Виктор Юго
Ернани (23)

Сцена втора

ДОН КАРЛОС (сам)

Прости, Велики Карл! Под сводовете сиви

би трябвало слова да заечат правдиви.

На нашия раздор бръмченето сега

ти слушаш може би с погнуса и тъга.

Тук Карл Велики спи! Как, гробнице смълчана,

такава сянка сбра и здрава пак остана!

Създателю на свят огромен, тук ли спиш?

Как с целия си ръст тук в тоя гроб лежиш?

О, дивно зрелище, което ще се слави!

Каква Европа той създаде и остави!

Високо двамата избраници стоят

и всичките крале покорство им дължат.

Херцогства и земи, маркграфства и държави —

наследствени са те, ала народът слави

свой папа, цезар свой — и тъй върви светът,

и случай случая поправя някой път.

Оттам е този ред, спокойствието свято.

Прелати с плащ червен, курфюрсти цели в злато,

които будят гняв по този свят широк,

са само видимост, а всичко върши бог.

Когато времето роди една идея,

нараства тя, лети, увличат се по нея,

превръща се в човек и очарова тя.

Крале я тъпчат, длан й слагат на уста,

но щом се появи в сената и в конклава,

веднага ще съзрат над тях да се възправя

и да ги тъпче тя — в разкошно облекло,

с кълбо в ръка или с корона на чело.

Да! Императорът и папата… Благата

от тях са и за тях. Една загадка свята

живее в тях и бог, създал за тях цял мир,

народи и крале им предоставя в пир.

Сред облаци са те, сами сред гръм и трясък —

там бог им дава в дар света, искрящ във блясък,

Лице срещу лице решават, след това

подреждат тоя свят, както жетвар — нивя.

Те са над всичко тук. Кралете край вратата

поглъщат оня дъх на ястия в блюдата,

които те ядат. За да погледнат пак,

нещастните крале на пръсти стъпват чак.

Под тях са хората, едва ги забелязват.

Те двамата градят, рушат или отрязват.

Един е правдата, а другият — мощта.

Сами са разумът, сами са и властта.

От храма тръгват те с еднаква мощ и цели —

един във пурпурни, а друг в одежди бели.

Светът е изумен и гледа в страх дълбок,

че в тях във две лица се въплъщава бог.

О, императорът! Но ако аз не стана,

във моето сърце ще зине страшна рана!

А колко бе щастлив тук спящият човек!

И колко бе велик през онзи хубав век!

Власт императорска и папска само има!

О, Цезар! Петър! В тях живеят двата Рима^[1]

и двата, свързани в един мистичен брак,

чрез който в дух и плът светът роди се пак

и който претопи народи и държави,

чрез който новата Европа се възправи.

И те държат в ръце като в калъп незрим

останалия бронз от онзи древен Рим.

Каква съдба! Нима и той завърши в гроба?

Нищожен свят! Над теб тежи една прокоба.

Какво, че ти си бил принц, император, крал?

Че всичко със закон и с меч си овладял?

Пиедестал ти бе германската държава —

по титла цезар, Карл Велики бе по слава,

надминал Анибал, Атила, всеки друг,

голям като света!… И всичко свърши тук!

Мечтайте за властта, но ей какво остава

от императора! Покрийте с шум и врява

огромната земя и превърнете в рай

империята си, недейте казва: Край!

Вдигнете в този свят един огромен замък

и ще се срути той, ще свърши с този камък,

по който име, сан и титли ще личат,

а малките деца едва ще ги четат.

Каквато висша цел да мами гордостта ви,

ще стигнете смъртта!… Но жажда пак ме дави.

Империйо! Така съм близо! Нечий глас

ми шепне: „Твоя е!“ Да, ще я имам аз!

Ах, стане ли това!… Да съм едно начало!

Качил се сам навръх безкрайната спирала!

На толкова страни, събрани като в свод,

да бъдеш камък, ключ, опора и живот!

Да стъпваш по крале със своите сандали,

да виждаш в ниското дворци на феодали,

херцози, графове, епископи, князе,

абати, рицари, а в техните нозе —

войници и отци; дълбоко в тая бездна

да бъдат хората и в мрачина да чезнат.

О, хората! Това е някакво море

от викове и плач и кой ще разбере

шума и воплите, и страшните кошмари.

И върху всичко туй звучат безброй фанфари.

Да! Хора, градове и кули, цял рояк;

камбаните звънят — дотук ги чувам чак.

 

Основа на света — над тебе разлюляна

е пирамидата, в два полюса опряна.

Развихрени вълни, които в своя път

я люшкат и така й мястото менят,

и всички тронове, накацали по нея,

са като столчета и плахо се люлеят,

а всеки земен крал не мисли за сплетни,

към бога взрял очи… Не, долу погледни!

Народът — океан! Създава вечни грижи!

Щом хвърлиш нещо там, той цял ще се раздвижи,

ще люшне трон и гроб! Тогава всеки крал

във огледалото се вглежда побледнял.

О, ако взреш очи дълбоко под вълните,

ще видиш — там лежат империи разбити,

огромни кораби, люлени в дълбина,

които никой днес не може разпозна!

Да управляваш сам! Да стигнеш върха горе,

да знаеш, че и ти си като всички хора!

Да виждаш пропастта! О, в тоя миг свещен

дано не бъда аз от гордост заслепен!

О, пирамидо, в теб лежат крале, държави —

ти имаш тесен връх! Кой там ще ме постави?

Кой би ме подкрепил с душа и с глас сърцат,

усещайки под мен разлюшкания свят?

И цялата земя, туптяща, величава?

А с глобуса в ръце какво след туй ще правя?

Как да го нося сам? И бих ли издържал?

Аз — император? О, тежи и да си крал!

Един от смъртните можа с ръка сурова

да тласне своя дух до щастие такова.

Но аз ще мога ли? Кой моите мечти,

би укрепил сега?

 

                                О, Карл Велики, ти!

Понеже господ-бог ни взе и ни постави

лице срещу лице, влей мисли величави

във моя царствен ум! От гроба, от нощта

вложи в гърдите ми и мощ, и красота.

О, нека да прозра в сърцето на нещата!

Да видя, че пред мен е мъничка земята,

защото се боя да не завърша зле.

Във този Вавилон овчари и крале

умират от възторг пред своите заслуги,

когато гледат как под тях се влачат други.

О, как да победя и как да бъда строг,

по-малко милостив и повече жесток!

Ако понякога и в гроба, сянко свята,

се будиш от шума тревожен на земята,

от светлия си гроб, разтворен във нощта,

изпращаш мълнии към мрака на света;

ако е истина, ще мога ли тогава

след Карл Велики аз от днес да се прославя?

Кажи, макар дъхът на твоите уста

да счупи върху мен гробовната врата!

Не ме отхвърляй ти със вихър — дъх студен!

Подпрян на камъка, поговори със мен,

макар и за неща, които ужасяват

и карат хората от страх да побледняват!

Кажи и своя син не заслепявай ти —

навярно твоят гроб във светлина блести!

Ако мълчиш — поне ръката ми блажена

да пипне черепа, побрал една вселена,

да го изучи цял. Друг — толкова велик! —

пред туй небитие не виждам в тоя миг.

Не чуя ли духа, ще слушам пепелта ти!

 

Добре.

 

        Но ако той зашепне в тъмнината?

Ако ли ходи прав, със бавни крачки, сам?

Ако ли побелял изляза аз оттам?

Ще вляза!

 

                Идат. Кой сега се осмелява

един такъв мъртвец във гроба да смущава?

Кой?

 

        Да — убийците подготвят мойта смърт!

Напред!