Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДЕВЕТА,
в която се разказва това, което ще прочетете в нея

Беше точно полунощ или почти полунощ, когато Дон Кихот и Санчо напуснаха горичката и влязоха в Тобосо. Селото беше потънало в дълбока тишина, защото жителите му спяха и почиваха, покрили се — както се казва — презглава. Нощта не беше много ясна, но на Санчо му се искаше да бъде съвсем тъмно, за да намери в мрака извинение за своята глупост. Навред се чуваше само кучешки лай, който оглушаваше слуха на Дон Кихот и смущаваше сърцето на Санчо. От време на време изреваваше по някое магаре, изгрухтяваше свиня, мяучеха котки и всички тези разновидни шумове звучаха още по-силно всред дълбоката тишина на нощта. Всичко това влюбеният рицар изтълкува като лош знак, но все пак каза на Санчо:

— Сине мой Санчо, заведи ме в двореца на Дулсинея, може би ще я намерим още будна.

— В какъв дворец да ви водя, пресветли рицарю — рече Санчо, — когато къщата, в която видях нейно сиятелство, беше съвсем малка?

— Сигурно се е била оттеглила тогава — каза Дон Кихот — в някой малък чертог на своя замък, за да се забавлява насаме със своите придворни дами, както повеляват нравите и обичаите на знатните сеньори и принцесите.

— Щом ваша милост, сеньор — рече Санчо, — твърдите напук на това, което ви казвам, че къщата на сеньора Дулсинея е замък, смятате ли, че ще намерим в този час вратите му отворени? Уместно ли ще бъде да тропаме, за да ни чуят и отворят, та да се вдигне обща врява и шум? Нима ще хлопаме по вратите на разни такива милички, както правят любовниците им, които идват, чукат и влизат по всеки час, колкото и да е късно.[244]

— Да намерим най-напред замъка — възрази Дон Кихот, — пък тогава ще ти кажа, Санчо, какво трябва да се прави. Я погледни, Санчо, ако зрението ми не ме лъже, то тази голяма сграда, която се съзира като тъмно петно оттук, трябва да е дворецът на Дулсинея.

— Тогава водете вие, сеньор — отговори Санчо. — Може всъщност да сте прав, макар че дори да го видя с очите си и да го опипам с ръцете си, пак не бих повярвал, както не вярвам, че сега е ден.

Дон Кихот тръгна пръв и след като измина около двеста крачки, се намери пред сградата, която отдалеч се виждаше като тъмно петно. Видя високата кула и веднага разбра, че това не е дворец, а катедралата на селището.

— Натъкнахме се на черквата, Санчо — каза той.

— Виждам — отговори Санчо. — Дай Боже да не се натъкнем и на собствените си гробове, защото лош знак е да ходим из гробищата в тези часове. Но аз вече казах на ваша милост, ако не ме лъже паметта, че къщата на тази сеньора се намира в една задънена уличка.

— Дано Бог те прокълне, простако! — каза Дон Кихот. — Къде си виждал ти да се строят замъци и кралски дворци в задънени улички?

— Сеньор — отговори Санчо, — всяка страна си има своите обичаи. Може би е прието тук, в Тобосо, да се строят дворците и големите сгради в задънени улички, така че моля ваша милост да ме оставите да потърся из тези улици и улички, които са пред нас. Възможно е да попадна зад някой ъгъл на този замък, който ни измори и изтормози, дяволите го взели!

— Говори почтително, Санчо, за всичко, което засяга господарката на сърцето ми — каза Дон Кихот. — Да запазим спокойствие и да не увеличаваме суматохата.

— Ще си сдържам езика, сеньор — отговори Санчо, — но как да не губя търпение, когато ваша милост искате да съм запомнил завинаги и да намеря веднага, посред нощ, къщата на нашата господарка, която съм виждал всичко на всичко един път, а вие, който сте я виждали сигурно хиляди пъти, не можете да я намерите?

— Отчайваш ме, Санчо — каза Дон Кихот. — Ела тук, вероотстъпнико! Не съм ли ти казвал хиляди пъти, че през[245] целия си живот не съм виждал несравнимата Дулсинея, нито съм престъпвал някога прага на нейния дворец и че се влюбих в нея само по това, което се говори, и по голямата слава, която се носи за красотата и ума й?

— За пръв път чувам това — отговори Санчо — и нека добавя, че щом ваша милост не сте я виждали, не съм я виждал и аз.

— Не може да бъде — възрази Дон Кихот. — Та нали ти ми каза, като ми донесе отговора на писмото, което й бях пратил по тебе, че си я сварил да пресява жито?

— Не обръщайте внимание на това, сеньор — отговори Санчо, — тъй като, нека си призная, че и аз я видях и ви донесох отговора само по слухове, защото да познавам сеньора Дулсинея е толкова възможно, колкото и да ударя небето с юмрук.

— Санчо, Санчо — каза Дон Кихот, — има време и за шеги, но понякога те са съвсем неуместни. Как можеш да твърдиш, че понеже аз не съм виждал и говорил с господарката на сърцето си, и ти не си я виждал и не си говорил с нея, когато знаеш много добре, че обратното е вярно.

Докато двамата разговаряха, съгледаха да минава край тях човек с две мулета. По шума на ралото, което се влачеше по земята, те разбраха, че е орач, подранил да излезе на полето преди разсъмване. Така и беше. Орачът вървеше и си пееше:

Зле платихте си, французи, в онзи ронсесвалски лов.

— Гръм да ме удари, Санчо — рече Дон Кихот, като чу песента, — ако тази нощ ни се случи нещо добро! Не чуваш ли какво пее селянинът?

— Чувам — отговори Санчо, — но какво общо има с нас ловът при Ронсесвалиес? Ако ще да пее и песента на мавъра Калаинос2, за нас е все едно; не от това зависи дали работите ни ще тръгнат на добре, или на зле.

В това време орачът се приближи и Дон Кихот го запита:

— Можеш ли да ми кажеш, приятелю — Бог добро да ти дава, — къде са дворците на несравнимата принцеса доня Дулсинея дел Тобосо?

— Сеньор — отговори момъкът, — не съм тукашен и само[246] няколко дни помагам на един богат селянин от това село в полската му работа. В тази къща насреща живеят местният свещеник и клисарят. Те двамата — или който и да е от тях поотделно — ще могат да дадат на ваша милост сведения за тази сеньора принцеса, защото у тях се съхранява списъкът на всички жители на Тобосо, макар че тук, доколкото зная, не живее нито една принцеса. Има много стопанки и всяка една от тях е отлична принцеса в своя дом.

— Сигурно между тях — рече Дон Кихот — е и тази, приятелю, за която те питам.

— Може — отговори момъкът, — но сега сбогом, защото вече се развиделява.

Той подкара мулетата си, без да чака повече въпроси. Санчо, като видя, че господарят му е изпаднал в недоумение и че не е особено доволен, каза:

— Сеньор, денят настъпва бързо и няма да е разумно да ни свари слънцето на улицата. По-добре е да излезем извън града и ваша милост да се скриете в някоя близка горичка, а аз ще се върна тук по светло и няма да оставя непретърсено нито едно кътче, докато не намеря къщата, замъка или двореца на моята сеньора. Ще бъда много нещастен, ако не я намеря, но намеря ли я, ще поговоря с нея и ще й кажа къде и как ваша милост очаквате нейната заповед и указания, за да се видите, без да се увреди на честта и доброто й име.

— С малко думи, Санчо — каза Дон Кихот, — ти изрази хиляди мисли. На драго сърце приемам съвета, който ми даваш. Хайде, сине мой, да вървим да потърсим мястото, където ще се скрия, а ти ще се върнеш — както казваш — да потърсиш, да се срещнеш и да говориш с моята сеньора, от чийто ум и любезност аз очаквам чудотворни милости.

Санчо гореше от нетърпение да изведе господаря си от селото от страх да не открие той лъжата за отговора, който бе занесъл от името на Дулсинея в Сиера Морена. Ето защо той побърза да напуснат селото час по-скоро. Тръгнаха веднага и на около две мили разстояние намериха една горичка, където Дон Кихот се скри, а Санчо се върна в Тобосо, за да говори с Дулсинея. Това негово пратеничество е свързано с много случки и произшествия, които изискват ново внимание и ново доверие.[247]