Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (31)

ГЛАВА ПЕТА,
за умния и забавен разговор между Санчо Панса и жена му Тереса Панса, както и за други случки, които заслужават да бъдат припомнени

Стигнал до петата глава, преводачът на тази история отбелязва, че я смята за апокрифна, защото Санчо говори в нея не със стила, който подхожда на ограничения му ум, и изказва толкова изтънчени мисли, че той не смята за възможно да са негови. Но за да изпълни дълга си, той не поискал да я остави непреведена и продължил:

Санчо стигна у дома си радостен и весел. Жена му, която беше го подушила през три улици, че се е развеселил, не можа да се въздържи и го запита:

— Какви новости носиш, приятелю Санчо, та се връщаш така весел?

А той отговори:

— Щеше да ми бъде по-приятно, жено, ако Бог помогнеше да не съм толкова радостен, колкото изглеждам.

— Не те разбирам, мъжо — възрази тя, — и не зная какво искаш да кажеш с това, че щяло да ти бъде по-приятно, ако Бог ти помогнеше да не си радостен, защото, колкото и да съм глупава, зная, че няма човек, който да не иска да е радостен.

— Слушай, Тереса — отговори Санчо, — радостен съм,[231] защото реших да се върна на служба при господаря си Дон Кихот, който за трети път иска да тръгне да търси приключения. Аз пък ще тръгна отново с него от нужда и защото се надявам да намеря — а тази надежда ме радва много — други сто ескудос като тези, които вече изхарчихме. Но тъжно ми е, от друга страна, че ще трябва да се разделя с тебе и с децата. Ако Бог се нагърбеше да ме храни, без да трябва да напущам дома си и да се мъкна по пътища и кръстопътища — а за него няма да е мъчно да го направи, стига да поиска, — радостта ми щеше несъмнено да бъде по-голяма и по-трайна, защото сега тя е смесена с мъката, че трябва да се разделя с тебе. Затова именно казах, че щеше да ми бъде по-приятно, ако Бог дадеше да не бъда радостен.

— Слушай, Санчо — рече Тереса, — откакто си станал член на странствуващото рицарство, говориш тъй усукано, че никой не може да те разбере.

— Достатъчно ми е, че ме разбира Господ, жено — отговори Санчо, — а той всичко разбира. Но да оставим сега тези неща. Не забравяй, мила, че ще трябва тези три дена добре да приглеждаш Сивчо, за да може да носи оръжията. Удвои му зобта, прегледай му самара и другите такъми! Не отиваме на сватба, а тръгваме да обикаляме света, да се разправяме с великани, змейове и призраци и да слушаме съскания, ръмжения, вой и ревове. Но всичко това е дреболия, ако не ни се наложи да имаме работа с янгуесци и с омагьосани маври.

— Знам, мъжо — възрази Тереса, — че странствуващите оръженосци не ядат хляба си даром, и затова ще моля Бога да те освободи бързо от това толкова голямо бреме.

— Аз пък ти казвам, жено — отговори Санчо, — че ако не беше надеждата да стана губернатор на остров, предпочел бих да падна мъртъв тука.

— Не говори такива работи, мъжо — каза Тереса. — Господ оставя жива кокошката, макар и да е болна от пипка. Ти да си жив и по дяволите всички губернаторства на света. Без губернаторство си излязъл от утробата на майка си, без губернаторство си живял досега и без губернаторство ще умреш и ще те погребат, когато Бог реши да те прибере. Колко хора живеят по тази земя, без да са губернатори! Това не им пречи да живеят и всички да се смятат за хора. Най-добрата подправка на света е гладът и понеже гладът спохожда бедните,[232] те винаги ядат с охота. Все пак внимавай, Санчо! Ако ти падне случайно в ръцете някое губернаторство, не забравяй мене и децата. Помни, че Санчико навърши вече петнадесет години и е време да тръгне на училище — нали вуйчо му, абатът, обеща да го направи духовник. Помни също, че дъщеря ти Мари Санча няма да умре, ако я омъжим, защото започвам да забелязвам, че й се иска да си има мъж не по-малко, отколкото на тебе ти се иска да станеш губернатор. Защото за родителите на едно момиче важи поговорката:

„По-добре и най-лошият зет, отколкото любовник, сладък като мед.“

— Кълна ти се, жено — отговори Санчо, — че ако Господ ми помогне да се сдобия с нещо като губернаторство, ще омъжа Мари Санча за такъв благородник, че всички да я наричат само „господарко моя“.

— С това не съм съгласна, Санчо! — възрази Тереса. Омъжи я най-добре за равен на нея! Защото, ако вместо дървени обувки й купиш пантофки, вместо сива сукнена рокля — зелена копринена премяна, и вместо „Марика“ и „ти“ започнат да й викат „доня“ и „сеньора“-, ще му се завие свят на горкото момиче, ще се обърка и на всяка стъпка ще личат нишките на грубо изтъканото му платно.

— Мълчи, глупачке! — рече Санчо. — За две-три години ще свикне на всичко и тогава новото високо положение ще й приляга като по мярка. Но и да не свикне, какво от това? Нека стане тя „сеньора“, пък за другото не бери грижа.

— Простирай се според чергата си, Санчо! — отговори Тереса. — Не търси да се катериш нависоко и не забравяй пословицата, която казва: „Изчисти носа на съседския син и го ожени за дъщеря си“! Хубава работа ще свършиш, ако вземеш да омъжиш наша Мария за някой граф или благородник и той — за щяло и не щяло — започне да я хока и да я нарича селячка и дъщеря на баща орач и на майка предачка! Тази няма да я бъде, докато съм жива Затова ли съм отгледала дъщеря си! Ти, Санчо, намери пари, а женитбата я остави на мене. Имаме си тук Лопе Точо2, син на Хуан Точо, момък здрав и як, познаваме го от дете и знаем, че доста позаглежда нашата дъщеря. Тъкмо мъж за нея, защото й е равен. Ще бъде винаги около нас, ще живеем всички заедно — родители и деца, зетьове и внуци — и ще има в рода ни мир и любов. Недей ми я омъжва в тези столици и разкошни[233] дворци, където нито ще я разберат, нито тя ще се чувствува у дома си.

— Слушай, говедо и дяволско изчадие! — извика Санчо. — Защо искаш сега ни в клин, ни в ръкав да ми попречиш да омъжа дъщеря си за човек, който ще ми даде внуци, които ще наричат „сеньори“? Виж, Тереса, винаги съм слушал по-старите от мен да казват, че който не умее да използува щастието, когато идва само, не бива да се оплаква, след като отмине. Глупост ще бъде да затваряме вратата си сега, когато то чука на нея. Трябва да използуваме попътния вятър, който духа.

Ето заради тези Санчови думи и за други, казани по-нататък, преводачът на историята смята, че тази глава е апокрифна.

— Нима не разбираш, говедце такова — продължи Санчо, — че ще бъде добре да попадна на някое тлъсто губернаторско място, та да излезем от калта и да дам на Мари Санча мъж по мой избор? Лошо ли ще ти е да те наричат доня Тереса Панса и да седиш в черквата на килими, възглавници и губери напук на жените на идалговците в село? Ако това не ти харесва, остани си винаги същата, подобна на образ от картините, без да растеш и да се смаляваш! И точка по този въпрос! А Санчика ще стане графиня, каквото и да ми дрънкаш! — Даваш ли си сметка какво говориш, мъжо? — рече Тереса. — Аз се боя, въпреки приказките, които ми надума, че това графство ще погуби дъщеря ни. Прави каквото си щеш, направи я херцогиня, княгиня, но да знаеш, че то ще стане без мое съгласие и против моята воля. Винаги съм била, драги, приятелка на равенството и не мога да търпя празното перчене. Кръстили са ме Тереса — име ясно и просто, без прибавки и украшения като тези „дон“ и „доня“. Баща ми се казваше Каскахо, а мене като твоя съпруга ме наричат Тереса Панса, макар че по-право беше да ме наричат Тереса Каскахо, но законите правят кралете, както им хрумне3. Аз съм доволна от това си име и няма защо да ме обременяват с „доня“, което тежи толкова, че не ще мога да го нося. Не искам да карам хората да си говорят, когато ме видят облечена като губернаторка или графиня: „Я я вижте как се надува тази свинарка! До вчера се трепеше да разчепква кълчища и ходеше на черква, покрила главата си не с мантия, а с полата на[234] роклята си, а днес се е натруфила с копринена рокля, накичила се е с брошки и си е вирнала носа, като да не я знаем коя е.“ Ако Бог ми запази седемте или петте сетива, или колкото ги имам, не смятам да се излагам на такъв срам. Ти, мили мой, вземи острова, стани губернатор и се пъчи колкото щеш! Но нито аз, нито дъщеря ми — кълна се в паметта на майка си — не ще се помръднем оттук. Почтената жена си стои в къщи, сякаш й са счупени краката, а честната мома трябва да търси празник само в труда. Върви с твоя Дон Кихот да търсиш щастие, а нас ни остави в нещастието. Господ ще ни избави от него, ако бъдем добри. Кой и защо го е нарекъл „дон“, да ти кажа право, съвсем не зная. Не са били „донове“ нито родителите му, нито дедите му.

— Да ти кажа ли? — рече Санчо. — Зъл дух се е вгнездил в сърцето ти. Боже мой, какви ли не глупости издърдори, жено! Какво общо има между Каскахо, брошките, поговорката, перченето и това, което аз казвам? Слушай сега, глупава простачко — а ти заслужаваш да те нарека така, понеже не разбираш какво ти казвам и бягаш от късмета си, — ако кажех дъщеря ми да се хвърли от някоя купа или да тръгне да скита по света като инфантката доня Урака4, ти щеше да имаш право да не се съгласяваш с мене, но ако аз изведнъж, ей така в миг й лепна едно „доня“ и една сеньорска титла на гърба и я отърва от грубата земеделска работа и я туря на пиедестал, под балдахин, на естрада с повече кадифени възглавници, отколкото са били маврите от рода Алмоади5 в Мароко, защо да не се съгласиш с мене и да не пожелаеш това, което желая и аз?

— Знаеш ли защо, мъжо — отговори Тереса. — Заради пословицата, която казва: „Каквото те покрива, то те и разкрива.“ Никой не поглежда бедните, а всеки се взира в богатите. А ако богатият е бил някога беден, тогава започват да шушукат, мърморят и упорито да злословят, защото у нас по улиците злоезичниците жужат на купища като рояци пчели.

— Слушай какво ще ти кажа сега, Тереса! — отговори Санчо. — Може би в живота си не си чувала това, което сега ще чуеш. Тези думи не са мои, а на отеца-проповедник, който проповядваше в нашето село през миналите пости. Той каза, доколкото си спомням, че това, което виждат очите ни, се записва и запечатва в нашата памет с много повече сила, отколкото миналите неща.[235]

Всички тези думи на Санчо дават отново основание на преводача да смята тази глава за апокрифна, тъй като надхвърлят умствените способности на Санчо.

Той продължи:

— По тази причина, когато видим човек, облечен добре и богато, заобиколен от множество слуги, като че ли нещо ни подбужда и ни кара насила да се отнасяме към него с уважение, макар и да си спомняме в същия миг при какви унизителни обстоятелства сме го виждали някога. Дали той е бил беден, или от скромен произход, си казваме ние, това принадлежи вече на миналото, няма го, а съществува само това, което виждаме сега. Ако този, когото съдбата е издигнала от бездните на нищожеството — това са думи на отеца-проповедник — до висотата на благосъстоянието, е добре възпитан, щедър и вежлив към всички и не търси да се мери с благородните по рождение, бъди уверена, Тереса, че не ще има кой да си спомни за това, което е бил, а всички ще го уважават за това, което е, с изключение на завистниците, които не щадят никого.

— Не те разбирам, мъжо — отвърна Тереса. — Прави каквото си знаеш и стига си ми додявал с твоите речи и проповеди! И ако си срешен да направиш каквото казваш…

— Решен, жено, а не срешен — рече Санчо.

— Не се залавяй да спориш с мене, мъжо — възрази Тереса. — Говоря както е дал Господ и не се впущам в изтънчени изрази. Ако толкова държиш да получиш губернаторство, вземи със себе си сина си Санчо, за да го научиш да управлява още отсега, защото добре е синовете да наследяват и учат занаята на бащите си.

— Когато ми дадат губернаторство, ще пратя да го вземат с пощенската кола, а на тебе ще пратя пари. Пари няма да ми липсват, защото винаги се намират хора да отпуснат заеми на губернаторите, ако те изпаднат в нужда. Тогава го облечи така, че да изглежда не такъв, какъвто е, а какъвто трябва да бъде.

— Ти прати само пари — каза Тереса, — а аз ще го нагиздя Като кукличка.

— Всъщност — рече Санчо — ти се съгласи с мене, че дъщеря ни трябва да стане графиня.

— В деня, когато я видя графиня — отговори Тереса, — ще смятам, че съм я погребала, но пак ти повтарям: прави[236] каквото знаеш. Ние, жените, се раждаме със задължението да се подчиняваме на мъжете си, пък ако ще да са най-недодяланите простаци.

Тя се разплака горчиво, сякаш виждаше Санчика мъртва и погребана. Санчо й каза за утешение, че тъй като е решил на всяка цена да я направи графиня, ще гледа това да стане колкото се може по-късно. Така завърши разговорът им и Санчо се върна при Дон Кихот, за да уредят заминаването.

Племенницата и домоуправителката на Дон Кихот подушват, че той се готви за трети път да излезе, за да странствува. Опитват се по всевъзможни начини да го отклонят от това му намерение, но напразно!

Идва Санчо Панса, Дон Кихот се затваря с него в стаята си.