Агата Кристи
Карибска мистерия (21)

Глава двадесет и първа
Джаксън за козметиката

— Сигурна ли сте, че нямате нищо против, мис Марпъл? — попита Ивлин Хилингдън.

— Но, разбира се, че нямам, мила — отговори мис Марпъл. — Даже се радвам, че мога да бъда полезна с нещо. На моята възраст хората се чувстват толкова ненужни… Излишни… Особено на място като това, където нямам никакви задължения и просто се забавлявам, доколкото мога. Наистина, ще остана при Моли с удоволствие. Вие отидете да се разходите… Къде щяхте да ходите? До „Пеликан Пойнт“, нали?

— Да — отговори Ивлин. — И двамата с Едуард много харесваме това място. По цял ден мога да гледам как птиците се гмуркат, за да ловят риба. В момента Тим е при Моли, но той има много работа, а не би искал да я остави сама за дълго.

— И правилно — съгласи се мис Марпъл. — На негово място и аз бих постъпила така. Човек не може да е сигурен за нещо такова. Когато някой се е опитал да се… Е, хайде, не се бавете, мила моя.

Ивлин тръгна и се присъедини към малката група, която я очакваше. Мъжът й, семейство Дайсън и още двама или трима други. Мис Марпъл провери принадлежностите си за плетене, увери се, че е взела всичко необходимо и се оправи към бунгалото на семейство Кендъл.

Когато се качи на верандата, през полуотворения френски прозорец тя чу гласа на Тим:

— Кажи ми защо го направи, Моли? Кое те накара? Аз ли направих нещо нередно? Не може да няма някаква причина! Моля те, кажи ми!

Мис Марпъл спря. Последва кратка пауза и Моли отговори:

— Не зная, Тим. Наистина не зная. Изглежда нещо ме е прихванало…

Мис Марпъл почука на стъклото и влезе.

— О, ето ви и вас, мис Марпъл. Колко мило, че дойдохте!

— Наистина не ми коства нищо — отговори мис Марпъл. — Радвам се, че съм в състояние да ви помогна. Може ли да седна на този стол? Моли, изглеждаш много по-добре. Толкова се радвам!

— Добре съм — каза Моли. — Вече съм съвсем добре. Само… само много ми се спи.

— Няма да говоря — отговори мис Марпъл. — Ти лежи и си почивай. Аз пък ще поплета.

Тим Кендъл й хвърли поглед, изпълнен с благодарност, и излезе. Мис Марпъл се настани на стола.

Моли лежеше на лявата си страна. Имаше изтормозен, унесен вид.

— Много мило, че дойдохте, мис Марпъл — каза тя тихо, почти шепнешком. — Аз… мисля, че ще поспя.

Моли се обърна леко и затвори очи. Дишането й сега беше далеч по-равномерно, макар и да не беше напълно нормализирано. Дългият опит на мис Марпъл като болногледачка я накара почти машинално да оправи чаршафа и да подпъхне одеялото отстрани под дюшека. Когато го направи, напипа отдолу нещо твърдо и продълговато. Доста изненадана, тя улови предмета и го извади. Беше книга. Мис Марпъл хвърли поглед към момичето на леглото, но то лежеше напълно спокойно. Очевидно вече спеше. Мис Марпъл разгърна книгата. Беше някакво четиво върху душевните заболявания. Страниците се отвориха сами на едно място, където се описваха началните фази на манията за преследване, както и други прояви на шизофренията и свързаните с нея отклонения.

Книгата не беше написана на трудноразбираем медицински език, явно беше популярна, предназначена за широката публика. Мис Марпъл се зачете и лицето й стана много мрачно. След малко затвори книгата и се замисли. След това се наведе и внимателно я постави на мястото й под дюшека.

Поклати глава озадачено. Стана безшумно от стола, направи няколко крачки до прозореца и рязко погледна назад през рамо. Очите на Моли бяха леко отворени, но още докато мис Марпъл се обръщаше, бързо се затвориха. Всичко стана толкова светкавично, че за миг мис Марпъл не беше сигурна дали не си го е въобразила. Нима Моли се правеше, че спи? А може би това не беше толкова странно в края на краищата? Може би се боеше, че мис Марпъл ще започне да говори с нея, ако й покаже, че е будна. Да, може би това беше обяснението.

А не долови ли в погледа й някакво коварство, нещо дълбоко неприемливо? „Как бих могла да съм сигурна — помисли си мис Марпъл. — Как бих могла?“

Реши, че трябва да опита да поговори с доктор Греъм при първа възможност. Върна се край леглото и седна на стола. След около пет минути й се стори, че Моли е заспала наистина. Едва ли буден човек би могъл да лежи толкова неподвижно и да диша толкова равномерно. Мис Марпъл стана отново. Днес беше с платненките си. Наистина, те не бяха особено елегантни, но пък бяха много подходящи за топлия климат и удобни за краката.

Тя обиколи тихо стаята, като спря и пред двата прозореца, които гледаха в различни посоки.

Мястото около хотела изглеждаше тихо и опустяло. Мис Марпъл се върна до стола си и тъкмо се канеше да седне отново, когато й се стори, че отвън чува някакъв звук. Скърцане на обувка на верандата? Тя се поколеба за миг, след това отиде до френския прозорец, отвори го, излезе навън и се обърна към стаята.

— Ще се върна след съвсем малко, мила — каза тя. — Само ще отида до бунгалото си, за да видя къде съм оставила онзи модел… Бях сигурна, че съм го взела със себе си. Няма да се притесняваш докато се върна, нали? — След това отново се обърна напред и си каза: — Заспала е. Горкото дете! Нека поспи, това е добре за нея.

Мис Марпъл прекоси тихо верандата, слезе по стъпалата и сви вдясно по пътеката. Тя тръгна зад някакви храсти — изглежда хибискус — и ако някой любопитен наблюдател я гледаше, щеше да види, че бързо тръгва покрай цветната леха, заобикаля бунгалото и отново влиза в него през задната врата. Оттам се влизаше направо в малката стаичка, която Тим понякога използваше за кабинет и през нея — във всекидневната.

Големите завеси вътре бяха почти спуснати, за да прогонят горещината. Мис Марпъл се мушна зад едната от тях. И зачака. През прозореца се виждаше верандата и щеше да забележи всеки, който опита да се приближи до стаята на Моли. Няколко минути — четири или пет — не се случи нищо.

След това елегантната фигура на Артър Джаксън се изкачи по стъпалата на верандата. Той спря за миг пред френския прозорец, който беше полуотворен и почука тихичко. Мис Марпъл не чу никакъв отговор. Джаксън се огледа — бързо и крадешком — и се промуши през пролуката. Мис Марпъл застана до вратата, през която се влизаше в банята и повдигна изненадано вежди. Замисли се за малко, след това излезе навън в коридора и, влезе в банята през другата врата.

Джаксън, който разглеждаше рафта с тоалетни принадлежности над мивката, се обърна рязко. Изглеждаше стреснат, което не беше изненадващо.

— О… — каза той — Не предполагах, че…

— Мистър Джаксън! — възкликна мис Марпъл с изумление в гласа.

— Помислих си, че може да сте някъде тук — каза Джаксън.

— Търсите ли нещо? — попита мис Марпъл.

— Всъщност — отговори той — гледах каква марка крем за лице ползва мисис Кендъл.

Мис Марпъл оцени по достойнство факта, че Джаксън, който държеше кутията с крем в ръка, прояви досетливостта да заяви това веднага.

— Приятна миризма — каза той и сбърчи нос. — Доста добър крем в сравнение с някои други. По-евтините марки не са подходящи за всяка кожа. Много е вероятно понякога дори да предизвикат възпаления. Същото важи и за някои пудри за лице.

— Изглежда сте много добре запознат с тези неща — забеляза мис Марпъл.

— Известно време работих във фармацевтичната промишленост — отговори Джаксън. — Там човек научава много за козметичните средства. Сложи някакъв боклук в лъскаво бурканче, опаковай го със скъпа опаковка и можеш да се изумиш колко пари са готови да дадат жените за него.

— И затова ли сте… — Мис Марпъл замълча съвсем умишлено.

— О, не. Не дойдох тук, за да си говорим за козметични средства, ако това искате да ме попитате — каза Джаксън.

„Нямал си много време, за да намислиш подходяща лъжа — каза си мис Марпъл. — Я да видим какво може да роди главата ти.“

— Всъщност — каза Джаксън — мисис Уолтърс онзи ден е услужила на мисис Кендъл с червилото си. Дойдох да го взема. Почуках на прозореца, но видях, че мисис Кендъл спи, така че влязох тук, за да го потърся.

— Разбирам — каза мис Марпъл. — И намерихте ли го?

Джаксън поклати глава.

— Вероятно е в някоя от чантите й — предположи той с небрежен тон. — Няма да се притеснявам повече. А и мисис Уолтърс не настояваше кой знае колко. Само спомена, че може би ще й трябва.

Той продължи да оглежда тоалетните принадлежности и след малко забеляза:

— Няма много неща, нали? Е, на нейната възраст не са й необходими чак толкова. Кожата й и без това е превъзходна.

— Изглежда гледате на жените с доста по-различен поглед от другите мъже — отбеляза мис Марпъл усмихнато.

— Да. Предполагам, че професията може значително да промени човека.

— Запознат ли сте с лекарствата?

— Мисля, че да. Познавам добре доста от тях. Но ако ме питате мен, вече има прекалено много. Твърде много успокоителни и тонизиращи хапчета и всякакви други уж чудодейни лекарства. Ако се продават само по лекарско предписание, всичко би било нормално, но за жалост много от тях могат да се купят и без рецепта. А някои от тези препарати са направо опасни.

— Предполагам, че е така — съгласи се мис Марпъл. — Предполагам, че е така.

— Могат да окажат голямо влияние върху поведението на човек. Много юноши изпадат в истерия именно заради такива лекарства. А всички смятат, че причините са естествени. Хлапетата вземат какво ли не. Е, нищо ново под слънцето. Тези неща са известни от векове. На Изток… не че съм бил там… са се случвали какви ли не странни неща. Човек може да се изуми, като разбере какви неща са давали жените на мъжете си. В Индия например, в лошите стари дни, ако млада жена се омъжи за възрастен мъж… Не, едва ли са искали да се отърват от мъжа си, защото биха ги изгорили на кладата заедно с него… Или биха ги отлъчили от семейството… През онези години в Индия никак не е било добре да си вдовица… Но са можели да упойват съпрузите си, да ги докарват до състояние на имбецили, да предизвикват халюцинации у тях… С една дума, да ги побъркат… — Джаксън поклати глава и добави: — Да, мръсна работа.

— Да вземем вещиците — продължи той след малко. — Сега за тях се знаят някои много интересни неща. Защо например винаги са признавали, защо толкова лесно са се съгласявали, че са вещици, че са летели с метла и са посещавали сборища на вещици?

— Заради инквизициите — предположи мис Марпъл.

— Невинаги — възрази Джаксън. — Да, мъченията наистина обясняват голяма част от тези признания, но някои от вещиците са го правели още преди даже да се заговори, че могат да ги измъчват. И не толкова са признавали, колкото направо са се хвалели със свръхестествените си способности. А защо? Защото са използвали специални мехлеми… Наричали са го „миропомазване“. И някои от тези мехлеми са съдържали беладона, атропин и други подобни… Ако втриеш такова нещо в кожата си, можеш да получиш халюцинации, да ти се струва, че се издигаш нагоре или че летиш в небето… Горките, смятали са, че това става наистина! Ами да вземем например ислямския свят. В Сирия или Ливан, не зная точно къде, в средновековието е имало специални секти от убийци… Давали са им индийски коноп… хашиш… и те са изпадали в транс… струвало им се е, че са в рая, представяли са си вечния живот и така нататък… Казвали са им, че точно това ги очаква след смъртта, но за да го постигнат, трябва да продължат да извършват обредни убийства… О, не ми се ще да говоря такива фантасмагории, но в края на краищата, нещата опират до това.

— Според мен нещата опират — каза мис Марпъл — до факта, че хората са прекалено доверчиви.

— Е, да. Предполагам, че може да се каже и по този начин.

— Вярват в това, което им се говори — продължи тя. — Да, всички сме склонни да правим това. — И неочаквано го попита: — А кой ви разказа всичките тези неща за Индия? За съпрузите, упоявани с татул и така нататък?

Преди Джаксън да успее да отговори, тя добави рязко:

— Майор Палгрейв, нали?

Джаксън изглеждаше леко изненадан.

— Да… така е. Наистина той ми го каза. И много други подобни неща. Разбира се, повечето от тях са ставали преди той да е бил роден, но изглежда знаеше всичко за тях.

— Майор Палгрейв смяташе, че знае много за какво ли не — каза мис Марпъл. — Само че много често това, което говореше, не беше съвсем точно. — Тя поклати замислено глава. — Майор Палгрейв има да отговаря за много неща.

От спалнята в съседство долетя някакъв звук. Мис Марпъл рязко се обърна и излезе от банята. Отиде до спалнята и завари Лъки Дайсън, застанала до големия френски прозорец.

— Аз… О, не предполагах, че сте тук, мис Марпъл.

— Отидох до банята за малко — отговори мис Марпъл с достойнство и едва забележима викторианска стеснителност.

В банята Джаксън се усмихна широко. Викторианската стеснителност винаги му се струваше забавна.

— Помислих си, че може би ще искате да ви сменя при Моли за малко — каза Лъки и погледна към леглото. — Тя спи, нали?

— Да, мисля, че спи — отвърна мис Марпъл. — Но сега вече е съвсем добре. Можеш да отидеш да се забавляваш, мила. Мислех, че си тръгнала с другите.

— Да, щях да отида с тях, но изведнъж получих такова ужасно главоболие, че реших да остана. Реших да проверя дали не мога да бъда полезна с нещо.

— Много мило — отговори мис Марпъл. Тя седна на стола и се зае с плетката си. — Но тук наистина се чувствам съвсем добре.

Лъки се поколеба за момент, после се обърна и си отиде. Мис Марпъл изчака още малко и се върна в банята на пръсти. Джаксън си беше тръгнал — без съмнение през задната врата. Мис Марпъл взе кутийката с крем за лице, която беше видяла в ръката му, и бързо я мушна в джоба си.