Майкъл Конъли
Деветте дракона (25)

24.

През колониалната епоха го бяха наричали „връх Виктория“. Днес му казваха просто „Върха“ — планинска грамада, извисяваща се зад гората от хонконгски небостъргачи, откъдето се разкриваше шеметна гледка към Централния квартал, пристанището и Коулун. До горе се стигаше с автомобил или въжена железница. Върхът целогодишно привличаше туристи, а и местни жители през летните месеци, когато градът долу се просмукваше като гъба от всепроникващата влага. Бош беше ходил там няколко пъти с дъщеря си, за да обядват в ресторанта на обсерваторията или да пазаруват в търговския център зад нея.

Тримата с бившата му жена и нейния телохранител се качиха горе, преди над града да е съмнало. Търговският център и туристическите будки още бяха затворени и наоколо пустееше. Оставиха мерцедеса на Сун на паркинга до търговския център и се спуснаха по пътеката покрай планинското било. Бош носеше раницата си през рамо. Въздухът тежеше от влага. Земята беше мокра и хлъзгава — виждаше се, че през нощта е преваляло. Ризата вече лепнеше на гърба му.

— Какво точно правим? — попита Елинор.

Това бяха първите думи, които произнасяше от известно време насам. По пътя от летището Хари й беше дал телефона със заредения клип. Тя го изгледа и детективът я чу да ахва. Елинор помоли да го види още веднъж, после безмълвно му върна джиесема. Възцарилото се оттогава мълчание бе продължило до момента, в който тръгнаха по пътеката.

Бош преметна раницата си отпред, смъкна ципа, извади разпечатката на отражението в прозореца и фенерчето си и ги подаде на Елинор.

— Това е замразен кадър от клипа. Когато Мади се опитва да ритне похитителя и камерата подскача, прозорецът попада в обектива.

Бившата му съпруга включи фенерчето и разгледа разпечатката в движение. Сун вървеше няколко крачки зад тях. Хари продължи да обяснява плана си.

— Имай предвид, че всичко се отразява в прозореца на обратно. Обаче виждаш ли футболната врата на покрива на „Банк ъв Чайна“? Имам и лупа, ако искаш.

— Да, виждам я.

— Е, между двата стълба се вижда ей оная пагода под нас. Мисля, че я наричат Лъвската пагода. Ходил съм там с Мади.

— И аз. Казва се Лъвският павилион. Сигурен ли си, че се вижда в отражението?

— Да, само че ти трябва лупа. Изчакай да стигнем там.

Пътеката направи завой и Бош видя пред тях напомнящата на пагода постройка, от която се разкриваше една от най-красивите гледки от Върха. При всичките му предишни идвания тук гъмжеше от туристи и фотоапарати, а сега, на сивкавата светлина преди разсъмване, мястото пустееше. Той мина през сводестия вход и излезе на наблюдателната площадка. Под него се разстилаше гигантският град. В разпръскващия се мрак блещукаха милиарди светлинки, една от които принадлежеше на дъщеря му. И Бош щеше да я открие.

Елинор застана до него и поднесе разпечатката под лъча на фенерчето. Сун зае телохранителското място зад тях.

— Не разбирам — произнесе тя. — Мислиш, че можеш да го обърнеш наопаки и да определиш къде е Мади, така ли?

— Точно така.

— Хари…

— Има и други указания. Искам само да стесня търсенето. Коулун е много голям.

Бош извади от раницата мощния бинокъл, който използваше при наблюдение на заподозрени, и го вдигна пред очите си.

— Какви други указания?

Още беше прекалено тъмно. Той отпусна бинокъла. Налагаше се да почака. Помисли си, че може би е трябвало първо да отидат в Уан Цай за пистолета.

— Какви други указания, Хари?

Бош пристъпи към нея, за да вижда разпечатката, и й посочи другите подробности, открити от Барбара Старки, особено буквите O и N от обърнатия отзад напред английски надпис. Разказа й също за шума от недалечна станция на метрото и й напомни за хеликоптера.

— Събери всичко това и според мен ще се доближим към мястото — заключи той. — И ще я открием.

— Още сега мога да ти кажа, че търсиш рекламата на „Канон“.

— Фотоапаратите „Канон“ ли имаш предвид? Къде е тя?

Елинор посочи в далечината към Коулун. Хари отново вдигна бинокъла.

— Виждам я всеки път, когато ме взимат или ме връщат от работа с вертолета. Откъм Коулун е. Пише само „Канон“ и се върти на покрива на една сграда. Ако си зад нея в Коулун, когато е обърната към пристанището, ще я видиш отзад напред. И тогава ще се вижда правилно в отражението. Това трябва да е.

Тя посочи двете букви на разпечатката.

— Да, но къде е тая реклама? Никъде не я виждам.

— Дай да погледна.

Бош й подаде бинокъла и Елинор го поднесе към очите си.

— Обикновено свети, но сигурно я спират няколко часа преди съмване, за да пестят ток. В момента са изключени много такива реклами.

Тя отпусна бинокъла и си погледна часовника.

— Ще можем да я видим след петнайсетина минути.

Хари взе бинокъла от ръката й и продължи да търси въртящата се дума.

— Имам чувството, че губя много време.

— Не се тревожи. Слънцето скоро ще изгрее.

След като усилията му не се увенчаха с успех, детективът неохотно се предаде и през следващите десет минути просто гледа как светлината пълзи по планинската грамада и се спуска към подножието й.

Изгревът окъпа града в сивкави и розови багри. В пристанището вече плаваха фериботи и кораби, чиито пътища се пресичаха в своеобразна естествена хореография. Ниска мъгла обгръщаше небостъргачите в Централния квартал, Уан Цай и Коулун. Замириса на дим.

— Мирише като Лос Анджелис след безредиците — отбеляза Бош. — Сякаш градът е обхванат от пожар.

— В известен смисъл е така — отвърна Елинор. — В момента тече Юе Лан.

— Какво е това?

— Фестивалът на гладния дух. Започна миналата седмица. Според китайския календар, на четиринайсетия ден на седмия лунен месец адските порти се отварят и всички зли духове излизат на света. Вярващите горят жертвоприношения, за да умилостивят предците си и да отблъснат злите духове.

— Какви жертвоприношения?

— Главно банкноти и модели от папие-маше на различни неща, от плазмени екрани до къщи и коли. Неща, които уж са нужни на духовете в отвъдното. Понякога хората горят и истински предмети.

Тя се засмя.

— Веднъж видях един да гори климатик. Предполагам, че е искал да прати климатик на някой свой праотец в ада.

Бош си спомни, че е чувал от дъщеря си за фестивала. Според нея някой дори изгорил цял автомобил.

Той погледна надолу към града и разбра, че онова, което е взел за утринна омара, всъщност е дим от огньовете, надвиснали над улиците като самите духове.

— Явно много хора вярват в тия неща.

— Така е.

Хари насочи поглед към Коулун и вдигна бинокъла към очите си. Слънчевите лъчи най-после огряха сградите край пристанището. Без да изпуска футболната врата на покрива на Банк ъв Чайна от полезрението си, накрая той успя да открие рекламата на Канон, монтирана на покрива на небостъргач от стъкло и алуминий, хвърлящ ярки отблясъци във всички посоки.

— Виждам рекламата — съобщи детективът, без да се обръща към Елинор.

Предположи, че сградата е около дванайсететажна. Желязната рамка на покрива увеличаваше височината му поне с още един етаж. Той огледа района наоколо с надеждата да забележи нещо друго, ала нищо не привлече вниманието му.

— Дай да погледна и аз — каза бившата му жена.

Бош й подаде бинокъла и тя бързо намери въртящата се дума.

— Ето я. Виждам и че хотел „Пенинсюла“ е от отсрещната страна на улицата, на две преки от там. Това е една от сградите с хеликоптерни площадки.

Хари проследи погледа й оттатък пристанището. Трябваше му известно време, докато открие билборда, вече изцяло огряван от слънцето. Усети как мудността, резултат от дългия полет, започваше да се разсейва, прогонена от нахлулия във вените му адреналин.

До сградата с рекламата минаваше широк път, навлизащ на север в Коулун.

— Коя е оная улица? — попита Бош.

Елинор продължаваше да наблюдава града с бинокъла.

— Трябва да е „Нейтън Роуд“, важна артерия, която свързва пристанището с Новите територии в посока север-юг.

— Там ли са триадите?

— Определено.

Бош отново погледна към „Нейтън Роуд“ и Коулун.

— Деветте дракона — прошепна той.

— Моля?

— Казах, че Мади е там.