляващ Се Ричард за по-официални случаи.

— Стига да не е Малкия Ричард, скъпи — добави Моли. — Макар че от много места съм чувала, че бил много надарен. — Дали от умора, от нерви или от чувство за хумор, но Джон се присъедини към смеха й.

Трейси пренебрегна и двамата.

— Трябва да има нещо…

— Трейси, няма да си сменя името — настоя Джон.

— Ами Джони? — попита тя. — Мъжете на име Джони са готини. Джони Деп, Джони Денджъръсли, Джони Кеш. Обличат се в черно и са неустоими. Разбивачи на сърца са.

— Да, като Джони Карсън — съгласи се Моли. — Или като Джони Холидей, френския сваляч.

Той притихна.

— Хм, винаги съм искал да ме наричат Бъд^[2].

— Бъд? — повтори Моли. — Като на дърво? Не говориш сериозно.

— Не, като в телевизионния филм. Татко знае най-добре. Стар филм от шейсетте — обясни й Трейси. — Аз исках да съм Принцесата.

— Е, това ти пасва идеално — иронично подметна Моли.

— Стига толкова — сряза я Трейси. — Значи, остава Джони. И сега, когато си достатъчно разхубавен, искам да излезеш сам и да започнеш да сваляш мадами.