Оливия Голдсмит
Лошо момче (20)

20

Трейси и Джон спряха пред входа към паркинга на Ар И Ей. През целия път я въртеше на шиш, но тя отказваше да отговори дори на един-единствен въпрос.

Без да му обръща внимание, Трейси зави надясно, забрави да включи мигача и едва не попадна под колелата на един минаващ сааб. С изключение на тази, нямаха други злополуки.

— Да вървим.

Джон слезе от колата, после стъпи на бордюра, като погледна нагоре, за да прочете табелата на вратата.

— О, боже мой! Не и тук! — възпротиви се той.

Ар И Ей беше известен фирмен магазин в покрайнините на Сиатъл, близо до магистрала номер пет. Вероятно беше най-големият открит магазин за спортна екипировка в света. Представляваше притегателен център за спортно настроените еко купувачи. Оригиналната му архитектура и огромната витрина привличаха погледа. От вратата Джон видя безброй щандове, отрупани с лъскави принадлежности за алпинизъм, докато стотици привлекателни млади мъже и жени пазаруваха екипировка.

— Опитай се да свалиш някое нормално момиче — напомни му Трейси. — Някоя от тези — посочи цяла група такива, всичките стройни, всичките съвършени, с блестящи зъби, коси и кожа. Джон почувства как се смалява и помръква, петно върху пейзажа. Трейси го бутна леко. — Разположи се близо до тях, но не им налитай. Трябва да се правиш на недостъпен. Трябва да ги накараш те да те искат — инструктира го приятелката му. Бяха стигнали до края на щанда и пред тях се издигаше огромна каменна стена — висока най-малко шест етажа — отделена със стъкло. Хората се катереха по почти вертикалната й повърхност, пред очите на всички в магазина, както и пред очите на всички пътници по натовареното шосе.

— По дяволите! — задъха се Джон. Мразеше височините. Веднъж й бе казал, че се страхува да гледа от високи прозорци, тъй като го подтикват да скочи.

— Предстои ти изпит. Сега изглеждаш разярен, но трябва и да действаш яростно.

— Как? Като вися от някоя скала? Забрави!

Трейси знаеше, че той ще се дърпа, но бе подготвена.

— Стига, Джон. Алпинизмът е бомбата. Спорт за истински самотник. Жените обожават самотниците. Спомни си Джеймс Дийн. Спомни си „Самотният бегач на дълги разстояния“.

— Ами, онзи тип само разби един магазин и открадна пари. После отиде в Лондон с едно момиче. И аз мога да направя това. Височините са нещото, което не обичам.

— Джон, тук има милиони момичета, които искат да се запознаят с алпинисти.

— Мислех, че искат рок певци! — изхленчи той. — Ти забърса рок китарист. Не ме мъчи.

Трейси реши да не му обръща внимание; взе навито въже от рафта вдясно и му го подаде, заедно с карабинка.

— Сложи ги. Поне приличай на алпинист — нареди тя.

Джон посочи пространството под изкуствената скала.

— Или като петно на Роршах на пода. Трейси, гледах всички тези филми. Джеймс Дийн главно се мусеше и висеше подпрян на ъгъла на стената. Аз мога да се муся. Мога да вися по разни ъгли. Джеймс Дийн никога не се е катерил по скали.

— Не приемай всичко толкова буквално. Движи се в крак с времето — заяви приятелката му. — Не ти казах да се катериш по скали; искам само да говориш за това. — Сбута го. Една много хубава блондинка мина покрай тях и според Трейси го бе огледала от главата до петите. Добър знак. — Освен това, изобщо не ти се налага да се катериш. Просто се мотай с въжето и заговори някое момиче.

Джон превъртя очи.

— За какво да я заговоря? — Погледна стената. — Не знам нищо за това.

— Мисли положително. Вероятно и те нищо не знаят. Ако те попитат нещо, кажи им, че харесваш нещата на „Черен диамант“. Те са най-хубавите.

— Ти откъде знаеш?

— Писах статия. — Беше лъжа, но нямаше нужда да му разказва за Дан. Трейси нарисува черен диамант върху жълтия си бележник, откъсна листа и го залепи на брадичката му. Дори с хартиената козя брадичка, Джон изглеждаше сладък. Разсеяно, той посегна и отлепи бележката. Междувременно, продължаваше да съзерцава извисяващата се фалшива скала, по която се катереха половин дузина души. Продължи да се взира, докато мачкаше листа. Нямаше по-подходящ момент Трейси да пусне своето малко пате да потъне или да заплува, затова тя се оттегли тихо.

— Защо ли мисля за Уайл И. Койот? Сещаш ли се за анимационния филм, където той поръчва ракетата и…

Джон се обърна отново към приятелката си, но тя беше изчезнала. Вместо това го слушаше някаква дългокрака брюнетка.

— Ракета ли? — попита тя. Гласът й беше гладък като повърхността на скалата, която проблясваше пред тях. — Никога не съм използвала такова нещо. Това някакъв нов артикул ли е?

Джон се опита да възвърне самообладанието си. Смачканата жълта бележка в ръката му напомни за съвета на Трейси. И момичето определено беше хубаво.

— Да. „Черен диамант“. Но аз се придържам към класиката, а ти?

— Напълно — съгласи се тя. — Често ли се катериш?

— О, да. От дете се катеря. — Господи! Какво ли не правеха мъжете, за да си хванат момиче! Баща му веднъж го накара да куца цял следобед пред някаква жена, която се опитваше да улови в мрежата си. Чък се държа много добре с него и в края на деня, когато възрастните го оставиха, жената промълви: „Ти си изключително смело момче“. След това Джон попита баща си защо му бе казала това, а той се разсмя и обясни: „Казах й, че си имал рак и са ти ампутирали крака“. А после онова момче, с което ходеше Трейси през първата година в гимназията, което… Джон се върна обратно в настоящето и към възможността, която минаваше покрай него на два много хубави крака. Обърна се да погледне тази жена, която наистина изглеждаше заинтригувана от него. Косата й бе дълга и тя я беше хванала назад в някаква хлабава плитка, която започваше като част от главата й на темето и преминаваше в малка опашка, която я следваше. Зад тях Трейси му направи знак „добре“. Дали означаваше, че е добре да лъже или че момичето изглежда добре, или че…

— Аз започнах едва миналата година, но катеренето е… начин на живот — призна брюнетката, като прекъсна нравствената му дилема.

— Да — съгласи се Джон, мазен като баща си в най-добрите му дни. — Необходимо ми е като… кислород. Имам нужда да бъда сам и да не разчитам на никого. Имам нужда да бъда фигура, черна до къс шист. — В края на щанда зае поза Джеймс Дийн. Надяваше се да я е забелязала, но снощи да не е гледала, по някакво странно съвпадение „На изток от рая“.

Очевидно не беше.

— Знам какво имаш предвид — отвърна тя с растящ ентусиазъм. После, сякаш премислила, премигна и се извърна. Джон моментално почувства как в стомаха му се образува някакъв възел. Какво беше сбъркал? Пак ли щеше да развали всичко, както стана с Прекрасното момиче на летището? Но тя отново се обърна към него. — Искам да кажа, не знам какво точно имаш предвид, защото не съм се катерила сама, но искам да го направя. Занимаваш ли се с алпинизъм по двойки?

Джон дори не знаеше какво бе това.

— Непрекъснато. — Голяма работа, реши той. Тя спря в раздел, пълен с въжета.

— Освен това изисква толкова много принадлежности, както знаеш. И всичко е ужасно скъпо. Трябва ми фифи-кука и няколко медноглави. Ти използваш ли ги?

— О, разбира се. Никога не се катеря без тях — внимателно каза Джон. Това беше страшно. Колкото повече лъжеше, толкова по-лесно му се струваше. Дали и баща му се бе чувствал по същия начин?

Работата беше там, че Джон не приличаше на баща си. Погледна момичето и го хареса. Е, може би не умееше да се катери, но обичаше да бъде сред природата; караше колело навсякъде. Обзалагаше се, че и тя имаше съзнателно отношение към екологията като него. Може би не беше вегетарианка — вероятно изкачването на планина изискваше купища животински белтъчини, — но когато тайно я огледа, му се стори, че тя беше типа момиче, което би искал да опознае, с което би искал да прави разни неща.

— Каква марка предпочиташ? — попита тя.

— „Черен диамант“ — отвърна Джон и облегна ръка на рафта зад себе си, като се постара да изглежда непринуден. Вместо това едва не падна, но за щастие тя не го бе видяла да залита, защото вдигаше някаква принадлежност от по-нисък рафт. Той нямаше понятие какво е. Приличаше на нещо, на което никой евреин не би се зарадвал, ако се зададеше насреща му през епохата на Инквизицията.

— Какво ще кажеш за „Пика туканс“? — поинтересува се тя. Джон си спомни нареждането на Трейси, а освен това искаше да докосне това момиче. Кожата й се отличаваше навсякъде с равен цвят — някакво млечнобяло, с най-лекия нюанс на розовото отдолу. Устните й бяха розови… Тогава осъзна, че тя очакваше отговор.

— И те са добри. Искам да кажа, не са като „Черен диамант“, но…

Сега или никога, каза си той. Трябва да я докоснеш.

Джон улови ръката й, сякаш за да разгледа оборудването.

— Охо! Имаш красиви кожички около ноктите. — Беше сигурен, че брюнетката бе очарована. Тя погледна ръцете си, хванати в неговите и на Джон му се стори, че се изчерви.

— Наистина ли? Благодаря. Казвам се Рут, между другото.

— Между другото. Интересна фамилия. Англичанка ли си?

Рут го поведе към опашка от хора и се присъедини към тях. Джон застана зад нея, за да продължи разговора.

— Знаеш ли, имам само фифи-кука „Еделрид“ — каза тя. За момент Джон реши, че цялата работа е шега или сложна машинация, измислена от Трейси. Тукани, фифи-та, медноглави. Това спорт или цирк беше? Но макар да я беше изгубил от полезрението си, не си бе изгубил ума. Момичето беше ентусиазирано и доста сладко, и Джон щеше да се постарае да извлече полза от това. — Надявам се, че е хубава, защото не искам да ми се налага да купувам друга.

Джон погледна опашката пред касата. Предположи, че ще трябва да купи въжето и колана. Щеше да ги заведе като нови разноски по гардероба. Но след още минута забеляза, че отпред нямаше никаква каса. Какво беше това? Тогава, за свой все още растящ ужас, видя как един мъж най-отпред на опашката хвърля въже и започва да се изкачва по скалата, докато няколко други хора се спускаха от огромната й височина.

— Това опашката за касата ли е?

— Не. Това е опашка за изпробване на екипировката. Винаги най-напред изпробвам уредите. Ти не го ли правиш? — учуди се Рут.

— Всеки път, когато съм си купувал нещо оттук — съгласи се Джон, за пръв път верен на истината. Майка му винаги му беше казвала да не лъже. Как, за бога, ми се случи това, запита се той, като наблюдаваше с ужас хората в предната част на опашката. Един след друг, те се провесваха радостно на повърхността на скалата, сякаш не беше опит за самоубийство. Обърна се отново към Рут, която изглежда движеше устните си.

— Моля? — обади се той.

Още двама души хвърлиха нагоре въжета. Джон чуваше как сърцето му биеше в стените на гръдния му кош. Огледа се за Трейси. Трябва да е някаква шега, помисли си той, докато двамата с Рут се приближаваха към бюрото. Започна да го обзема паника. Толкова се страхуваше от високо.

— Не е необходимо да изпитвам това въже — пророни той, колкото можеше по-небрежно.

— Не, но съм сигурна, че искаш да изпиташ карабината.

Един служител в Ар И Ай се приближи до Джон.

— Имате ли опит?

Преди да успее да се измъкне, Рут се намеси.

— Той се занимава с алпинизъм по двойки — увери тя човека.

— Тогава можете сам да си завържете възела — заяви му служителя.

Да, около врата си, помисли си Джон. Или около този на Трейси. Той се огледа отляво надясно, в търсене на бърз изход за бягство. Всички в тълпата, която висеше наоколо, за да гледа, приличаха на роднини на мадам Дефарже на гилотината. И за да му прилошее още повече, видя Трейси сред тях. Джон й хвърли отчаян поглед. Тя сви рамене. Погледна Рут, замисли се за млечнобялата й кожа, после пое дълбоко дъх и хвърли въжето си към скалата.

— Сигурен ли си, че искаш толкова трудно трасе? — попита го Рут. Джон поклати глава, сграбчи въжето и започна да се катери. Всички останали се придвижваха по повърхността като пълзящи маймуни, но Джон пълзеше като нещо, което се топеше нагоре.

— Не се тревожи. Държа те — извика му Рут.

Изведнъж Джон я намрази от все сърце. Не бе осъзнал, че тя е ненормална садистка, решена да го унищожи.

— О, не се тревожа — отвърна той, за да се принуди да изкатери две-три копки в скалата. Сега се намираше почти на два метра от земята. Погледна през рамо и толкова се ужаси, че ръцете му затрепериха и едва не падна. За да го предотврати, Джон започна да се движи като луд, като се притискаше в камъка, докато се катереше по въжето. Нямаше къде да се прислони, нямаше повърхност, която да не е вертикална. Накрая, стигна до копката на около шест метра над тълпата отдолу и я сграбчи отчаяно. Беше залепнал за скалата като лишей.

Служителят в Ар И Ай извади рупор и му извика:

— Добре ли си?

Всички в огромния магазин спряха, за да погледнат. Тълпата нарасна. Значи така изглеждаха хората от тавана на Музея на полета. Джон видя как Трейси хукна към предната част на събралото се множество. Джон я виждаше, но вместо да му извика нещо насърчително, тя започна да го снима! Независимо колко дълго познаваш някого, не можеш да отгатнеш реакцията му на неща, за които нямаш ясна представа. Не му беше от голяма помощ в това положение, но Джон всъщност нямаше нищо против, тъй като щеше да умре на място.

— Моля те, отговори ми — крещеше човекът с рупора. — Добре ли си?

Джон знаеше, че е невъзможно да кимне с глава или дори да помръдне устните си.

— Засечка! Имаме засечка! Моля всички алпинисти да слязат — боботеше човекът с рупора.

Включи се сирена за безопасност. Хора от всички страни се втурнаха, за да гледат. Трейси се измъкна от тълпата. Междувременно, Джон се опитваше да се слее със скалата.

 

 

След унижението от пристигането на „Бърза помощ“, Трейси и пребледнелия, раздърпан Джон прекосиха паркинга, за да се върнат в колата й. Останалите хора на паркинга зяпаха и го сочеха с пръст.

Напълно безнадежден е, помисли си Трейси, докато отваряше вратата на колата. Щеше да изгуби баса си с Фил, но по-лошото бе, че нямаше да има никаква статия. Не можеше да преобрази Джон. Той беше изгубена кауза. Най-лошо от всичко бе бъдещето му: винаги щеше да бъде смотаняк и щеше да остане „чичо“-ерген на бъдещите й деца. Господи, каза си тя, ще им предаде лоши навици.

След мълчание, продължило през цялото шосе и половината път към дома му, Джон проговори.

— Е, видя ли къде отиде Рут? Рискувах живота си заради нея. А тя изчезна. — Трейси не каза нищо, за да не избухне. — Дадох й телефонния си номер. Мислиш ли, че ще се обади?

Сериозно ли говори, запита се Трейси.

— Не и след като ти донесоха кислородната маска — отвърна тя.

— Беше напълно излишно — заяви Джон. — Просто не можех да дишам. Трябваше ми само книжна кесия.

— Да. За да я нахлупиш на главата си. — Тя въздъхна. Джон не беше сър Едмънд Хилъри, но, от друга страна, никога не би се възползвал от някой беден шерп. Най-лошата част беше липсата му на перспектива. Не разбираше ли колко лошо бе положението? Беше по-неудобно от фиаското на летището. Трейси си каза, че не бива да се отказва, но определено трябваше да му изнесе лекция, преди срещата му с Бет. — Трябва да изпипаме някои неща.

— О, господи — простена Джон. — Не и още един урок.

Трейси откъсна очи от пътя, за да го погледне строго.

— Най-добре да не се оплакваш, господинчо — предупреди го тя. — Не и след това фиаско.

Джон се сви към дръжката на вратата, после започна да протестира.

— Виж, мога да се справя. Знам, че мога — заяви той. — Не беше като на летището. Тя разговаряше с мен. Харесваше ме. — Погледна приятелката си. Тя се опита да сдържи усмивката си. — Не се отказвай от мен, Трейси — помоли я Джон. — Знам, че мислиш да се откажеш, но не го прави.

Тя не можа да се сдържи — отново откъсна очи от пътя, за да му се усмихне.

— Никога няма да се откажа от теб — увери го Трейси. — Всъщност, имам вълнуващи новини.

— Не мисля, че днес имам нужда от още вълнения — призна Джон.

— Е, не е за днес. Имаш официална среща. За петък вечер.

Джон се намести по-изправено. Кога за последен път бе ходил на истинска среща? Дали беше по време на настоящото правителство?

— Шегуваш се. С кой? — попита той.

— С кого — поправи го Трейси, макар че и тя често допускаше същата грешка. — С момиче от службата ми. Много сладка. Бет.

Охо. Една от неудачниците на Трейси. Постоянно му разказваше за тях, но Джон все им бъркаше имената.

— Тя не беше ли влюбената в състезателя с камиони? — подозрително подхвърли той.

— Това беше миналата година — призна Трейси, като че ли миналата година бе преди един век. — Оттогава насам имаше един клубен сваляч. И един журналист.

О, боже. Сиатълска фурия.

— Изобщо няма да ме хареса.

— Ще те хареса — настоя приятелката му. — Просто трябва да изпипаме всички подробности преди петък. Можем ли да се видим утре?

— Утре имам планово съвещание. — Джон наистина изоставаше с работата. Вместо обичайните си дни от дванайсет часа, кръшкаше и изоставаше. В „Майкро/Кон“ двайсет и четиричасовото денонощие не беше достатъчно. Този нов фокус върху личния му живот щеше да го съсипе, ако не прекараше малко време в службата.

— Хей! Кое е по-важно — кариерата или любовния ти живот? — възкликна Трейси. Притежаваше объркващото умение да откликва на неща, за които само бе помислил и не беше изрекъл. Обикновено, му беше приятно: караше го да се чувства разбран. Сега, обаче, се чувстваше разголен. — Никой никога не е умирал с желанието да бе прекарал повече време в службата — напомни му тя.

Да, помисли си Джон. И никой не би успял да стане заместник-директор на предприятие, ако имаше обществен живот. Въздъхна.

— Добре, добре. И къде ще се срещна с нея?

— Срещу „Сиатъл Таймс“. Пред „Старбъкс“. Или вътре, ако вали.

— А къде да я заведа? — продължи Джон. Вече се чувстваше малко нервен.

— Заведи я в някой хубав ресторант. Но не твърде хубав. Нали помниш правилата при поръчването?

— Да, да — начумерено отвърна той. — Никакви салати с майонеза.