Доминик Бартелеми
Рицарството (4) (От антична Германия до Франция през XII век)

Германският идеал според Тацит

В своята книга Германия, писана сто и петдесет години след Цезар (около 99 г.), Тацит е далеч по-сдържан по въпроса за сходството на тази страна с Галия. По това време последната вече е романизирана. През 47 г. император Клавдий дава достъп на галската аристокрация до всички длъжности на римската магистратура и не след дълго сред сенаторите и римските „конници“ се появяват галски фамилии. Не е изключено самият Тацит да е потомък на някоя от тях, макар умът му да е изцяло насочен към съдбата на Империята и на римската цивилизация като цяло. През 69 г. галският елит масово отказва да се включи в бунта на батавите под водачеството на германеца Цивилис, приятел, а по-късно враг на Рим, тъй като не вижда никаква изгода от това.^[1] След това Рим успява да укрепи позициите си в Южна Германия, като основава там провинция Горна Германия.

В Германия Тацит изрично подчертава, че гражданските войни в тази страна са полезни за сигурността на империята. Нима бруктерите не се избиват помежду си пред очите на римляните и „за тяхна наслада“, подобно на гладиатори? „Когато Империята е под заплахата на неотвратими бедствия, най-доброто, с което може да ни зарадва съдбата, това са разприте между нашите врагове.“^[2] На днешните коментатори е известно, че всичко завършва с „германското нашествие“ в империята, и от това заключават, че авторът вече се бои от неотвратимостта на това нашествие и съзнава, че тези разпри само го отлагат във времето. Пиер Гримал от своя страна отбелязва, че Тацит предвижда едно евентуално присъединяване на цяла Германия към империята. Най-малкото Тацит си задава този въпрос, без да стигне до окончателно становище по него, както и по много други, които засяга в това свое нееднозначно съчинение. Действително през I в. в Германия има голям брой римски търговци, а местните вождове (duces) и крале се стремят да извлекат изгода от подкрепата на Рим в борбата за надмощие и за разширяване на своята власт на местно равнище. По всичко това Германия прилича на Галия един век преди Цезар. Нима провинция Горна Германия, съседна на раздирани от междуособици области, не напомня предмостие, каквото представлява навремето Нарбонска Галия?

Ала през 99 г. положението в Германия, което най-напред описва Тацит, е твърде сходно с това, което откриваме у Цезар, и едва във втората част на Германия, където последователно се отрежда място на различните нейни народи, можем да говорим за някакви нюанси. „Най-близките до нас познават цената на златото и среброто заради приложението им в търговията“ и „различават нашите монети, като отдават предпочитание на някои от тях“.^[3] Що се отнася до войнствените херуски, победили през 9 г. Квинтилий Вар, сега те са съвсем миролюбиви.^[4] Изглежда, че у тях германският идеал е изпаднал в забвение. Той продължава да живее по-скоро у хатите, разгромени неотдавна от Домициан (83 и 88 г.). Остава да се види каква степен на кръвожадност той им приписва в действителност (както и на свебите с техния свиреп вид).

Като цяло Тацит потвърждава възгледите на Цезар за германците. Той дори подчертава контраста между тях и галите, като осмива две от техните племена, треверите и нервиите за тщеславието, с което напомнят своя „германски произход“, сякаш „хвалбата с подобно родство би могла да ги избави от сходството с галите и с тяхната вялост“!^[5] Докато по времето на Цезар съседството с германците и войните с тях все още продължават да поддържат жива воинската доблест у галите, то сега тя се намира в пълен упадък. Германия на Тацит е далеч по-чиста откъм контакти от тази на Цезар^[6] и е почти толкова сурова, поне що се отнася до доминиращите народности и доколкото не става въпрос за труд и за излагане на горещини…^[7]

Младите германци получават сурово възпитание без разлика дали са свободни или зависими и без право да доближават девойките. Те са калени, целомъдрени и гостоприемни и предпочитат да живеят в гордо усамотение.^[8] „Възможност за разточителство им дават единствено войната и грабежите. И много по-трудно е да бъдат убедени да орат земята и да очакват цяла година прибирането на реколтата, отколкото да се сразят с врага и да получат рани. Нещо повече, според техните разбирания да добиваш с пот на чело нещо, което може да бъде спечелено с проливане на кръв, е проява на леност и малодушие.“^[9] С други думи, те гледат отвисоко на онези, които се трудят с пот на чело заради тях, като робите и зависимите, за които ще стане въпрос по-нататък,^[10] и оставят цялата домакинска работа на жените и децата.^[11]

Тацит идеализира германците в по-малка степен от Цезар. Дали всъщност не си дава сметка, и то твърде уместно, че „целият им живот“ не е съставен от сражения? Когато не се готвят за война, „те много често ходят на лов, но през повечето време не правят нищо, отдавайки се на сън и чревоугодие“. Така нерядко изпадат в пълно бездействие и проявяват „удивителната противоречивост на своята природа, тъй като едни и същи люде обичат леността и ненавиждат покоя“.^[12] Такива са преди всичко вождовете (princeps), които получават от племената натурален данък за задоволяване на своите потребности, но няма никакво съмнение, че това се отнася за цяла класа воини, които са „свободни“. Те биват възпитавани сред лишения заедно с робите и биват отделени от тях на определена възраст, когато „тяхната доблест получи признание“.^[13]

По това време те се занимават с дела, които не са непременно свързани с войната, нито със събрания, за да вземат решения за тяхното водене, а се отдават на гощавки, по време на които се опиват! Още една подробност, която е убягнала на Цезар, защото „ако бъде насърчена тяхната склонност към пиянство и ако им се дава да пият толкова, колкото им се ще, те биха могли да бъдат сломени чрез пороците толкова лесно, колкото и чрез оръжие“.^[14]

Така в страната на воинската доблест намират място пиянството и безделието. В действителност, противно на твърдението на Цезар, алтернативата не е между земеделието и войната, а между земеделието и безделието в интервалите между войните, защото, както стана ясно, знатните воини живеят на гърба на своите жени, деца и роби. Единственото място, където те леят пот, са горещите бани.^[15]

Германия на Тацит, която представлява далеч по-богата картина на страната, от тази, която рисува Цезар, потвърждава първенството на воинската доблест над строгото подчинение, но тя се нуждае от известно насърчение.

В VI книга на Галската война Цезар възхвалява германците, но колкото възторжено, толкова и накратко, така че в крайна сметка читателят не може да открие нито забележителни картини, нито запомнящи се разкази. Тацит, напротив, е художник, който държи именно на това: той обича не само кратките формулировки, принципните опозиции, но също така зрелищата и перипетиите.

Така според него германците почитат на война един герой или божество, което римляните асоциират с Херкулес или Марс. „У тях има също така заклинания и възгласи, наречени «бардит», които разпалват бойния плам и по тяхното звучене гадаят за изхода на сражението. След това те или плашат врага, или треперят пред него в зависимост от това как звучи песента на тяхната войска. При това обръщат внимание не толкова на гласовете на воините, а дали са се показали единни в своята доблест. Стремят се преди всичко към острота на звученето и последователното извисяване и затихване на напевите, като за тази цел доближават до устата си щитовете, за да могат отразените от тях възгласи да придобият пълнозвучие и мощ.“^[16] По същия начин през 1809 г. виконт Дьо Шатобриан изпълва с въодушевление сърцата на французите, изпращайки своя герой Евдор (един от бъдещите мъченици) да слуша през IV в. бардитът на франките при устието на Рейн. По този начин предвещава бъдещата победа при Аустерлиц (1805 г.), а не например изхода от сражението при Ватерлоо (1815 г.)!

На тръгване те „вземат със себе си в битката някои извадени от свещените гори изображения и светини. Освен това бойните дружини не се съставят по силата на обстоятелствата и не представляват случайни сборища, а са основани на семейни връзки и кръвно родство, което поощрява тяхната храброст. Освен това близо до тях се намират близките им, така че те чуват воплите на жените и плача на децата, а за всеки от тях това са най-свещените свидетели и няма нищо по-ценно от една тяхна похвала. Те показват получените рани на майките и жените си, които без боязън ги изброяват и преглеждат, и доставят на сражаващите се храна и насърчение“. Освен това се знае как „неведнъж се е случвало изпадналата в смут и готова да побегне войска е била спирана от жените, които са отправяли към воините молби и с разголена гръд са преграждали пътя им за отстъпление“.^[17] В такива случаи мъжете им са били възпирани от мисълта, че те могат да попаднат в плен у неприятеля…

В случая са споменати или подсказани много подробности с възхитителната стегнатост, характерна за стила на Тацит. На армията в същинския смисъл на думата, каквато е римската, в която вътрешната спойка до голяма степен е „плод на случайността“ и се поддържа чрез дисциплина и заплащане, той противопоставя народа-армия на германците, където взема участие цялата общност и където воините се сражават в името на доблестта, насърчавани от своите близки. Участието на жените, които подбуждат сражаващите се, се среща и у други гръко-римски автори (по-конкретно у Страбон). Дори в случаите, когато става въпрос за ограничени войни между съседни племена, в които жените не вземат участие, в тях се включват цели обществени групи, които Тацит описва ту като дружини от по сто души по землячески признак, ту като съратнически кръгове около военачалниците, в които цари свещена надпревара по храброст. Струва ми се, че в случая е нужно въвеждането на специфично понятие, което да бъде противопоставено на постоянната професионална армия, и тъй като такова е налице през Средните векове, а именно опълчение (ost), то занапред ще употребявам именно този термин.

Независимо дали става въпрос за опълчение, съставено от общностна група^[18] или от съратническия кръг на някой вожд (princeps),^[19] храбростта получава насърчение единствено от чувството за чест и от страха пред позора.

Въпреки това, в пространно описаната сцена с жените и децата, ние виждаме как тези горди воини изпадат в смут и се налага да бъдат насърчавани от жените. Що се отнася до показването на раните, то тази подробност отново подчертава ролята на жените, но в същото време е двусмислена, тъй като майките и съпругите могат да сметнат стореното за ненапълно достатъчно. В това отношение тя напомня сътворената през XII в. във Франция Песен за Раул дьо Камбре, в която Готие и Берние са изгубили толкова кръв, че подбудителката към отмъщение променя тона и започва да призовава към мир.^[20]

Това са все изпълнени с болка епизоди, когато изпадналите в ожесточение жени се надпреварват да насърчават мъжката храброст. Впрочем зестрата при германските съпруги се състои от оръжия. При това тя не се дава от жената на мъжа, а от мъжа на жената и съдържа „не женски украшения и накити за младоженката, а волове, обязден кон, щит с фрамея и меч“. Оръжия, предназначени за младоженка! В действителност тя няма сама да ги използва, подобно на някаква амазонка, а по този начин става съпричастна със своя съпруг и бъдещите си синове, и е призвана да насърчава тяхната воинска доблест. „Така й подобава да живее и да ражда деца. Полученото ще бъде връчено цяло и непокътнато на синовете, сетне поред то ще бъде предадено на снахите и ще премине към внуците.“^[21]

И ако при това техните синове и внуци не проявят достатъчно твърд характер, то за това те нямат никаква вина. Тацит не дава уточнения за произхода на оръжията, връчвани по време на „посвещаването“. Когато по време на „народното събрание някой от старейшините, бащата или един от родствениците връчва на юношата щит и фрамея“,^[22] дали това е част от зестрата на неговата майка? Ако не винаги, то поне в някои от случаите? Тацит подчертава факта, че по този начин младежът придобива право не само да взема участие във войните, но и в обществения живот с всички негови дейности. Според него това е равнозначно на тогата за знатния римлянин: „Преди е бил част от семейството, а занапред принадлежи на държавата.“ По-горе обърнах внимание на сходството с казаното от Цезар за бащината власт при галите, която напълно се различава от принципите на възпитание в гръко-римския свят. Необходимо е тази „държава“, „общността“ да признае на младежа правото да носи оръжия, без които „той няма място в обществените и личните дела“.

Немислимо е освен това тези оръжия да бъдат изгубени по време на сражение. Изоставянето на щита на бойното поле е „връх на безчестието“ и при такива случаи достъпът до свещенодействията и до „народните събрания“ бива забранен.^[23]

Така връчването на оръжията има смисъла на призив за придобиване на воински почести. Никъде не се споменава за наличието на някакво предварително изпитание или поне „въвеждане“. Що се отнася до доказателствата, те трябва да дойдат след връчването на оръжията в последователност, характерна и за средновековното посвещаване, която го отличава от въвежданията. Твърде показателно е, че веднага след като пише, че занапред младежът принадлежи на държавата, подобно на римлянина, получил правото да заема магистърски длъжности, Тацит описва как същият този младеж незабавно става част от съратнически кръг, който силно напомня средновековния васалитет.

„Дори при съвсем млади хора знатният произход или големите заслуги на бащата печелят благоволението на вожда (princeps)“ или „печелят достойнството на вожд“ — тук Жак Пере предлага два варианта на превод.^[24] „Те се присъединяват към по-силните и опитните и не се срамуват от мястото, което заемат сред своите другари.“

Съвсем същият проблем възниква и при съчетанието на зависимост и чест при „феодалната“ клетва. Тук все пак липсва подобен ритуал, а в известен смисъл има поемане на задължение,^[25] както и наличие на определени „степени“ в поверения на вожда съратнически кръг. Това все пак ни дава възможност да не смесваме факти от стотната година с такива от хилядната.^[26]

Обръща се внимание освен това, че тези елитни дружини не са достъпни за всеки. Критерий за избор са престижът на дедите, заслугите на бащата, тоест всеобщото признание. В същото време няма никакво съмнение, че мисълта за предците сама по себе си е призив към младежа да се отличи. По този начин знатността и добродетелта непременно трябва да се съчетаят, за да бъде спечелено уважение.^[27] Трябва да бъдат положени всички усилия това съчетание да изглежда естествено, да бъде „установено“ в повечето случаи.

„Вътре в дружините бойците упорито се съревновават помежду си за благоволението на вожда, а вождовете пък се стремят тяхната дружина да е най-многобройната и най-храбрата.“^[28]

След това дружината се сражава или по-скоро влиза в схватка:^[29] „А когато се стигне до схватка, срам за вожда е, ако бъде надминат по доблест, срамно е за дружината да не се изравни по доблест със своя вожд. А да напуснеш жив боя, в който е паднал вождът, означава безчестие и позор за цял живот; първо задължение на неговите другари е да го защищават, да го пазят и да извършват подвизи за негова слава.“^[30] Така се очертава поляризация по отношение на вожда (princeps) по време на сраженията, когато, както по всичко личи, на бойците остава време да се оглеждат и да преценяват извършените подвизи. Нека обърнем внимание преди всичко на факта, че вътре в институцията, наречена военна дружина, всички превъзнасят храбростта на вожда, но самият той е подчинен на същите изисквания, както и неговите „другари“. Той постоянно бива подлаган на изпитание от общността и трябва да се състезава с другите вождове. Именно в това отношение германското общество рязко се отличава от римското, родее се с „първобитните“ военни общности в Америка, Африка и Евразия, а, от друга страна, предшества средновековното рицарство.

И така, всички бойци са подтиквани от чувството за чест. В същото време е необходимо тази чест да получи материално изражение, което да осигури известни наслади след положените усилия. „Многобройна дружина може да се поддържа единствено чрез насилие и война. От щедростта на своя вожд те искат боен кон, жадната за кръв и победоносна фрамея. Що се отнася до препитанието, то неговата трапеза предлага прости, но изобилни ястия, които служат за отплата.“ В крайна сметка „източник на подобно разточителство са единствено войната и грабежите“.^[31] Нима е възможно чувството за чест на воина напълно да изключва материалните облаги? Нима може да се говори при него единствено за духовни стимули?

Простодушни и грубовати според Тацит, германците от 100 г. разполагат също така с твърде оскъдна екипировка. Единствените им средства за отбрана са щитовете. Въоръжението им е съставено от леко копие, наречено фрамея, и от дълго копие.^[32] У тях конницата нито има решаващо значение, нито превъзхожда кой знае колко пехотата, с която действа в един боен ред. Тацит специално подчертава липсата на каквото и да било предимство на конника по отношение на пехотинеца. Двамата се сражават рамо до рамо и си помагат. Някои германски народи влизат в сражение предимно на кон, други пеша, но това не прибавя нищо към славата на първите и не отнема нищо от тази на вторите.^[33] Конницата не разполага с онези предимства, на които се радва по-късно, през Средновековието: конете нямат стремена, а и самите те не се отличават нито с красота, нито със сила.^[34]

Трябва ли обаче конницата да се пренебрегва? И не е ли уместно да бъде подчертана нейната роля, особено що се отнася до древните гали преди времето на Цезар, когато у тях все още съществува сходство с германците, техни първи братовчеди, както и символичното значение на коня, който е признак на престиж? Нима знатните „другари“ на вожда не изискват в замяна на проявената храброст „боен кон, жадната за кръв и победоносна фрамея“?^[35] Този факт просто се споменава, но все пак е налице.

Несъмнено съществуват несъответствия както между различните народности в Германия, така и в сведенията, които Тацит дава за тях. Така например аристократичните тенденции са повече или по-малко изразени. Ала нима те не са налице навсякъде? И това се отнася както за германците у Тацит, така и за много други войнствени „варварски“ народи, описвани от гръко-римските автори, като например за галите у Страбон или по-късно за аланите и хуните у Амиан Марцелин: всички те са пристрастени към войната, всички те се приучват към нея. Едни се отличават със свирепост, други с добродетели при неизменното наличие на някакъв зрелищен войнствен ритуал или обичай, а на пръв оглед представляват еднородно обществено цяло. В действителност подобно гледище се дължи на тяхната идеология, която възхвалява принципа на солидарността, или пък самото общество се свежда до неговия елит, докато онези, които служат или най-много се трудят, остават незабелязани. Ала така или иначе всички тези общества са доминирани от някакъв елит, чийто обхват е изключително труден за определяне.

При германците е налице поне една институция с определено аристократична същност: анализираната от Тацит военна дружина на вожда. По много свои черти тя напомня набирането на доброволци у германците, за което навремето пише Цезар.^[36] Въпреки това у Тацит се създава впечатлението за по-институционализирана и обособена общност, по-независима от събранието на отделното племе. Уместно е да се мисли, че става въпрос за наличие на еволюция в статута на германските вождове, по-осезаема може би при източните германци, чиито „принцове“ се замогват от търговията по пътя на кехлибара.^[37]

В Германия на Тацит се описва набирането на съратници у няколко племена, като при това се откроява междуетническа елитарност. „Ако общината, в която са родени, закостенее в продължителен мир и безделие — значи и това може да се случи в една пристрастена към войната страна — мнозина знатни младежи се отправят към племената, въвлечени в някаква война.“^[38] Тацит съвсем уместно напомня: „Този народ [германският] презира мира, защото сред превратностите на битките могат по-лесно да се прославят.“ Ала дали в действителност господстващата класа не е тази, която презира мира или поне привидно проявява подобно презрение?

Особено що се отнася до вождовете: „Тяхното величие и могъщество се изразява в това да бъдат непрекъснато обкръжени от голяма тълпа отбрани младежи, които са тяхна гордост в мирно време и опора по време на война. Онези, чиято дружина се отличава по своята численост и доблест, стават известни и се прославят не само сред своите, но и у съседните народи.“ Най-прочутите вождове приемат пратеничества и дарове „и нерядко само мълвата за тях е достатъчна да предотврати войната“.^[39]

На основата на подобно твърдение бихме могли да си зададем въпрос относно етническите граници между отделните германски „народи“. Дали притокът на хора към вождовете не води до промени в принадлежността? Несъмнено съревнованието по храброст между народите не е безкористно: от привличането на елит от знатните воини пряко зависи самата им съдба.

Подобна мобилност е твърде вероятна и поради факта, че обществените институции на всяка от тези „общини“, които Тацит нарича също така „народи“, не притежават силата на съответните гръцки и римски институции. Те много повече напомнят тези на галите, при които, по признание на Цезар, патроните на една клиентела изместват магистратите и осъществяват функционални връзки между отделните общини. Ала в същото време дали германските общини разполагат действително с възможностите на галските, които организират много по-сложен обществен живот, белязан от търговия, занаяти, и разполагат с укрепени градове, каквито в Германия все още няма?

Все пак родството на германското народно събрание (concilium) с това на галите от времето на Цезар е напълно очевидно. „Когато тълпата реши, че е дошло време да започват, всички се явяват със своето оръжие. Жреците ги призовават да пазят тишина, като в това отношение имат право да наказват непокорните. После биват изслушвани царят или старейшините в зависимост от възрастта, от тяхната знатност, от бойната слава, от красноречието, а те въздействат повече чрез убеждение, защото не разполагат с власт да дават заповеди.“^[40] Едва след това речите им получават присъда чрез неодобрителен ропот или възторжено дрънкане на оръжие.

Походът на армията или по-скоро на онова, което нарекохме опълчение, по време на войната, решението за която е взето от подобно събрание,^[41] се ръководи по същия начин. Вождовете прибягват до личен пример, а не чрез действително командване като римския imperium,^[42] За да увлекат войската, те трябва да бъдат образец, като се сражават в първата редица, „привличайки погледите и предизвиквайки възхищение“. Впрочем „никой няма право да наказва със смърт, да поставя в окови, нито дори да подлага на бичуване, освен жреците, а и те правят това не като наказание или поради разпореждане на вожда, а по волята на бога, който, както те сами вярват, се намира сред бойците“.^[43] Освен това по време на битката те получават насърчение от светините и от възгласите на жените.

Не би могло да се твърди, че тези германски вождове заедно с хората, които привличат към себе си със своите качества, а може би и чрез скъпи подаръци, представляват обособени единици, които подкопават единството на „общината“. Напротив, именно те са гръбнакът на същите тези „общини“, чиято здравина и съдба до голяма степен зависят от тях.^[44]

Тези „събрания“ са съставени от представители на „народа“ по „области и кантони“ (Цезар) или „области и селища“ (Тацит).^[45] Според Цезар тази местна организация дори има първостепенно значение: по време на война няма общ магистрат, а правосъдие раздават единствено вождовете (princeps) на съответното местно равнище. Тацит приписва още повече правомощия на народното събрание, тъй като то раздава правосъдие както за тежки престъпления, така и за по-незначителни нарушения. Именно то посочва вождовете и техните заместници, на брой сто, „излъчени от народа“ на местно равнище. Несъмнено тези сто души представляват ядрото от пехотата на германското опълчение.^[46] По-късно „стотицата“ се появява у различни народи от ранното Средновековие.

С други думи, едни и същи институции и едни и същи хора действат по време на война и раздават правосъдие. Тази особеност се наблюдава през ранното Средновековие и през неговия разцвет поне до XII в., и смятам, че това дава основание за употребата в това изследване на понятията опълчение (ost) за „армия“ и събор (plaid) както за „събрание“, така и за „съд“, без да се имат предвид, естествено, модерните им тълкувания.

Тази две институции взаимно се допълват. От друга страна, те представляват конкретна форма на обществения живот, до която се прибягва при изключителни обстоятелства, тъй като не съществуват нито професионални военни, нито професионални съдии, нито пък постоянни и обособени военни и съдебни институции. Принципът на съчетание между опълчение (ost) и събор (plaid) стои в сърцевината на германския идеал, а по-късно, възроден и обогатен, се проявява под формата на рицарски идеал. С други думи, тези идеали могат и трябва да получат конкретно въплъщение, за да осъществят своята обществена функция в цялата й пълнота. Воинът винаги е управител и именно това е пресечната точка на войната и правосъдието, с други думи, на силата и правото.

Би ли могло обаче да се говори за правосъдие в едно общество, което приема и насърчава отмъщението?