Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА,
за това, което се случи на славния Дон Кихот в Сиера Морена и което представлява едно от най-редките приключения, разказани в тази истинска история

Като се видя в това бедствено положение, Дон Кихот каза на своя оръженосец:

— Винаги съм слушал да казват, Санчо, че да правиш добро на простаци, е все едно да наливаш в морето вода. Ако бях те послушал, щях да избягна това голямо огорчение. Но стореното — сторено. Търпение и нека това ми послужи като урок за в бъдеще!

— По-скоро аз ще стана турчин — рече Санчо, — отколкото вие да се поучите. Но щом признавате, че ако ме бяхте послушали, не щеше да ви сполети тази беда, послушайте ме поне сега, за да избегнем друга, още по-страшна. Знайте, че в Санта Ермандад съвсем не се прилагат рицарските закони. Пет пари не дават там за всички странствуващи рицари, взети накуп. Изпитвам вече чувството, че край ушите ми бръмчат нейните стрели.

— Ти си страхлив по природа, Санчо — каза Дон Кихот. — Но за да не разправяш отсега нататък, че съм опърничав и че никога не се вслушвам в твоите съвети, този път ще те послушам и ще се отдалеча от опасността, която толкова те плаши. Това ще направя обаче само при условие, че никому не ще кажеш, докато си жив, че съм се оттеглил от страх и не съм посрещнал очи в очи тази опасност. Можеш да кажеш, че съм го направил по твое настояване. Кажеш ли друго нещо, то ще е лъжа и аз отсега още я опровергавам. Колчем помислиш или кажеш подобно нещо, ще лъжеш всеки път и аз всеки път ще те опровергавам. Не възразявай, защото само като си помисля, че отстъпвам пред някоя опасност, особено пред сегашната, и че някои могат да допуснат, че го правя от страх, идва ми да остана и да дочакам тук самичък не само Санта Ермандад2, от която толкова се боиш, но и всички братя от дванадесетте израелски племена, и седемте Макавейци, и Кастор, и Полукс, и всички братя и братства, колкото ги има по света.

— Сеньор — възрази Санчо, — да отстъпиш, още не значи[121] да избягаш, както и не винаги е мъдро да чакаш, когато опасността е такава, че не можеш да се надяваш на успех. Мъдростта изисква да се пазиш за утрешния ден и да не рискуваш всичко наведнъж. Знайте, че макар и да съм прост селяк, все пак не ми липсва това, което се казва здрав смисъл, та не се разкайвайте, че сте се вслушали в съвета ми. Хайде, ако можете, качете се на Росинант, пък ако не можете, аз ще ви помогна, и тръгвайте след мене. Защото сметалката ми подсказва, че сега ни трябват повече краката, отколкото ръцете.

Дон Кихот, без да възразява повече, се качи на крантата и под водачеството на Санчо, яхнал магарето си, навлезе в Сиера Морена. И намерението на Санчо беше да прекосят планината и да излязат някъде към Висо или към Алмодовар дел Кампо, като се укриват няколко дни в онези скалисти местности, така че, ако Санта Ермандад тръгне по дирите им, да не може да ги намери. Особено много се повиши настроението на Санчо от щастливото обстоятелство, че по някакво чудо дисагите с припасите бяха останали непокътнати, а не бива да се забравя, че каторжниците бяха търсили преди всичко храна.

Същата вечер стигат сред планината. Случайно на същото място се озовава и освободеният каторжник Синес де Пасамонте. Когато заспиват, той открадва магарето. На сутринта, като вижда, че му няма магарето, Санчо Панса почва да стене и да нарежда:

— О, прескъпи мой сине, роден в моя собствен дом, забавление на моите деца, утеха на моята жена, завист на моите съседи, облекчение на моето бреме, ти, който хранеше половината от моята особа, защото с двадесет и шестте мара-веди3, които печелеше на ден, покриваше половината от моите разходи…

Дон Кихот, за да го утеши, обещава да му даде запис за три магарета от петте, които има в село. Натоварен с дисагите и с останалите припаси, Санчо върви след рицаря и непрекъснато си похапва.

Намират една чанта, от която изваждат над сто златни монети и един бележник със стихове. Дон Кихот поисква бележника, а парите оставя на оръженосеца си. Рицарят чете стиховете и дори обещава да изпрати на Дулсинея писмо в стихове. От бележника Дон Кихот разбира, че чантата[122] принадлежи на някой благородник, доведен до отчаяние от неотзивчивостта на своята дама.

Като вървят през трудно проходимата планина, виждат момък с изпокъсани дрехи, който се скрива в храстите. Те разпитват за него един козар, а след това при тях идва и самият момък, който им разказва защо е избягал да живее в тази пустош. Казва се Карденио, от знатен род. Влюбен в красивата и богата девойка Лусинда, обичан от нея, той се чувствувал щастлив. Приятелят му Дон Фернандо, син на херцог, също харесва Лусинда. Дон Кихот неблагоразумно го прекъсва, Карденио изпада в умопомрачение и не завършва разказа за по-нататъшната си участ.

Разделят се с козаря, Дон Кихот се качва на Росинант и заповядва на Санчо да го последва. „Оръженосецът се подчини неохотно и тръгна подир него с магарето си“, пише Сервантес, като забравя, че магарето е откраднато. Двамата навлизат в най-скалистата част на планината. По подобие на други рицари, за които е чел, Дон Кихот решава тук да се отдаде на „отшелничество като човек, загубил разума си, отчаян, разярен“, да върши „хиляди безумия, достойни да бъдат прославени от историците“, за да покаже на своята Дулсинея на какво е способен. Той смята да й изпрати по Санчо писмо и докато чака отговор, да се отдаде на различни лудории.

Стигат до подножието на каменисто възвишение, което се издига сред множество други скали. По склоновете му се вие тихо ручейче, което оросява свежа зелена поляна. Тя е изпъстрена с цветя и е заобиколена с дървета. Дон Кихот възкликва:

— Тази е местността, о небеса, която определям и избирам, за да оплача нещастието, което вие ми причинихте! В този планински кът сълзите на очите ми ще увеличат водите на тази малка рекичка и непрестанните ми и дълбоки въздишки ще движат безспирно листата на тези дървета, като доказателство и израз на болката, която терзае раненото ми сърце. О вие, неизвестни планински божества, които населявате тези диви чукари, изслушайте жалбите на този злощастен любовник, когото дълга раздяла и въображаема ревност са заставили да се оттегли в тези планински дебри, за да оплаква горко непреклонността на коравосърдечната и неблагодарна красавица, съвършенство и венец на всяка женска красота! О вие, нимфи и дриади, които обитавате горските усои! Дано бързоногите похотливи сатири, които постоянно, макар и безуспешно, ви задирят, престанат да смущават сладкия ви покой, за да ми помогнете да изплача мъката си или поне търпеливо да изслушате моите жалби! О, Дулсинея дел Тобосо, светлина в моята нощ, прослава на моята скръб, моя пътеводна звезда, сияние на моето щастие, нека небето бъде винаги благосклонно към тебе и изпълнява желанията ти! Отправи поглед към мястото, където ме доведе нашата раздяла, виж какво направи тя от мене и дай заслужена награда на моята вярност! О, самотни дървета, които от днес нататък ще бъдете другари на моето уединение, дайте знак с нежно поклащане на клоните си, че не ви е противно присъствието ми! О ти, мой оръженосецо, приятно спътниче в добри и лоши дни, запомни добре всичко, което виждаш, че правя, за да го разкажеш на единствената виновница за моето състояние.

Дон Кихот казва, че Санчо Панса ще замине след три дни, като види как рицарят разкъсва дрехите си, как си блъска главата в скалите, за да разкаже всичко на неговата любима. Когато Санчо разбира, че Дулсинея е дъщеря на Лоренсо Корчусло и се нарича Алдонса Лоренсо, той казва, че я познава добре, но е разочарован, защото мислел, че Дулсинея най-малко е княгиня. Дон Кихот му отвръща:

— Аз обичам Дулсинея дел Тобосо заради качества, каквито няма и най-благородната княгиня на света. Мислиш ли ти, че всички поети, които възпяват своите възлюблени дами, назовани с измислени имена, са имали в действителност такива любовници? Мислиш ли ти, че всички онези Амарили, Филиси, Силвии, Диани, Галатеи, Филиди и много още други, които пълнят книгите, романсите, бръснарските дюкяни и комедиите, давани по разните театри, са били наистина някога същества от плът и кръв и са били любовници на тези, които ги възпяват? Сигурно не. Повечето от тях са може би измислени от поетите, за да си създадат те повод за стихотворство и за да се представят като пламенно влюбени младежи и за такива, които са достойни да бъдат обичани. На мене лично ми е достатъчно да мисля и да вярвам, че въпросната Алдонса Лоренсо е красива и благонравна. Колкото за нейното родословие, това за мене е маловажно. Не се касае за постъпване в някой военен орден, та да тръгнат хората да събират сведения за произхода й. За мене тя е най-знатната принцеса на земята. Защото ти трябва да знаеш, Санчо, ако случайно още не го знаеш, че две са нещата, които повече от всички други будят любовта: голямата красота и доброто[124] име. Тези две качества притежава във висша степен Дулсинея, защото по красота тя няма равна на себе си, а по добро име малко са жените, които могат да й съперничат. Ще прибавя в заключение, че за мене всичко това, което говоря в този час е истина, че във въображението си аз я виждам каквато я желая както по отношение на красотата й, така и на знатността й. С нея не могат да се сравняват нито Елена, нито Лукреция, нито коя да е от знаменитите жени на древността. Равна на нея не е имало нито при елините, нито при римляните, нито при варварите. И нека всеки си казва каквото си ще, но ако има невежи, които могат да ми отправят укори, то и най-строгите съдии ще ме оправдаят.

Дон Кихот написва в бележника писмото до Дулсинея. По настояване на Санчо той го прочита:

„Всегосподствуваща и високопоставена сеньора, Прободеният от острата сабя на раздялата и дълбоко ранен в сърцето си рицар ти пожелава, най-сладка от всички Дулсинея дел Тобосо, здраве, което той самият не притежава. Ако твоята красота ме презира, ако твоите добродетели не са ми благосклонни и ако твоето пренебрежение ме води към гибел, колкото и да съм свикнал да страдам, зле ще понеса тази мъка, която не само е силна, но и дълготрайна. Моят добър оръженосец Санчо ще ти разкаже най-подробно, о красива неблагодарнице, о възлюблена моя неприятелко, за състоянието, в което изпаднах по твоя вина. Ако решиш да ми помогнеш, аз съм твой. Ако ли не, прави каквото ти е най-угодно. Смъртта, която ме дебне, ще удовлетвори едновременно и твоята жестокост, и моето желание.

Твой до гроб Рицаря на печалния образ“.

Санчо не забравя да поиска от господаря си и запис за получаване на обещаните три магарета. След това Дон Кихот настоява оръженосецът да види със собствените си очи някои от лудориите, които рицарят прави полугол. Санчо обещава на всяка цена да получи благоприятен отговор от Дулсинея, Дон Кихот му казва:

— Вярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не изглеждаш по-трезв от мене.

Възседнал Росинант, Санчо тръгва за селото на Дулсинея. На втория[125] ден се намира пред хана, дето са го подмятали с одеяло. Тук намира свещеника и бръснаря от селото на Дон Кихот, които го разпитват за господаря му, и той им разказва за всички приключения, за отшелничеството на Дон Кихот и за писмото до Дулсинея. Оказва се обаче, че Санчо е забравил да вземе писмото и записа за трите магарета, предава им каквото е запомнил от писмото, като стъкмява смешни безсмислици. Той им казва, че след като получи добри вести от Дулсинея, Дон Кихот ще положи усилия да стане император, а него ще задоми за някоя благородна дама, наследница на обширни имоти. Свещеникът и бръснарят си мислят колко ли силна ще е била лудостта на Дон Кихот, за да успее да побърка ума на този беден човек.

С цел да върнат Дон Кихот в селото му, свещеникът и бръснарят решават да се преоблекат: първият като нещастна, оскърбена девойка, която да поиска от рицаря да отмъсти за нанесена й обида, вторият — като оръженосец на девойката. Ханджийката им дава необходимите дрехи. Духовникът размисля, че не подхожда на званието му да ходи облечен в женска премяна, затова предлага да разменят облеклото си с бръснаря.

Санчо ги повежда към мястото, където е рицарят. Като наближават, оръженосецът ги оставя и отива да търси своя господар. Свещеникът и бръснарят чуват наблизо песни и риданията на Карденио. Отиват при него. Той им разказва тъжната си история, както преди няколко дни я разкрива пред Дон Кихот, но сега излага злочестата си участ докрай. Влюбен в Лусинда, той иска да се ожени за нея. Дон Фернандо, който се представя за негов приятел и доброжелател, обещава да убеди баща му да говори с бащата на Лусинда за брака на младите. Карденио и неговата любима очакват мечтите им да се осъществят, без да подозират за коварството на дон Фернандо. Последният поисква Лусинда за своя жена и баща й с готовност се съгласява. В деня, когато девойката ще бъде венчана в семеен кръг с дон Фернандо. Карденио разговаря с нея и тя му казва, че е готова да се убие, за да му докаже, че го обича. Той незабелязано се промъква в къщата й и се скрива зад една завеса. Когато свещеникът поставя пръстените върху ръцете на младоженците, Лусинда припада. Майка й намира у нея писмо, дон Фернандо го прочита и остава дълбоко загрижен. Смутени са и родителите на Лусинда. Карденио напуска къщата и се отдалечава в планината, решен там да завърши живота си.

Свещеникът, бръснарят и Карденио намират край един ручей красивата Доротея. Тя им разказва, че в нея се влюбил благородникът дон Фернандо и я прелъстил, като обещал да се ожени за нея. Той обаче я напуска. Пръска се мълва, че е взел за своя жена Лусинда от съседния град. Доротея отива там да го пита защо я е изоставил. Узнава, че у Лусинда намерили писмо, в което тя заявява, че не може да бъде съпруга на дон Фернандо,[126] тъй като обича Карденио. В дрехите й открили кама, с която тя мислела да сложи край на живота си. Лусинда избягва от родителския си дом и от града. Понеже баща й я търси, Доротея се скрива в планината.