Майкъл Конъли
Деветте дракона (40)

39.

Последното препятствие беше митницата в Лос Анджелис. Митничарят на гишето рутинно прегледа паспортите им и тъкмо се приготви да им удари печатите, когато нещо на компютърния екран привлече вниманието му. Бош затаи дъх.

— Останали сте по-малко от един ден в Хонконг, господин Бош?

— Да, даже нямаше нужда да нося багаж. Отидох само да взема дъщеря си.

Митничарят разбиращо кимна с вид на човек, знаещ и други такива случаи. Той подпечата паспортите и погледна Маделин.

— Добре дошла в Лос Анджелис, млада госпожице.

— Благодаря — отвърна тя.

Когато стигнаха в къщата на „Удроу Уилсън Драйв“, наближаваше полунощ. Бош занесе раницата в стаята за гости и дъщеря му го последва. Познаваше тази стая — беше отсядала там при предишните си гостувания.

— След като вече ще живееш тук за постоянно, можем да променим всичко — рече Хари. — Знам, че в стаята си в Хонконг имаше много плакати и други неща. Можеш да правиш тук каквото поискаш.

В ъгъла бяха оставени два кашона с документи от стари следствия, които Бош бе преснимал.

— Ще ги изнеса — каза той.

Пренесе ги един по един в своята спалня. Докато сновеше назад-напред по коридора, Хари продължаваше да й говори.

— Знам, че няма самостоятелна баня, обаче втората баня в коридора е само за тебе. И без това не ми идват много гости.

След като приключи с кашоните, той седна на леглото и погледна дъщеря си, която все още стоеше в средата на стаята. Изражението й разкъса сърцето на Бош. Виждаше, че момичето най-после осъзнава действителността. Нищо че многократно беше изразявала желание да живее в Лос Анджелис. Сега оставаше тук за постоянно и щеше да й е мъчително трудно да приеме този факт.

— Искам да ти кажа нещо, Мади. Свикнал съм да бъда твой баща четири седмици годишно. Това беше лесно. Сега започва трудното. Ще правя грешки и трябва да си търпелива с мен, докато се уча. Но ти обещавам, че ще положа всички усилия.

— Добре.

— Искаш ли нещо? Гладна ли си? Или си уморена?

— Не, добре съм. Сигурно не биваше да спя толкова много в самолета.

— Няма значение. Точно тогава имаше нужда от сън. Пък и сънят винаги е полезен. Действа лечебно.

Тя кимна и неловко се огледа наоколо. Обикновена стая за гости. Легло, скрин и нощно шкафче с лампа.

— Утре ще ти купим телевизор. От ония с плоските екрани. Както и компютър и бюро. Ще трябва да пазаруваме много неща.

— Май ще имам нужда от нов мобилен телефон. Куик взе моя.

— Да, ще ти вземем и нов апарат. Старата ти СИМ-карта е в мене, тъй че няма да изгубиш контактите си.

Маделин го погледна и той разбра, че е сбъркал.

— Взел си моята СИМ-карта?! От Куик ли? Сестра му беше ли там?

Бош успокоително вдигна ръце и поклати глава.

— Не съм се срещал с Куик и сестра му. Намерих телефона ти, но беше счупен. Взех само СИМ-картата.

— Тя се опита да ме спаси. Разбра, че Куик се кани да ме продаде, и се опита да му попречи. Обаче той я изхвърли от колата.

Хари я изчака да каже още нещо, но дъщеря му мълчеше. Искаше му се да й зададе много въпроси за брата, сестрата и всичко останало, но бащата в него надделя над ченгето. Сега не беше моментът. Тя трябваше да се успокои и да свикне с новата ситуация. По-късно щеше да има време да я разпита за Куик и Хъ като полицай и да й разкаже какво се е случило с тях.

Бош се вгледа в лицето й — емоциите й като че ли се бяха изчерпали. Имаше уморен вид, въпреки дългия сън в самолета.

— Всичко ще се оправи, Мади. Обещавам ти.

Тя кимна.

— Може ли да остана сама за малко?

— Разбира се. Това си е твоята стая. И без това трябва да се обадя на някои хора.

Хари се изправи и се насочи към вратата. Докато я затваряше зад себе си, той се поколеба и се озърна назад.

— Ще ми кажеш, ако имаш нужда от нещо, нали?

— Да, тате. Благодаря.

Бош затвори вратата и отиде в дневната. Той извади телефона си и позвъни на Дейвид Чу.

— Обажда се Бош. Извинявай, че те безпокоя толкова късно.

— Няма проблем. Как е там?

— Вече съм в Лос Анджелис.

— Върна ли се? А дъщеря ти?

— В безопасност е. Какво става с Чан?

Чу се поколеба, преди да отговори. Не искаше той да е приносителят на лошата вест.

— Ами, утре сутрин ще го пуснат. Нямаме доказателства, за да му повдигнем обвинение.

— Ами изнудването?

— Днес за последен път опитах с Ли и Лам. Прекалено ги е страх от триадата. Ли каза, че някой вече му се обадил и го заплашил.

За момент Бош се замисли за заплахата, която му бяха отправили по телефона в петък. Предположи, че е бил същият човек.

— Значи утре заран Чан излиза от следствения арест и отива на летището — каза той. — Качва се на самолета и повече никога няма да го видим.

— Струва ми се, че този път се провалихме, Хари.

Кипнал от гняв, Бош поклати глава.

— Мамка им на тия скапаняци!

Той се сети, че дъщеря му може да го чуе, отвори едното крило на плъзгащата се врата и излезе на задната веранда. Шумът от магистралата в прохода щеше да приглуши разговора.

— Канеха се да продадат детето ми — продължи детективът. — За органи.

— Господи! — възкликна Чу. — Мислех, че просто искат да те сплашат.

— Да бе, взели са й кръв и трябва да се е оказала подходяща за някого с много пари, защото планът се е променил.

— Е, може да са я изследвали, за да са сигурни, че е чиста, преди да…

Чу млъкна, осъзнавайки, че алтернативният сценарий не е много утешителен. Той промени темата.

— Тя върна ли се с теб, Хари?

— Нали ти казах, в безопасност е.

Бош знаеше, че детективът от ЗБАБ ще приеме неговия непряк отговор като липса на доверие, но в това нямаше нищо ново. След преживяния ден нищо не можеше да направи. Беше негов ред да заговори за друго.

— Кога за последен път си се чувал с Ферас или Гандъл?

— С партньора ти — в петък. Преди няколко часа разговаряхме с лейтенанта. И той се интересуваше какво е положението. И също е бесен.

Въпреки че наближаваше полунощ, движението и в десетте ленти на магистралата долу беше натоварено. Въздухът бе прохладен и свеж, добре дошла промяна след Хонконг.

— Кой ще съобщи на прокуратурата да го пусне? — попита Хари.

— Имах намерение да им се обадя утре сутрин. Освен ако не искаш да го направиш ти.

— Не съм сигурен къде ще съм сутринта. Обади им се ти, обаче изчакай до десет.

— Добре, но защо до десет?

— Така ще мога да отида там и да се сбогувам с господин Чан.

— Хари, недей да правиш нищо, за което после ще съжаляваш.

Бош за момент се замисли за последните три дни.

— Вече е късно.

Той затвори и остана облегнат на перилата, загледан в нощта. Определено се чувстваше някак си в безопасност у дома, ала не можеше да не мисли какво е изгубил и оставил след себе си. Сякаш гладните духове в Хонконг го бяха последвали отвъд океана.

— Тате?

Хари се обърна. Дъщеря му стоеше на вратата.

— Привет, миличка.

— Добре ли си?

— Да, защо?

Тя излезе на верандата и застана до него.

— Докато разговаряше по телефона ми се стори, че си ядосан.

— Заради следствието е. Не върви добре.

— Съжалявам.

— Ти не си виновна. Но виж, утре сутрин трябва за кратко да сляза до града. Ще се обадя тук-там и ще се опитам да намеря някой да те наглежда, докато ме няма. А когато се върна, ще отидем по магазините, както се разбрахме. Съгласна ли си?

— Детегледачка ли имаш предвид?

— Не… всъщност, да, нещо такова.

— Не съм имала детегледачка, откакто бях на дванайсет, тате.

— Да де, това беше само преди една година.

— Мисля, че ще се оправя и сама. Тъй де, мама ме пуска сама в мола след училище.

Бош забеляза, че дъщеря му използва сегашно време. Изкушаваше се да й каже, че идеята да ходи сама в мола не се е оказала много добра, но прояви достатъчно благоразумие да го остави за друг път. В крайна сметка нейната безопасност беше на първо място.

Дали онези, които я бяха отвлекли в Хонконг, можеха да я открият чак тук, в неговия дом?

Струваше му се малко вероятно, но дори и да имаше минимален шанс, не можеше да рискува да я остави сама. Ала не знаеше кого да повика. Не поддържаше връзки в квартала. Да, викаха го като полицай, когато имаше някакъв проблем, но иначе не общуваше със съседите си от улицата, пък и с никой друг, освен с полицаи. Не знаеше на кого може да се довери — никой нямаше да бъде по-различен от напълно непозната детегледачка, която можеше да намери от рекламите в телефонния указател. Започваше да осъзнава, че няма да е лесно да се грижи за родната си дъщеря.

— Виж, Мади, това е един от случаите, за които те предупредих, че трябва да бъдеш търпелива с мен. Не искам да те оставям сама. Засега. Стой си в стаята, ако предпочиташ — сигурно още ще спиш заради часовата разлика. Но искам вкъщи с теб да има възрастен. Човек, на когото имам доверие.

— Както кажеш.

Изведнъж му хрумна нова идея.

— Добре, гледай сега. Щом не искаш детегледачка, ще ти предложа нещо друго. В подножието на хълма има едно общинско училище. Мисля, че срокът е започнал миналата седмица, защото на път за работа видях много коли. Не знам дали ще те запишем там, или ще се опитаме да ти уредим частно училище, обаче мога да те заведа, за да се поогледаш, да видиш как е. Може да влезеш в някой и друг час, докато съм в центъра. Какво ще кажеш? Познавам заместник-директорката и й имам доверие. Тя ще се погрижи за тебе.

Дъщеря му преметна кичур коса зад ухото си и известно време продължи да се взира пред себе си, преди да отговори.

— Става.

— Добре, тогава ще го направим. Утре сутрин ще се обадя и ще го уредя.

Един решен проблем, помисли си Бош.

— Тате?

— Да, миличка?

— Чух какво каза по телефона.

Той се вцепени.

— Съжалявам. Ще се опитам повече да не използвам такъв език. И никога в твое присъствие.

— Не, не исках да кажа това. Когато излезе на верандата. За това, че щели да ме продадат за органи. Вярно ли е?

— Не знам, миличка. Не знам точно какъв е бил планът им.

— Куик ми взе кръв. Каза, че щял да ти я прати. Нали разбираш, за да можеш да направиш ДНК-тест и да се увериш, че наистина съм отвлечена.

Бош кимна.

— Да, само че те е излъгал. Видеоклипът, който ми прати, беше достатъчен, за да ме убеди. Нямаше нужда от кръв. Излъгал те е, Мад. Предал те е и си е получил заслуженото.

Тя рязко се обърна към него и Хари разбра, че пак се е изпуснал.

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило с него?

Бош не искаше да тръгва по хлъзгавия склон на лъжите. Освен това знаеше, че дъщеря му очевидно не е безразлична към сестрата на Куик, ако не към самия него. Сигурно все още не можеше да проумее степента на неговото предателство.

— Мъртъв е.

Дъхът й секна и тя притисна длани към устата си.

— Ти ли…

— Не, Мади. Не бях аз. Намерих го мъртъв, когато открих твоя телефон. Предполагам, че някак си си го харесвала, затова съжалявам. Но той те е предал, миличка, и трябва да ти кажа, че може би щях да направя с него същото, ако го бях срещнал жив. Хайде да влезем вътре.

Той се извърна от парапета.

— Ами Хъ?

Хари спря и я погледна.

— Не знам за нея.

После се насочи към вратата и влезе в стаята. Ето, за пръв път я беше излъгал. За да й спести мъката, да, но това нямаше значение. Вече усещаше, че започва да се хлъзга по склона.