Доминик Бартелеми
Рицарството (6) (От антична Германия до Франция през XII век)

Ролята на вождовете

Междувременно именно чрез военни начинания, които носят плячка и откупи, германските вождове се борят за надмощие. Дали обаче в това отношение съобразяват ли се те непременно с идеала и не се ли сблъскват със сериозни препятствия?

Писани след Германия, История и Анали описват събитията през I в. от н.е. И от двете произведения са се съхранили само фрагменти, но в тях (редом с други факти) непрекъснато присъства случващото се в Германия. Нейните вождове и крале прибягват до споменатите вече в Германия институции и ценности, но този път можем да ги видим на живо благодарение на острия поглед на Тацит, който редом с поетичното си вдъхновение влага в написаното повече реализъм.

Между понятията, които Цезар и Тацит употребяват по отношение на властовите структури, съществува приблизително съответствие. В творчеството на последния местният вожд (princeps), натоварен с мисията да урежда споровете, е същият, който може да се отличи по време на народните събрания, единствено ако започне война, привличайки около себе си мнозина, на които да стане dux, като Тацит говори в същото време за съществуването на крале. Създава се впечатлението, че това не са три отделни власти, а по-скоро три етапа от една идеална възходяща линия.

На пръв поглед съществува отделен критерий за определянето на кралете и на duces (военните вождове). „Кралете си те избират измежду най-знатните, а вождовете — измежду най-доблестните.“^[1] Ала знатният произход и доблестта се съчетават най-често в едни и същи личности.^[2] Тацит незабавно обръща внимание на една обща черта между тези две власти: те не са нито неограничени, нито произволни, а почиват върху личния пример и убеждението. Същевременно всички те трябва да се съобразяват с периметъра, запазен за жреците, които следят за спазването на правилата и изпълняват функцията на авгури.

Дали обаче отзвукът от победата през 9 г. над римските легиони на Вар не печели за херуския военачалник Арминий невиждана дотогава власт?

Когато през 16 г. Рим решава да си отмъсти, Германик, близък роднина на Август и един от приемните синове на император Тиберий, застава начело на похода срещу Арминий и неговия чичо Ингвиомер. Той описва пред римските войници слабите страни на германските воини. Отбранителното им въоръжение е лошо: те нямат нито броня, нито шлем, а щитовете им са слаби. „А телата им, колкото и страшни на вид да са и могъщи при кратко усилие, са неиздръжливи на рани; германците, без да се боят от позор, без да мислят за своите вождове, ги изоставят и бягат…“^[3] С други думи, не всеки ден те са на висотата на своя идеал, който е преди всичко идеал на техните вождове. Налага се Арминий „със слово, с пример в боя и с презрение към понесените рани“ да укрепва тяхната храброст. В битката срещу римляните Арминий и неговите бойци са изправени пред избора да съхранят свободата си или да умрат. Когато в крайна сметка попадат в обкръжение, Арминий с последни усилия и благодарение на бързия си кон успява да избяга. „Той зацапал лицето си с кръв, за да не бъде разпознат. Според някои хавките, които се сражавали в спомагателните римски части, все пак го познали, но му позволили да се изплъзне. Същата доблест или хитрост позволили и на Ингвиомер да се спаси. Всички останали били избити.“^[4]

През XIX в. в Германия Арминий се ползва със завидна слава под името Херман. Така по време на войните през 1813 и 1870 г. срещу Франция на Наполеон I и Наполеон III той се превръща в символична фигура: Версенжеторикс, само че като победител… Струва си да бъде прочетен надписът върху паметника в Тевтобургската гора, достоен за картините на Каспар Давид Фридрих! Тук обаче го виждаме да спасява живота си, проявявайки несъмнена дързост, но като оставя войниците си да загинат. Човек като него трудно би могъл да стане герой на епопея. Нима в песни като тази за Роланд може да се бяга по подобен начин?

Оказва се, че дори Арминий не притежава в Германия авторитет, сравним с този на Версенжеторикс в Галия през 52 г. пр.Хр. При това натискът на римляните е несравнимо по-ограничен. През 16 г. император Тиберий принуждава Германик да прекрати военните действия, като го назначава за консул и го задържа в Рим, за да му попречи да продължи да жъне слава.

През 17 г. римляните само следят войните, които германските народи (gentes) водят помежду си в „надпревара за първенство“.^[5] Арминий застава начело на съюза срещу Маробод, който носи титлата „крал“. Тази титла го прави „ненавистен на неговите съплеменници“, но все пак не на всички, защото двата съюза са с изравнени сили. Сякаш за да постигне равновесие, чичото на Арминий, същият онзи Ингвиомер, който през 16 г. се бие рамо до рамо с него, сега преминава на страната на Маробод, тъй като неговият племенник го засенчва.

И така, „двете войски се устремяват в бой“, но вече е отминало времето, когато германците са се нахвърляли безпорядъчно върху врага. Още през 16 г. те са възприели нещо от римската дисциплина (в резултат от „продължителните войни срещу нас“).

Създава се впечатлението, че Арминий не заема напълно положението на римски пълководец (imperator), който отдава точни заповеди и след това следи за хода на битката, насърчавайки при необходимост войските, както постъпва Германик предишната година (16 г.).

Той е принуден по-скоро непрекъснато да подтиква бойците, да дири подкрепа чрез размахване на оръжието, както това става по време на народно събрание. Налага се да убеждава, да служи за пример: обхожда на кон редиците, припомня собствената си доблест, прославена чрез победата от 9 г., и в същото време нарича Маробод жалък страхливец и беглец, влязъл в съглашение с римляните, „предател на родината, заслужаващ да бъде преследван със същата безпощадност, с която навремето са били изтребени легионите на Квинтилий Вар“.^[6] В другия лагер обаче Маробод на свой ред се хвали и преди всичко превъзнася същия този Ингвиомер, който се сражава на негова страна, и твърди, че в него е въплътена славата на херуските, а не в безразсъдния измамник Арминий…

Нима може да бъде наречен измамник човекът, който е като Версенжеторикс за нашите приятели германците? Действително полемиката е в разгара си. Войната също, защото се разразява битка с неясен край. В един момент обаче тя внезапно е прекратена и вместо да продължи, Маробод предпочита да се оттегли на едно възвишение. В резултат войската му е отслабена поради многото бегълци. С други думи, без да бъде незначителна, тази гражданска война съвсем не може да бъде наречена ожесточено братоубийство. Напротив, в Аналите на Тацит неведнъж се споменава за усилията на вождовете да укрепят своята мощ, като оглавят самостоятелна войска, без да пренебрегват в определени моменти подкрепата на Рим, борейки се помежду си чрез слово и с оръжие. Веднага щом някой от тях вземе преднина, започва движение срещу него, нерядко с участието на негови приближени, и в резултат той губи покровителството на Рим, на което се е радвал дотогава. Налага се да бяга и най-често в края на краищата намира смъртта си. Надпреварата между самите германци и макиавелистката политика на Рим възпират най-амбициозните и поставят основата на една чисто аристократична система.

В това отношение твърде характерна е съдбата през 47 г. на един млад херуск с кралска кръв, получил възпитание в Рим, където към него се отнасят по-скоро като към съгражданин, отколкото към заложник. Този младеж на име Италик „имал красива външност и бил твърде умел в ездата и в боравенето с оръжие, както по германски, така и по римски образец“.^[7] По бащина линия той произхожда от херуските (от проримски настроения брат на Арминий), а по майчина от хатите. Става така, че херуските искат от Рим да им посочи крал. Точно те, победителите на Вар! Какво се е случило с тях? Тацит не дава подробности (Анали прекъсват между VI и XI книга), нито пък това правят други хронисти. Изглежда, „знатните“ херуски са „загинали по време на гражданските войни“ и сред тях не е останал нито един с кралска кръв.

Ако това действително е вярно, трудно би могло да се обясни защо малко по-нататък се появяват вождове, на които неговото пристигане пречи. По всяка вероятност той е трябвало да изпълнява ролята на външен арбитър без връзка с отделните групировки, същински мним чужденец. Не бива да приемаме за чиста монета твърдението, че „гражданските войни“ са някакви хекатомби.^[8]

Твърде възможно е младият Италик да е последен потомък на най-знатната фамилия сред херуските, наречена впоследствие „кралска“. Много би ни се искало да научим за него повече и Тацит да ни каже например дали той е получил оръжията според обичая, описан в глава 13 на Германия. В действителност обаче в оцелелите до нас книги на История и на Анали авторът изобщо не споменава за подобен обред.

Първоначално Италик се отнася благосклонно към всички и е добре приет. Така бързо си спечелва слава, но неговото завръщане или по-скоро пристигане в една родина, където не е роден, предизвиква недоволството на някои херуски, по-конкретно онези, които имат изгода от раздорите. Те се оттеглят и искат помощ от съседните народи. Обвинен, че е човек на Рим, Италик се обръща към народа и го призовава „да го изпита дали той е достоен за своя чичо Арминий и за своя дядо Актумер“ (по майчина линия, по произход хат).^[9] С цената на огромни усилия той извоюва окончателна победа, но се възгордява. Впрочем как би могло да бъде избегнато това, след като му се налага да властва чрез пример и убеждение? В крайна сметка е прогонен…

Историята на Италик ясно разкрива трудностите, с които е съпроводено установяването на кралска власт при германците. Твърде забавно е да се прочетат премеждията на римския военачалник Корбулон. Той се оказва човек с действително здрава ръка и успява да укрепи дисциплината в рейнските легиони, защото докато германците са раздирани от междуособици, римската войска от своя страна преминава през труден период, белязан от разпуснатост и бунтове. Това е друга система и тя си има своите проблеми. Легионерът не е аристократ, който се отдава на леност по време на мир; напротив, него го принуждават да участва в учения и в строеж на укрепления. Безделието за него е опасно. А ето че през 47 г. е налице разхлабване на дисциплината, грабежи, всякакви своеволия. Корбулон взема мерки и налага смъртно наказание дори за незначителни нарушения. След което е готов да започне настъпление в Германия.

Император Клавдий обаче не желае това. Ако в Империята забележителен човек като Корбулон „постигне успех, то той ще стане заплаха за гражданския мир и непосилно бреме за един толкова невзрачен принцепс“.^[10] Ето защо на Корбулон не е позволено да се покрие със слава в Германия. Така че този човек на дълга може само да въздиша: „О, какви щастливци са били някога римските пълководци!“^[11] Действително по това време се припомнят „образци на доблест и величие, плод на римския характер при други нрави“.^[12] Ала доблестта не е на дневен ред и Корбулон се оттегля, като заповядва на своите легиони да прокопаят канал между Мьоза и Рейн „за да не изпаднат в леност войниците“. След всичко това Клавдий все пак му връчва „триумфалните отличия, макар да не му бил позволил да води война“.^[13] След което го изпраща на Изток.

Това означава, че през I в. от н.е. Цезарите управляват чрез държавната машина и забраняват на елитните си военачалници да се отличават и да проявяват доблест. Възможно ли е един могъщ владетел да приеме в своето обкръжение знатни мъже, които се ползват с всеобща почит? При това положение изобщо не е очевидно как „средновековното рицарство“ би могло да има римски корени, както неотдавна заяви това Карл Фердинанд Вернер, освен ако не дадем за рицарството определение, различно от онова, на което се основава настоящият труд. Когато в даден период на Средновековието, по времето на Людовик Благочестиви, към хилядната година или през XI в., откриваме елементи от речника и от понятията на римската militia, това е по-скоро резултат от опит да бъде обуздано и отслабено рицарството и да му бъде наложено подчинение.

Въпреки това идеалите на римляни и германци не са напълно противоположни: нима знатните воини и военачалниците аристократи не ценят еднакво мъжеството и не са готови за реванш в случай на несполука? Освен това по време на непрекъснатите войни помежду им те заимстват определени техники и методи, като по този начин натрупват общ опит. Вече разгледахме два случая, когато германци, херуски и хати, се учат от римската дисциплина.

Впрочем от дълго време римляните използват спомагателни войски: Цезар в Галската война, Клавдий по време на войната в Британия (след 43 г.). И тъкмо кохорти, съставени от батави^[14], тоест от германци, обитаващи устието на Рейн, начело със своя командир, създават през 69 г. сериозен проблем, описан в История на Тацит.

Въпросният командир е приел римското име Юлий Цивилис. Той служи на Рим в Британия, но търси начин да се отърси от задълженията си, възползвайки се от смутовете в Империята през 69 г., когато се сменят четирима императори и на границата по Рейн остават твърде малко истински римляни. Първоначално Цивилис дава вид, че подкрепя Вителий, любимец на римската войска (срещу Веспасиан, който се ползва с подкрепата на офицерите). Според Тацит обаче Цивилис твърде скоро призовава батавите на бунт. Тогава той бил издигнат върху голям щит на раменете им, а те леко го поклащат над главите на множеството, което означава, че е избран за вожд (dux).^[15] Според наложилото се днес сред историците мнение този обичай става известен благодарение на написаното от Григорий от Тур за Хлодвиг^[16] като зародил се в римската армия, където действително е засвидетелстван през IV в. Ала дали в действителност първото свидетелство не е приведеният по-горе цитат? И дали той непременно е свързан с римски контекст?

Твърде възможно е взелите участие в британската кампания батави да са повлияни на свой ред от римската дисциплина, както това става при близките до тях херуски и хати. Ала Тацит ги описва по-скоро като свирепи и непризнаващи никакъв ред германци по стар образец.

Портретът на самия Цивилис е издържан в същия тон. Той дава „варварски обет“, близък до този на хатите в Германия,^[17] да си пусне дълги коси от момента, когато обявява бунт срещу Рим. Той дори ги боядисва в червено и наистина ги подстригва едва след „разгрома“ на легионите.^[18] Дали зад привидната свирепост в действителност не се крие една нова демонстрация на аристократичната „свобода“ на германците? А и самият обет е белег за самостоятелно взето решение да бъде преследвана определена цел и да бъде избран моментът за нейното постигане! Не бива да се пренебрегва и въздействието върху противника, тъй като рижите коси предвещават кръвопролитие. Те се вписват в обичайните за германците украси, които „не показват любострастие или стремеж да бъдат харесвани, а са предназначени да им придадат по-величествен и страшен изглед“.^[19]

Към това се прибавя и пуснатата от Цивилис мълва, че ще подари на най-малкия си син пленници, които да послужат за мишена на стрелите и копията по време на детските му игри. Той се ползва също така с подкрепата на прорицателката Веледа от племето на бруктерите.

В този си вид и със славата, която си е спечелил, както и след отправеното политическо послание, Цивилис може да проповядва сред германците завръщане към нравите и обичаите на предците. Те трябва да хванат оръжията и да скъсат с удоволствията, чрез които Рим ги държи в подчинение. „Станете отново прями и честни и ще бъдете равни на другите народи, а може би дори ще се сдобиете с власт над тях.“^[20]

С други думи, програмата, която Цивилис предлага на германците, е те да се върнат към своята същност отпреди тридесет години, описана от самия Тацит в Германия, с която авторът се съобразява, възпроизвеждайки неговата реч.^[21] Този път обаче Тацит дава да се разбере, че „свобода“ в устата на Цивилис е просто лозунг, след което разобличава неговите думи. Действително последният не се бои да призове и галите към бунт, като им напомня, че навремето те са повикали римляните, защото вътрешните раздори са ги изтощавали и са ги изправили пред смъртна опасност,^[22] също както това е станало с херуските през 47 г. „Защо сега галите да не отхвърлят игото на римляните?“^[23] „Нима те също не желаят свобода?“^[24] Този призив намира твърде слаб отклик, преди всичко защото през 48 г. император Клавдий е предоставил възможност на гало-римския елит да заема всякакви длъжности в магистратурата. „Свободата и други такива гръмки слова, отбелязва впрочем Тацит, са само предлог [за хора като Цивилис]; открай време всеки, който има намерение да завземе властта и да пороби другите, прибягва именно до тях.“^[25]

Трябва да се каже също така, че онова, което Цивилис разбира под „свобода“, съответства фактически на германската специфичност с нейните предимства и недостатъци. Батавите и отвъдрейнските племена (обитаващи десния, тоест германския бряг) дават ярък израз на своето мъжество, „разположени на известно разстояние едни от други“,^[26] тоест по отряди. Те се бият храбро, но безразсъдно и римската опитност успява да се справи с германската ярост. Впрочем римските легионери проявяват истинска смелост, стигаща до героично себеотрицание,^[27] докато у германците връх взема алчността и те губят постигнатото в началото предимство, като започват да се боричкат помежду си за плячката.^[28] Краят на разказа на Тацит за Цивилис липсва. Ала онова, което той казва в Германия за хатите, се отнася по всяка вероятност за походите срещу тях по времето на Домициан (83 и 88 г.). А, както е известно, последните съчетават свирепите оброци в духа на германската традиция^[29] с елементи на римската организация. Точно тук кълни бъдещето: тук по-късно се обособяват франките на основата на конфедерация между хатите и други народи.

Освен това трябва да имаме предвид отчасти изкуствения характер на прословутата „ярост“, на страховития външен вид у войнствените народи, чиито потомци са франките и феодалите. Действително често има нещо двусмислено в шумните заплахи и буйното размахване на оръжието. Нима показването на получените рани пред жените не може да се смята едновременно като нагледно доказателство за проявеното мъжество и като негласно желание за излизане от сражението? Нима носенето на дълги коси и на халка на позора от хатите, докато не убият враг (някои не свалят тази халка до старини), не е проява на желание в крайна сметка да убият само едного? В свирепостта, както и в щедростта винаги е налице известна показност.