Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нюорлианските рицари (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roarke, the Adventurer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2011)
Разпознаване и корекция
margc (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джоан Рос. Рицарят от Ню Орлийнс

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN 954-732-035-1

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Мънки хил, който се намираше близо до бреговете на Мисисипи, бе направен, за да видят децата от Ню Орлийнс как изглежда един хълм. Павилионът на брега бе едно от най-хубавите места, от които се откриваше гледка към реката и тъкмо там Рурк намери брат си, който го чакаше.

— Извинявай, че закъснях. Възникна нещо непредвидено.

— Свързано с твоята тайнствена жена ли?

— Нещо такова. Току-що си спомни, че е сгодена за Джеймс Будро.

Майк тихо подсвирна.

— Дамата се движи в изискана компания.

— Да. — Рурк разтърка брадичката си, раздразнен от разяждащо чувство, което повече приличаше ревност.

— Интересно е и това, че по време на пресконференцията си Будро нищо не спомена, че годеницата му, която по някаква случайност е заместник-прокурор, е изчезнала.

— Може би не знае.

— Трябва да знае, че федералният прокурор е убит в хотелската стая, която тя е резервирала по неизвестна причина.

— Полицаите не съобщават името й — напомни Майк на брат си.

— Да, но и двамата знаем, че от полицията изтича информация като от продънено сито. Каквото и да става, имам чувството, че Будро е замесен.

— Мислиш, че той я е прострелял ли?

Въпреки че Майк остана външно спокоен, Рурк достатъчно добре познаваше по-големия си брат, за да долови професионалния му интерес. Изведнъж той му напомни на Елвис — тяхната стара немска черно-бяла хрътка, когато дебнеше. Ченгето си е ченге, помисли си той.

— Не казвам това.

Лично Рурк смяташе, че такива действия са твърде драстични за един политик.

— Но повече от очевидно е, че ти му имаш зъб още от гимназията, когато го набихме, защото се нахвърли върху Шейн на баскетболното игрище — подхвърли Майк.

Въпреки сериозността на положението, Майк се усмихна при този спомен.

— Изобщо не е само това. Когато го гледах, имах чувството, че знае много повече, отколкото казва. Което не е толкова изненадващо, като се има предвид, че не иска случаят да се разчуе. Той е вътре, Майк. Чак до възела на красивата си копринена вратовръзка.

— Ще проверя дискретно Будро. Ще вида с какво се занимава тези дни. С кого би могъл да си има вземане-даване.

— Много съм ти благодарен.

Като се радваше на решителната братска подкрепа, Рурк се зачуди защо толкова отдавна не се бе връщал у дома.

— Няма проблем. — Майк потри брадичката си, като внимателно подбираше думите си. — Между другото, направих справка за тайнствената ти жена.

— За Дариа ли? — Рурк се чудеше дали това би трябвало да го подразни. В края на краищата, постъпката си беше находчива и разумна. — Направил си справка за нея?

— Не исках да те намеря с куршум в тила — каза внимателно Майк. — Ако някой ще те застреля, няма да е тя. Дамата е толкова безупречна, че направо е върхът.

Рурк съзнаваше, че е в много голяма беда, но изведнъж го обзе успокоение. Той не трябваше да се тревожи. Не искаше да се тревожи, за бога! Но се тревожеше.

— Радвам се да го чуя.

Майк се ухили, като изобщо не се подведе от безразличния тон на брат си.

— Да, сигурен съм, че се радваш.

Двамата излязоха от зоологическата градина и взеха колата на Майк, за да отидат до къщата на Дариа на Айриш Ченъл. Викторианската къщичка се намираше в работнически квартал, който беше в реконструкция. Майк я познаваше много добре, тъй като бе прекарал доста нощи под приятното синьо покривче с вид на рибени люспи.

— Странно съвпадение — промърмори той, като зави в отбивката за коли.

Рурк го погледна.

— Предполагам, че имаш нещо предвид.

— Тук живееше Дезире. Твоята тайнствена дама сигурно я е купила от нея, когато тя се омъжи и се премести да живее във Френския квартал.

На Рурк му се стори, че в гласа му забеляза нотка на съжаление.

— Мъчно ти е, че си се разделил с хубавата репортерка от новините ли?

— Не. Нищо нямаше да се получи. След като скъсахме с Дезире, за няколко месеца излизах с една продуцентка от телевизията. Тя ни наблюдавала с Дезире и ми каза, че нашият проблем бил в това, че всеки се смятал за прав. Винаги.

Рурк се засмя на краткия и твърде верен анализ.

— Изглежда умна дама. И какво стана с нея?

Майк сви рамене.

— Предложиха й работа в телевизионната компания. За един твърдоглав работохолик е трудно да се справя с бъркотиите с големия град.

Рурк знаеше, че Майк е предубеден, но все пак не можеше да си представи някоя жена да избере кариера по-голяма от тази на брат му. Естествено, мислейки за себе си, реши, че несъмнено щеше да бъде лош съпруг. А вероятно Шейн щеше да е още по-лош. Но ако имаше мъж, който да отговаря на всички изисквания за съпруг, това бе Майкъл О’Мали.

— Сигурно не си се постарал да я задържиш.

— Тя каза почти същото, когато се сбогувахме на летището. — Устните му се свиха в кисела усмивка. — Май такава ще да е истината. Много харесвах Карин. И ние страхотно се разбирахме, но тя ми беше повече като сестра. Или любима братовчедка. Когато бях с нея, не усещах никаква тръпка.

Той погледна към Рурк с изражение на човек, на когото дори с брат си му беше неудобно да говори за тези провалили се връзки.

— Знаеш ли какво имам предвид?

— Твърде добре — промълви Рурк, като отвори задната врата.

Интериорът на малкия уютен дом бе истински модел на романтизма. По кремавите стени цъфтяха виолетки, фъкани килими покриваха пода от чамови дъски, които бяха излъскани до блясък. Щеше да е много красиво, ако някой наскоро не бе го преобърнал с главата надолу.

— По дяволите! — измърмори Майк.

Ругатнята на Рурк, който стоеше на вратата и гледаше това опустошение, бе по-сочна и много по-остра. Гоблените бяха смъкнати от стените, рамките им бяха счупени от някого, търсил нещо зад хартиените им подложки. Тапицерията на цветя на канапето бе насечена, пухът от възглавниците — разпилян на пода като неразтопен сняг. Книги бяха разкъсани, от подвързиите им бяха откъснати страници. Това не бе обикновен вандализъм.

— Какво са търсили? — чудеше се гласно той.

— Странно дали са го намерили — отвърна Майк. — Или все още е у госпожицата.

— Прегледах чантичката й. В нея нямаш нещо, за което човек би преобърнал цяло жилище, за да го търси.

— Досега са убили федерален прокурор, простреляли са заместник-прокурор и са претърсили жилище. Които и да са, няма да се спрат, докато не вземат това, което търсят. И докато не затворят устата на госпожицата…

Рурк не допусна дори да бъде обсъждана тази възможност.

— Ние трябва първи да се доберем до тях.

— Добра идея. — Сдържаният тон на Майк не можа съвсем да прикрие колко му беше забавно, че брат му — плейбоят, който обикаляше света, бе лапнал въдицата. Ако положението не бе толкова опасно, щеше да е безкрайно смешно. — Междувременно нека вземем дрехите на госпожицата и да се махаме оттук.

Влязоха в стаята, където още цветя — този път пъпки от рози, покриваха стените. Дрешникът бе обърнат с главата надолу и дрехите — разпилени по пода. Рурк вдигна оскъдни черни пликчета от коприна и дантела, които бяха разсечени с нож, само за да придадат на вандализма болнав еротичен елемент.

Гняв като горчилка се надигна в гърлото му, като си представи някой кретен да докосва ефирното бельо на Дариа.

— Само заради това ще го убия.

Гласът му бе тих и застрашителен. Майк, който проверяваше банята, се върна и мрачно го изгледа.

— Знаеш добре, че когато нещата преминат на лична основа, става опасно.

Рурк знаеше това много добре. В края на краищата, той имаше и физически, и емоционални белези от рани, които му припомняха този малък урок.

— Да, знам. Но за жалост, това не променя нещата.

— Да. — Майк въздъхна, прокара пръсти през косата си и хвърли към Рурк същия разтревожен поглед, с който, Рурк си спомни, че го бе погледнал, когато като малък го хванаха да краде в един магазин. — Не знам дали да те поздравя или да кажа на мама да се помоли за средния си син.

Рурк се засмя и смехът му разтовари напрежението, което бе започнало да го изпълва.

— Да взимаме нещата и да се махаме. Напълно съм сигурен, че докато е в къщата, Дариа е в безопасност, но…

— Опасяваш се, че няма да се задържи там.

— Паметта й започва да се възвръща — каза Рурк. — Ще си спомни нещо, което според нея е важно, ще избяга и пак ще я прострелят.

Майк още веднъж продължително огледа стаята.

— Искаш ли да сигнализираме за този вандализъм?

— Не. Очевидно е, че „лошите“ остават в сянка. И тъй като са ченгета, вероятно е редно и ние да сме в сянка.

— Умници — промърмори Майк, като имаше предвид, че са на една и съща следа. — Докато прибираш нещата, ще поприказвам със съседите, за да разбера дали са забелязали нещо.

Рурк вдигна една ефирна нощница с цвят слонова кост и отново почувства прилив на гняв, като видя в предната част на дантеления корсаж съдраните разрези, очевидно направени с нож.

— Добра идея.

След пет минути се срещнаха на тротоара.

— Няма никого от съседите — каза Майк. — Може би са на работа. Трябва да отида на една среща. Съмнявам се, че типовете са направили това през деня, затова по-добре да дойда довечера и да се опитам да открия нещо.

— Не бива да го правиш. Ти си имаш свои случаи…

— Никой не е по-важен от този. — Когато Рурк понечи да спори, Майк вдигна ръка с разперени пръсти. — Хей, мама ме дебне за внуци. Както си представям нещата, ако успея да оженя теб или Шейн, тя ще престане да ми досажда.

— Ако разчиташ на мен да се оженя, ще има много да чакаш — предупреди Рурк. Той хвърли куфара на задната седалка. — Винаги си бил най-стабилният брат в семейство О’Мали. Защо ти не се „вържеш“?

— Защото бракът е ангажимент, който човек, дай боже, поема веднъж в живота си. И дори в град, известен с красавиците си, не е толкова лесно да се намери най-подходящата — онази, с която да си представя, че ще остарея.

— Според мен номерът е преди всичко да не се остарява.

— Е, ако така си решил… — каза провлечено Майк, като отключваше вратата на шофьора. — От последната бъркотия, на която си се насадил, се вижда, че вървиш по прав път.

Тъй като Рурк неохотно прие, че брат му беше прав, не си направи труда да спори.

Те се върнаха там, където Рурк бе оставил своята кола на паркинга „Одъбън“. Чак когато шофираше по обратния път по Сейнт Чарлс към безопасната къща, той забеляза, че го преследват.

— По дяволите!

Рурк погледна в огледалото за обратно виждане и мина в другото платно. Ненадписаният бял полицейски седан — също. Тъй като не искаше да заведе при Дариа преследвача си, който и да бе той, Рурк обърна в посока, обратна на тази, която водеше към къщата, мина покрай университет „Лойола“, после — на север към Интерстейт 90. Естествено, бялата кола го следваше по петите.

Рурк обмисли възможностите си. Той можеше целия ден да кара из града, но не беше толкова лесно човек да се изплъзне на ченгетата. Особено ако кара порше 911, което изпъква като белязана овца и не могат да се различат „добрите“ ченгета от „лошите“.

Когато наближи стадион „Тюлейн“, видя на паркинга коли и разбра, че въпреки че футболният сезон бе минал, там ставаше нещо. Като реши, че не могат да го убият пред свидетели, Рурк влезе в паркинга, приближи се максимално до стадиона и изключи мотора.

Както очакваше, ченгетата спряха зад него. Това, което не бе очаквал, бе полицейска кола с надпис, която като изневиделица изскочи на паркинга пред него и прегради пътя му. Като разбра, че е направил тактическа грешка, Рурк изруга и смъкна прозореца.

Двете ченгета от колата зад него сигурно бяха дошли от Централното управление. Едното бе ниско и кльощаво, с изострени черти, които му придаваха вид на невестулка.

Другото бе около метър и осемдесет и пет явно му допадаха колегите полицаи, боба и ориза. Синята му риза така бе опъната на голямото шкембе, че копчетата й щяха да изхвръкнат. Като се приближи, Рурк забеляза по нея петна от сос „Табаско“. И двамата бяха с огледални слънчеви очила, от които той не можеше да вижда очите им.

Рурк не се съмняваше, че може да се справи и с двамата. Но не и с другите двама, които бяха останали в колата си и чакаха.

Той завъртя ключа, за да свали прозореца. Когато моторът запали, ръката на кльощавото ченге незабавно хвана кобура отстрани на панталона си.

— Какво има, сержанти? — Рурк отправи към тях същата безобидна дружелюбна усмивка, с която удостояваше сръбските войници, които регулираха задръстванията по пътя към Херцеговина. — Ако съм карал с превишена скорост…

— Стига баналности и слизай от колата! — Гласът на едрото ченге заприлича на Рурк на рев на мечка, току-що събудила се от зимен сън.

Безкрайно доволен, че бе дал на Майк адреса на безопасната къща, в случай че изпадне в беда, Рурк направи както му казаха.

— Предполагам, че няма да искате да видите шофьорската ми книжка.

— Чухме, че си умен мъж — ухили се самодоволно дребното ченге. — Достатъчно ли си умен, за да предадеш едно съобщение на приятелката си?

— Нямам представа за кого говорите, сержант.

Рурк прибави последната дума бавно и преднамерено с глас, изпълнен с презрение. Той едва се въздържа да не зашлеви копелето през устата.

Ченгетата се спогледаха.

— Явно, че не е чак толкова умен — сподели по-едрото с по-дребното.

— Майка ти би трябвало да те е научила да имаш подобри обноски, когато разговаряш с чичковците полицаи — каза ченгето, сграбчи ръцете на Рурк и с изненадваща за такъв дългуч сила ги изви зад гърба му така, че го заболяха ставите на раменете. — Сега сержантът ще ти зададе няколко въпроса. И ти ще отговаряш много любезно. Разбра ли?

— А кметът се чуди защо никой не уважава полицаите — каза провлачено Рурк.

Саркастичната забележка моментално му спечели едър юмрук в слънчевия сплит. Като прехапа устни, за да не изстене, на Рурк му мина през ума, че бе преживял и по-лошо. Много, много по-лошо.

— Къде е жената?

— Казах ви…

Огромни юмруци се стовариха върху главата му. Рурк усети как асфалтът под краката му се наклони. Когато се опита да се изскубне, костеливо коляно го прободе в гърба и отново му напомни, че вече го бяха отписали.

— Няма да й причиняваме болка. Тя ни открадна нещо. Веднага щом го върне, всичко ще е наред.

— Дори и да знаех за кого или за какво говорите, което не знам — излъга без угризения Рурк, — имам си собствено правило да не влизам в сделки с мръсни ченгета.

Ударът, който последва, му причини зверска болка в гръдния кош.

— Можеш да си спестиш всичко това. Само ни я дай. Тя не означава толкова много за теб. Никоя жена не заслужава един мъж да умре за нея.

След като взривиха колата в Москва, известно време Рурк беше бесен на Наташа, че го бе насадила, на мафиотите, които бяха поставили бомбата, и най-много на самия себе си, че е такъв глупак.

Но отношенията му с Наташа бяха чисто сексуални. И макар че изобщо не беше наясно какво става между него и Дариа, той подозираше, че независимо дали му харесва или не, те вече бяха надживели това.

Не че Рурк се страхуваше от смъртта. Той многократно се бе изправял лице в лице срещу нея и многократно бе печелил. Но той никак не искаше да умре точно сега. Нито пък да им предаде Дариа.

Той едва се държеше на краката си, когато ченгето неандерталец го наложи с огромни като чукове юмруци.

— Дявол да те вземе, само ни кажи къде е!

Рурк процеди нещо през стиснатите си зъби. Той разтърси глава от мълниеносната болка, която усети зад очите си.

— Знаеш, че ще я намерим. И това, което се случва сега, ще ти изглежда като играчка — изкрещя гласът в ухото му. — На няколко души ще им бъде приятно да гледат как „ледената“ кучка се пречупва.

„Ледена“? Ако не стискаше зъби, за да не повърне върху обувките си, Рурк би се засмял на това определение.

— Виждаш, че партньорът ми има една неприятна прищявка — обича да причинява болка — каза мъжът, който стоеше зад него. — Особено на жени. И макар че постъпката й онази нощ показва, че ще се съпротивлява, така само ще стане още по-забавно.

Рурк избухна в гняв при мисълта, че някой от тези мъже можеше да докосне Дариа дори с пръст. Без да обръща внимание на това, че от контраатаката му нищо нямаше да излезе, той се отскубна и стовари юмрук върху плоския нос на своя нападател.

— По дяволите! — изръмжа гигантът.

Другото ченге нищо не каза. Но пистолетът, който силно удари тила на Рурк, бе пределно красноречив. Пред очите му изскочиха звезди. Рурк се протегна слепешката, за да се опре на колата, тъй като на никаква цена не искаше безпомощно да се свлече.

Едрото ченге буквално го повдигна на крака и го хвърли на земята, с което доказа, че в издутината под ризата на лекета, освен тлъстина имаше и мускули. Въпреки че Рурк се опита да се предпази като се претърколи, един точно прицелен ритник тежко се стовари върху гръдния му кош. Той се обърна по гръб с отворена уста, задъхвайки се като риба на сухо.

Усети студен метал върху слепоочието си и с безразличие разбра, че този път ще умре. Стана му странно, че последните му мисли бяха за Дариа. Тя беше толкова очарователна. Толкова топла. И нежна.

Рурк мислеше за аромата на косата й, за копринената кожа, за много сладкия й вкус, за това как трепереше в прегръдките му и реши, че най-много ще съжалява, че не беше я любил, когато бе имал тази възможност.

Така се бе отнесъл, че не забеляза кога приближи една жена.

— Какво, за бога, правите? — попита тя толкова гръмогласно, че можеше да вдигне умрелите в гробището „Сейнт Луис — 1“.

Рурк отвори едно око и видя около шейсет и петгодишна жена с широко тъмно лице, която приближаваше към тях като висок кораб на пълен ход, навъсена подобно буреносен облак в Мексиканския залив.

— Полиция — каза кльощавото ченге, показвайки значката си. Когато видя, че Рурк иска да прочете какво пише на нея, той моментално затвори калъфа от изкуствена кожа и го напъха в джоба си.

Рурк забеляза с любопитство и с облекчение, че другата полицейска кола бавно се оттегли.

— Мислите, че не знам ли? — Жената не прояви никакъв страх. Нито уважение. — Полицаи като вас създават лошо име на града. — Тя сведе поглед към Рурк. — Какво сте направили, че така са размазали хубавото ви лице?

— Може би съм прегазил знак „стоп“.

Тя поклати глава със зле прикрито отвращение.

— С такова отношение може веднага да си заслужиш боя. — Тя погледна отново ченгетата. — Аз съм Хати Лонг. — По лицето й се разля усмивка, като видя, че ченгетата, се сетиха коя е. — Точно така. Шеф на полицейско-гражданския съвет за реформи в полицията. Тук имаме малка сбирка и самият шеф на полицията току-що приключи изказването си. Всъщност, ако вие, двамата сержанти, почакате секунда, ще ида да го доведа и…

Отговорът на кльощавото ченге бе рязък, груб, направо нечовешки звук. Тя се засмя. Смехът й бе ясен и звучен и напомни на Рурк на приятния лек тътен, който се носи над блатистия речен ръкав.

Хати със задоволство гледаше как полицаите се качиха в необозначената кола и изчезнаха.

— Май това им подейства — зарадва се тя и погледна надолу към Рурк.

Той успя с усилие да потисне бунта в стомаха си и да седне.

— Не знам как да ви благодаря.

— Няма нужда от благодарности. Ние, „добрите“, трябва да се подкрепяме. За това е и нашата сбирка. — Тя изви глава към стадиона. Рурк се заслуша и тъй като пулсът му вече не туптеше в ушите, успя да чуе възгласи.

— Как познахте, че не съм от „лошите“?

— Скъпи, нищо чудно и да си от тях. Всъщност обзалагам се, че много жени биха засвидетелствали, че можеш да бъдеш много лош. Но аз те познавам от телевизията. А тях ги знам от улицата.

— Задължен съм ви.

— Може би ще направиш репортаж за нашата комисия. Ще убедиш още хора да се присъединят към нас.

— Точно така. Ще го подготвя веднага щом видът ми стане достатъчно представителен, за да излизам в ефир, без да плаша малките деца.

Тя скръсти ръце на пищните си гърди.

— Струва ми се, че ако излезеш в ефир, за да разкажеш за бруталността на полицията, видът ти е напълно подходящ.

— Правилно. — Когато Рурк направи усилие да се изправи, болки пронизаха главата му и започна ужасно да му се гади. — Вие мислили ли сте да постъпите в телевизията?

— И да напусна работата си ли?

Той се облегна на поршето.

— Какво правите?

Никак не му беше до празни приказки, но й се чувстваше задължен, защото бе спасила живота му. Думите й напомниха на Рурк колко опасен бе стереотипът.

— Аз съм преподавател по криминално право в университет „Лойола“. — Тя се засмя на изненадата, която се изписа на лицето му. — Да, всички реагират така.

— Съжалявам. Аз обикновено не…

— Не се безпокой, хубавецо. Това е едно от малките ми житейски удоволствия.

Чувството й за хумор бе заразително. Рурк усети, че в отговор се усмихва.

Тя още повече го изненада с това, което го запита.

— Искаш ли да извикам брат ти?

— Познавате Майк?

Глупав въпрос. Вероятно всички в града познаваха по-големия му брат. Особено когато привлече вниманието на журналистите, след като задържа серийния изнасилвач, който тероризираше града. Рурк си спомни със закъснение, че Майк го бе прострелял в жилището на Дезире и се зачуди дали Дариа знаеше нещо за миналото на своя дом. За такава хубава къщичка това несъмнено е било драстично насилие.

— Брат ти е съпредседател на комитета. — Тя го хвана за ръка и здраво го подкрепи. — По програма трябваше да говори след кмета.

— Светът е малък — промърмори Рурк.

— Наистина — подсмихна се Хати Лонг.