Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (13)

Дванадесета глава

Рурк беше наясно, че има обективна възможност този, който преследва Дариа, да успее да залови него в магазина за стръв. И вече можеха да го убият, дори само защото преди им се изплъзна.

Както не бе искал да умре, преди да спи с Дариа, така сега не искаше да бъде с нея и да усеща, че непрекъснато я сравнява с Наташа.

Като се изтласка от стола, той влезе в къщичката, където Дариа бъркаше яйца в бяла керамична купа.

— Ядосана си на мен — каза той. — Не си го изкарвай на яйцата.

Тя не го погледна. Нито престана енергично да бие яйцата с вилица.

— Ще направя омлет. Чудно, чичо ти Том е заредил хладилника със сирене, гъби, зелен лук и, естествено, със сос „Табаско“.

— Не може без лют пипер — добави той. Тъй като Дариа бе с гръб към него, тя не видя примирителната му усмивка. — Няма нищо чудно в това, че добре е заредил килера. Според традициите на акадите готвенето е мъжка работа. За тях е нещо като обред момчето да готви първата си супа от бамя, докато връстниците му играят на буре — това е игра на карти.

— Колко прекрасно.

Тонът й говореше друго. Все още, без да го погледне, тя сложи бучка масло в една тенджерка с дълга дръжка.

Рурк знаеше, че заслужава такова мълчание от нейна страна, но не искаше да тръгва, без да си изяснят нещата.

— Не съм допускал, че си от жените, които се сърдят.

Дариа въздъхна, остави купата на издраскания дървен плот и се обърна.

— Струва ми се, че не се сърдя. — Тя отново въздъхна, по-отегчено от първия път. — Всъщност сигурна съм, че не се сърдя. Не бих могла да си върша работата, ако не можех да пренебрегвам някои неща.

— При работата е по-различно.

— Да.

Тя отново хапеше долната си устна така, както според него никога не би направила в съда. Това събуди у него желание да я целуне, за да й отнеме болката от незаслужено жестоките му думи.

Маслото в тигана, който Рурк използваше обикновено да пържи морска котка, започна да пращи. Като се пресегна покрай нея, той изключи газта.

— Може и по-късно да хапнем. Точно сега трябва да разговаряме. За Москва, за Наташа и най-много — за нас.

Поне си призна, че има такова нещо като „нас“. Дариа реши, че това все пак е някакъв прогрес.

Но не му отговори, нито пък се възпротиви, когато той хвана ръката й, сплете пръстите си с нейните и отново я изведе на терасата.

Дариа не знаеше какво ще да й каже, но не очакваше от него да сподели житейската си история. Когато започна да й разказва за детството си, за това как бяха израснали с Майк, Шейн и майка им, тя усети, че Рурк не бе говорил често за това. След като знаеше колко много държи на този човек, Дариа остави надеждата да пърха в сърцето й.

— Разбира се, в това голямо семейство мама трябваше да замества и баща ми — каза той. — Но не беше същото.

— Да. — Дариа въздъхна, като се сети за годините, които бе прекарала сама из частни училища, докато родителите й обикаляха света. — Но поне си имал майка.

— Да. — Усмивката на Рурк бе бърза, неволна и топла. — Тя е страхотна. Ще я харесаш. А знам, че и тя ще те хареса.

Дариа бе длъжна да попита.

— Значи ще се запозная с нея?

— Ако не беше в Ню Айбириа при сестра си, щях вече да съм ви запознал. Особено след като Майк й е казал, че средният й син си има приятелка.

— Трудно ми е да повярвам, че е толкова невъзможно — промълви тя. В края на краищата, никой не може да стане такъв голям любовник като него, без значителна практика.

— Ти си различна. Майк веднага разбра това.

Отново пламна надеждата. Все още предпазлива, Дариа успя да я овладее.

— Предполагам, защото е детектив.

Рурк се усмихна на тази забележка с плътен гръмък смях, който тя знаеше, че винаги ще я стопля.

— Точно така — каза непринудено той. — Майк бе ченге от класа. От него ще излезе прекрасен съпруг.

— Вече го каза. Разбирам, че го правиш с добри намерения, но когато приключиш с мен, няма да успееш да ме прехвърлиш на брат си, защото това не ми допада. Подозирам, че няма да допадне и на Майкъл.

Рурк се чудеше какво ли би станало, ако направо й кажеше, че не бе убеден, че изобщо някога ще приключи с нея. Тъй като тази мисъл бе твърде нова за него, за да я сподели, той я запази за себе си. Засега.

— Само исках да те предупредя…

— Смятай, че съм предупредена. А вие, братята О’Мали, не сте ли допускали, че според майка ви може животът й да не е провален? Че времето, което е прекарала с баща ви, си е заслужавало всичките тези години, през които той е преследвал мечтите си?

— И през ум не ми е минавало. — Рурк много добре знаеше, че Майк също не бе мислил така. От тримата братя Майк най-много мразеше баща им заради това, че бе напуснал семейството.

— Защото си мъж.

— А ти? — попита Рурк с нескрито любопитство. — Би ли се примирила с това мъжът ти да се появява неочаквано през няколко месеца? Дори през няколко години?

— Не. — Този път тя не го изненада. Отговорът й беше точно такъв, какъвто очакваше. От какъвто се страхуваше.

— Когато се омъжа, ще бъде за мъж, готов да ми бъде равностоен партньор. А не виждам как би могъл да прави това, ако не е вкъщи.

Рурк също не си го представяше. Което бе неговата дилема, ако възнамеряваше да живее с Дариа. Но не възнамеряваше, убеждаваше се той. По дяволите, не възнамеряваше!

— Ти би могла винаги да пътуваш с него.

— Не обичам войните. Не обичам да чета за тях по вестниците. Не искам да ги гледам по телевизията и не ми трябва да пътувам там, където има война, за да се убедя лично в това.

— Никой не ги обича.

Тя го изгледа продължително.

— Но ти с военни репортажи си изградил кариерата си.

— Така е. Все пак не ти ли минава през ума, че може би вече съм малко уморен да гледам как умират невинни хора, само защото няколко алчни акули не могат да се споразумеят без кръвопролитие?

— Ако е така, може би трябва да преосмислиш избора си на кариера.

Нежният й тон прикри вълнението.

— След като вече повдигна въпроса, искам да ти кажа, че се прибрах, за да направя точно това. — Той видя как надеждата се прокрадна и заблестя в златистите й очи и този път установи, че няма сили да я унищожи. — Бях решил да напусна телевизията.

— Да напуснеш ли? Защо?

— Прецених, че трябва или да напусна или да вляза в затвора. Защото се поувлякох и убих мъжа, отговорен за бомбената експлозия, при която загина Наташа. Убих го с голи ръце.

Шефовете в телевизията бяха прави, неохотно си призна Рурк. Той бе отишъл твърд далеч. Явно, че след като толкова години бе отразявал най-жестоките неща, които хората си причиняват, някои човешки инстинкти у него бяха умъртвени.

Дариа сведе поглед към ръката му, която все още държеше нейната, опита се да си представи, че е способна на такова насилие, но не успя.

— Малко ми е трудно да си го представя.

Той повдигна рамене.

— Защото не си била там. Наташа беше метреса на един от шефовете на руската мафия. Един ден дойде в хотелската ми стая и обеща да ми даде вътрешна информация за това как работи мафията. Каза ми още, че има чувството, че любовникът й се опитва да я убие.

Тези думи оказаха точно въздействието, което Рурк очакваше.

— Нищо чудно, че не ми се доверяваш — промълви тя.

— Тогава обстоятелствата бяха мистериозни, също както сегашните.

Сигурно е невероятно трудно да играеш ролята на рицар в блестящи доспехи, който спасява девойки, изпаднали в беда. Самият Рурк бе убеден, че ако живееше по времето на рицарите, доспехите му щяха да са доста потъмнели от неупотреба.

— Но ти все пак се обвърза с мен — каза тихо Дариа. — За материала, който ще подготвиш.

— Не. — Той поклати глава и срещна въпросителния й втренчен поглед. — Още от началото се опитвах се да се убедя, че е заради него. Че ти за мен не означаваш нищо повече от този материал. Но се заблуждавах. А колкото до рицаря с бляскавите доспехи, искам да ти кажа, че не съм почувствал кавалерски инстинкт да защитавам някоя девойка в беда. Защото, скъпа, повярвай ми, че след Москва, това е последното нещо, което е минавало през ума ми.

Той подпря с длан едната й буза.

— Вярваш ли в съдбата? Или в предопределението?

— Струва ми се, че не.

— И аз не вярвах. Но през последните два месеца се опитвах да си дам сметка какво сбърках в Москва. Как можах да направя толкова фатална грешка в преценката си, след като винаги съм се гордеел с верния си инстинкт. Сега разбирам, че всичко, което е станало в Москва, е било предопределено да се случи, за да се върна след това тук, в Ню Орлийнс точно по това време и да срещна теб.

На Дариа й бе забавно да чуе тази директна декларация. И реши, че е дошло време да бъде също така искрена.

— Може би сега е моментът да си призная, че от години си падам по теб.

— Шегуваш се.

Рурк бе чувал тези думи от много жени. Но те бяха групарки, които се движеха около репортерите, висяха по баровете на хотелите, където се събираха журналисти, както други жени пък се тълпяха по спортните барове, като се надяваха да се запознаят и да преспят с някой спортист. Като по-млад с удоволствие се възползваше от това, което те му предлагаха. Напоследък обаче, макар че не възнамеряваше да става светец, беше много по-придирчив.

— Нямаш вид на изненадан. — Бузите й порозовяха и красиво обагриха очите й. — Ти си много добър в работата си. И, разбира се, изглеждаш много шик с ризите с еполети.

— Всеки може да си ги купи в Банановата република.

— Да, но не всеки може така да се перчи с тях. — Усмивката й бе кратка и блестяща. — Предполагам, че когато съм те видяла за първи път в „Блу Байу“, съм объркала истинския мъж с телевизионния образ.

Повечето жени правеха така, когато искаха да легнат с него.

— А сега?

— Разбирам, че мъжът е дори по-добър от телевизионния репортер.

Нека другите жени да се пукнат от яд, реши Дариа. Защото независимо дали Рурк беше наясно или не, тя възнамеряваше да го задържи.

— Точно това очаквах да кажеш, скъпа.

Рурк пак я целуна продължително, прочувствено, целувката бе красноречива и обещаваща бъдеще, което той още не бе готов да й предложи.

— Разбира се, не мога да кажа, че се изявяваш като голяма познавачка на мъжете.

Тя отдръпна глава.

— Отново става въпрос за Джеймс, нали?

— Той е боклук, Дариа. Беше побойникът на класа, а сега като има власт, сигурно е станал още по-лош. Изобщо не мога да разбера как такава интелигентна жена се е забъркала с него.

— Джеймс беше прокурор.

— И какво от това?

— Беше ми приятно да имам някого, с когото да си говоря за работата.

— По дяволите! И аз обичам да си говоря за работата с разни репортерки, но никога не съм изпитвал необходимост да се женя за някоя от тях.

— Не знам как се сгодих за него — призна си тя. — Преди около шест месеца дойде у дома, излязохме на вечеря и изведнъж той извади един пръстен. И като не знаех какво да кажа…

— А думичката „не“?

Тя въздъхна.

— Отначало казах „не“. Но Джеймс умее да убеждава. Той изложи много логичния аргумент, че ще направим идеален екип.

— Не съм убеден, че влюбването и женитбата имат нещо общо с логиката.

— Може би имаш право.

— Обичаше ли го?

Дариа вдигна към него поглед, изпълнен с любопитство.

— Защо се интересуваш?

Рурк сви рамене. Той самият си задаваше този въпрос и не хареса отговора, до който стигна.

— Казах ти, че Джеймс е боклук и побойник. Не ми харесва да си изцяло под негова власт.

— Повярвай ми, Рурк — твърдо каза тя, — нямам намерение да бъда под ничия власт.

Като реши, че разговорът отново бе задълбал в лични проблеми, Рурк го насочи към неотложните неща.

— Наистина трябва да тръгвам.

Устните му потърсиха нейните.

— Преди това закуси — промълви Дариа, отдавайки се на целувката.

Той беше гладен. Но не за омлет.

— Имам по-добро предложение.

Рурк стана, взе я на ръце и я отнесе на мекото широко легло.

Любиха се по-сладко от всякога. Отношенията им бяха стигнали дотам, че можеха да се радват един на друг бавно и с наслада, идваща от обвързаност, за която все още никой не бе споменавал.

По-късно ще има време за красиви разговори, реши Рурк, следвайки Дариа в забравата. Защото беше сигурен единствено в това, че нищо и никой не може да им попречи да имат общо бъдеще.

 

 

Дариа беше толкова мила, толкова сладка. Рурк я погледна как леко спи, представи си как до края на живота си се събужда до тази жена и се зачуди, как му се е паднало такова голямо щастие. Почувства се толкова добре, че едва не се засмя на глас. Но колкото и да искаше завинаги да я държи скрита при реката, знаеше, че за тях нямаше да има живот, ако тези, които искат да я убият, не бъдат прибрани зад решетките. Една случайна, твърде неосъществима мисъл проблесна през ума му — да избяга с нея на някой много далечен остров, да променят имената си и да живеят инкогнито сред туземци. Но дори да прибегнеха до такава хитрост, нямаше да бъде честно. Нито към Дариа, нито към семейството му.

Може би на времето изобщо нямаше да обърне внимание на това. Но след като се върна в Луизиана, Рурк осъзна колко важно бе семейството. Въпреки че мисълта някоя жена да забременее от него винаги му е била противна, той се усмихна като си представи как един ден ще каже на Мери О’Мали, че с Дариа ще я направят баба.

Тази мисъл продължи да му доставя удоволствие и когато тихо се измъкна от леглото, събра дрехите си и излезе на терасата да са облече, за да не я събуди. Тя имаше нужда от сън. Рурк реши да й остави бележка, като дори пред себе си не искаше да си признае, че не му се щеше да се сбогува с нея. Дори за толкова кратко време, за да отиде до магазина за стръв и да види какви съобщения му е оставил Майк.

Рурк й написа бележка на гърба на парче от плик, след това извади лодката от къщичката и включи мотора чак когато се отдалечи, за да не би шумът да събуди Дариа. Като започна да се движи из водите на блатистия речен ръкав, които знаеше като пръстите на ръката си, Рурк си наложи да не мисли за Дариа и се съсредоточи върху задачата си да спаси живота й.

 

 

Дариа бе разочарована, но не и изненадана, когато се събуди и видя, че Рурк бе излязъл. Знаеше, че бе тръгнал към магазинчето за стръв, за да провери дали Майк е открил нещо. Искаше й се да бе я събудил. Ако нещо му се случеше и тя нямаше да има възможност да му каже, че го обича…

Не! Тя поклати глава и дори не желаеше да допуска такава ужасна мисъл. Рурк ще се справи. Дариа не можеше да си позволи да предположи нещо друго.

Тя обу клина и маратонките, облече пуловера и отиде в кухнята, изхвърли разбитите яйца за омлет, които все още бяха в купата на плота, и седна да закуси тост с кафе.

Изнервена, тя крачеше напред-назад из къщичката в очакване на Рурк. Искаше й се да бе отишла с него. Трябваше да отиде с него. В края на краищата, заради нея се бе забъркал в цялата тази история. Ами ако Майкъл иска да я попита нещо? Как можеше да помогне, след като е изолирана на края на света?

— По дяволите, Рурк — промълви Дариа, — когато се върнеш, доста ще си поговорим за равноправните отношения.

Дариа знаеше, че той прави всичко възможно за нейната безопасност, но не се ядоса на раздразнението си. То ангажираше съзнанието й, без да може изцяло да премахне тревогата.

Тя прехвърли един куп списания и с безразличие откри, че бяха само за лов и риболов. Под списанията намери калъф с най-грозния нож, който бе виждала. За жалост, при нейната работа, пред очите й бяха минавали доста такива ножове. Когато го остави на мястото му, в съзнанието й проблесна спомен за подобен нож, който бе насочен срещу мъж с въже около врата.

Кръвта й се смрази, коленете й се подкосиха. Дариа се наведе към един дървен стол с изправена облегалка и макар че първата й реакция бе инстинктивно да отхвърли от съзнанието си тази гледка, знаеше, че споменът за нея ще й даде важен отговор.

Виждаше ги при реката такива, каквито си ги спомни и преди. Група мъже с екзекуторски качулки на главите и с фенери в ръце, застанали в кръг. В средата на кръга изпълнен с ужас млад мъж молеше за пощада.

— Вече получи пощада — каза един дълбок и много добре познат глас. — Дадена ти е от това, което за присмех се нарича правораздавателна система. А сега ще получиш наказанието си.

Той дръпна края на въжето, което бе завързано за клона на един кипарис. Краката на затворника увиснаха над земята.

— Това няма да ви се размине — изхлипа младежът. — Моля ви се, ако ме пуснете, няма да кажа на никого. Ще изчезна от града. Ще изчезна от страната. Ще отида…

— Можеш да отидеш само в ада.

Като каза това, мъжът се отдръпна. След миг друг мъж с качулка насочи пушка към рамото му. Въпреки продължаващите молби на затворника, Дариа успя да чуе звука от зареждането на пушката. Осветени от трепкащата светлина на фенерчето, очите му бяха широко отворени и ужасени. И после нещо стана. Изражението му се промени и той погледна студено и злобно, както гледаха мъжете, решили да го убият.

— Може и да отида в ада, но вие ще ме последвате там — заплаши ги той.

— Нищо чудно. — Гласът, който тя позна, отвърна с приятен тон, който рязко контрастираше с кошмарната гледка. — Но ти ще си първият.

Той направи леко движение с ръка. Само след миг звук от изстрел отекна като оръдеен залп из блатистия речен ръкав. В гърдите на затворника се отвори рана, дълбока колкото юмрук. От умиращото му сърце бликна кръв като от гейзер.

Мъжете стояха мълчаливо и гледаха как земята попива жизнените сили на затворника. Щом краката му престанаха да се поклащат и кръвта му спря да тече, те отрязаха въжето и с плясък захвърлиха трупа във водата.

Когато свалиха качулките си, Дариа, онемяла от шока, видя как полицаи и съдии — все хора, които лично познаваше и с които ежедневно работеше, се ръкуваха с водача си Джеймс Будро.

— Боже мой!

Тя захлупи натежалата си от болка глава и заплака така, както не можеше да заплаче през онази нощ.

Изведнъж нахлуха всички спомени. За шестмесечното разследване, което я бе отвело тогава на реката, за подозрението, което не бе посмяла да сподели с никого — включително и с мъжа, за когото щеше да се омъжва.

Дариа повдигна глава и погледна пръстена с диамант, който подигравателно проблясваше на лявата й ръка. Тя винаги се бе гордяла, че разбира човешката природа. Но единствения път, точно когато бе изключително важно, направи фатална грешка.

Тя стана и продължи нервно да крачи. Трябваше да каже на Рурк това, което си бе спомнила. Но как?

— По дяволите!

Дариа излезе на терасата и погледна ширещия с мили безлюден блатист речен ръкав. Нямаше как да се свърже с Рурк. Нямаше избор. Можеше само да чака, докато той се върне. И да се надява тогава да не е много късно.

 

 

Магазинчето за стръв бе типично за тази област — изградено от кипарисово дърво, с ламаринен покрив, имаше везни, на които мереха улова през деня, както и капани за раци и цистерни, пълни с дребни рибки за стръв. Табелка над вратата, написана на ръка, информираше рибарите, че ако продадат улова си там, би трябвало от същото място да купят и стръв.

Имайки предвид, че по тези места бързането е израз на най-голяма грубост, Рурк си наложи да прекара деня с няколко мъже, които седяха на кея и ядяха барбекю, пиеха бира, разговаряха за времето, риболова, за успехите или неуспехите си в лова и улова с капани и, както винаги, за проклетите нефтени компании, от които хората по речния ръкав малко се замогнаха, но повече нанесоха вреда на околната среда.

— Няма да мине много време и животът такъв, какъвто го знаем, ще изчезне — предсказа един от старите обитатели на тази местност. — Нефтеният бум е същинско бедствие. Вече няма никаква полза от фермите за алигатори и раци. Ако хората продължават да напускат, ще стане ново Преселение на народите.

— Ако трябва да напусна, ще се поболея — каза друг мъж.

Останалите тихо изразиха съгласие. Никой не попита Рурк какво бе правил из широкия свят. Животът на тези, които помежду си местните жители наричаха „американци“, не ги интересуваше. Тук бе истинският живот. Единственият, който имаше значение. И макар че Рурк разбираше тесногръдието им, той имаше чувството, че е сред застрашени индивиди.

След като обеща да не се отчуждава от тях, той влезе в офиса и включи компютъра си към телефона на разнебитеното чамово бюро.

Майк очевидно се бе обаждал. Но Рурк намери съобщение по електронната поща веднага да се свърже с него.

— Защо се забави толкова? — попита го Майк от Ню Орлийнс.

— Малко се поразсеях.

— Естествено. Как е Дариа?

— Много е добре. И е в безопасност. — И Рурк искаше винаги да бъде така.

— Ще видим. Намерихме това, което са търсили ченгетата.

— Какво? И как?

— Шугър направи известни проучвания. Разбра, че едно дете събирало всичко оставено от хората, които са имали глупостта да отидат на гроба на Мари Лаво. Похитителят на приятелката ти го прогонил. То се върнало на другата сутрин, за да види дали няма още пари по гроба и да ги събере, и намерило компютърна дискета.

— Какво има на нея?

— Списък на делата, загубени от прокурорите през последните шест месеца.

— Е, и? Това е обществено достояние.

— Списъкът е много специален — каза Майк. — Всички оправдани са мъже. И всички много загадъчно са изчезнали от общината, след като съдът ги е оправдал.

— Няма нищо странно в това човек да иска да започне нов живот.

Въпреки че го каза, Рурк знаеше, че се хваща за сламка. Истината беше, че местните престъпници рядко напускаха мястото, на което живеят, защото там се чувстваха сигурни — бяха си изградили цяла система, която ги подкрепяше.

— Винаги има какви ли не други възможности — съгласи се Майк. — Но ние говорим за шестима души. За шест месеца.

Рурк леко подсвирна.

— Това не е всичко — каза Майк. — Излиза, че всички са изчезнали в края на седмиците, когато конгресменът Будро се е прибирал в Луизиана, за да се срещне с избирателите си. И с годеницата си.

— По дяволите! — Рурк прокара ръка през косата. — По всяка вероятност имаме работа с престъпна група, която си отмъщава.

— Така изглежда. Когато бях в полицията, се носеха слухове за някакъв Трибунал. Но никога не съм им вярвал. И никой не ме е канил да се включа в него. — Майк замълча. — Има и по-лошо.

— Какво? — Сякаш дотук не бе достатъчно зле. Рурк усети как отвътре го присвива.

— Тази сутрин Будро е пристигнал в града със самолет. Преди малко е излетял към реката с полицейски хеликоптер.

Изведнъж на Рурк му хрумна нещо. Той се допусна, че имаше много голяма вероятност Джеймс Будро да съзре къщичката. От детството им речният ръкав доста бе променен — повечето речни завои, теснини и стари корита бяха изправени и бяха изградени канали, но от въздуха…

— Май е време да се заловим за работа.

При тези думи Рурк затвори телефона, изключи компютъра и излезе от офиса.

— Трябва да тръгвам — обърна се към собственика на магазина. Хвърли една двайсетачка на тезгяха. — Това е за телефонния разговор. И за по една бира на всички.

Той придвижи плаващия кей до лодката, отвърза я и потегли с рев на мотора.

Като поглеждаше притъмняващото небе, Рурк обърна по посока към къщичката си и макар че много отдавна не бе стъпвал в църква, усети, че се моли да не пристигне много късно.