След като уреди нещата си в Аквитания и завърши войната, а управляващият заедно с него междувременно беше напуснал този свят по молба и настояване на римския епископ Хадриан той поднови войната срещу лангобардите. Тя беше започната още преди това от баща му по инициатива на папа Стефан и беше причинила много затруднения, понеже някои от знатните франки, с които обикновено се съветваше, дотолкова се противопоставяха на волята му, че съвсем свободно заявяваха, че ще напуснат краля и ще се върнат вкъщи. Въпреки всичко тогава войната срещу лангобардския крал Айщулф започна и много бързо приключи. Изглежда, Карл имаше подобна или дори същата причина като баща си да я обяви, но Карл вложи повече усилия и постигна повече. Защото Пипин само с неколкодневна обсада на Павиа принуди крал Айщулф и да даде заложници, и да върне заграбените римски градове и замъци, и да положи клетва, че в бъдеще няма да има никакви претенции към върнатото. А Карл не се отказа от започнатата от него война, докато не принуди крал Дезидерий, изтощавайки го с продължителна обсада, да капитулира пред него; принуди сина на Дезидерий Адалгис, към когото, изглежда, бяха насочени надеждите на всички, да напусне не само кралството си, но дори и Италия, върна на римляните всичко заграбено, потуши един опит за преврат от страна на херцог Хруодгаус от Фриаул и подчини на властта си цяла Италия, като завоюваното остави под управлението на сина си Пипин. На това място щях да опиша колко труден беше за влизащия в Италия преходът през Алпите, с какви усилия франките преодоляха недостъпните планински била и издигащите се до небесата скалисти върхове, ако чрез настоящото произведение не възнамерявах да възстановя в паметта си събитията, свързани по-скоро с живота на Карл, отколкото с водените от него войни. И все пак изходът от тази война беше завладяването на Италия, доживотното заточение на крал Дезидерий, изгонването на сина му Адалгис от Италия и връщането на заграбеното от лангобардските крале на Хадриан, главата на Римската църква.

7.

След края на тази война беше подновена Саксонската, която изглеждаше вече завършена. Никоя друга война не беше водена от народа на франките по-дълго и по-ожесточено. Защото саксите, като почти всички населяващи Германия народи, диви по природа, отдадени на дяволски култове и противопоставящи се на нашата религия, не смятаха за недостойно нито оскверняването, нито погазването на човешките права. Към това се прибавяха и причини, които ежедневно можеха да застрашат мира — това, че очевидно нашите и техните граници почти навсякъде преминаваха през равнинни места, освен в редки случаи, когато или големи гори, или билата на разположени помежду им планини очертаваха между земите на едните и на другите ясни граници. Въпреки това и по едните, и по другите граници не преставаха убийствата, грабежите и пожарите. В края на краищата франките бяха дотам раздразнени от тези неща, че сметнаха за нередно да се задоволяват само като им отвръщат по същия начин, а им обявиха открита война. И така, срещу тях беше обявена война, водена ожесточено и от двете страни в продължение на тридесет и три години, но все пак с по-големи жертви от страна на саксите, отколкото на франките. Тя без съмнение щеше да свърши по-бързо, но това беше невъзможно поради коварството на саксите. Трудно е да се каже колко пъти, победени, те се бяха предавали с молби и обещания, че ще изпълнят нареденото, бяха давали исканите заложници, за да отлагат, бяха приемали пратениците на краля, многократно бяха така усмирявани и изтощавани, че обещаваха, че ще престанат да се кланят на дявола и че ще приемат християнството. И които много пъти бяха готови да изпълнят обещаното, така и винаги бързаха да нарушат договореното. Трудно би било да се прецени кое от двете беше по-вярно, защото едва ли имаше дори една година от началото на войната, в която те да не проявят подобно непостоянство. Обаче великодушието на краля и постоянната му увереност както при успех, така и при затруднения не можеха да бъдат победени от тяхното коварство, нито пък той можеше да бъде отклонен от поставената цел. Защото кралят никога не допускаше саксите да останат ненаказани, когато извършеха нещо подобно, а изпращаше срещу тях войска, предвождана или от самия него, или от графовете му, за да отмъсти за коварството и да наложи справедливо наказание. Това правеше всеки път дотогава, докато всички, които му оказваха съпротива, бяха разгромени и подчинени на властта му, а след това изсели десет хиляди сакси от тези, които живееха на двата бряга на река Елба, заедно с жените и децата, и ги изпрати на различни места в Галия и Германия, разделени на разнородни групи. Известно е, че водената толкова години война беше завършена, щом условията, поставени от краля, бяха приети от самите сакси — те трябваше да изоставят дяволския култ и религиозните си обичаи и да приемат християнската религия и светите тайнства и присъединени към франките, да образуват с тях един народ.

8.

В тази война, макар и водена дълго време, самият Карл взе лично участие в сраженията не повече от два пъти — единия път край планината, наречена Оснинг, разположена в област, носеща името Детмолд, и втория път край река Хазе, и то в един и същ месец през интервал от няколко дни. В тези две сражения враговете бяха дотам обезсилени и разгромени, че повече не смееха нито да предизвикат краля, нито да му се съпротивляват, ако мястото не беше защитено с някакво укрепление. И все пак в тази война загинаха мнозина както от франкските, така и от саксонските благородници, включително носители на най-високи отличия. Най-сетне, през тридесет и третата година, войната свърши, след като междувременно в различните части на държавата бяха започвали много и при това големи войни срещу франките и под отличното ръководство на краля бяха доведени до такъв край, че с основание човек може да си зададе въпроса, кое в тази война бе по-достойно за възхищение — издръжливостта на краля или неговият късмет. Защото две години преди това Карл започна войната с Италия и макар че тя се водеше без прекъсване, не пренебрегна нищо от това, което трябваше да свърши другаде, нито пък отстъпи в някоя част на страната от друго също изтощително сражение. Кралят, който за времето си по мъдрост и величие на духа превъзхождаше всички владетели на народите, никога не се отказа от намеренията си и тяхното осъществяване нито заради трудностите, нито от страх пред опасностите. За него наистина беше типично да подема и да отстоява всяко нещо, да не отстъпва при неуспех, а при успех да не се осланя само на измамливо щастливата съдба.

Към следващата част или към съдържанието

Айнхард Животът на Карл Велики (6)

Метаданни

Данни

Животът на Карл Велики

Информация

История

Сваляне / Връзки

Лангобардската война (773–781)

6.

7.

8.

Айнхард
Животът на Карл Велики (6)