Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (4)

Трета глава

Дариа лежеше в леглото, взирайки се в тавана, покрит с петна от вода и се притесняваше от празнотата, която бе обзела съзнанието й. Тя се опита да възстанови нещо — каквото и да е, за живота си, преди да се събуди в спешното отделение, но спомените й се свеждаха само до шум, тълпи и чувство на страх. Страх от какво?

Ръцете й се бяха отпуснали върху бял колосан чаршаф. Повдигна едната, като наблюдаваше как диамантът проблясва на светлината на лампата. Сигурно той й го бе дал, разсъждаваше тя. Мъжът в спешното отделение. Този, който твърдеше, че й е съпруг. Поразително едър с гъст кичур коса над челото и очи с цвета на небето над среднощния заблатен ръкав на реката.

А! Умът й бързо превключи към тази мисъл. Тя знаеше как изглежда речният ръкав през нощта. В съзнанието й изплава друг образ — на неподвижна вода, дървета, обвити в мъгла и на мъх.

— Дали живея тук? С него?

Тя отново си го представи: носът му изглеждаше така, като че ли неведнъж бе чупен, а устните му напомняха устни на келтски поет. Дариа едва ли не усещаше вкуса им, което я караше да вярва, че може би наистина й бе съпруг. Но когато се опита да си представи двамата в някаква семейна ситуация, непокорният й мозък отказа да я послуша и тя отново изпадна в забрава.

— О, боже! — прошепна Дариа, като зари лицето си с ръце. — Какво ще правя?

Рурк стоеше до отворената врата и гледаше бледата унила фигура в леглото. Той обузда инстинктивното самоуспокоение, като си припомни, че заради обвързването си с една светска тайнствена жена едва не го убиха. Може и да не бе най-умният мъж на света, но бе достатъчно интелигентен, за да се поучава от грешките си.

Рурк взе твърдо решение и влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си.

— Това вярно ли беше?

Необходимостта да остане абсолютно необвързан емоционално придаде на въпроса по-грубо звучене, отколкото възнамеряваше. Рурк видя как раменете й се напрягат. Тя бавно свали ръце и бдително посрещна неговия втренчен поглед.

— Кое да е било вярно?

— Че нищо не можеш да си спомниш.

Гласът му бе изпълнен с недоверие. Дариа повдигна брадичката си.

— Защо да лъжа?

Наистина защо, помисли си Рурк.

— А какво ще кажеш за дребния проблем, че в хотелската ти стая е намерен труп на мъж?

— Какво? — Очите й се разшириха и въпреки че наглед бе невъзможно, тя още повече пребледня. Кожата й стана толкова прозрачна, че Рурк имаше чувството, че ръката му може да премине през лицето й.

— Полицията е намерила мъртъв един федерален прокурор в хотел „Уитфийлд Палас“. В стая, резервирана от жена, която описват едва ли не като твое копие.

— Не си спомням никаква хотелска стая — каза настойчиво тя. — И изобщо не си спомням никакъв мъж. Особено пък мъртъв.

— Така казваш.

— Защо да лъжа?

— Защото може би си го убила.

— Изключено. Никого не съм застрелвала. — Тя беше сигурна в това.

— Интересно, знаеш, че е застрелян.

— Ти не го ли каза току-що?

— Не. Само казах, че един федерален прокурор е намерен мъртъв. Точка. Без уточнения. Без подробности.

Дариа въздъхна дълбоко, обмисляйки тази изобличителна констатация.

— Как е възможно? Откъде мога да знам, че мъжът е застрелян? И нищо да не си спомням?

Хубав въпрос. Въпрос, на който той възнамеряваше да даде някои отговори. Рурк прекоси стаята и застана до леглото.

— Да започнем с името ти. Спомняш ли си го?

По челото й се появиха бръчки.

— Лекарят ме нарече „госпожа О’Мали“. — Това не прозвуча вярно нито тогава, нито сега.

Рурк реши да се придържа към версията си, докато разбере какво си спомняше или не си спомняше Дариа.

— Точно така. Ти си моя съпруга. Дариа Шей О’Мали.

Очакваше името да бъде оспорено. Или да забележи някакъв признак, че е чула нещо познато в първата му част. Но по изражението й изобщо не личеше, че казаното означава нещо за нея. Дариа повтори името няколко пъти, но то не предизвика никакви спомени. Едва не заплака от объркване.

— Как е първото ти име? — попита тя.

— Рурк.

— Рурк — повтори тя. Името й бе абсолютно чуждо при изговор, а и звученето му бе съвършено непознато. — Така ли те наричам?

— В повечето случаи — сви рамене той. — В други — „скъпи“ или „мили“. А когато забравям да вдигам кърпите от пода на банята, ставаш малко по-остричка.

Думите и изражението му би трябвало да я разсмеят, но Дариа не намери нищо смешно в ситуацията, в която беше изпаднала. Рурк просто й намекна за домашен уют. Тя отново се опита да си представи как двамата живеят заедно в брачно безоблачно щастие. Отново празнота.

— От колко време сме женени?

— От скоро. — Отново сви рамене.

— Е, това вече е нещо. Отдавна ли се познаваме?

Разбира се, че не. Дариа не можеше да си представи, че би забравила един толкова силен мъж. Силен по един особено кротък начин. Мъж, когото човек не би искал да разсърди. И който би защитил една жена.

Откъде й дойде тази мисъл? Имала ли е нужда от защита?

— Беше шеметно ухажване. Всъщност с теб решихме да пазим брака си в тайна, докато се върна в Ню Орлийнс, за да съобщим новината на семействата си.

— Докато се върнеш… Това означава ли, че аз живея тук? И ако сватбата ни е била тайна, затова ли не нося халка?

— Отговорът и на двата въпроса е „да“, госпожо О’Мали.

Рурк си помисли, че ако Дариа симулираше амнезия, го правеше много убедително.

— Но ако живея тук, защо ще взимам хотелска стая? — Гласът й премина в тревожен шепот.

— Не знам, скъпа — отговори тихо Рурк. — Това е нещо, което ни предстои да разберем.

Ние. Дариа не знаеше защо тази дума й звучеше толкова окуражително. Нищо не си спомняше за този мъж… нито за сватба.

Тя повдигна очи към Рурк и го изгледа продължително и мълчаливо.

— Сигурно си решил, че ще си спомня нещо толкова важно като това, че съм омъжена.

— Да, ще си спомниш, нали? — Той се наведе към нея. В погледа му имаше дяволит блясък, лицето му бе на сантиметри от нейното. — Трябва да ти кажа, скъпа, че малко ме засегна. Забравяш, че меденият ни месец се превръща в същинско накърняване на моето его.

Устните му, по които играеше усмивка, почти докосваха нейните. Тя само трябваше съвсем леко да повдигне глава от възглавницата.

— Аз те целунах.

Тревожното осъзнаване, че познаваше съвсем точно вкусът на устните му, я накара да прошепне тези думи, вместо да ги запази за себе си.

— Добро начало.

Рурк се зачуди дали ако пак я целуне, ще стимулира паметта й. Като се окуражи от мисълта, че това бе единствената причина, поради която ще си позволи отново да вкуси тези гладки като сатен устни, той наведе глава, преодолявайки разстоянието между тях, когато Дариа повдигна лице към неговото.

— Извинете.

Когато плътният глас разтърси тишината, Дариа се отдръпна, очите й се устремиха към вратата.

— Някой да ти е казвал, че невинаги избираш най-удобния момент? — изръмжа Рурк, без да откъсва очи от нея.

— Просто си помислих, че ще бъде в кръга на добрите маниери да поздравя новата снаха в семейството — отвърна спокойно Майк, — преди да си замина.

Отказвайки се засега да я целуне, Рурк се обърна към брат си.

— Среща с гадже ли имаш?

— Не, ще работя. Собственикът на едно от казината лодки в реката подозира, че управителят му го краде. Цяла седмица съм играл комар. — Той разпери ръце и с усмивка се обърна от Рурк към Дариа. — Пред вас са „най-бързите“ ръце в областта.

Почувствала облекчение в присъствието на този приятелски настроен мъж, който много приличаше на брат си, Дариа отвърна на усмивката му.

— Нищо не разбирам от комар, но според мен повечето жени предпочитат мъже с „по-бавни“ ръце.

Майк се засмя на забележката й. Дариа знаеше, че несъмнено много женски сърца са се разтуптявали при този плътен и ясен звук. Но колкото и привлекателен и дружелюбен да изглеждаше, колкото и смехът му да я сгряваше и успокояваше, той не й въздейства толкова, колкото един-единствен поглед на мълчаливия мъж, който стоеше наблизо и ги наблюдаваше с доста голям интерес.

— Аз съм Майкъл Патрик, най-възрастният и най-красивият брат от семейство О’Мали. — Той се приближи и застана до леглото, наведе се и леко я целуна по ожулената буза. — Нещо ми подсказва, че ще се впишете съвсем добре в семейството ни. — След кратката братска целувка, Майк се обърна към Рурк. — Трябва пак да поговорим.

Опасявайки се от нов разпит, Рурк възнамеряваше да откаже, но видя неумолимата решителност в погледа на брат си. Въпреки че обвиняваше Рурк, че е инат, на света нямаше по-неотстъпчив човек от Майкъл Патрик О’Мали. Именно това качество, превърнало го в голямо ченге, го правеше истински досадник като по-голям брат и Рурк бе наясно, че няма да избегне лекцията му. Той се обърна към мнимата си съпруга.

— С Майк трябва да обсъдим един семеен въпрос и след това веднага се връщам.

Прокара пръст надолу по бузата на Дариа в нещо като съпружеска милувка и изпита неочаквано чувство на задоволство, като видя, че изключително бледата й кожа порозовя.

— Хубаво.

Поради някаква причина, която не можеше да разбере, Дариа не искаше Рурк да я оставя сама. Но тъй като не й се щеше да бъде като някаква безпомощна натрапчива жена — макар че точно така се чувстваше в момента, тя немощно се усмихна.

— Няма да мръдна оттук.

Без й повярва нито за миг, Рурк отиде само до коридора пред вратата.

— Изнеси ми я.

— Кое?

— Най-новата лекция на по-големия брат.

— Всъщност аз се отказах да те измъквам от беди от времето, когато ти реши да защитаваш пропадналата репутация на Лила Комо и възприе изцяло отбранителната линия на футболния отбор на гимназията „Сейкрид Харт“.

— Ако знаех, че тя се отдава едва ли не на всяко момче в училище, нямаше да бъда такъв кавалер — измърмори Рурк, като си спомни колко глупаво се почувства, когато Лила го наруга, че е пребил Били Джоунс — крайния защитник на отбора. Както се оказа, тя бе забременяла от него до игрището след мача, който играха, след ваканцията.

— Но Лила е минало — каза Майк. — Връщайки се към това, което става сега, мисля, че трябва да знаеш, че убиецът от най-престижния хотел в града възнамерява да офейка със самолет.

Рурк изруга бързо и цветисто.

— Тази информацийка от твоите приятели ченгетата ли я получи?

— Не. От една стара приятелка — Дезире Дюпре.

— Репортерката, с която живя последния път като се прибрах ли?

— Да, точно тя. После Дезире се омъжи за един следовател, който стана писател, но поддържаме връзка.

— Разбирам.

— Не се усмихвай така самодоволно, защото сме само приятели. Не всички братя от семейство О’Мали имат краткотрайни взаимоотношения.

Не. Това важеше само за него и за Шейн. Майк винаги е бил братът, изпълнен с отговорност. Което не беше толкова изненадващо, помисли си Рурк, тъй като баща им през повечето време не беше у дома, а майка им не можеше да се оправя с тримата си сина. Така че, докато братята му пораснат, Майк изпълняваше ролята на баща, който строго следеше за дисциплината.

След като приключи с възпитанието, нищо чудно, че стана ченге. По този начин, мислеше си Рурк, Майк можеше да бъде „големият брат“ на целия проклет град. Или поне бе такъв, докато не попадна в неумолимия вихър на политическите интереси.

— Какво знаят журналистите?

— Само това, че е намерен труп в стая, регистрирана на името на жена. Дезире е останала с впечатлението, че ченгетата са напълно наясно коя е тя, но точно сега не искат да съобщят.

— Може би искат да почакат, докато Дариа даде официално изявление пред журналистите — разсъждаваше Рурк. — Или може би самите те я преследват.

Майк поклати глава.

— Как го правиш, по дяволите? В града си само от няколко часа и вече си се забъркал в нещо опасно.

— Това е талант. — Въпреки че обстоятелствата несъмнено не даваха основание за това, той се ухили. След това изражението му мигновено помръкна. — Виж какво, всичко остава само между нас двамата, ясно?

По лицето на Майк сякаш премина буреносен облак.

— Би трябвало да ти зашия един само защото поне бе редно да се сетиш, че е излишно да ми го казваш.

— Извинявай. — Имаше право. — Вече на никого не се доверявам. — Беше самата истина.

— Аз също. — Майк скръсти ръце пред гърдите си. — Този път жената каква е? Само, моля те, не ми казвай, че е провалила се руска шпионка.

— Не е толкова ефектно. Според личната й карта в портфейла се вижда, че е заместник-прокурор.

— Дариа Шей. Трябваше да се сетя за това име. — Той не се опита да прикрие разочарованието си.

— Познаваш ли я?

— Не лично. Започна работа точно когато напуснах полицията. Но съм чувал за нея. Има репутация на умна и безкомпромисно честна, което в този град е истинска аномалия. Известна е и с трудолюбието си и с решимостта си да се бори докрай срещу престъпниците — независимо кои са те. Което ядоса доста хора.

— Както в полицейското ли?

— Говори се за някакво разследване за подкупи и корупция — каза Майк. — Разобличила е и няколко съдии за далавери с глоби и един съдия, че редовно е взимал пари от банда наркотрафиканти.

— В тази община всеки открито действащ и агресивен прокурор непременно ще си създаде врагове.

— Слабо казано. — Майк замълча, сякаш искаше внимателно да подбере думите си. — Освен това тя не играе на съблазнителка, както правят много успяващи жени, за да улеснят кариерата си в професия, в която доминират мъже. Сега се сещам, че чух разни неща за някакви мъже, които смразила с реакцията си, само заради това, че я поканили да излязат.

Като си спомни горещата целувка, с която го изненада, Рурк реши, че брат му сигурно греши точно по отношение на тази информация.

— Нали няма вероятност да се връщаш в Москва? — попита Майк.

— Никаква.

— А ще посетиш ли някои бюра на компанията в Ню Йорк?

— Не. — Точно сега Рурк най-малко искаше да отиде там.

— Боже мой! Опасявах се, че ще чуя това.

— Изобщо не мога да ти кажа какво ще правя, Майк — заяви с искрено съжаление Рурк, — защото каквото и да се случи, искам ти да останеш безупречно чист. Няма смисъл да се рискува лицензът ти.

— Моят лиценз не означава нищо в сравнение с това да предпазя брат си да не бъде убит.

— Няма да се стигне дотам.

— Не го чувам за първи път.

— И все още съм жив.

— Знам. И повярвай ми, за мен този дребен факт е доказателство, че има чудеса. — Той поклати глава. — Поне ми обещай да се обаждаш.

— Разбира се.

— Ще я вземеш ли със себе си?

Само от погледа на брат си Майк изтръпна.

— Добре. Не е моя работа. Разбрах. — Той извади визитна картичка и писалка и надраска на гърба един номер. — Това е клетъчният ми телефон. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. По всяко време.

Рурк взе картичката и я постави в джоба на ризата си.

— Ще ти се обадя. Благодаря. Винаги съм казвал, че е чудесно човек да има по-голям брат.

— А аз винаги съм казвал, че е голяма досада човек да има малък брат, който винаги се навира между шамарите.

Братята се прегърнаха и в този кратък миг Рурк разбра защо се бе върнал у дома. Семейството е като мощен магнит. Особено когато животът ти виси на косъм.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се — веднага отговори Майк.

— Мотай се наоколо десетина-петнайсет минути, за да се обадя по телефона и да се погрижа за няколко неща.

— Да пазя, искаш да кажеш.

Изражението на Рурк беше сериозно, както и на брат му.

— Да, струва ми се, че може и така да се каже.

Той хвърли бърз загрижен поглед към затворената врата на болничната стая и после тръгна, за да подготви бягството на Дариа.

 

 

След двайсет минути Дариа недоверчиво гледаше Рурк.

— Не можеш да искаш от мен да облека това!

Той погледна надолу към ефирната дрешка за харем, която бе купил от една чиновничка от болницата, която бързо реши, че за сто доларовата банкнота, която мъжът предложи за костюма й, напълно си заслужаваше да прекара до края на смяната с няколко зелени парцала от спешното отделение.

— Не е чак толкова лошо.

Намръщеното й лице говореше друго. Когато тя скръсти ръце, Рурк долови черти на неумолимия прокурор, който бе описал Майк. Очевидно травмата на главата й не бе увредила същинската й природа.

— Тя е почти прозрачна.

— Не съвсем. За благоприличие има бикини с пайети.

Очите й се присвиха, когато обгърна с поглед блестящите парчета плат, които той й подаваше.

— Може и да съм загубила паметта си, но съм абсолютно сигурна, че не съм от жените, които носят бикини с пайети.

Спомняйки си какво бе казал Майк за „ледената“ й репутация, той реши, че сигурно е права. Притеснен, че Дариа губеше ценно време, но и без да му се ще да пропилява още време като влиза в спор, Рурк обузда яда си и насочи разговора към целта.

— Последният ден от карнавала е. Сега се живее опасно.

— Бих казала, че за тази нощ ми стига едно прострелване в главата.

— По дяволите! — Той прокара пръсти през косата си. — Винаги ли си толкова вироглава?

Наглед това избухване не й направи впечатление. Явно сериозно обмисляше въпроса.

— Струва ми се, че да.

— Страхотно. — Нищо чудно, че са искали да я убият. Ако още малко продължи да се държи така, той щеше да се изкуши да извие хубавия й врат. — Виж какво, котешкият костюм, с който беше, когато те докараха, е окървавен…

— Носила съм котешки костюм?

— Да. Прилепнал като спрей. Ето защо не виждам никаква причина да подскачаш толкова за тези дрехи. Но, както казах, след като очевидно не можеш да ги облечеш, а аз се съмнявам, че искаш да напуснеш болницата с прекрасната нощница, която ти дадоха…

— Не — каза бързо тя. — Убедена съм, че климатичните инсталации превърнаха Ню Орлийнс в по-приятно място за живеене, но не си падам много по проветриви дрехи. — Тя се намръщи при мисълта, че голото й дупе ще бъде изложено на бриза.

— Значи ще „влезеш в харема“.

— Ако живея тук, не можеш ли просто да отскочиш до дома ми и да ми донесеш някои дрехи?

— Това не е изход. Поне за момента. Според мен за една нощ е достатъчно един от нас да бъде прострелян в главата.

Тя замълча, интелигентният й взор попиваше мрачното му изражение.

— Намекваш, че прострелването ми не е било случайно.

Рурк се сети, че жената бе интелигентна и въпреки амнезията веднага ще забележи, ако се опита да я излъже.

— Не. Като се имат предвид хотелската стая и убитият мъж, струва ми се, че не е случайно.

Погледът й се задържа върху чаршафа. Тя проследяваше произволни кръгове по бялата му повърхност, размишлявайки върху мрачната констатация на Рурк.

— Но защо? — Очите й бяха широко отворени, излъчваха болка и страдание. — Кой би искал да ме убие?

— Точно това ще трябва да разберем. — Той отново й подаде костюма. — След като те измъкнем оттук.

Вече добила някаква представа за ситуацията, Дариа не се двоумеше. Тя грабна костюма за харем от ръката му и отдръпна чаршафа, като леко се присви, тъй като тежкият ковашки чук, който усещаше в главата си, ускори ударите си.

— Няма да го облека, ако гледаш — каза тя.

Рурк повдигна вежда.

— Хей, ние сме женени, помниш ли? Много пъти съм те виждал без дрехи.

Дариа беше сигурна, че ако е била гола с този мъж, щеше да си спомни.

— Излез оттук, О’Мали. Вземи ме за луда, но жена ти в момента има нужда да остане сама.

Рурк бе очаквал тази реакция. Той се чудеше какво би направил, ако тя се съгласеше да се съблече пред него.

— Ще стоя отвън.

Думите, изречени с такъв авторитет, бяха доста успокояващи. Още веднъж Дариа си помисли, че Рурк О’Мали, който и да бе той, беше мъж, способен да защити една жена. А изглежда, поради някаква причина, тя имаше крещяща нужда от защита.

Още една мисъл — най-страшната досега, проблесна в съзнанието й. Ами ако човекът, от когото трябваше да бъде защитена, бе този мъж?

— Сега какво има?

Като видя как очите му се присвиват, Дариа разбра, че Рурк забелязваше всеки нюанс, долавяше неща в гласа, които убягваха на повечето хора. Тя се усъмни, че някоя жена ще може да запази тайна от такъв мъж и от това й се стори още по-опасен.

Дариа премина към директна атака.

— Откъде да знам, че мога да ти имам доверие?

Хубав въпрос. Устните му се извиха така, че ако погледът му не бе толкова сериозен, тя можеше да си помисли, че се усмихва.

— Същото мога да попитам и за теб.

Рурк застана от едната страна на подвижното болнично легло и наблюдаваше Дариа със своя прикрит поглед, с който виждаше всичко, а Дариа стоеше от другата страна и гледаше към него, като предпазливостта й се бореше с необходимостта да му повярва.

— Освен това — каза накрая той, — ти ни въвлече в това. Аз кротко си седях в салона на „Блу Байу“ и се наслаждавах на първата си бира за вечерта, когато ти изникна изневиделица и млясна една целувка върху устата ми.

— Знаех, че съм те целунала.

— Как няма да знаеш! — Сега той се усмихна. Самонадеяно, бързо, безсрамно мъжко ухилване, което досега беше най-опасното при него. — И повярвай ми, скъпа, целувката бе истинско чудо!

Незнайно защо, това, че Рурк определи целувката й като „чудо“, предизвика у Дариа безпричинно задоволство.

— Предполагам, че не е нещо необичайно жена да целува съпруга си.

— Не. — Рурк подозираше, че тя все още не вярва, че са били женени. — Предполагам също, че тъй като сме в медения си месец, не е чак толкова необичайно мъжът да иска да хвърли съпругата си върху дансинга и да я люби, дори с риск да го арестуват за неприлично поведение.

— Да го арестуват.

Това не бе въпрос, забеляза Рурк. Тя каза думата, сякаш й напомняше за нещо далечно познато. Почака с необичайно за него търпение, едва ли не усещайки как мозъкът й работи.

— По дяволите! — Дариа затвори очи и докосна с пръсти слепоочията си, които болезнено туптяха. — Стори ми се, че се сетих нещо. — То беше там като откъси от сън, който се рее в периферията на съзнанието след събуждане.

— Не се безпокой. — Рурк не си призна, че в момента бе много по-обезпокоен от нея. — Лекарката препоръча да не се насилват нещата. Само трябва да си почиваш.

— Лесно е да се каже — промърмори тя така, че го разсмя. — Смешна ли ти е ситуацията?

— Да. По особен начин. — Той поклати глава, като се сети за бухалката на бейзболиста Бера. — Може да се каже, че това deja vu непрекъснато се повтаря.

Вероятно големият бейзболист до голяма степен бе объркал правилния английски език. Но никой не можеше да го обвини в липса на подход към човешката природа.