Майкъл Конъли
Деветте дракона (6)

5.

Нещо внезапно го събуди и той отвори очи. Отгоре го гледаше лейтенант Гандъл. Трябваха му няколко секунди, докато главата му се проясни и осъзнае къде се намира.

— Лейтенант?

— Какво правиш в моя кабинет, Бош?

Хари се надигна и седна на кушетката.

— Ами… гледах един видеозапис в заседателната зала и стана толкова късно, че нямаше смисъл да се прибирам вкъщи. Колко е часът?

— Почти седем, обаче това все още не обяснява присъствието ти в кабинета ми. Вчера на тръгване заключих вратата.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Бош кимна и се престори, че още не се е разсънил. Добре, че прибра шперцовете си в портфейла, след като отключи вратата. В целия сектор нямаше друга кушетка, освен тази в офиса на Гандъл.

— Може чистачката да е влизала и да е забравила да заключи — отвърна той.

— Не, поддържащият персонал няма ключ за тук. Виж, Хари, нямам нищо против колегите да спят на кушетката. Но вратата не е заключена без причина. Не мога да допусна някой да я отваря, след като съм я заключил.

— Прав си, лейтенант. Дали не може да поставим една кушетка и в общото помещение?

— Ще помисля, но проблемът не е в това.

Бош се изправи.

— Взимам си бележка. А сега се връщам на работа.

— Не бързай толкова. Разкажи ми за записа, който те е задържал тук цяла нощ.

Хари накратко му обясни какво е видял през петте часа, докато е гледал двата диска, и че Джон Ли неволно им е оставил сериозни улики.

— Искаш ли да ти заредя записа в заседателната зала?

— Хайде да изчакаме партньора ти и да го видим заедно. Първо иди да изпиеш едно кафе.

Бош остави Гандъл и мина през отдела. Помещението представляваше безличен лабиринт от работни места и звукоизолационни стени. Приличаше на застрахователен офис и обикновено беше толкова тихо, че Хари понякога не можеше да се съсредоточи. Още нямаше никого, но скоро щеше да започне да се оживява. Лейтенантът винаги пристигаше пръв. Така даваше пример на подчинените си.

Детективът слезе в кафенето, което отваряше в седем, ала в момента пустееше, защото повечето служители в полицейското управление още работеха в Паркър Сентър. Пренасянето в новата Дирекция на полицията напредваше бавно. Първо някои детективски отдели, после администраторите и накрая всички останали. Преходът течеше плавно и официално щяха да осветят сградата чак след два месеца. Затова и кафенето нямаше опашки, обаче и не предлагаха всичко от менюто. Бош си взе полицейска закуска — две понички и кафе. Поръча кафе и за Ферас. Изяде поничките набързо, докато слагаше сметана и захар в чашата на партньора си, после се качи с асансьора обратно горе. Както и очакваше, Игнасио вече седеше на мястото си. Бош остави едното кафе пред него и отиде на собственото си бюро.

— Мерси, Хари — каза Ферас. — Трябваше да се сетя, че ще дойдеш преди… ей, вчера носеше същия костюм. Само не ми казвай, че си работил цяла нощ.

Бош седна на стола си.

— Опънах се за няколко часа на кушетката на лейтенанта. В колко часа ще дойдат госпожа Ли и синът й?

— Казах им за десет. Защо?

— Мисля, че открих нещо, което трябва да проверим. Снощи изгледах двата диска от камерите в магазина.

— Какво откри?

— Вземи си кафето и ще ти покажа. Лейтенантът също иска да го види.

Десет минути по-късно Бош стоеше с дистанционното управление пред аудио-видео системата. Ферас и Гандъл седяха в края на заседателната маса. Той превъртя диска с надпис 01/09 до съответното място и замрази образа.

— Добре, извършителят е извадил диска от записващото устройство, тъй че нямаме запис на случилото се в магазина вчера. Останали са обаче два диска от двайсет и седми август и първи септември. Това е дискът от първи септември, точно една седмица преди убийството. Дотук всичко ли е ясно?

— Напълно — потвърди Гандъл.

— Господин Ли всъщност е записвал група крадци. Общото между тези два диска е, че и в двата дни влизат двама души, едни и същи. Единият отива на щанда и иска цигари, докато другият минава по пътеката с алкохол. Първият отвлича вниманието на Ли от съучастника си и от екрана на камерата зад щанда. Докато собственикът взима цигарите, вторият пъха две шишета водка в панталона си и после носи трето шише отпред. Първият си изважда портфейла, вижда, че си е забравил парите вкъщи или някъде другаде и двамата си тръгват, без да купят нищо. На записите от двата дни те си разменят ролите. Според мен Ли затова е запазил дисковете.

— Смяташ, че е събирал доказателства, така ли? — попита Ферас.

— Възможно е. След като е имал крадците на запис, той е разполагал с нещо, с което да се обърне към полицията.

— Това ли ти е уликата? — повдигна вежди Гандъл. — И си работил цяла нощ само за това? Прочетох докладите. Май повече ми допада хлапакът, на когото Ли е извадил пистолет.

— Не е това — нетърпеливо го прекъсна Бош. — Само ви обяснявам каква е причината дисковете да са там. Ли ги е извадил от записващото устройство, защото трябва да е знаел, че онези двамата замислят нещо, и е искал да има доказателство. И неволно е запазил ето това в диска от първи септември.

Той натисна бутона на дистанционното и образът оживя. И на двете камери се виждаше, че в магазина няма друг, освен Ли зад щанда. Надписът показваше, че записът е направен във вторник, 1 септември, 15:03.

Вратата се отвори и в магазина влезе клиент. Той нехайно махна на собственика и се насочи към дъното. Макар образът да беше зърнест, ясно се виждаше, че клиентът е трийсетинагодишен азиатец. Втората камера го засне как отива при една от хладилните витрини и си взима кутия бира, която занесе на щанда.

— Какво прави? — попита Гандъл.

— Просто гледай.

На щанда клиентът каза нещо на Ли, който се пресегна към горната лавица и свали стек „Кемъл“. Остави го на плота и сложи бирата в малка кафява кесия.

Макар набит и нисък, клиентът имаше внушително телосложение — мускулести ръце и широки плещи. Той остави на щанда една банкнота. Ли я взе, отвори касата и я сложи в последното отделение на чекмеджето, след това отброи няколко банкноти и ги подаде на клиента, който ги взе и ги прибра. После пъхна стека подмишница, взе си бирата и насочи свободната си ръка като пистолет към Ли. Той сви и отново изпъна палец, имитирайки изстрел, и излезе от магазина.

Бош спря записа.

— Какво беше това? — погледна го Гандъл. — Заплаха ли беше оня жест с пръста? Това ли е уликата?

Ферас мълчеше, но Бош знаеше, че партньорът му е разбрал какво е искал да им покаже. Той върна записа и пак го пусна.

— Какво виждаш, Игнасио?

Младият детектив се приближи, за да може да посочи екрана.

— Първо, клиентът е азиатец. Значи не е от квартала.

Хари кимна.

— Изгледах двайсет и два часа запис — каза той. — И магазина не са влизали други азиатци, освен Ли и жена му. Нещо друго, Игнасио?

— Парите — отвърна Ферас. — Той получава повече, отколкото е дал.

На екрана Ли вадеше банкноти от касата.

— Вижте, собственикът прибира парите на клиента в чекмеджето и после му връща други банкноти, включително онази, която му е дал оня. Тъй че клиентът получава бирата и цигарите безплатно, и отгоре на всичко още пари.

Бош отново кимна. Ферас си го биваше.

— Колко взима? — попита Гандъл.

Основателен въпрос, защото картината беше прекалено зърнеста, за да се различат номиналите на банкнотите.

— В чекмеджето има четири отделения — поясни Хари, — за банкноти от един, пет, десет и двайсет долара. Снощи изгледах записа на бавни обороти. Собственикът поставя банкнотата на клиента в четвъртото отделение. За един стек цигари и кутия бира — това явно е отделението за двайсетачките. Ако е така, той му дава един долар, петачка, десетачка и накрая единайсет двайсетачки. Десет, ако не броим дадената от клиента.

— Това е рекет — заяви Ферас.

— Двеста трийсет и шест долара?! — възкликна лейтенантът. — Доста странен рекет, а и в чекмеджето се виждат още пари. По-скоро е установена сума.

— Всъщност са двеста и шестнайсет, ако извадим дадената отначало двайсетачка.

— Точно така — потвърди Бош.

В продължение на няколко минути тримата мълчаливо се взираха в замръзналия образ.

— Добре, Хари — накрая се обади Гандъл, — ти си имал няколко часа да го обмислиш. Какво означава това?

Бош посочи датата в горния край на екрана.

— Случило се е точно една седмица преди убийството. Във вторник, в три часа следобед. Този вторник убиват господин Ли. Може тая седмица да е решил да не плати.

— Или да не е имал пари да плати — предположи Ферас. — Вчера синът му каза, че бизнесът западал и след откриването на магазина в Долината били пред фалит.

— Значи старецът отказва и го очистват — обобщи лейтенантът. — Не е ли малко крайно? Ако убиеш човека, както се казва във висшите финанси, губиш финансовия си приток.

Младият детектив сви рамене.

— Остават съпругата и синът — отвърна той, — те ще разберат посланието.

— Двамата ще дойдат в десет, за да дадат показания — прибави Хари.

Гандъл кимна.

— И как ще процедирате?

— С госпожа Ли ще се заеме Чу, колегата от ЗБАБ, а ние с Игнасио ще разговаряме със сина. Ще разберем за какво става дума.

Обикновено киселото лице на лейтенанта се проясни. Беше доволен от напредъка на разследването и изскочилите улики.

— Добре, господа, съобщете ми резултата.

— Непременно — обеща Бош.

Гандъл излезе от залата. Двамата детективи останаха изправени пред екрана.

— Добра работа, Хари. Зарадва го.

— Още повече ще се зарадва, ако изясним случая.

— Какво мислиш?

— Имаме малко работа, преди да пристигне семейство Ли. Ти се отбий в лабораторията и провери какво са открили. Виж дали са приключили с касата и я донеси тук, ако можеш.

— Ами ти?

Бош изключи монитора и извади диска.

— Аз ще трябва да си поговоря с детектив Чу.

— Смяташ, че крие нещо от нас ли?

— Тъкмо това ще се опитам да разбера.