Агата Кристи
Карибска мистерия (2)

I.

Тази вечер в хотел „Златната палма“ беше много весело.

Седнала на една малка маса в ъгъла, мис Марпъл се оглеждаше наоколо с интерес. Ресторантът беше отворен от три страни за мекия, ароматен морски въздух. На масите имаше малки лампи, които светеха с меки цветове. Повечето жени бяха с вечерни тоалети — леки памучни материи, от които се показваха загорелите от слънцето рамене. Самата мис Марпъл беше принудена по най-приятния възможен начин от съпругата на племенника си, Джоан, да приеме „малък чек“.

— Защото, лельо Джейн, там ще бъде доста топло, а предполагам, че нямаш никакви леки дрехи.

Мис Марпъл й благодари и прие чека. Когато тя самата беше млада, беше нещо съвсем естествено старите да помагат на младите, но и хората на зряла възраст да се грижат за старите. Все пак тя не би могла да си купи нещо прекалено тънко. На нейната възраст човек и в най-горещото време рядко се чувства повече от приятно затоплен, а температурите на Сен Оноре не можеха да бъдат наречени „тропическа жега“. Тази вечер тя носеше най-подходящото за една възрастна дама от провинцията на Англия — сиви дантели.

Не че беше единственият посетител на такава възраст. Имаше представители на почти всички възрасти — застаряващи магнати с третите или четвъртите си съпруги, семейства на средна възраст от Северна Англия. Имаше и едно семейство от Каракас, заедно с децата си. Различните страни от Южна Америка също бяха представени добре — навсякъде се чуваше испанска и португалска реч. Англичаните бяха двама свещеници, един лекар и един пенсиониран съдия. Имаше дори едно семейство китайци. В ресторанта сервираха преди всичко жени — високи, стройни чернокожи момичета с горда осанка, облечени в ослепително бяло. Но главният келнер беше италианец, а за вината се грижеше французин. Освен това и бдителният поглед на Тим Кендъл следеше всичко да е наред. Той спираше от време на време край масите, за да размени по някоя дума с гостите. Жена му помагаше умело. Беше хубаво момиче. Косата й беше естествено руса, а големите й устни почти винаги се усмихваха. Моли Кендъл много рядко се ядосваше. Персоналът работеше добре, а тя се стремеше да предразположи гостите. С възрастните мъже се смееше и кокетничеше, а на младите жени правеше комплименти за тоалетите.

— С каква прекрасна рокля сте тази вечер, мисис Дайсън! Толкова ви завиждам, ще вземе да ви я открадна!

Но тя изглеждаше много добре и в собствената си рокля — поне така смяташе мис Марпъл. Беше бяла, със светлозелен бродиран шал върху раменете. Лъки заопипва шала.

— Какъв хубав цвят! Искам да го имам!

— Можете да намерите същия в магазина тук — отговори Моли и отмина нататък. Не спря при мис Марпъл. Обикновено възрастните дами оставяше на мъжа си. „Симпатичните възрастни дами предпочитат повече мъжете“ — казваше тя често.

Тим Кендъл се приближи и се наведе над мис Марпъл.

— Желаете ли нещо специално? — попита той. — Само ми кажете и веднага ще наредя да ви го приготвят. Предполагам, че хотелската храна, при това от този географски район, не е това, с което сте свикнали у дома?

Мис Марпъл му се усмихна и му каза, че промяната е едно от удоволствията на пътуването в чужбина.

— Значи всичко е наред. Но ако все пак искате нещо…

— Какво например?

— Ами… — Тим Кендъл доби замислен вид. — Например препечени филийки с масло?

Мис Марпъл му се усмихна и отговори, че за момента би се справила чудесно и без филийки с масло. Тя взе лъжичката и започна да яде мелбата си с радостно задоволство.

След това започна да свири оркестърът. Тези фолклорни ансамбли бяха една от атракциите на островите. В интерес на истината мис Марпъл можеше да мине и без подобно нещо. Според нея оркестърът вдигаше ужасен шум, много повече, отколкото трябва. Но без съмнение всички останали се забавляваха отлично и мис Марпъл, в духа на своята младост реши, че това е нормално и че трябва да се опита да хареса оркестъра. А нима би могла да накара Тим Кендъл да извика отнякъде с магия тихите, приятни звуци на „Синия Дунав“. (Колко красиво — валс.) Колко странно танцуват хората днес! Мятат се насам-натам, кривят се… сякаш се самоизмъчват! Е, както и да е — младите все пак трябва да се забавляват… Тази мисъл я порази. Защото щом се замисли, си даде сметка, че много малко от околните всъщност са млади. Танците, светлините, оркестрите (дори и като този) — всичко това е за младежите. А къде бяха те? Учат в университетите, предположи тя, работят — и имат по две седмици отпуск годишно. Местата като този хотел бяха твърде далеч и твърде скъпи за тях. Това веселие и този безгрижен живот можеха да си позволят само по-възрастните — хората на тридесет, четиридесет години — и съвсем старите господа, които се мъчат да се издигнат (или да се спуснат?) до нивото на младите си съпруги.

Някак си това й се струваше жалко.

Мис Марпъл въздъхна тъжно за младостта. Разбира се, тук беше мисис Кендъл. Тя не беше на повече от двадесет и две или три години и изглежда също се забавляваше отлично. Но дори и така да е, все пак това беше работата й.

Пастор Прескът и сестра му седяха на една маса недалеч. Те махнаха на мис Марпъл, за да изпият кафето си заедно, и тя отиде при тях. Мис Прескът беше слаба, строга на вид жена, а пасторът беше закръглен, червендалест мъж, от който лъхаше доброта.

Донесоха кафето и те отместиха столовете си малко назад. Мис Прескът извади ръкоделието от чантата си — едни наистина ужасни салфетки за маса, които започна да поръбва. Тя разказа на мис Марпъл как са прекарали деня. Сутринта посетили едно новооткрито девическо училище, а след почивката в ранния следобед се разходили до една плантация, за да пият чай с техни познати, отседнали в някакъв пансион.

Тъй като пастор Прескът и сестра му бяха в хотел „Златната палма“ от доста време, можеха да й кажат много неща за останалите гости.

Този престарял мистър Рафиъл. Идвал всяка година. Фантастично богат човек! Притежавал огромна верига супермаркети в Северна Англия. Младата жена с него била негова секретарка. Естер Уолтърс, вдовица. (Няма нищо лошо, разбира се. Нищо неприлично. В края на краищата, мистър Рафиъл беше някъде на около осемдесет!)

Мис Марпъл се съгласи, като кимна разбиращо, и пасторът забеляза:

— Много приятна млада жена. Майка й, доколкото разбрах, също е вдовица и живее в Чичестър.

— Мистър Рафиъл има и прислужник… Но той по-скоро се грижи за здравето му… квалифициран масажист, ако не се лъжа. Горкият мистър Рафиъл е почти парализиран. Толкова тъжно… При цялото това богатство…

— Той е щедър и добър дарител — кимна пастор Прескът одобрително.

Хората започнаха да се раздвижват — някои се отдалечаваха от оркестъра, други се тълпяха пред него. Майор Палгрейв се присъедини към четворката на Хилингдън и Дайсън.

— А онези хора… — мис Прескът понижи глас без нужда, защото оркестърът и без това го заглушаваше.

— Да, тъкмо щях да ви попитам за тях.

— И миналата година бяха тук. Всяка година прекарват по три месеца на различни острови. Високият е полковник Хилингдън, а чернокосата жена му е съпруга. Те са ботаници. Другите двама, мистър и мисис Дайсън, са американци. Струва ми се, че пишат статии за пеперудите. Всички те се интересуват от птици.

— Хубаво е да имаш хоби, свързано с излизане на чист въздух — отбеляза пастор Прескът.

— Те не биха се съгласили да го наричаш „хоби“, Джереми — възрази сестра му. — Пишат статии за „Нешънъл Джиографик“ и други такива списания. Смятат заниманията си за нещо съвсем сериозно.

От масата, която наблюдаваха, долетя шумен смях. Беше толкова силен, че дори заглуши оркестъра. Грегъри Дайсън се беше облегнал на стола си и тактуваше по масата под неодобрителния поглед на жена си, а майор Палгрейв изпразни чашата си и започна да аплодира шумно.

Едва ли в момента имаха вид на хора, които вземат заниманията си насериозно.

— Майор Палгрейв не бива да пие толкова — каза мис Прескът язвително. — Кръвното му налягане и без това е високо.

На масата донесоха нови чаши с плантаторски пунш.

— Хубаво е, че успях да разбера кой кой е от тези хора — каза мис Марпъл. — Когато ме запознаха с тях днес следобед, не можах да схвана добре кой за кого е женен.

Последва малка пауза, мис Прескът се прокашля сухо и каза:

— Колкото до това…

— Джоан — прекъсна я пасторът с наставнически тон. — Може би ще е по-добре, ако не говорим повече за това.

— Но, Джереми, аз нямах намерение да кажа нищо особено. Само че миналата година по една или друга причина, наистина не знам защо, бяхме останали с впечатлението, че мисис Дайсън е мисис Хилингдън… После някой ни каза, че не е така.

— Понякога човек добива странни впечатления, нали — забеляза мис Марпъл с невинен тон. Погледът й се срещна с този на мис Прескът и помежду им припламна искричката на женското разбирателство.

Един по-наблюдателен човек от пастор Прескът би се почувствал като натрапник.

Двете си размениха още един сигнал. Беше съвсем ясен, сякаш го бяха изразили с думи: „Някой друг път“.

— Мистър Дайсън нарича жена си Лъки^[1]. Това ли е истинското й име, или е прякор? — попита мис Марпъл.

— Едва ли е истинското й име.

— Веднъж го попитах — каза пастор Прескът. — Обясни ми, че я наричал Лъки, защото му била талисман за щастие. Ако я загубел, щял да загуби и късмета си. Доста добре казано, нали?

— Той много обича да се шегува — отбеляза мис Прескът.

Пасторът погледна сестра си неуверено.

Последва експлозия от хаотични звуци, с която оркестърът надмина себе си, и на подиума се появиха професионални танцьори.

Мис Марпъл и останалите обърнаха столовете си, за да гледат. Танците й харесаха повече от музиката — допадаха й стъпките и ритмичното поклащане на гъвкавите тела. Струваше й се, че това е нещо много истинско. И въздействащо.

Тази вечер за първи път тя започна да се чувства добре в новото си обкръжение. Досега не беше успяла да направи това, което винаги й доставяше удоволствие — да се опита да намери прилики между новите си познайници и хората, които познаваше отпреди. Вероятно беше замаяна от необичайното облекло на околните и от пъстрите, екзотични цветове. Но чувството, че и тук ще е в състояние да направи някои интересни сравнения, не я беше оставило нито за миг.

Моли Кендъл например много й напомняше за онова приятно момиче, чието име все не можеше да си спомни… кондукторката в автобуса за Маркет Бейсинг. Тя винаги помагаше на хората да се качат и никога не звънеше на шофьора да тръгва, преди да се убеди, че всички са седнали. Тим Кендъл малко й напомняше за главния келнер от „Роял Джордж“ в Манчестър. Самоуверен, но въпреки това някак си напрегнат. (Спомни си, че той страдаше от язва.) Що се отнася до майор Палгрейв, той просто не се отличаваше от генерал Лерой, капитан Флеминг, адмирал Уиклоу и генерал Ричардсън. Тя се замисли за някой по-интересен индивид. Например Грег? Грег беше труден за определяне, защото беше американец. Може би напомняше с нещо за сър Джордж Тролъп, който вечно се шегуваше по време на събранията на Гражданската отбрана. Или може би за мистър Мърдок — месаря. Мистър Мърдок имаше много лоша репутация, но някои хора твърдяха, че това са само клюки и че самият той обичал да пуска слухове за себе си. Лъки? Е, това беше лесно — Марлийн от „Трите Корони“. Ивлин Хилингдън? Не можеше да намери мястото й съвсем точно. Външният й вид беше подходящ за много роли — високите, загорели от слънцето англичанки никак не са малко. Лейди Каролайн Улф, първата жена на Пайът Улф, тази, която се самоуби? Или… имаше една Лесли Джеймс — тиха жена, която рядко показваше какво чувства в действителност. Тя продаде къщата си и замина, без да се обади на никого. Полковник Хилингдън? Тук отново не беше лесно. Първо трябваше да го опознае малко. Един от тихите хора с добро възпитание. Никога не можеш да разбереш какво точно мислят. Понякога могат и да те изненадат. Майор Харпър например един ден тихомълком беше прерязал гърлото си. Никой така и не разбра защо. Мис Марпъл мислеше, че знае защо… но не беше напълно сигурна…

Погледът й се спря върху масата на мистър Рафиъл. За него се знаеше, че е невероятно богат, че всяка година идва на островите и че е полупарализиран. Приличаше на граблива птица. Дрехите висяха върху слабото му сгърчено тяло. Би могъл да е на седемдесет, осемдесет, дори на деветдесет. Очите му бяха хитри и той често се държеше грубо, но хората не се обиждаха — отчасти защото беше толкова богат, отчасти защото беше обаятелен и те караше да мислиш, че човек като него някак си има право да се държи грубо, ако пожелае.

До него седеше секретарката му, мисис Уолтърс. Тя имаше кестенява коса и приятно лице. Мистър Рафиъл много често се държеше грубо с нея, но тя сякаш не забелязваше — не толкова от желание на всяка цена да му угоди, колкото заради това, че не беше чувствителна по природа. Държеше се като добре обучена болногледачка. „Не е изключено и да е била медицинска сестра“ — помисли си мис Марпъл.

Появи се един млад мъж с бяло сако и застана до масата на мистър Рафиъл. Старият човек вдигна поглед към него, кимна му и му посочи стол. Младежът седна. „Мистър Джаксън, предполагам — каза си мис Марпъл — прислужникът му.“

Тя разгледа новодошлия с известно внимание.

II.

В бара Моли Кендъл изпъна гръб и събу обувките с високи токчета. От терасата дойде Тим и застана до нея. В момента при тях нямаше никого.

— Уморена ли си, скъпа? — попита Тим.

— Малко — отвърна тя. — Краката ме наболяват.

— Не ти е лесно, зная. Всичкото това… Не, не е лека работа.

Тим я погледна угрижено. Моли се засмя.

— О, Тим! Не говори глупости! Тук е прекрасно! Страхотно е! Винаги съм си мечтала за нещо такова и сега мечтата ми се сбъдна!

— Да, сигурно би било много приятно, ако си само гост. Но да се грижиш за всичко… това все пак е работа.

— На този свят не можеш да получиш нищо, ако сам не дадеш, нали? — каза Моли Кендъл.

Тим Кендъл се намръщи.

— Мислиш ли, че всичко е както трябва? Че ще успеем? Че ще се справим?

— Разбира се!

— Не ти ли се струва, че хората си казват: „Не е както преди, когато собственици бяха семейство Сандерсън“?

— Естествено е някои хора да мислят така… Винаги има такива! Но те са като стари, запънали се в калта магарета. Сигурна съм, че се представяме много по-добре от семейство Сандерсън. Ние сме по-симпатични от тях. Ти очароваш старите бабки и непрекъснато ухажваш дамите на четиридесет или петдесет. Аз пък правя мили очички на възрастните господа и ги карам да се чувстват на осемнадесет… Или пък се правя на милата малка дъщеря, каквато по-сантименталните съжаляват, че нямат. О, справяме се чудесно!

Лицето на Тим отново се разведри.

— Щом смяташ така… Понякога се плаша. Рискувахме всичко, за да започнем това тук… Зарязах работата си…

— И съвсем правилно — прекъсна го Моли бързо. — Тя щеше да те унищожи.

Той се засмя и целуна върха на носа й.

— Казах ти, че всичко е наред. Защо вечно се тревожиш? — попита Моли.

— Такава ми е природата, предполагам — отговори Тим. — Винаги си мисля… Ами ако нещо се случи…

— Какво може да се случи?

— О, не зная. Някой може да се удави например.

— Много трудно. Това е един от най-безопасните плажове наоколо. И онзи огромен швед е винаги на поста си.

— Аз съм глупак — каза Тим Кендъл. Той се поколеба и добави: — Вече не сънуваш такива сънища, нали?

— Това беше някаква глупост — каза Моли и се засмя.