Майкъл Конъли
Деветте дракона (9)

8.

Когато се върнаха в отдела, госпожа Ли вече беше свършила разговора с Чу и чакаше дъщеря си. Още нямаше и следа от сина й и Ферас обясни, че Робърт Ли се обадил, за да съобщи, че не може да остави магазина, тъй като заместник-управителят му бил болен.

След като изпрати двете жени до асансьора, Бош си погледна часовника и видя, че ще има време да отиде в Долината, за да разговаря със сина на жертвата, и да се върне в центъра за насрочената за два следобед аутопсия. Освен това нямаше нужда да е в моргата за предварителните процедури. Можеше да позакъснее.

Решиха Ферас да остане, за да вземе от криминалистиката веществените доказателства, събрани предишния ден. Бош и Чу щяха да отидат в Долината, за да се видят с Робърт Ли.

Хари шофираше своя форд „Краун Виктория“ с навъртени 355 хиляди километра. Климатикът работеше, но едва-едва. Когато наближиха Долината, температурата започна да се повишава и Бош съжаляваше, че не се е сетил да си съблече сакото, преди да се качи в колата.

По пътя Чу пръв наруши мълчанието и му съобщи, че госпожа Ли подписала показанията си и не добавила нищо ново. Не познавала мъжа от записа и заявила, че не знае за никакви вноски за триадата. На свой ред Бош му предаде малкото информация, научена от Мия-Лин Ли, и го попита какво му е известно за традицията възрастната дъщеря да остава у дома, за да се грижи за родителите си.

— Тя е един вид китайска пепеляшка — отвърна Чу. — Стои си вкъщи, готви и чисти, такива неща. Почти като прислужница на родителите си.

— Не искат ли момичето да се омъжи и да напусне дома си?

— Не бе, човек, това е безплатна работна ръка. Защо да искат да се омъжва? Тогава ще трябва да плащат на прислужница, готвачка и шофьор, пък така имат всичко, без да плащат.

Известно време Бош шофира в мълчание, замислен за живота, който е водила Мия-Лин Ли. Съмняваше се, че нещо ще се промени със смъртта на баща й. Нали трябваше да се грижи и за майка си?

После си спомни нещо, свързано със случая.

— Според нея семейството сигурно щяло да затвори магазина и да остави само оня в Долината.

— И без това не е носил пари — отвърна Чу, — може да успеят да го продадат на някой местен и все нещо да изкарат.

— Не е много за близо трийсет години.

— Историята на китайските емигранти невинаги е щастлива — отбеляза детективът от ЗБАБ.

— Ами ти, Чу? Ти си успял в живота.

— Аз не съм емигрант. Родителите ми бяха.

— Защо „бяха“?

— Майка ми почина млада. Баща ми беше рибар. Веднъж излезе с лодката си в морето и не се завърна.

Деловият начин, по който Чу му разказа семейната си трагедия, го смая. Хари се умълча и се съсредоточи върху шофирането. Движението беше напрегнато и пътят до Шърман Оукс им отне четирийсет и пет минути. „Форчън Файн Фудс & Ликър“ се намираше на Сепулвида, само на една пряка южно от булевард „Вентура“ — в скъп квартал с къщи и кооперации под още по-скъпите имоти по склоновете на хълмовете. Мястото си го биваше, но като че ли нямаше достатъчно места за паркиране. Наложи се Бош да спре на улицата пред един противопожарен кран, въпреки че беше забранено. Той смъкна сенника, на който имаше карта с идентификационен код, показващ, че колата е собственост на общината, и излезе.

По време на дългото пътуване двамата детективи бяха измислили план. Според тях, ако изобщо някой, освен жертвата знаеше за вноските за триадата, това беше синът на собственика, също управител на магазин. Големият въпрос бе защо предишния ден не е им казал за това.

„Форчън Файн Фудс & Ликър“ напълно се различаваше от магазина в южен Лос Анджелис — поне пет пъти по-голям и луксозен, както подобаваше на квартала.

Имаше кафе-бар на самообслужване. Над стелажите с вино имаше надписи, посочващи различните сортове и региони. Нямаше туби от по няколко литра. Хладилните витрини бяха добре осветени и с открити лавици, вместо със стъклени врати. Отделни пътеки бяха посветени на всевъзможни специалитети, а на щандовете за горещи и студени ястия клиентите можеха да поръчат пресни пържоли и риба или печено пиле, руло Стефани и ребърца на скара. Синът продължаваше бащиния си бизнес, издигайки го няколко нива по-високо. Бош беше впечатлен.

Касите бяха две и Чу попита едната касиерка къде е Робърт Ли. Упътиха ги към двукрила врата, водеща към склад с триметрови стелажи покрай всички стени. В отсрещния ляв ъгъл имаше врата с надпис „Офис“. Бош почука и Робърт Ли незабавно им отвори.

Появата им изглежда го изненада.

— Заповядайте, господа. Извинявайте, че не дойдох в полицията. Заместник-управителят ми е болен и не мога да оставя магазина без надзор. Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Бош, — ние само се опитваме да открием убиеца на баща ви.

Хари искаше да го притисне в ъгъла. Разпитът в собствената му среда му даваше предимство и детективът трябваше да внесе известен дискомфорт в ситуацията. Ако го притиснеха в ъгъла, Ли щеше да е по-сговорчив и да се стреми да ги предразположи.

— Съжалявам. Мислех, че просто трябва да подпиша показанията си.

— Ние имаме вашите показания, но тук не става дума само за подписване на документи, господин Ли. Води се следствие. Нещата се променят. Излиза нова информация.

— Още веднъж се извинявам. Моля, седнете. Съжалявам, че тук е толкова тясно.

Офисът беше малък и очевидно се ползваше от още някой. До дясната стена едно до друго бяха поставени две бюра. Мебелировката се изчерпваше с два офис стола и още два сгъваеми, навярно за търговски представители и кандидати за работа в магазина.

Ли вдигна телефона на бюрото си, набра някакъв номер и нареди на някого да не го безпокоят. После разпери ръце, за да покаже, че е на тяхно разположение.

— Първо, малко съм изненадан, че работите днес — започна Бош. — Баща Ви беше убит вчера.

Ли сериозно кимна.

— Боя се, че нямам време да скърбя за баща си. Трябва да ръководя бизнеса, иначе няма да остане бизнес за ръководене.

Хари кимна и даде знак на Чу да продължи нататък. Детективът от ЗБАБ беше набрал и разпечатал показанията на Ли. Докато двамата ги преглеждаха, Бош се огледа наоколо. На стената над бюрата в рамки бяха окачени лицензи за магазина, дипломата на Ли за завършена през 2004-та степен в Университета на Южна Калифорния и сертификат за най-добър нов магазин за 2007-ма, издаден от Американската магазинерска асоциация. Имаше и снимки на Ли с Томи Ласорда и като тийнейджър, застанал на стъпалата пред Тян Тан Буда в Хонконг. Хари разпозна не само бившия мениджър на „Доджърс“, но и трийсетметровата бронзова статуя, наричана Големия Буда. Веднъж с дъщеря си бяха ходили на остров Лантау, за да я разгледат.

Той се пресегна и изправи изкривената рамка на университетската диплома. И тогава забеляза, че Робърт е завършил с отличие. За миг се замисли за факта, че младежът е следвал и е получил възможност да развие и разшири бизнеса на баща си. В същото време неговата по-голяма сестра беше прекъснала образованието си, за да се прибере у дома и да им оправя леглата.

Ли не поиска да направят корекции на показанията му и се подписа в долния край на всяка страница. Когато свърши, той погледна стенния часовник над вратата. Мислеше си, че са приключили.

Ала не бяха. Сега идваше ред на Бош. Той отвори куфарчето си, извади от една папка снимката на „ковчежника“, събирал вноските от бащата на Ли, и му я подаде.

— Кажете ми какво знаете за тоя човек.

Робърт хвана разпечатката с две ръце и я проучи със сключени вежди. Хората правеха така, за да демонстрират съсредоточеност, което обикновено прикриваше нещо друго. През изминалия час майка му сигурно му се беше обаждала и Ли знаеше, че най-вероятно ще му я покажат. Какъвто и отговор да дадеше, едва ли щеше да е истината.

— Нищо не мога да ви кажа — след няколко секунди рече китаецът, — не го познавам. Никога не съм го виждал.

И му подаде снимката обратно, но Хари не я взе.

— Обаче знаете кой е, нали.

Изречението не беше произнесено с въпросителна интонация.

— Не, наистина не знам — сприхаво отвърна Робърт.

Бош му се усмихна. В изражението му обаче нямаше никаква топлота.

— Господин Ли, майка Ви обади ли Ви се, за да Ви предупреди, че ще Ви покажем тая снимка?

— Не.

— Можем да проверим телефоните, нали знаете.

— И какво, ако ми се е обадила? Нито тя, нито аз знаем кой е този човек.

— Нали искате да разкрием убиеца на баща Ви?

— Разбира се! Що за въпрос?!

— Задавам го, когато знам, че някой крие нещо от мен, и то може да е…

— Какво?! Как смеете!

— … много полезно за моето разследване.

— Нищо не крия! Не познавам този човек. Не знам как се казва и никога не съм го виждал! Това е истината, по дяволите!

Лицето на Ли силно се зачерви. Бош изчака малко и спокойно отговори.

— Може и да казвате истината. Може да не знаете името му, може никога да не сте го виждали. Но знаете кой е, Робърт. Знаете, че баща Ви е бил рекетиран. Може би и Вие самият им плащате. Ако се боите, че е опасно да разговаряте с нас, ние можем да Ви защитим.

— Абсолютно — потвърди Чу.

Ли поклати глава и се усмихна, сякаш не можеше да повярва, че се намира в такава ситуация. Той се задъха.

— Баща ми вчера умря… беше убит. Не можете ли да ме оставите на мира? Защо ме тормозите? Аз също съм жертва на това престъпление.

— Иска ми се да можехме да Ви оставим на мира, Робърт — отвърна Хари, — но ако ние не разкрием извършителя, никой няма да го направи. Не искате това, нали?

Младежът явно се взе в ръце и поклати глава.

— Вижте, ние имаме вашите писмени показания — продължи Бош. — Това, което ни кажете сега, няма да излезе извън тия стени. Никой няма да научи какво сте ни съобщили.

Той се пресегна и посочи разпечатката в ръцете на Ли.

— Убиецът на баща Ви е извадил диска от записващото устройство в склада, но е оставил старите дискове. На записа се вижда този човек. Взел е пари от баща ви по същото време и в същия ден една седмица преди убийството. Баща Ви му е дал двеста и шестнайсет долара. Този мъж е член на триада и мисля, че Вие го знаете. Трябва да ни помогнете, Робърт. Няма кой друг да го направи.

Детективът зачака. Ли остави снимката на бюрото и избърса потните си длани в дънките си.

— Да, баща ми плащаше на триадата — накрая произнесе той.

Бош задиша бавно. Току-що бяха постигнали огромен напредък. Сега трябваше да накара Ли да продължи да говори.

— Откога?

— Не знам, през целия си живот, предполагам. Просто винаги го е правил. За него това означаваше да е китаец. Плащаш си.

Бош кимна.

— Благодаря, че ни го казвате, Робърт. Вчера ни обяснихте, че при тая икономическа ситуация и всичко останало, магазинът не вървял много добре. Знаете ли дали баща Ви е изоставал с вноските си?

— Не знам, възможно е. Не ми е споменавал. Не се разбирахме по този въпрос.

— Какво имате предвид?

— Аз смятах, че не бива да плаща. Казвал съм му го милион пъти. Тук е Америка, татко, няма нужда да им даваш пари.

— Той обаче е продължавал да го прави.

— Да, всяка седмица. Просто беше от старата генерация.

— Значи Вие не плащате за тоя магазин?

Ли поклати глава, ала за миг извърна очи. Издайнически поглед.

— Плащате, нали?

— Не.

— Робърт, трябва ни…

— Не плащам, защото той плащаше заради мен. Не знам какво ще се случи сега.

Бош се наведе към него.

— Искате да кажете, че баща Ви е плащал и за двата магазина?

— Да.

Ли беше свел очи към бюрото. Той отново избърса длани в дънките си.

— Двойната сума — два пъти по сто и осем — е трябвало да покрие вноските за двата магазина.

— Точно така. Миналата седмица.

Робърт кимна и на Бош му се стори, че в очите на младежа бликват сълзи. Хари знаеше, че следващият въпрос е най-важният.

— Какво се случи тая седмица?

— Не знам.

— Но имате представа, нали, Робърт?

Синът на жертвата кимна отново.

— И двата магазина работят на загуба. Разширихме се в най-неподходящия момент, точно преди кризата. Държавата спасява банките, но не и нас. Може да изгубим всичко. Казах му… Казах на баща си, че не можем да продължаваме да плащаме. Казах му, че даваме пари за нищо и ще изгубим магазините, ако не престанем.

— Той обеща ли Ви да не дава повече на триадата?

— Не. Не ми отговори нищо. Реших, че ще продължи да плаща, докато не се разорим. Парите се трупаха. Осемстотин долара месечно е много за бизнес като този. Моят старец си мислеше, че ако измисли друг начин…

Гласът му секна.

— Друг начин за какво, Робърт?

— Друг начин за пестене. Вманиачи се да лови крадци. Смяташе, че ако съкрати загубите, положението ще се промени. Той беше от друго време. Просто не разбираше.

Бош се отпусна назад и погледна Чу. Бяха успели да накарат Ли да проговори. Сега идваше ред на детектива от ЗБАБ да уточни подробностите за триадата.

— Много ни помогнахте, Робърт — пое щафетата Чу. — Трябва да ни съдействате и за мъжа на снимката.

— Казах ви истината. Не го познавам. Никога не съм го виждал.

— Добре, но баща Ви някога споменавал ли е за него, нали разбирате, когато сте разговаряли за вноските.

— Нито веднъж не го е наричал по име. Само каза, че щял да се разсърди, ако престанем да плащаме.

— Някога споменавал ли е името на организацията, на която е плащал? На триадата?

Ли поклати глава.

— Не, никога… чакайте, да, веднъж. Беше нещо с нож. Името като че идваше от някакъв вид нож или нещо подобно. Обаче не си го спомням.

— Сигурен ли сте? Това може да ни насочи.

Младият мъж се намръщи и пак поклати глава.

— Ще се опитам да си го спомня. Сега не мога.

— Добре, Робърт.

Чу продължи разпита, но въпросите му бяха прекалено конкретни и постоянно получаваше един и същи отговор: „Не знам“. Това не смущаваше Бош. Бяха постигнали сериозен успех. Разследването придобиваше все по-ясен фокус.

След малко Чу приключи и върна топката на Хари.

— Добре, Робърт — каза Бош, — мислите ли, че човекът или хората, на които е плащал баща Ви, ще дойдат при Вас за парите?

Този въпрос накара Ли силно да се намръщи.

— Не знам — отново отвърна той.

— Искате ли закрила от полицията?

— И това не знам.

— Е, знаете ни номера. Ако някой се появи, не се съпротивлявайте. Обещайте му парите, ако се налага.

— Аз нямам тези пари!

— Точно това е въпросът. Обещайте му ги, но му кажете, че ще Ви трябва един ден, за да ги съберете. И ни позвънете. Оттам нататък ще поемем ние.

— Ами ако той просто ги вземе от касите? Вчера ми казахте, че касата в магазина на баща ми е била празна.

— В такъв случай го оставете да го направи и после ни се обадете. Ще го заловим, когато дойде следващия път.

Ли кимна и Бош видя, че здравата е уплашил младежа.

— Имате ли оръжие в магазина, Робърт?

Просто го изпитваше. Вече бяха проверили в регистъра. В него фигурираше само пистолетът в другия магазин.

— Не, баща ми имаше. Той беше в опасния квартал.

— Добре. Не прибягвайте до оръжие. Ако се появи оня човек, просто не се съпротивлявайте.

— Ясно.

— Между другото, баща Ви защо е купил пистолета? Работил е там почти трийсет години, а преди шест месеца изведнъж си е взел оръжие.

— Последния път, когато го обраха, той пострада. Били двама гангстери. Ударили го с едно шише. Казах му, че ако не иска да продаде магазина, трябва да си вземе пистолет. Само че не му свърши никаква работа.

— Обикновено е така.

Детективите благодариха на Ли и го оставиха в офиса му — двайсет и шест годишен мъж, който сега изглеждаше остарял с двайсет години. Докато минаваха през магазина, Бош си погледна часовника и видя, че минава един. Умираше от глад и искаше да си вземе нещо, преди да се запъти към моргата за аутопсията в два. Спря пред една от витрините с топли ястия, избра си руло Стефани и си взе номер от автомата. Когато предложи да купи едно парче и на Чу, младият детектив отговори, че е вегетарианец.

Бош поклати глава.

— Какво има? — попита Чу.

— Мисля, че двамата не бихме могли да станем партньори, Чу. Нямам доверие на човек, който не яде хотдог поне от време на време.

— Аз ям хотдог с тофу.

Хари се потърси от отвращение.

— Това не се брои.

В този момент видяха, че към тях се приближава Робърт Ли.

— Забравих да попитам. Кога ще получим тялото на баща ми?

— Сигурно утре — отвърна Бош. — Аутопсията е днес.

На лицето на Ли се изписа унило изражение.

— Баща ми беше много религиозен човек. Трябва ли да оскверняват тленните му останки?

Хари кимна.

— Такъв е законът. Всяка жертва на убийство се подлага на аутопсия.

— Кога ще я направят?

— След около час.

Ли кимна примирено.

— Моля Ви, не казвайте на майка ми за това. Ще ми се обадят ли да ми съобщят кога мога да взема тялото му?

— Ще се погрижа.

Той им благодари и се върна в офиса си. Бош чу мъжа зад щанда да извиква неговия номер.