Агата Кристи
Карибска мистерия (23)

I.

„Настана вечер и настана утро — ден последен“ — каза си мис Марпъл.

След това, малко объркана, тя седна изправена на стола си. Беше задрямала — нещо невероятно, защото фолклорният оркестър свиреше, а всеки, който би могъл да заспи при този шум… „Е, това показва, че вече съм свикнала с това място“ — помисли си тя. Та, какво си помисли преди малко? Някакъв цитат, който при това беше погрешен. Ден последен? Ден първи. Така би трябвало да бъде. Но сега не беше първият ден… Изглежда не беше и последният.

Тя отново се изправи. Истината беше, че е безкрайно уморена. И цялата тази тревога, чувството, че за срам и позор не може да се справи… Тя си спомни още веднъж онзи странен, неприятен, коварен поглед, който й отправи Моли изпод полузатворените си клепачи. Какво ли ставаше в главата на това момиче? А колко различно изглеждаше всичко в началото! Тим Кендъл и Моли — толкова приятна и щастлива млада двойка! Семейство Хилингдън също — така любезни, така учтиви… това, което се нарича „симпатични“ хора. И веселият, сърдечен, общителен Грег Дайсън, и жизнерадостната бъбрива Лъки, която можеше да говори, без да спре часове наред, доволна от себе си и света… Четирима души, които толкова добре се разбираха помежду си… Пастор Прескът — този благ, мил човек. Джоан Прескът… да, у нея имаше кисела жилка, но пък иначе беше много приятна жена, а приятните жени трябва да се развличат с клюки от време на време. Те трябва да знаят какво става около тях, да знаят кога две и две правят четири и кога е възможно да станат пет! Подобни жени не биха могли да навредят никому. Езиците им наистина рядко остават в покой, но пък ако изпаднеш в беда се държат мило с теб. Мистър Рафиъл — човек с характер, личност, мъж, когото човек не би могъл да забрави при никакви обстоятелства. Но мис Марпъл мислеше, че знае още нещо за мистър Рафиъл.

Лекарите многократно го бяха отписвали, така твърдеше той, но този път, според нея, бяха много по-сигурни в прогнозите си. Мистър Рафиъл знаеше, че дните му са преброени.

След като знаеше това със сигурност, дали нямаше нещо, което да му се прииска да направи?

Мис Марпъл се замисли над този въпрос.

Отговорът би могъл да е от голяма важност.

Какво беше казал той… когато гласът му беше мъничко по-силен, мъничко по-самоуверен? Мис Марпъл умееше много добре да различава интонацията на хората. Толкова много беше слушала през живота си…

Мистър Рафиъл й каза нещо, което не беше истина.

Тя се огледа наоколо. Вечерният въздух, мекият аромат на цветята, масите с малките светлинки, жените с красиви тоалети, Ивлин с тъмна вечерна рокля, Лъки — с бяла, с блестяща руса коса… Тази вечер всички изглеждаха весели и изпълнени с живот. Дори Тим Кендъл се усмихваше. Той мина покрай маста й и каза:

— Не зная как да ви се отблагодаря за това, което направихте. Моли вече е такава, каквато беше. Докторът каза, че утре ще може да стане.

Мис Марпъл му се усмихна и каза, че това е добра новина. Само че… откри, че й е много трудно да се усмихне. Да, съвсем определено беше страшно уморена…

Тя стана и бавно тръгна към бунгалото си. Щеше й се да продължи да мисли, да се чуди, да се мъчи да си спомни, да събере на едно място отделните факти, погледи, думи… Но не беше в състояние да го направи. Умореният й ум се бунтуваше. „Върви да спиш — казваше той. — Просто трябва да отидеш да спиш!“

Мис Марпъл се съблече, легна в леглото и прочете няколко стиха, от стихосбирката, която държеше до възглавницата си, след което угаси лампата. В тъмнината тя отправи към небето молитва. Човек не може да свърши всичко сам. Понякога има нужда от помощ.

— Нищо няма да се случи тази вечер — промърмори тя, изпълнена с надежда.

II.

Мис Марпъл се събуди внезапно и седна в леглото. Усещаше ударите на сърцето си. Запали лампата и погледна часовника. Беше два. Два през нощта, а навън ставаше нещо. Тя стана, облече пеньоара, обу чехлите, омота около главата си вълнен шал и излезе да разузнае. Наоколо се движеха хора с фенери. Сред тях тя видя пастор Прескът и отиде при него.

— Какво се е случило?

— О, мис Марпъл! Мисис Кендъл. Мъжът й се събудил и видял, че се е измъкнала от леглото и е излязла. Търсим я.

Той продължи нататък. Мис Марпъл тръгна след него по-бавно. Къде ли може да е отишла Моли?

Защо? Дали беше планирала всичко това, дали беше възнамерявала да се измъкне веднага щом престанат да я наблюдават, когато мъжът й е заспал дълбоко?

Мис Марпъл реши, че това не е изключено. Но защо?

Каква беше причината? Дали наистина, както каза Естер Уолтърс, нямаше някакъв друг мъж? И ако имаш, кой би могъл да е той? Или имаше някаква по-зловеща причина…

Тя продължи да върви напред, да се оглежда и да наднича в храстите. Тогава изведнъж чу слаб вик:

— Тук! Насам!

Викът долетя някъде недалеч от нея. „Трябва да е някъде откъм потока, който се спуска в морето“ — помисли си тя и тръгна нататък колкото се може по-бързо. Всъщност се оказа, че не са излезли толкова много хора, колкото й се бе сторило в началото. Повечето изглежда продължаваха да спят в бунгалата си. Тя забеляза една група хора, застанали на брега на потока. Някакъв мъж изтича покрай нея натам, като едва не я събори. Беше Тим Кендъл. Само след секунда чу отчаяния му вик:

— Моли! Боже мой! Моли!

Едва след минута мис Марпъл успя да стигне до групата. Тя се състоеше от единия готвач кубинец, Ивлин Хилингдън и две от местните момичета. Те се разделиха и направиха път на Тим Кендъл. Мис Марпъл дойде, тъкмо когато той се наведе, за да погледне.

— Моли… — Тим бавно се отпусна на колене. Мис Марпъл видя тялото на момичето, проснато в потока, с лице под водата и златистата коса, разстлана над бродирания шал, скриващ раменете. С плискането и бълбукането на потока всичко това й се стори като някаква сцена от „Хамлет“ с мъртвата Офелия-Моли…

Когато Тим протегна ръка, за да я докосне, тихата, разумна мис Марпъл реши да овладее положението и заговори с властен заповеднически тон:

— Не я докосвай, Кендъл. Не трябва да я пипаме.

Тим се обърна към нея и я погледна.

— Но… Трябва… Това е Моли… Аз трябва…

Ивлин Хилингдън докосна рамото му с ръка.

— Тя е мъртва Тим. Проверих пулса й.

— Мъртва!? — проговори Тим сякаш не можеше да повярва. — Мъртва!? Искаш да кажеш, че… че се е удавила?

— Боя се, че е така. Изглежда се е удавила.

— Но защо? — младият мъж нададе отчаян вик. — Защо? Изглеждаше толкова щастлива тази сутрин! Говорехме си какво ще правим утре… Защо това желание да умре я обзе отново? Защо се измъкна така от леглото, без да каже дума, защо дойде тук, за да се удави? Какво отчаяние я бе обзело? Каква мъка? Защо не искаше да ми каже нищо?

— Не зная, Тим — прошепна тихо Ивлин. Наистина не зная.

— По-добре някой да повика доктор Греъм — каза мис Марпъл. — И някой ще трябва да се обади в полицията.

— Полицията? — засмя се Тим горчиво. — Каква полза от полицията?

— В случай на самоубийство полицията трябва да бъде уведомена — отговори мис Марпъл.

Тим бавно се изправи.

— Ще повикам доктор Греъм — каза той мрачно. — Може би… дори сега… ще може да направи нещо…

И той се запрепъва по посока на хотела. Ивлин Хилингдън и мис Марпъл стояха една до друга и гледаха мъртвото тяло. Ивлин поклати глава:

— Твърде късно е. Тя е съвсем изстинала. Трябва да е мъртва най-малко от около час… може би повече. Каква трагедия! Колко щастливи изглеждаха двамата с Тим… Но тя винаги е била неуравновесена, предполагам…

— Не — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че е била неуравновесена.

Ивлин я изгледа с любопитство:

— Как така?

Луната, скрита зад облак, сега се показа и освети с ярка сребриста светлина разстланата във водата коса на Моли.

Мис Марпъл извика изненадано. Тя се наведе, вгледа се внимателно, след това протегна ръка и докосна златистата коса. После заговори на Ивлин Хилингдън със съвсем различен глас:

— Според мен по-добре е да се уверим напълно…

Ивлин Хилингдън я погледна изумено.

— Но нали сама казахте, че не бива да пипаме нищо…

— Да, така е. Само че луната не беше изгряла и не бях видяла…

Мис Марпъл посочи. След това много внимателно докосна русата коса и я раздели, така че да се видят корените й…

Ивлин извика стъписана.

— Лъки!

И след мига повтори:

— Не е Моли… Лъки!

Мис Марпъл кимна.

— Косата им беше почти еднаква на цвят… Разбира се, нейната беше боядисана и затова корените й са по-тъмни.

— Но тя е с шала на Моли!

— Беше й харесал. Чух я да казва, че иска да си купи същия. Очевидно го е направила.

— Значи… затова сме се заблудили…

Ивлин срещна погледа на мис Марпъл и млъкна.

— Някой… ще трябва да каже на мъжа й — каза мис Марпъл.

Последва кратка пауза.

— Добре. Ще отида да го намеря — каза Ивлин след това.

Тя се обърна и тръгна между палмите.

Мис Марпъл остана неподвижна известно време, след това неочаквано проговори:

— Е, полковник Хилингдън?

Едуард Хилингдън излезе от сянката на дърветата зад нея и застана до трупа.

— Откъде разбрахте, че съм там?

— Хвърляте сянка — отговори мис Марпъл.

Двамата останаха мълчаливи за миг.

Накрая той проговори, сякаш мислеше на глас:

— Значи в края на краищата късметът й изневери.

— Вие предполагам сте доволен, че е мъртва?

— Шокира ли ви това? Така да бъде. Няма да отричам. Радвам се, че е мъртва.

— Смъртта често решава проблемите.

Едуард Хилингдън бавно обърна глава. Мис Марпъл срещна погледа му спокойно и уверено.

— Ако смятате да… — той направи крачка към нея.

В гласа му неочаквано прозвуча заплаха. Мис Марпъл отговори тихо:

— Жена ви ще се върне с мистър Дайсън всеки момент. А също така Тим с доктор Греъм.

Едуард Хилингдън се отказа. Той се обърна и погледна мъртвото тяло.

Мис Марпъл се отдалечи тихо и забърза към бунгалото си.

Малко преди да стигне до него тя спря. Там, на терасата недалеч откъдето стоеше сега, тя бе седяла и разговаряла с майор Палгрейв. Там той беше започнал да рови в портфейла си, за да намери снимката на човека, извършил убийство…

Тя си спомни как майорът вдигна поглед, как лицето му изведнъж почервеня… „Толкова грозен — както се изрази Сеньора Де Касперо. — Той имаше лошо око“.

Лошо око. Гледа лошо… Око… Око…