Агата Кристи
Карибска мистерия (24)

I.

Каквито тревоги и безпокойства да бе имало през нощта, мистър Рафиъл не беше чул нищо.

Той спеше дълбоко в леглото си и от ноздрите му долиташе слабо хъркане. Изведнъж някой го улови за раменете и го разтърси силно.

— А?… Какво?… Какво, по дяволите, значи това?

— Аз съм — отговори мис Марпъл за първи път припряно. — Но ми се ще да съм нещо повече. Гърците са го наричали Немезида, ако не греша.

Мистър Рафиъл се изправи на лакти, доколкото можеше и се втренчи в нея. Мис Марпъл — осветена от лунната светлина, с увит около главата бледорозов шал — беше толкова далеч от представите му за Немезида, колкото би могъл да си представи.

— Значи си Немезида, а? — каза той с насмешка след малко.

— Надявам се да бъда… с ваша помощ.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш ясно и разбрано за какво говориш, след като дойде да ме събудиш посред нощ?

— Струва ми се, че трябва да действаме колкото се може по-бързо. Много бързо. Аз бях глупава. Ужасно глупава! Още от самото начало трябваше да се досетя за какво става дума… Всичко е толкова просто…

— Кое е толкова просто и за какво говориш?

— А, да — отговори мис Марпъл. — Проспали сте много неща. Беше намерен труп. Отначало помислихме, че е Моли Кендъл, но се оказа, че е Лъки Дайсън. Удавена в потока.

— Лъки, а? Удавена, казваш? В потока? А сама ли се е удавила или някой й е помогнал да го направи?

— Някой я е удавил — отговори мис Марпъл.

— Разбирам. Поне си мисля, че разбирам. И затова каза, че всичко е толкова просто, нали? Грег Дайсън беше най-вероятният кандидат и се оказа, че наистина е той. Това ли искаш да кажеш? Това ли мислиш? И се боиш, че може да се измъкне безнаказано?

Мис Марпъл пое дъх дълбоко.

— Мистър Рафиъл, ще ми се доверите ли? На всяка цена трябва да предотвратим още едно убийство.

— Но нали каза, че то вече е извършено?

— Да, но е станала грешка. Сега всеки момент може да умре още един човек. Няма време за губене. Трябва да попречим. Веднага!

— Много хубаво е, че говориш така — каза мистър Рафиъл. — Казваш „ние“. А какво според теб мога да направя аз? Та аз дори не мога да ходя без чужда помощ. Как бихме могли двамата с теб да предотвратим убийство? Ти си на близо сто години, а аз съм стар недъгав грешник.

— Имах предвид Джаксън — отговори мис Марпъл. — Джаксън ще изпълни всичко, което му наредите, нали?

— Да, разбира се — каза мистър Рафиъл, — особено ако му спомена, че ще си струва усилията. Това ли искаш?

— Да. Кажете му да дойде с мен и да прави каквото му кажа, без да задава въпроси.

Мистър Рафиъл се вгледа в нея в продължение на около шест секунди и каза:

— Дадено. Предполагам, че това е най-големият риск в живота ми. Е, няма да ми е за първи път. — Той повиши глас: — Джаксън!

В същото време взе електрическия звънец, който беше до ръката му, и натисна бутона.

Джаксън се появи почти веднага на прага на вратата откъм съседната стая.

— Позвънихте ли, сър? — попита той сънливо. — Случило ли се е нещо?

Той се втренчи в мис Марпъл и млъкна.

— Слушай Джаксън и прави каквото ти кажа. Ще отидеш с тази дама, мис Марпъл. Ще отидеш, където ти каже и ще правиш точно каквото ти каже? Ще изпълняваш нарежданията й безпрекословно. Ясно ли е?

— Аз…

— Ясно ли е?

— Да, сър.

— А ако го направиш, никак няма да загубиш — продължи мистър Рафиъл. — Ще възнаградя усилията ти.

— Благодаря, сър.

— Хайде, мистър Джаксън — подкани го мис Марпъл и каза на мистър Рафиъл през рамо: — Ще кажем на мисис Уолтърс да дойде при вас. Накарайте я да ви помогне да станете и да ви доведе.

— Къде да ме доведе?

— В бунгалото на Тим Кендъл — отвърна тя. — Струва ми се, че Моли ще се върне там.

II.

Моли се изкачи по пътеката откъм плажа. Тя гледаше втренчено пред себе си и от време на време стенеше почти нечуто.

Изкачи се по стъпалата на верандата, отвори френския прозорец и влезе в спалнята. Лампата светеше, но в стаята нямаше никой. Моли отиде до леглото и седна. Остана там няколко минути, като от време на време слагаше ръка на челото си и се мръщеше.

След това се огледа боязливо наоколо, мушна ръка под дюшека и извади скритата там книга. Наведе се над нея и започна да разлиства страниците.

Тогава отвън се чуха стъпки на тичащ човек и тя вдигна глава. Бързо, с чувство на вина, скри книгата зад гърба си.

Запъхтян, останал без дъх, влезе Тим Кендъл. Когато я видя, изпусна въздишка на облекчение.

— Слава Богу! Къде беше, Моли? Търсих те навсякъде!

— Отидох край потока.

— Отиде… — той млъкна.

— Да, отидох до потока, но не можех да чакам там. Във водата имаше някой… жена… беше мъртва.

— Искаш да кажеш… Знаеш ли, помислих си, че си ти! Едва преди малко разбрах, че е Лъки.

— Не съм я убила аз, Тим! Наистина не съм. Сигурна съм! Ако я бях убила… щях да помня, че съм го направила, нали?

Тим се отпусна бавно на края на леглото.

— Не си… сигурна ли си в това? Не… Не, разбира се, че не си го направила! — Последното беше почти крясък. — Не мисли такива неща, Моли! Лъки се е удавила сама. Разбира се, че сама! С Хилингдън бяха скъсали! Отишла е и се е самоубила…

— Лъки не би направила такова нещо. Никога не би го направила. Но не съм я убила аз… Кълна се, че не съм аз!

— Скъпа, разбира се, че не си!

Тим я прегърна през раменете, но тя се измъкна.

— Мразя това място! Тук би трябвало да грее само слънце! И ми се струваше, че е така! Но не е! Има сянка… Голяма, черна сянка… И аз съм в нея… Не мога да изляза от нея…

Гласът й се превърна във вик.

— Тихо, Моли! За Бога, тихо!

Той отиде в банята и се върна с пълна чаша.

— Изпий това. Ще ти помогне.

— Н-н-н-е мога да изпия нищо… Зъбите ми тракат така…

— Можеш, скъпа. Успокой се. Ето така. — Той отново я прегърна и приближи чашата до устните й. — Ето така, изпий го.

Откъм прозореца се чу глас:

— Джаксън, иди и вземи тази чаша от ръцете му. — Мис Марпъл говореше силно и ясно. — Дръж я здраво и внимавай. Той е силен и в отчаянието си може да направи нещо непредвидено.

Джаксън имаше някои качества. Той изпитваше безмерна любов към парите, а работодателят му — човек с авторитет и влияние — му беше обещал пари. Освен това в резултат на тренировките, мускулите му бяха станали много силни. Не му беше работа да пита защо, а да действа.

Прекоси стаята само за миг. С едната си ръка улови чашата, която Тим държеше пред устните на Моли, а с другата стисна самия него. Леко извиване на китката и чашата остана в ръката му. Тим се обърна към него като обезумял, но Джаксън го държеше здраво.

— Какво, по дяволите… Пусни ме веднага! Да не си полудял? Какво правиш?

Тим се опита да се измъкне.

— Дръж го, Джаксън — каза мис Марпъл.

— Какво става тук? Какъв е този шум?

Подкрепян от Естер Уолтърс, мистър Рафиъл влезе през френския прозорец.

— Питаш какво става? — изкрещя Тим. — Твоят слуга е полудял! Загубил си е ума напълно, ето какво става! Кажи му да ме пусне.

— Не — намеси се мис Марпъл.

Мистър Рафиъл се обърна към нея.

— Обясни, Немезидо — каза той шеговито. — Все пак трябва да знаем за какво става дума.

— Бях много глупава — каза мис Марпъл. — Но вече не съм. Обзалагам се срещу безсмъртната си душа, че когато съдържанието на тази чаша, която той искаше да накара жена си да изпие, бъде изследвано, ще се окаже, че в нея има смъртоносна доза наркотик. Виждате ли, всичко е както в историята на майор Палгрейв… Жена, изпаднала в депресия се опитва да сложи край на живота си, а мъжът й я спасява навреме. Но втория път тя успява. Да, точно така. Майор Палгрейв ми разказва това, след това извади снимката, вдигна поглед и видя…

— Над дясното ти рамо — прекъсна я мистър Рафиъл.

— Не — поклати глава мис Марпъл. — Над дясното ми рамо той не е видял нищо.

— Как така? Нали ми каза, че…

— Казах, но съм се заблудила. Проявих невероятна глупост, просто не е за вярване. Само ми се е сторило, че майорът гледа над дясното ми рамо, че се е втренчил в нещо натам… но не би могъл да види каквото и да било, защото лявото му око беше стъклено…

— Сега си спомням — каза мистър Рафиъл. — Наистина имаше стъклено око. Бях забравил. Или съм престанал да му обръщам внимание. Искаш да кажеш, че не би могъл да види нищо, така ли?

— Разбира се, че е можел — възрази мис Марпъл. — Виждал е много добре, но само с другото си око. Можеше да вижда само с дясното си око. Значи е гледал към нещо или някого не вдясно от мен, а вляво от мен.

— А имаше ли някой вляво от теб?

— Да — отговори мис Марпъл. — Тим Кендъл и Моли седяха недалеч и правеха някакви сметки. На една маса край голям хибискус. И майорът вдигна поглед. Лявото му, изкуствено око беше изцъклено по посока на дясното ми рамо, но не с него, а с дясното си око той е видял един мъж седнал край хибискус… Лицето му се е сторило същото, разбира се, доста остаряло, но все пак същото като това на снимката. И също до хибискус. Тим Кендъл е чул какво разказва майорът и е разбрал, че го е познал. Така че, естествено, се е наложило да го убие. След това е трябвало да убие онова момиче Виктория, защото го е видяло да слага таблетките в стаята на майора. В началото Виктория изобщо не се е усъмнила, защото е съвсем нормално Тим Кендъл да влиза в стаите на гостите си, ако се наложи например, за да върне нещо забравено в ресторанта. Само че след смъртта на майора се е замислила, започнала е да задава въпроси и Тим е трябвало да се отърве от нея. Но най-важното убийство, което е планирал от дълго време, е сегашното… Той убива съпругите си…

— Какви безумни глупости са това… — изкрещя Тим Кендъл, но не успя да довърши.

Разнесе се силен писък — безумен и гневен. Естер Уолтърс се отскубна от мистър Рафиъл, като едва не го събори на пода, и изтича през стаята към Джаксън. Започна да го дърпа, но напразно.

— Пусни го! Пусни го веднага! Това не е вярно! Нито дума от този брътвеж не е вярна! Тим! Тим, скъпи, това не е вярно! Ти не би могъл да убиеш човек! Знам, че не би могъл! Че не би го направил. Всичко е заради тази ужасна жена, за която се ожени! Тя наговори куп лъжи за теб! Пълни лъжи! Всичките до една! Вярвам в теб! Обичам те и ти вярвам! Никога няма да се хвана на никакви лъжи… Ще…

Тогава Тим Кендъл изгуби контрол над себе си.

— Дяволите да те вземат, проклета кучко! Не можеш ли да мълчиш! Искаш да ме окачиш на въжето ли? Млъкни, чуваш ли! Затвори голямата си мръсна уста!

— Горката глупачка — каза мистър Рафиъл тихо. — Значи ето за какво било всичко това…