Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hernani, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
stomart (2011 г.)

Издание

Виктор Юго. Избрани творби в осем тома. Том 6. Драми

Френска, първо, второ и трето издание

Преводачи: Стоян Бакърджиев, Иван Теофилов, Гено Генов, Димитър Симидов

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Иван Теофилов, Симеон Хаджикосев

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Редактори: Албена Стамболова, Силвия Вагенщайн, Иван Теофилов

Оформление: Николай Пекарев

Рисунка на обложката: Раймон Морети

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Дадена за набор: януари 1990 г.

Подписана за печат: юни 1990 г.

Излязла от печат: август 1990 г.

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 40,50

Издателски коли: 34,02

ДП „Димитър Благоев“ — София, 1990 г.

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Сцена шеста

Дон Руи, Доня Сол, забулена, Дон Карлос, свита. Дон Карлос приближава бавно, с лява ръка върху дръжката на шпагата, а с дясна на гърдите си, и впива в стария херцог поглед, изпълнен с недоверие и гняв. Херцогът посреща краля и му се покланя дълбоко. Мълчание. Очакване и ужас наоколо. Накрая кралят, застанал срещу херцога, вдига внезапно глава.

 

ДОН КАРЛОС

                        Братовчед, аз идвах тук щастлив,

но бе заключено… И чаках доста много.

Ръждясал мислех аз кинжала ти, ей богу,

но виж, че съм сгрешил… То не било така.

Той блясна тъкмо днес във твоята ръка!

 

Дон Руи иска да отговори, но кралят го прекъсва с властен жест.

 

Младежките ти дни са тъй невъзвратими!

Нима сме със чалми? Така ли е, кажи ми!

Не съм ни Боабдил[1], ни Мохамед. Пред гост,

какъвто съм, защо си вдигнал своя мост?

 

ДОН РУИ (покланя се)

Кралю…

 

ДОН КАРЛОС (на благородниците)

                Ключовете… Вратите завардете!

 

Двама офицери излизат. Неколцина други строяват войниците в три редици по дължина на залата — от краля до главната врата.

 

(Дон Карлос се обръща към херцога.)

 

Аа, възкресявате метежите проклети?

По дяволите! Щом държиш в ръка кинжал,

ще се държа сега аз също като крал!

И сам ще разруша из дебри и балкани

бунтовните гнезда на своите дворяни.

 

ДОН РУИ (съвзема се)

Аз съм от верен род!

 

ДОН КАРЛОС (прекъсва го)

                                        Пак хитрост… Говори!

Или двореца ти ще срина, разбери!

Пожара угасих, но искрица остава.

Избих бандитите, не — вожда… Кой тогава

го крие? Само ти! Ернани вся терор,

той е бунтар и ти го криеш тук!

 

ДОН РУИ

                                                                Сеньор,

така е!

 

ДОН КАРЛОС

                Е, добре! Главата на Ернани —

или пък твоята!

 

ДОН РУИ (покланя се)

                                Разбрах. Това ще стане.

Съгласен съм.

 

Доня Сол закрива лицето си с ръце и пада на едно кресло.

 

ДОН КАРЛОС (с по-мек тон)

                        Нима се стресна изведнъж?

Докарай пленника!

 

Херцогът скръства ръце на гърдите си, навежда глава и остава няколко мига замислен. Кралят и Доня Сол го наблюдават мълчаливо, вълнувани от различни чувства. Най-после херцогът вдига глава, отива при краля, улавя ръката му и го отвежда с бавни крачки пред най-стария от портретите — този, с който започва галерията, отдясно на зрителя.

 

ДОН РУИ (сочи на краля старинния портрет)

                                О, вижте този мъж!

Дон Силвиус — създал рода ни стародавен,

трикратен консул в Рим, човек могъщ и славен!

 

(Минава към следващия портрет.)

 

Ей тук дон Галсеран де Силва — втори Сид,

погребан в „Торо“, храм покрай Валядолид[2],

спи в златен саркофаг, сред хиляди свещици.

Той отърва Леон от данък — сто девици![3]

 

(Минава към следващия.)

 

Дон Блас — изгнаникът, сам този път избрал,

защото заблудил неволно своя крал.

 

(На друг.)

 

Кристобал! В славния двубой при Ескалона

дон Санчо, кралят ни, пешком, в желязна броня,

бил обкръжен отвред. „Кристобал!“ — чул се стон;

Кристобал тутакси предал му своя кон.

 

(На друг.)

 

Дон Хорхе — той платил за дон Рамиро, краля,

и го откупил…

 

ДОН КАРЛОС (скръстил ръце, гледа го от главата до петите)

                                Хм, затуй ще го похваля.

А после?

 

ДОН РУИ (минава към друг портрет)

                Дон Руи де Силва — рицар смел

на „Свети Яков“[4], мъж, подобен на орел.

Огромният му меч ни кара да сме бледи —

взе триста знамена и тридесет победи;

превзе Мотрил, Суец, Нийар, а след това

умря бедняк… Кралю, да преклоним глава!

 

Покланя се, сваля шапка и минава на друг портрет. Кралят го слуша с нарастващо нетърпение и гняв.

 

Дон Хил, синът му горд, сред честните най-честен,

и с честността си той бе като крал известен.

 

(На следващия.)

 

Дон Гаспар бе честта на моя род! Държат

на нас дворяните и още ни ценят.

Страхлив е Сандовал, затуй се с нас сродява;

завижда ни Манрике, ревнивец Лара става,

и Аленкастро с тях[5]… Докосваме с нозе

херцогски родове, с челата си — крале!

 

ДОН КАРЛОС (нетърпеливо)

Надсмиваш ли ми се?

 

ДОН РУИ (отива при друг портрет)

                                        Дон Васкес бил Мъдреца.

Дон Хайме бил прочут, наричан бил Храбреца —

Замет и маврите премазал[6] в кървав бой.

Прескачам другите…

 

Като вижда гневния жест на краля, той отминава голям брой портрети и се насочва към трите последни портрета, вляво от зрителя.

 

                                        Това е дядо. Той

живя шейсет лета във честност, без да мами

дори евреите.

 

(Приближава се към предпоследния.)

 

                        А ето и баща ми!

Той бе велик, макар че е последен тук.

Когато маврите, след тежък бой на юг,

пленили граф Хирон — баща ми сбрал тогава

шестстотин храбреци и казал да направят

друг, каменен Хирон. След туй застанал прав

и твърдо се заклел пред каменния граф,

че ще отстъпи в срам пред маврите веднага,

но само ако той започне сам да бяга.

И смазал маврите, и графът бил спасен!

 

ДОН КАРЛОС

Дай пленника!

 

ДОН РУИ

                        Такъв е моят род почтен!

Говорят всички днес: „Нито един изменник —

и всеки е герой…“

 

ДОН КАРЛОС

                                        Докарай моя пленник!

 

ДОН РУИ (покланя се дълбоко пред краля, улавя го за ръка и го отвежда при последния от портретите, който служи за врата на скривалището, където се е приютил Ернани)

 

Доня Сол го следи с тревога в очите. Всички мълчат и чакат.

 

Това съм аз… Кралю, простете за това!

Да стана ли за смях на хорската мълва?

„Последният, синът на род могъщ и славен,

предаде своя гост… Затуй не е забравен!“

 

Доня Сол ликува от радост. Всички останали са слисани. Кралят, разгневен, се отдалечава. После остава няколко мига мълчалив, с треперещи устни и с очи, които хвърлят мълнии.

 

ДОН КАРЛОС

Тогава замъка без жал ще разруша!

 

ДОН РУИ

Ще ми платите ли, кралю? Или греша?

 

ДОН КАРЛОС

Ще срина кулите — това ви се полага,

и вместо тях, коноп ще засадя веднага!

 

ДОН РУИ

О, по-добре коноп над тях да вретени,

отколкото едно петно да ме петни!

Не е ли тъй?

 

ДОН КАРЛОС

                        Херцог, ти обеща главата

на страшния бандит…

 

ДОН РУИ

                                        Аз обещах едната.

 

(Към портретите.)

 

Или пък другата!

 

(Показва своята глава.)

 

                                Ей тази ще ви дам!

 

(На краля.)

 

Вземете я!

 

ДОН КАРЛОС

                Херцог, добре! Изгубих, знам!

Аз пожелах глава, но мъртва и красива,

за да я хвана сам за къдрите. Не бива

да вземам твоята. Палачът мълчалив

не би я уловил, защото си плешив!

 

ДОН РУИ

Кралю, без ругатни! Аз храня мисъл скрита

че струва повече от тази на бандита.

Нима пред вас стои главата на глупак?

 

ДОН КАРЛОС

Предай бунтовника!

 

ДОН РУИ

                                Сеньор, аз казвам пак:

Не!

 

ДОН КАРЛОС (на свитата си)

        Претърсете вред издъно тоя замък —

крилата, избите…

 

ДОН РУИ

                                        В дома ми всеки камък

е верен като мен. И той не би предал

бунтовника, сеньор!

 

ДОН КАРЛОС

                                        Но аз съм твоят крал!

 

ДОН РУИ

Дори и замъка без жал да разрушите,

аз в него ще умра, но ще мълча!

 

ДОН КАРЛОС

                                                                Молбите,

заплахите не ща да знам! Но чуй поне:

той — или замъкът и ти самият.

 

ДОН РУИ

                                                                Не!

 

ДОН КАРЛОС

Вместо една глава ще взема две тогава!

 

(На Херцог Алкала.)

 

Херцога под арест!

 

ДОНЯ СОЛ (смъква булото си и се хвърля между херцога, краля и стражите)

                                Кралю, пред мен застава

един ужасен крал!

 

ДОН КАРЛОС

                                Как! Доня Сол? Греша

или…

 

ДОНЯ СОЛ

                Кралю, не сте испанец по душа!

 

ДОН КАРЛОС (смутен и разколебан)

Сеньора, вие сте към своя крал сурова!

 

(Приближава се до Доня Сол.)

 

Не вляхте ли сама в сърцето ми отрова?

Човек е ангел, щом съзре подобен чар,

но щом го мразите, той лесно става звяр.

Да бяхте искали, о, може би тогава

бих бил кастилски лъв, бих бил покрит със слава!

Но станах тигър зъл — на вас дължа това.

Мълчете! Той ръмжи, той вече зарева.

 

Доня Сол го поглежда. Той й отвръща с поклон.

 

Все пак се покорих!

 

(Обръща се към херцога.)

 

                                        Мой мили братовчеде!

С упорството си ти премного ме подведе.

Почитай своя гост, не — своя собствен крал!

От теб съм по-добър! Дано да си разбрал!

И само доня Сол като залог ще взема.

 

ДОН РУИ

Как! Само!

 

ДОНЯ СОЛ (смутена и уплашена)

                Мен?

 

ДОН КАРЛОС

                        Да, вас!

 

ДОН РУИ

                                        Дали да не приема?!

О, висша доброта! Главата ми щадят,

но не сърцето ми във старческата гръд.

Чудесна доброта!

 

ДОН КАРЛОС

                                Избирай между двама:

Ернани — доня Сол!

 

ДОН РУИ

                                        Да, крал сте! Друго няма!

 

Дон Карлос се приближава до Доня Сол, за да я отведе. Тя побягва при Дон Руи.

 

ДОНЯ СОЛ

Спасете ме, сеньор

 

(Спира се внезапно. Настрани.)

 

                                        Да се смиря поне!

Кръвта на чичо — не! И на Ернани — не!

 

(На краля.)

 

Тогава трябва аз… Ще дойда с вас.

 

ДОН КАРЛОС (настрани)

                                                                        Чудесно!

Смири се вече тя, оттук натам е лесно!

 

Доня Сол отива с бавни и твърди крачки към ковчежето със скъпоценности. Отваря го и взема оттам камата, която скрива в пазвата си. Дон Карлос се запътва към нея и й подава ръката си.

 

ДОН КАРЛОС (на Доня Сол)

Какво си взехте?

 

ДОНЯ СОЛ

                                Аз?

 

ДОН КАРЛОС

                                Огърлица ли бе?

 

ДОНЯ СОЛ

Да.

 

ДОН КАРЛОС

        Нека видя!

 

ДОНЯ СОЛ

                        Ооо!

 

Подава му ръката си и се готви да го последва. Дон Руи, който стои неподвижен и дълбоко замислен, се обръща, прави няколко крачки и възкликва.

 

ДОН РУИ

                                Земя, и ти, небе!

Ах, доня Сол, но той е без сърце в гърдите!

Дано да падне гръм, да разруши стените!

 

(Изтичва при краля.)

 

Кралю, детето ми! Защо е този плен?

 

ДОН КАРЛОС (пуска ръката на Доня Сол)

Тогава пленника!

 

Херцогът свежда глава, терзан от мъчително колебание; после вдига очи и гледа портретите, протягайки ръце към тях.

 

ДОН РУИ

                                Смилете се над мен!

 

Прави стъпка към скривалището на Ернани. Доня Сол следи движенията му с тревога. Дон Руи се обръща към портретите.

 

Защо ме спирате? Сведете си челата!

 

(Приближава, олюлявайки се, към своя портрет, после отново се обръща към краля.)

 

Ти искаш?

 

ДОН КАРЛОС

                Да.

 

Херцогът вдига трепереща ръка към пружината на скривалището.

 

ДОНЯ СОЛ

                        Ах!

 

ДОН РУИ (блъсва стената с крак)

                                Не!

 

(Хвърля се в нозете на краля.)

 

                                Вземете ми главата!

 

ДОН КАРЛОС

Не! Племенницата!

 

ДОН РУИ (изправя се)

                                Да, иначе — позор!

 

ДОН КАРЛОС (улавя треперещата ръка на Доня Сол)

Сбогом!

 

ДОН РУИ

                Довиждане!

 

Изпраща с поглед краля, който се оттегля бавно с Доня Сол; после слага ръка на кинжала си.

 

                                На добър път, сеньор!

 

Връща се към авансцената запъхтян, без да вижда и чува нищо повече, с поглед, прикован напред, и ръце, скръстени върху гърдите, които се повдигат от конвулсивни движения. Кралят излиза с Доня Сол и цялата свита от благородници излизат след него, двама по двама, надменно, в редица един зад друг. Те разговарят тихо помежду си.

 

(Дон Руи, настрани.)

 

Ти тръгваш от дома и радост в теб извира,

където верността в сърцето ми умира!

 

(Вдига очи, оглежда се наоколо и вижда, че е сам. Отива бързо към стената, откача две шпаги, премерва дължината им и ги слага на масата. След това отива до портрета, натиска пружината и тайната вратичка се отваря.)

Бележки

[1] Не съм ни Боабдил… — Абдула ибн Мухаммад XI, познат под името Боабдил, последният мавритански владетел на Гренада (1482–1492), победен и прогонен от Фернандо II (1481).

[2] … погребан в „Торо“, храм покрай Валядолид. — Торо не е храм, а град в испанската провинция Самора, разположен в близост до Валядолид.

[3] Той отърва Леон от данък — сто девици!Леон, главен град в едноименната област (Северозападна Испания); след като претърпял поражение от маврите, градът се задължил да им предава всяка година по сто девойки.

[4] „Свети Яков“ — рицарски орден, основан през 1175 г. за борба с маврите.

[5] … завижда ни Манрике, ревнивец Лара става, и Аленкастро с тях. — Имена на прославили се през късното средновековие благородници, герои на много легенди и предания.

[6] … Замет и маврите премазал…Замет, арабски емир, владетел на Испания през VIII в., убит пред вратите на укрепената Тулуза (721).