Доминик Бартелеми
Рицарството (67) (От антична Германия до Франция през XII век)

Лоялност, смелост и милосърдие

Така или иначе кралицата не иска от Ланселот да извърши предателство, например по отношение на нейния похитител Мелеаган. В крайна сметка отвратителната каруца е само една игра. Веднага след това рицарят може отново да поеме по пътя на благородната и същевременно символична надпревара, тъй като пътят, който той следва, може да бъде разглеждан като изпитание. След Ерек и Ивен, след Александър и неговия син Клижес, Ланселот на свой ред утвърждава ценностната система на куртоазното рицарство, все още твърде близка до тази от епическите песни. Нима двата нейни основни елемента не са лоялността и смелостта? Остава да се прибави и известна доза милосърдие, също както в романите с антични Сугерийти, макар че тук никой рицар не забравя да облече ризницата. По този начин все пак опасността двамата противници да се убият взаимно не е толкова голяма. Въпреки това схватките не са дотам невинни, че да премахват окончателно възможността някой благородник да бъде застигнат от смъртта.

Не е необходимо Енида, Лодин или Гениевра да гледат как техният рицар убива други рицари, за да изпитат желания да преспят с него. От друга страна, дори да го видят да върши подобно нещо, желанието им едва ли ще премине!

Няма никакво съмнение, че героите на Кретиен дьо Троа са пример за подражание в реалния свят: те притежават здрав дух и отговарят на очакванията. Ала във въпросните очаквания се съдържат не само милосърдие, но и призиви за отмъщение на твърде изостреното чувство за чест.

Нека разгледаме отново случая с Ерек. След като получава унизителен удар от джуджето на Идие, той се сражава с последния, за да спечели ястреба, който да връчи на своята любима. Двете девойки, Енида и любимата на Идие, са твърде опечалени от ударите, които си нанасят взаимно техните рицари, но нямат властта да ги възпрат, а могат единствено да плачат при вида на пролятата кръв и да отправят молитви към Бога. Противниците приемат да прекъснат за момент, но само за да съберат сили: развълнувани при вида на двете девойки, те се чувстват длъжни от любов към тях да удрят още по-неумолимо. Двубоят е възобновен с нова сила. При това Идие не знае, че сражавайки се с него, Ерек отмъщава за оскърбление и проявява известен недостиг на ожесточение (и на храброст), в резултат на което бива повален с леко пукнат череп. Ерек сваля шлема му и като си спомня за понесеното унижение, «бе готов да му отреже главата, ако другият не бе поискал милост». При това, добавяйки думите: «Ако след като успя да ме победиш и плениш, сега ме убиеш, не ще спечелиш нито чест, нито слава, а ще извършиш едно недостойно дело. Ето меча ми, предавам го в твоите ръце.»^[1] По този начин Ерек се чувства задължен да пощади живота на поваления противник, след като той е поискал милост, ала същевременно отказва да сключи мир и продължава да се смята за смъртен враг на Идие. Последният пита все пак какво зло му е сторил и на какво се основава подобно отмъщение. «Ти позволи на онова презряно джудже да удари девойката и мен, като това дори ти хареса. Ето защо съм длъжен да те ненавиждам.» Волю-неволю Идие е принуден да признае смелостта и мъжеството на своя победител («сега вече познавам по-добър рицар от мен»^[2]) и да се подчини на волята му: признава се за негов пленник и се предава на волята на кралицата заедно със своето джудже и своята дама. Задължава се да опише пред нея случилото се и да съобщи за предстоящото пристигане на Ерек, придружен от най-прекрасната девойка на света, неговата Енида!

И така, освободен срещу честна дума, Идие се явява пред крал Артур и кралица Гениевра. Още щом произнася своето слово и изпълнява възложената му задача на вестител, кралят лично решава съдбата му. «Ако ме обичате поне малко, обръща се той към кралицата, освободете този рицар от неговия затвор при условие занапред да принадлежи на моя дом (mesnie) и на моя двор.»^[3] Кралицата на драго сърце го послушва за огромно облекчение на Идие: оръженосците (valets) бързат да свалят доспехите му, което слага край на неговото пленничество, чийто символ, напротив, е носенето на оръжията на поражението. Твърде ласкателно е, че подобна благородна постъпка е резултат от волята на една жена, но във Франция през XII в. подобно освобождаване от пленничество не е рядко явление дори без женска намеса.

Изплащането на паричен откуп и съпътстващите го пазарлъци биха опетнили Артуровото рицарство. Именно за откупите, заедно с наемничеството не бива да се споменава нито дума, да не би да се окаже, че рицарската класа има нещо общо с градската буржоазия. В същото време някоя и друга струя благородническа кръв, някоя и друга отрязана глава ни най-малко не вредят на облика на рицарството. Необходимо е все пак рицарите да се подлагат от време на време на риска да загинат. Ако ли не, как би могло да се говори за тяхната смелост? Тук те са здраво вкопчени в чувството за чест. Отмъщават за понесените обиди и по този начин се родеят с героите от епическите песни. Техен фирмен знак освен това е отмъщението за лошото отношение към младите дами, при това съвсем безкористно, без дори през ум да им мине за плътска любов или за наследство. Най-сетне, може и да не бранят църквите и бедните, но поне не ги грабят (впрочем дали в действителност се задоволяват само с гледане?).

Спазването на определени правила в отношенията между противници и тук, както другаде, оставя открехната вратата към постигането на споразумение, без при това тя да се отваря автоматично. Петимата рицари, отдали се на грабежи, които веднъж пресичат пътя на Ерек, постъпват изключително любезно, като го нападат един по един, в резултат на което неколцина от тях изгубват живота си.^[4] Същият този Ерек, който доста дълго и безгрижно си разменя удари с Гивер Малкия. Двамата взаимно си пускат кръв, но накрая стават първи приятели, така че хиляда стиха по-късно Гивер се притичва на помощ и спасява от смъртна опасност Ерек и Енида.

Все пак Кретиен дьо Троа оставя да умре Ескладос Рижия, ранен смъртоносно от Ивен, за да може последният след това да се ожени за неговата вдовица. При това Ескладос не е негов смъртен враг, нито пък като рицар е нарушил правилата на куртоазията. Дали той би изоставил своята дама заради някой турнир или в резултат от «куртоазна невроза», както скоро след това постъпва Ивен?

Преди да мине по острия Мост на меча, Ланселот трябва да приеме предизвикателството на Високомерния рицар. Двубоят не би трябвало да бъде до смърт, но нещата загрубяват, когато Високомерния му се надсмива за това, че навремето се е качил в каруца… Не след дълго двамата са доведени до крайно изтощение, но оскърблението дава сили на Ланселот: «Той свалил шлема от главата му, строшил забралото и онзи изпитал такава болка, че почнал да моли за милост (merci).»^[5] А този път условието не е да се яви пред най-шикозния владетелски двор в Европа, както това става в Ерек и Енида, а на свой ред да се покачи в каруцата и по този начин да изкупи нанесеното от него оскърбление. Високомерния отказва, но продължава да моли за пощада. Победителят се колебае. В този момент пристига една знатна девойка, която иска главата на победения, обвинявайки го в нелоялност. Ланселот изпада в още по-трудно положение. В ума му започва борба между Щедростта (към младата дама) и Милостта (към рицаря), същински дебат, който напомня сблъсъка преди качването му на каруцата, между Любовта и Честта. В крайна сметка, за да излезе от положението, той дава на Високомерния още една възможност. Двубоят е възобновен и Ланселот убива своя противник, след което подарява главата му на госпожицата.^[6] Намесата на жена в един епизод не прави непременно мъжете по-човечни.

Като цяло обаче любимите на рицарите са участнички в играта и заедно с тях често оформят конформистка двойка, след което залогът бива ограничен, игровият елемент излиза на преден план и това дава възможност за изява на изискани обноски.

Впрочем често ли се случва рицарите да се сражават два пъти с един и същ противник? Нерядко дуелите биват прекъснати и неприятелите стават приятели или си връщат изгубеното приятелство. Така например, без да се разпознаят взаимно, Ивен и Говен се бият помежду си заради двете сестри от замъка на Черния бодил, които си съперничат за наследството. Всичко започва със свада между двете в кралския двор, с взаимни обвинения, призиви към Бога и към Справедливостта. Без да имат време да разберат с кого имат работа, двамата противници влизат в ожесточена схватка: «Не останал по техните шлемове нито един хиацинт, нито един изумруд, който да не е изкъртен или строшен от ударите…»^[7] Схватката напомня донякъде преднамереното унищожаване на драгоценни предмети и малко остава «да си строшат главите»,^[8] но качественият материал на шлемовете спасява рицарите. След подновяването на двубоя двамата са още по-ожесточени, сякаш малко преди това не са влагали достатъчно старание! Зрителите възкликват, че «никога преди не са виждали двама толкова храбри рицари»,^[9] което би могло да означава, че е време противниците да спрат, а двете сестри да сключат мир. Това не става по вина на по-голямата, така че привечер кръвопролитието започва да напомня епическа песен: двамата мъже «се борят за честта с цената на страдания».^[10] Най-сетне идва краят на мъките им: «Те прекратяват схватката както поради спускащия се мрак, така от страха, който всеки от тях вдъхва на другия.»^[11] С отслабнал глас Ивен признава качествата на своя противник: «Никога не съм срещал рицар, който да успее да ми върне толкова удари».^[12] Говен проявява изисканост и великодушие, като твърди, че самият той е понесъл повече удари. Така или иначе всеки комплимент има обратно действие върху този, който така дълго е успял да удържи срещу него, тъй като на всички е ясно, че срещата е завършила наравно! Невъзможно е да се определи победител, понеже и двамата са ненадминати бойци. Тъкмо в този момент те се разпознават взаимно, прегръщат се сърдечно, но спорът помежду им продължава, понеже всеки иска да се признае за победен (тоест да прибави към наградата за проявената смелост и палмата за спортен дух). На краля остава единствено да вземе соломоновско решение, като раздели наследството между двете сестри, които нямат братя. Много удари за нищо в тази сцена, която преобръща «историческата» тенденция противниците да прекратяват двубоите поради формални причини, за да могат по-късно да си отправят взаимни обвинения. В действителност Ивен и Говен са по-всеотдайни в защита на своите дами и по-храбри в битката, отколкото действителни противници, които очакват награда и проявяват предпазливост. При тях обаче на първо място стои подвигът, а не толкова дългът да защищават правдата.

Зрелището на турнира е едно от предпочитаните развлечения на Аргуровия двор. За рицарите той е възможност да проявят своята храброст и да се отърсят от бремето на действителните свади. Турнирът е открито съревнование, от което Кретиен дьо Троа изключва смъртта и парите. Ето защо неговите турнири са представени като празненства, а не като панаири. В тях не вземат участие нито пешаците, нито жълтиците. Единственият техен недостатък е в това, че донякъде им липсва релефност и напрежение, тъй като не се случват премеждията, белязали турнирите, в които вземат участие владетелят на Ено Балдуин V и Гийом льо Марешал. Артуровото рицарство е прекалено красиво, то рядко нарушава добрия вкус, почти не прибягва до хитрост и вероломство, за да бъде описанието достатъчно вълнуващо. Единственият изход за автора е да заложи на някои оригинални похвати. Така например на турнира в Оксфорд Клижес всеки ден се появява с различни доспехи, все едно че е нов участник, който побеждава поред Сагремор, Ланселот и Персевал и накрая завършва наравно с месир Говен!^[13] На турнира в Ноаз пък Ланселот е принуден от своята дама, кралицата, известно време да се сражава «колкото се може по-зле».^[14] На същия турнир любопитството е привлечено от вик на херолд и появата на въображаем герб. Ала всичко това остава в рамките на празничната игра, на бляскавата интермедия, без да се стигне до решителни действия. Като цяло, подобно на Ерек, героите проявяват достатъчно изисканост, за да не искат откуп от пленниците, нито да вземат като плячка конете и доспехите им, а са изцяло обсебени от мисълта как да се представят възможно най-достойно. Толкова по-добре за тях и за победените от тях, толкова по-зле за интереса, който предизвикват тези епизоди…

В крайна сметка Кретиен дьо Троа успява да опише в Повест за Граала един действително прекрасен турнир със значимо обществено измерение. Месир Говен е призован на Божи съд от Генганбрезил, обвинен, че е убил предателски своя сеньор краля на Ескавалон, тъй като не му е отправил предварително предизвикателство. В очакване на дуела той е като под карантина: трябва да се пази от всяко премеждие, което би могло да му попречи да се бие, включително турнирите, по време на които рискува да бъде ранен или взет в плен. Но ето че вижда да минават рицари на път за турнира в Тентажел. Дали ще устои на зова на оръжията?

Подобно на турнирите, организирани от граф Филип, комуто е посветена Повест за Граала, и този е свикан в резултат от отправено по всички правила предизвикателство между двама сеньори, които се познават и между които е на път да възникне сериозно напрежение… Предстои да се сразят евентуални бъдещи тъст и зет, също както владетелят на Ено Балдуин V влиза в конфликт със своя тъст, сеньора Дьо Куси. Просто в романа епизодът е по-пикантен, тъй като Кретиен дьо Троа поставя като залог в турнира жена или по-скоро причина за него е нейна прищявка. Мелиант дьо Лис е отгледан от Тибо дьо Тентажел, васал, на когото неговият баща на смъртния си одър го е поверил. Мелиант се влюбва в по-голямата от двете дъщери на Тибо. Той се домогва до нейните чувства, тя предявява искане той да бъде посветен в рицарство. Условието не е никак трудно за изпълнение, достатъчен е един осемсричен стих («se fist lors faire chevalier»),^[15] без подробно описание на церемонията. Мелиант дьо Лис подновява молбата си, но девойката поставя нови условия. Тя желае, по собствените й думи, той «да извърши толкова подвизи и да победи в толкова двубои, колкото смята, че струва нейната любов».^[16] На всички е ясно, че тя с пълно основание иска това от него. Всеки младеж от благородно потекло може да получи първокласно посвещаване. Ето защо бъдещият жених трябва да докаже своята доблест на любимата си и на останалите рицари, като се започне с най-близките. Цялото творчество на Кретиен дьо Троа и дори творбите на Сугерий и на Ордерик Виталис се вписват в значението на това желание, изразено от дъщерята на Тибо дьо Тентажел. Тя насърчава влюбения в нея младеж, подобно на Гениевра или на Енида, за да изпита същата тръпка. Така тя принуждава Мелиант да спечели сърцето й, като победи на турнира собствения й баща.

Младият рицар се явява пред Тентажел с по-силен отряд от този на Тибо, което донякъде напомня епизода от 1173 г. при Дренкур, описан в Гийом льо Марешал, но тук историята донякъде е разкрасена. Този «турнир» започва да напомня истинска обсада с блокиране на достъпа и с излази от страна на обсадените, а през това време дамите и девойките наблюдават схватките от високите стени. Нужен е обаче изключителен боец, за да изравни силите. Кой рицар няма да сметне за чест да опита възможностите си по примера на Хенри Плантагенет или по-скоро от Балдуин от Ено? Ето защо привържениците на Тибо призовават Говен,^[17] но той не приема предложението и обосновава своя отказ, който останалите одобряват.^[18]

По-голямата дъщеря на Тибо гледа от стената на замъка своя рицар Мелиант дьо Лис и той й се струва най-прекрасен и най-добър от всички. Все пак тя донякъде е напрегната и нервна, също както по-малката сестра, която стои редом с нея, все още дете, но вече обзета от онази ревност между сестри, която се среща неведнъж във въображаемия свят на Кретиен дьо Троа (поради липса на ненавист между братя от благородна фамилия). Тази честота на конфликти между сестри се дължи на няколко причини, но преди всичко на липсата в действителността на точно правило при подялбата на наследство между сестри, които нямат братя. Равенство или предимство на по-голямата? В сърцето си Кретиен е по-скоро на страната на по-малките сестри, както видяхме това при Черния бодил.^[19]

Малката госпожица от Тентажел обаче се оказва доста оперена. Когато чува сестра й да хвали Мелиант дьо Лис, тя незабавно възкликва: «Виждам по-прекрасен и може би по-добър от него!»^[20] Работата е там, че тя е съзряла Говен, който, стои до едно дърво, отдаден на принудително бездействие. Голямата сестра наказва нахалството на малката с плесница, а тя пък се оплаква на баща си и преди всичко приема Говен да отмъсти за нанесеното оскърбление от сестра й, като се сражава на страната на Тибо. Ето че Говен сваля от седлото Мелиант дьо Лис, взема коня му и вероятно по този начин обрича на провал прекрасната му любов. И всичко това заради прищявката на една хлапачка (която печели единствено по-дълги ръкави) и с риск да пропусне дуела на честта, който за него е от изключителна важност!

Не постъпва ли той доста лекомислено? В определени моменти оставаме с впечатление, че Говен се поддава на дендизъм или на жестокост. Защо не оставя на мира двамата млади, които се обичат от деца и които, подобно на други куртоазни двойки, са разделени единствено от необходимостта мъжът да извърши подвизи, а жената да изиска това от него! Без неговата намеса Мелиант дьо Лис несъмнено би спечелил турнира, сетне би дал вечеря на Тибо дьо Тентажел и би се помирил с него, както през 1080 г. постъпва бургундският сеньор Фулк дьо Жу, след като е пленил шампанеца, който отказва да му даде дъщеря си за жена.^[21]

Рицарската общност обаче, макар куртоазна по форма, се намира в състояние на непрекъсната, понякога жестока надпревара. Ето защо в конкретния случай нещо трябва да е жегнало месир Говен. След като по-малката сестра привлича вниманието върху него, няколко дами я обсипват с подигравки сякаш за да се харесат на по-голямата сестра. «Какво чака той, та не грабва оръжието?», пита една. «Дал е дума да спазва мир», отвръща друга. «Та той е същински търговец! Същински лихвар!», глумят се други две и добавят: «При това не желае да даде оръжията, които носи със себе си, на бедните рицари.» Тогава се намесва и невръстната девойка: «Да не мислите, че търговец е способен да вдигне толкова тежко копие?»^[22] Злото е сторено и се разнася мълва, че някакъв търговец се опитва да избегне плащането на пътно право за преминаване през земите на сеньора, като се представя за рицар.^[23] Над Говен надвисва заплаха хората на Тибо дьо Тентажел да му конфискуват имуществото и да го принудят да плати глоба. Налага се той да обяснява, противи се, но накрая взема участие в турнира, без да причини смърт, но и без да пощади любовта, действайки по-скоро в името на собствения си статут, отколкото заради самолюбието на по-малката сестра.

Ето защо във всеотдайната защита на жените, както и в прекрасната любов към тях от страна на рицаря от литературата, е налице голяма доза нарцисизъм. И в същото време остава открит въпросът дали това не е верният път към безкористността и себеотрицанието.

Няколко последователни епизода са бляскаво доказателство за спазването на дадената дума, за законите на гостоприемството, за куртоазията, към която трябва да се придържа всеки рицар. В името на тези ценности може да бъде пожертван личният интерес; рицарският кодекс стои по-високо дори от семейните връзки. Както вече знаем, над Говен тегне клеймото на предател и убиец, а ето че без сам да знае, той намира приют в замъка на сеньора, в чието убийство е обвинен. Уви, синът на покойника твърде късно установява това и е принуден да се придържа към законите на гостоприемството, които предполагат неприкосновеност на госта.^[24] Що се отнася до сестрата на домакина, тя се отнася повече от куртоазно към Говен и малко остава да стигне докрай в своята всеотдайност… Подобна любезност заслужава специално внимание и малко по-нататък тя бива подчертана от проява на долна отмъстителност. По призива на един васал общината в Ескавалон, тоест занаятчиите, които обитават градчето в подножието на замъка, се въоръжава, за да дири възмездие за смъртта на своя сеньор. Начело застава кметът и градските съветници. «Как изглежда само това разярено простолюдие, което размахва брадви и алебарди!» Цялата тази гмеж предизвиква смях: «Един грабва щита, без да може да намери дръжките, друг вместо щит е помъкнал врата, трети пък веялка.»^[25] Същевременно, подобно на буржоата от Брюге, които през 1127 г. отмъщават за Шарл Добрия, видът им всява трепет у знатните, защото в действителност кметът, съветниците «и тълпата граждани, които никога не били вкусвали риба, но били едри и дебели», не са толкова безобидни, колкото простите селяци. «Градските камбани бият, да не би някой да се укрие и да не вземе участие. Сред тях не се намира нито един страхливец и всички размахват вили, бухалки, пики и боздугани.»^[26] И ето че те обсаждат кулата и започват да подкопават стените й. Напразно госпожицата отправя срещу тях обидни думи, които едва ли би трябвало да знае: «У-у, измет такава (vilenaille), бесни кучета, курвенски изчадия (pute servaille)!» Трябва да бъде даден отпор и двамата младежи, момъкът и девойката, започват да хвърлят шахматни фигури по главите на тази паплач, която подкопава стените, и с наслада да гледат как те трошат черепите и проливат кръвта на гнусните буржоа и на долните селяци. Междувременно се появява и спасява положението самият Генганбрезил, който преди това е предизвикал на двубой Говен, но сега като мъж на честта и образец на рицарство му дава отсрочка. Оттам месир Говен се отправя «в търсене на Копието с кървящия връх» и редом с това на Граала.^[27] Преди това той дава обет, сякаш се отправя на поклонение или на кръстоносен поход.

В действителност закрилата и отсрочката са принципи, нелишени от скрит смисъл, тъй като целят преодоляване на напрежението между противниците и избягване на кръвопролитията между благородници. Пример за това е постъпката на Луи VI, който спасява Юг дю Пюизе от отмъщението на селяните. Кретиен дьо Троа обаче добавя и определена доза изисканост, като подчертава взаимното привличане между двата пола и взаимното отблъскване между двете класи. В Рицаря на каруцата неговият крал Бодмагю проявява висока нравственост, съвършено рицарска по своята същност.

Този благороден баща дава закрилата си на Ланселот срещу всеки мъж с изключение на своя син Мелеаган. Ето защо му оказва сигурен и любезен прием. Когато Ланселот предявява искане кралицата да бъде освободена заедно с всички останали пленници от кралство Логр, Бодмагю съветва сина си да му отстъпи на драго сърце своята пленница. В действителност кралят е наясно, че «онзи, който е успял да премине Моста [на меча], е най-могъщ от всички». Ето защо той предлага едно елегантно решение: след като «няма да спечелиш нищо от тази свада», казва той на сина си, «най-добре е да проявиш мъдрост и куртоазия, като му отстъпиш кралицата», а след това го насърчава да сключи с Ланселот «здрав мир».^[28] Един доблестен мъж трябва да «се сближава» с всеки друг доблестен мъж и да го «почита», защото онзи, който «почита другия, почита и себе си, и знай, че ако се отнасяш с уважение към този рицар, който безспорно е най-добрият на света, той ще ти отвърне със същото».^[29] Действително по-добре е да споделиш честта с другия и по този начин да го лишиш от половината, като се има предвид, че ако той получи кралицата «с двубой, а не с добро, по този начин ще пожъне слава».^[30]

Другаде Кретиен дьо Троа все пак подчертава, че е по-достойно да приемеш двубоя и да бъдеш победен, отколкото да се откажеш. Макар неговите герои да са по-последователни от тези в епическите песни, в някои отношения неговата етика е доста мъглява и зависи от обстоятелствата.

Мелеаган не се оставя да бъде убеден от баща си и се очертава перспективата на дуел до смърт между него и Ланселот. При това положение Бодмагю проявява изключителна безпристрастност. Той поставя рицарството пред чувствата към сина си и дава шанс на неговия противник: заповядва да превържат ужасните рани, които Ланселот е получил при преминаването на Моста на меча, и «обещава на рицаря, че ще получи всички необходими за битката доспехи, както и кон».^[31] В същото време полага усилия да избегне двубоя чрез преговори, но без успех и ние ставаме свидетели на същински Божи съд, везните на който се накланят в резултат от молитвите, които пленниците отправят към Всевишния (замествайки благословията на оръжията и на бойците от свещеник).

От този момент нататък залог е не само съдбата на кралицата, но участта на всички тях. Жените пленнички гладуват три дни поред и «ходят боси, облечени само във вълнени ризи»,^[32] само и само Бог да им дари свободата чрез десницата на рицаря. През това време жителите на кралство Гор също молят Господ да даде на техния господар Мелеаган сила и победа. В крайна сметка двамата противници пришпорват конете, сблъскват се и цялата сбруя на конете заедно със седлата бива разкъсана. Двубоят продължава пеша с мечове. Ланселот все още не се е съвзел от раните си е на път окончателно да изгуби сили, но в този момент научава, че кралицата го наблюдава, и така Бог неочаквано отстъпва място на Любовта, която отначало му дава превес, а след това възпира отмъстителната му десница. Кралицата се вслушва в молбите на Бодмагю да се застъпи за злочестия Мелеаган, тъй като не може да откаже на един толкова безупречен домакин, спасил я от посегателството на сина си. «Макар да не обичам сина ви, аз не изпитвам към него смъртна ненавист. Вие бяхте толкова добър с мен, че в отплата ще накарам Ланселот да спре.»^[33] Ето защо тя дава заповед, нейният рицар мигом се подчинява и застива като вкаменен.

По-скоро Мелеаган е този, който се противи, когато баща му нарежда да стои мирен. Така или иначе споразумението е постигнато, кралицата и пленниците са свободни, само че двубоят трябва да продължи след година при двора на крал Артур.^[34] Ала хиляда стиха по-нататък става така, че Мелеаган обвинява кралицата в прелюбодеяние заради петната кръв, оставени от Ланселот през чудната нощ. Той обаче се лъже относно самоличността на съучастника, защото обвинява сенешала Кей. В този епизод, по време на който обвинението взема грешна посока, а защитата се възползва от щастливата заблуда, е налице сходство с escondit (клетвата) на Изолда в Тристан на Берул. Ланселот може да призове Всевишния за свидетел, осланяйки се на неговата мощ, да вземе участие в нов Божи съд. Той се заклева както в това, че обвинението греши, така и че в случай на победа няма да прояви милост към Мелеаган. «Веднага след клетвите противниците пришпорват конете.» При удара на копията «всеки от тях сваля другия от седлото», но двамата веднага се изправят и «полагат усилия да си нанесат рани с остриетата на мечовете».^[35] При ударите от шлемовете им изскачат искри. В плен на необикновено ожесточение, те не си дават нито миг покой, за да си поемат дъх. Налага се кралица Гениевра и крал Бодмагю да ги спрат и намесата им се оказва достатъчна. Ала в резултат от поредица предателства с нарастваща тежест, при последната схватка в края на романа Мелеаган изгубва живота си. Натоварен от Кретиен дьо Троа да довърши Рицаря на каруцата, Годфроа дьо Лани позволява на Ланселот да отсече главата на Мелеаган. Не може два пъти да се проявява милост към един и същ противник, още повече когато последният непрекъснато утежнява положението си.