Даяна Палмър
Безценно момиче (1)

Глава 1

Навън валеше проливен дъжд и Кена Дийн направи локва на пода до бюрото си, докато сваляше бежовия си шлифер и подходящата към него шапка. Дори дългата й, къдрава тъмна коса беше мокра и тя гневно отстрани падналите върху очилата й кичурчета. Беше закъсняла с десет минути, защото изпусна автобуса. Сега велурените й ботуши и новата синя плисирана пола бяха подгизнали. Въздъхна уморено. Каква беше ползата от старанието й? В събота си беше купила късата пола и блузата с жабо и тази сутрин излезе от малкия си апартамент, уверена в себе си. Днес щеше да накара Дени Коул да погледне на нея като на жена, а не само като на способна секретарка, която прави хубаво кафе. Но заваля дъжд и тя изпусна автобуса. Трябваше да извърви пеша четири пресечки до адвокатската кантора в центъра на Атланта, където работеше.

Започваше типичният понеделник.

Вратата на офиса се отвори, и точно както тя предположи, нейният привлекателен и жизнерадостен шеф — Дени Коул — влезе вътре. Когато погледна към нея, едната му руса вежда се повдигна красноречиво и младата жена разбра, че той се бори със себе си, за да не се разсмее. Кена можеше да си представи как изглежда: висока, слаба, с малки гърди, облечена в дрехи, които сякаш подчертаваха всички недостатъци на фигурата й. И за да е пълен жалкият й образ, тушът за мигли се стичаше по бузите й. Изглеждаше като идеалния кандидат за цирк Ринглин Брадърс & Барнъм и Бейли.

— Хайде, кажете го — рече дръзко и сви плътните си устни, върху които неумело бе положила дебел слой розово червило. — Приличам на клоун.

— Аз съм джентълмен или бих могъл да мина за такъв — отговори усмихнат той, показвайки белите си зъби. Пъхна ръце в джобовете си и се приближи. — Какъв е дневният ред днес, Кена?

„Просто така. Дори секретарката му да изглеждаше отвратително, той не се интересуваше от нищо друго, освен от работата. Трябваше да го е разбрала досега, вместо да се опитва да се облича по-добре заради него.“

Кена бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си и извади графика.

— В девет имаш термин с мисис Бейкър за апартамента, в десет и тридесет трябва да си в съда по случая на Джеймс, а в два и тридесет имаш среща в кабинета на съдия Монро. Той не е ли съдията по случая на Джеймс? — Мъжът кимна. — Тогава, ако не свършиш до два и тридесет, можеш да забравиш за срещата в кабинета му, предполагам.

— Шегуваш ли се? — засмя се той. — Хенри ще поиска прекъсване на заседанието, ако се проточи. Какво има за останалата част от следобеда?

— Свободен си.

— Благодаря на Бога — въздъхна и й намигна. — Предстои ми трудна среща с Марго тази вечер. Не знам как преживявам от вечер до вечер!

Младата жена опита да се усмихне и да изглежда безучастна, докато сърцето й се късаше при мисълта за тъмнокосата и тъмноока красавица, с която той се срещаше през последните два месеца. Нещата между тях изглеждаха сериозни и тя започваше да се плаши. Как ще живее, ако Дени се ожени за някоя друга? Имаше чувството, че го бе обичала цял живот — най-вече през последната година. А всичко, което той забелязваше, бе скоростта, с която тя печата.

— Рейгън още ли не е дошъл? — попита младият мъж.

Кена се напрегна при мисълта за доведения брат на Дени, който беше по-голям. Той я плашеше със строгото си мургаво лице и огромното тяло. Рейгън беше най-дразнещия мъж, когото тя познаваше, и шестте месеца, откакто стана съдружник на Дени, бяха най-тежките през целия й трудов стаж. Все още не можеше да разбере защо бе изоставил доходната си адвокатска практика в Ню Йорк, за да дойде в Атланта и да се присъедини към брат си, когато вече имаше утвърдена репутация на опитен адвокат, а Дени току-що беше завършил юридическия факултет.

— Не знам — промърмори тя след минута. — Тъкмо влязох и не съм погледнала.

— Ти няма и да го направиш, ако аз не настоявам, нали? — попита я с любопитство. — Учудвам се колко нервна ставаш в присъствието на брат ми. Онзи ден Рейгън ми каза, че ти се криеш, когато той е тук. Трябва да те издирва, за да ти продиктува нещо.

Тя се размърда неспокойно. Не беше плаха. Имаше характер и понякога го показваше дори пред Дени. Но Рейгън я караше да настръхва. Не можеше да стои с него и пет минути в една и съща стая, без да й се прииска да грабне боклука и да го изсипе върху тъмнокосата му глава. Но нямаше да го стори, защото Дени уважаваше брат си. Така че се опитваше да не създава проблеми, като избягва Рейгън Коул.

— През повечето време съм заета — напомни му тя. — Имам много папки с документи, които трябва да подредя по азбучен ред в архива, когато не печатам петиции за теб или не забавлявам изнервени клиенти…

— Знам, знам — въздъхна шефът й.

Той наклони глава към нея и светлата му коса, така различна от тази на брат му, проблесна като злато на флуоресцентната светлина.

— Ти не харесваш Рейгън, нали? — попита я направо.

Тя сви слабите си раменете.

— Предполагам, че изпитвам малко страхопочитание към него — каза след минута, когато не намери тактичен начин да признае, че го мрази и в червата.

— Защото е известен ли? — засмя се Дени. — Името му винаги е в клюкарските колони, когато се появи в Холивуд или Ню Йорк. Рейгън привлича жените, както медът привлича пчелите. Не изглежда съвсем зле този дявол и Бог знае, че не е и лош. Като се замисля, направо съм изненадан, че той не доведе своята секретарка, когато започнахме партньорството си — промърмори, и се усмихна. — Санди е доста хубава мацка. Ъъъ, не, че ти не си…

Кена успя да се усмихне леко, за да му покаже, че няма нищо против да я мислят за сива и безинтересна.

— Може би Санди не е искала да напусне Ню Йорк — предположи тя.

— Може би. — Той се обърна. — Е, пусни мисис Бейкър да влезе, веднага щом дойде. Все още не съм затрупан с поща, нали?

— Сега ще изтичам да я взема — отвърна.

— Направи ли кафе? — попита той през рамо.

„Разбира се — промърмори тя на себе си. — И пода изметох, и паяжините от ъглите обрах, претапицирах столовете и дивана, и килима закърпих, и вратата боядисах, всичко в последните три минути, откакто влязох.“

— Все още не — отговори сладко. — Веднага след като се върна от пощата, става ли?

Той въздъхна.

— Предполагам, щом трябва — промърмори, затваряйки вратата след себе си.

— О, по дяволите всички мъже — промърмори тя, докато отваряше външната врата, озовавайки се лице в лице с Рейгън Коул.

Трябваше да си наложи да не започне да го съзерцава. Мъжът беше смущаващ — не само с изключителната си височина и със самите си размери, а и с това, че по стегнатото му тяло нямаше грам излишна тлъстина. Той можеше да накара опонентите си да отстъпят само като се изправи. Очите му бяха кафяви, с кехлибарени точици, и гледаха сурово и смразяващо, когато се ядосаше. Лицето му беше широко с характерни, изсечени черти и изваяни, чувствени устни. Носът му беше твърде голям и сигурно е бил чупен най-малко два пъти, но съответстваше на ръцете и краката му, които бяха еднакво огромни. Някак си всички те му подхождаха.

Тя отскочи бързо встрани да го пропусне в офиса и почувства как настръхва, докато минаваше край нея. Рейгън притежаваше внушаваща жизненост и излъчваше чиста заплаха, когато беше сърдит. А той винаги се отнасяше сърдито с Кена.

— Очаквам писмо от мой колега от Ню Йорк — каза той без предисловие и без следа от хумор. — Донесете ми го веднага, щом го получите.

Широкият му гръб изчезна в кабинета и вратата се затвори зад него. Кена хвърли свиреп поглед натам, и подтикната от внезапно хрумване, падна на колене и започна да се кланя пред затворената врата на стаята му. Точно когато проявяваше най-голямо старание, вратата внезапно отново се отвори. Дебелите вежди на Рейгън се повдигнаха, докато Кена се опитваше да се изправи на крака и да възвърне потъпканото си достойнството.

— Ще ми трябвате да ви продиктувам някои неща, когато донесете пощата, така че си вземете бележника — каза той рязко. — И ако ви предстои прослушване в театъра, не се упражнявайте в работно време.

Мъжът влезе обратно в кабинета си и затръшна вратата. Тя чу приглушен смях зад гърба си и се обърна. Видя Дени, който се опитваше да остане сериозен. Двамата се спогледаха и избухнаха в смях. Втурнаха се заедно към коридора, където Рейгън не можеше да ги чуе. Това бе най-хубавото в Дени — съучастник с чувство за хумор, което тя обичаше. Рейгън беше пълна негова противоположност. Във всичко.

— Помислих, че ще припаднеш, когато той отвори вратата — рече Дени, облегнат на стената в безлюдния коридор, щом спря да се смее. — Това ми оправи деня.

— Не очаквах скоро да излезе от кабинета си — призна тя. — Нищо не мога да направя, той изстрелва заповедите така, сякаш командва армия.

— Той си е такъв. Научих се да кимам с глава и да слушам, а след това да правя каквото си искам, през половината от времето това действа — добави той с печална усмивка. — Горкото дете, той е груб с теб, знам. Наистина не разбирам защо остави секретарката си в Ню Йорк, а сега иска да използва моята.

Тя се изчерви от тази неочаквана проява на съчувствие и му се усмихна.

— Всичко е наред — промърмори, готова заради него да плува във води, пълни с крокодили. — По-добре да отида да взема пощата преди Негово Благородие да дойде с бойната брадва в ръка. След това ще си получиш кафето.

— Не бързай, ще оцелея — рече Дени като й намигна. — Не го оставяй да те плаши, Кена. Той не е такъв, какъвто изглежда. Животът на Рейгън е бил тежък във всяко едно отношение. — Той се отдръпна от стената. — Горе главата и хич да не ти пука! — каза и с най-добрият си британски акцент продължи: — Разбра ли, войнико?

Тя отдаде чест.

— Да, сър! — обърна се и се втурна към асансьора.

Час по-късно, когато Дени излезе от кабинета, обличайки сакото си, Кена седеше на своето бюро.

— Пак закъснявам — въздъхна шефът й и се усмихна. — Трябва да се върна до три и половина. Ако имаш нужда от мен преди това, можеш да ми се обадиш в съда.

— Дадено! — обеща тя. — Приятен ден!

— Ще се постарая! О, изкарай досието на Майерс и ми копирай документите, ще го направиш ли? А, и напиши едно придружително писмо от сорта на: „Уважаеми г-н Андерсън, прилагам копия на материалите по делото за спорната земя на Майерс. След като ги прегледате, решете дали сте съгласни с твърдението на нашите клиенти, че новото проучване потвърждава собствеността на земята, която неговият съсед е обявил за индустриален парк. Ще чакам да чуя вашето становище“ и т.н., нали?

Тя надраска всичко на гърба на един плик, защото, както обикновено, той не изчака да си отвори бележника.

— Да, разбрах — потвърди тя.

— Удържай крепостта, скъпа — извика той през рамо. Спря с ръка на дръжката на вратата. — О, ако Марго звънне, ще й кажеш ли, че ще я взема в шест за балета? Това е моето момиче! — И изчезна.

Тя се втренчи във вратата и се почувства предадена. Мразеше Марго, защото жената беше красива — чернокоса и черноока аржентинка с кожа като слонова кост и най-чувствената фигура, която Кена беше виждала. Копнееше да изглежда така, да има грациозна походка и излъчване на непоклатима увереност, която привличаше мъжете като мухи. Извади пудриерата си и с мрачна усмивка се вгледа в отражението на малкото си, обикновено лице. Тя не би могла да накара някой мъж да изгаря от желание по нея, това беше сигурно. С въздишка остави настрана малката кутийка и постави лист в пишещата машина.

 

 

Предобедът мина бързо и приятно. Рейгън остана в кабинета си. Неговите клиенти идваха и си отиваха, телефоните му непрекъснато звъняха и Кена не трябваше да се вижда с него. Харесваше дни като този, когато конфликтите можеха да бъдат избегнати. Но не харесваше Рейгън. Не знаеше точно защо, но сравнен с по-малкия си брат, те бяха като зимата и пролетта. Дени бе толкова красив и приятен, много очарователен мъж. Рейгън можеше да бъде очарователен, колкото и една гърмяща змия.

Кена се ухили злорадо при тази мисъл. Вратата на офиса на Рейгън се отвори и той излезе с резки, равномерни стъпки.

— Дайте ми папката на Майерс — заповяда грубо.

Тя тъкмо копираше делото и то беше на бюрото й. Но той така я стресна с този тон, който използваше в съдебната зала, че скочи и започна да търси в картонетката. Тъмните му очи я изгледаха с отвращение, преди погледът му да се насочи към бюрото. Едрата му длан повдигна ръба на папката с документи.

— Не е ли това? — попита с рязък глас.

Тя се обърна засрамена, когато осъзна истината.

— Да, сър — отвърна поради липса на по-оригинален отговор.

Мъжът отвори делото и прелисти страниците. Стрелна я с поглед.

— Какво правите с него?

— Преди да излезе, Дени ми продиктува придружително писмо — обясни тя студено. — Каза да копирам материалите по делото и да ги приложа към писмото.

Той хвърли досието обратно на бюрото с намръщен поглед.

— За бога, иска ми се да бе намерил време да ме уведоми, че е свършил нещо, което ме е помолил да направя аз.

— Той бързаше — защити го тя. — Трябваше да е в съда в девет и половина.

Рейгън пъхна ръце в джобовете си и започна да я изучава. Искаше й се да не стои права, този подигравателен оглед беше смущаващ.

— Видяхте ли достатъчно? — попита тя, ядосана от безочливата му инспекция.

— Видях достатъчно в деня, когато влязох през тази вратата — каза той, и се извърна. — Дали брат ми ще се среща довечера отново с тази жена — Марго?

Кена почувства прилив на удоволствие от неодобрението в гласа му. По тона му разбра, че не одобрява връзката на Дени с Марго.

— Трябва него да попитате, мистър Коул — отговори тя сериозно.

Той я изгледа косо.

— Толкова сте покровителствена, мис Дийн — изръмжа мъжът. — Дени е възрастен човек, не се нуждае от телохранител.

— Повечето секретарки защитават шефовете си — започна да спори младата жена.

— Но вие издигате това до нови висоти. — Блестящите му очи се присвиха. — Колко дълго сте тук?

— Почти две години — отвърна Кена.

— И от колко време сте влюбена в брат ми? — продължи с въпросите си Рейгън, а тя не хареса подигравателната му усмивка, в която нямаше и следа от забавление.

Кена почувства как всичките й мускули се стягат и очите й заблестяха зад големите рамки на очилата.

— Трудно е да работиш толкова дълго около един човек, без да се привържеш към него.

Рейгън пъхна големите си ръце в джобовете. Очевидно се забавляваше.

— Вие харесвате ли ме? — попита той.

— О, просто изгарям от любов по вас, сър — отговори тя и се ухили злорадо.

— Затова ли бяхте коленичила и се кланяхте пред вратата на кабинета ми, когато дойдох тази сутрин? — попита учтиво.

Тя почувства как се изчервява, и за да не се издаде, си даде вид, че събира копията на документите от бюрото си.

— Изпуснах един молив и исках да го вдигна — информира го.

— Дяволите да те вземат.

Кена вдигна поглед към него.

— Има ли нещо друго, мистър Коул?

— Нетърпелива сте да се отървете от мен? — Отговори на въпроса с въпрос, като повдигна гъстите си вежди. — Не мислех, че жена с вашите качества ще се отвърне от мъжкото внимание.

В нея бавно започваше да се надига гняв, но си помисли, че може би се ядосва без причина.

— Моите качества?

Тъмните му очи се присвиха, докато оценяваше всичко по нея, което можеше да се види над бюрото.

— Макар че са скромни — добави той със свити устни, — могат ли природните ви дадености да привлекат погледа на Дени?

Тя стисна зъби.

— Моля?

— Природните ви дадености — повтори, като измъкна ръка от джоба си, и посочи към блузата й. — Ще изглеждате по-добре в работен гащеризон.

Кена се изправи, разярена.

— Мистър Коул, може да сте ми работодател — започна ледено, — но това не ви дава правото да критикувате начина, по който се обличам.

— Нали трябва да ви гледам — отговори той. — Разбира се, че имам думата, когато се отнася до декора в моя офис!

— Това — тя посочи дрехите си — е най-новата мода. Заселниците са носели такива дрехи — добави с режещ сарказъм.

— Нищо чудно, че индианците са ги нападнали — отбеляза мъжът.

Младата жена стисна юмруци и присви устни. Прииска й се да му стори нещо повече, а не само да го напада.

— Ако желаете да отвлечете вниманието на брат ми от неговото латиноамериканско завоевание, ще трябва да направите нещо по-добро от това — продължи Рейгън. — Изглеждате като дванадесетгодишна с това облекло. И какво правите с косата си, за да стои така, сякаш сте гледала филми на ужасите, преди да дойдете на работа?

Пръстите й огънаха гневно папката с документи.

— А вие да не си въобразявате, че сте Мистър Свят? — попита студено. — Носът ви е твърде голям, също като краката ви и на никой не правите впечатление като Мистър Красив!

Веждите му се извиха.

— И това го казва жената, която може да се класира в номинациите за „Повлекана на годината“?

— Ооо! — избухна тя и преди да помисли хвърли по него папката, разпръсквайки листи по бюрото и пода.

Той наведе глава към нея, една особена усмивка мигновено омекоти твърдите черти на лицето му.

— Какво щастие за вас, че не улучихте — прошепна. — Аз само си го връщам, скъпа!

— Вие започнахте пръв! — обвини го тя, в очите й заблестяха зелени пламъци и промениха лицето й, така че — въпреки нескопосания грим — тя стана почти хубава.

— Въпрос на гледна точка. — Рейгън извади цигара и я запали спокойно, докато гледаше как Кена се колебае, преди неохотно да се наведе, за да събере разпръснатите документи.

Пръстите й трепереха, цялото й тялото се тресеше. Тя искаше нещо повече, отколкото само да го нарани и да го заболи. Не можеше да си спомни някога да е изпитвала такава ярост към мъж. Особено към шефа си. Тя се изчерви, като си спомни кой е Рейгън. Имаше право да я уволни, а това щеше я изхвърли от живота на Дени, защото той няма да застане срещу брат си. Виждаше достатъчно често доказателства за това. Неспокойно погледна нагоре към него, като здраво притискаше до гърдите си неподредените листи, и се изправи.

— Искаш ли да се извиниш? — попита той. Студената му усмивка й подсказа, че е разбрал, че е започнала да съжалява за своето избухване.

Кена преглътна гордостта си — малка жертва, за да е близо до Дени.

— Много съжалявам, мистър Коул — каза задавено. — Това няма да се повтори повече.

— Бедната малка Пепеляшка — подигра й се той и дръпна от цигарата си, а тя се изчерви отново. — Седи сред пепелта, докато нечестивата доведена сестра излиза с красивия принц.

— Да, наистина — отвърна тя рязко. — Почти толкова лошо е, колкото и да целуна жаба — усмихна се многозначително.

Рейгън се извърна.

— Щях да внимавам, ако бях на ваше място — рече той. — Аз съм дяволски взискателен към това кой ме целува.

— Удивена съм — отвърна. — Сигурно се налага да плащате на жените, за да го правят.

— Какво каза? — попита, обръщайки се.

Кена вече имаше достатъчно неприятности, затова се опита да обуздае своя темперамент.

— Не, нищо, сър — отвърна с театрална усмивка. — Просто коментирах времето.

— Ако ви уволня, това ще разбие сърцето ви, нали? — попита изведнъж, отвратително самодоволен. — Тъй като Дени няма да си мръдне пръста, за да ви върне отново на работа, и вие го знаете.

— Това ще бъде удар под пояса, адвокате — каза тя тихо.

— Да, би могло да бъде. Искам да ти напомня — добави той с блясъка на подигравателната си усмивка — че съм адвокат по наказателни дела. Нямам нищо против да удрям там, където най-много боли. Разбрахме ли се, мис Дийн?

Тя преглътна.

— Да, сър, разбрахме се.

— А, и още нещо — каза, като влезе в кабинета си, обърна се към нея и я погледна със студените си кафяви очи. — Следващия път, когато хвърляте нещо по мен, по-добре да сте си обули шпайкове — и затвори вратата зад себе си.

Тя прекара останалата част от деня, като се стремеше да го избягва и непрекъснато си намираше извинения да стои по-далече от кабинета му. Не понасяше Рейгън Коул, но още по-очевидно бе, че и той я мрази. Така беше още от деня, когато мъжът влезе за първи път в офиса и я видя. Никога нямаше да забрави студенината в очите му, внезапната враждебност, с която посрещна неуверения й поздрав. Той не можеше да направи своята неприязън към нея по-очевидна, дори ако го изкрещеше на глас. Но нямаше нищо против тя да пише диктовките му, да отговаря на телефонните позвънявания, да печата писмата му — помисли си гневно Кена. О, не, той нямаше нищо против да я кара да работи до полуда, да търпи неговото раздразнение и мрачния му нрав.

Когато в три и половина Дени се върна в офиса, тя все още беснееше.

— Здравей, момиче! — ухили се шефът й. Като си подсвиркваше някаква весела мелодия, той дойде до бюрото й и седна на него. — Как вървят нещата?

— Търсиха те четири пъти. Сложила съм съобщенията на бюрото ти. Там е и писмото на Майерс за подпис, заедно с копията — каза тя, запленена от чара му. Той беше като пролетен полъх, в сравнение с неприветливия си доведен брат.

— Рейгън вътре ли е?

Тя усети как лицето й се скова.

— Излезе преди половин час.

Младият мъж наклони глава към нея.

— Казваш го с такава наслада — промърмори той усмихнат.

— Ако питаш мен, бих искала той да е в най-задънената част на Африка и да се вари бавно в нечий казан ведно с глупавата си шапка — рече, представяйки си, сцената с радост. — Разбира се, който хапне, ще се отрови…

— Колко си жестока — отбеляза Дени. — Може ли да попитам, от къде този внезапен импулс да нахраниш някакви си непознати с доведения ми брат?

— Той ме нарече повлекана — отвърна тя с блеснали очи. — Не само това, ами намекна, че аз съм градската грозотия и трябва да бъда нападната от индианците.

Веждите му се извиха нагоре.

— Той какво?

Младата жена прочисти гърлото си.

— Няма значение, твърде е сложно — промърмори.

— Той не те харесва, нали, малката? — попита я тихо. — Забелязал съм колко враждебно е настроен към теб. Това не е типично за Рейгън. Той обикновено прелива от любезност към жените.

— Точно там е проблемът — обясни Кена и се усмихна. — Той не мисли, че отговарям на критериите за жена. Каза ми, че изглеждам като дванадесетгодишна в това облекло.

Дени не каза нищо, но погледът му издаде, че мнението му съвпада с това брат му.

— Може ли да попитам какво направи ти след тези негови коментари?

— Запратих папката с документи по дебелата му глава, ето какво — отвърна тя. — Ако искаш да ме уволниш, давай!

Той се засмя тихо, очите му блеснаха с наслада.

— О, не, лейди, не и аз. Щом си достатъчно смела да хвърляш неща по Рейгън, значи имаш осигурена работа за цял живот.

Кена се усмихна смутено.

— Убийца на дракони, това е моето име — прошепна. — Не, че драконът не бълва огън — добави с въздишка. — Каза ми, че ако още един път хвърля нещо по него, ще е по-добре да съм добра в бягането.

— Не се съмнявам. Повярвай ми, когато Рейгън е ядосан, трябва да бягаш с всички сили.

— Ще имам едно на ум, като започна да точа сабята си.

— По-добре е да не вдигаш много шум. Искаш ли да говоря с него за теб? — попита той наистина загрижен.

Младата жена въздъхна.

— Той най-вероятно може да размисли — отговори. — Не говори с него, моля те. Ще ме обвини, че плача на рамото ти, а това ще влоши нещата. Мога да се грижа сама за себе си.

— Ако нещата се влошат още повече, ще настоявам да доведе собствената си секретарка — обеща Дени. — Може би му липсва Ню Йорк, стават шест месеца откакто е тук. Не мога да си обясня защо се отказа от практиката си там, за да дойде на юг, макар че това е голяма възможност за мен. Никога не бих имал такъв добър старт без неговата помощ.

— Попита ме дали ще се срещаш с Марго — довери му тя.

Той се намръщи.

— И ти какво му каза? — попита хладно.

— Нищо — отвърна бързо. — Казах му, че ако иска да разбере, да попита теб.

Изражението на лицето му се отпусна.

— Добро момиче. Марго не е негова работа. — Погледът му се стопли и омекна. — Тя е красива, нали, Кена? Пламенна и решителна. Жена със силен дух и нюх за бизнес. Никога не съм познавал друга като нея.

Гласът му стана нежен като погледа му и на Кена й се прииска да закрещи от ревност. Не помнеше някога да е изпитвала такава болка. „О, Дени, виж ме! — молеше се тя мълчаливо. — Погледни ме и ме обичай за това, което съм, и за това, което мога да бъда…“ Но той само се усмихваше с чаровната си приятелска усмивка, която почти никога не слизаше от лицето му.

— Какво ще кажеш да ми направиш чаша кафе и след това да свършим останалата работа? Може да те пусна да си отидеш у дома по-рано. Имам нужда от малко повече време за самия себе си.

„Да, защото ще вземе Марго за балета и иска да изглежда възможно най-добре“, мислеше си тя нещастно. А тя ще се прибере рано у дома, в своя самотен апартамент, и ще гледа телевизия. Защото нямаше среща. Никой никога не я беше канил, а тя бе твърде срамежлива, за да отиде в някой бар или да покани мъж в апартамента си.

— Ще си взема бележника и химикалка и идвам — каза тя след минута колебание, въздъхна, и го последва в кабинета му.

 

 

Когато се прибра у дома, Кена облече дънки и тениска и се загледа в отражението си в огледалото. Дънките бяха твърде големи, ризата — също. Изглеждаше по-възрастна с пусната около лицето коса. Очите й не бяха зле, а устните й — пълни и с хубава форма. Само ако можеше да се отърве от останалата част от тялото си и да бъде просто очи и устни, може би тогава Дени щеше да я забележи. Тази мисъл я развесели и тя се усмихна, извръщайки се, преди огледалото да й покаже как се променят лицето и очите й, оживени от смеха. Включи телевизора и отиде в малката кухня, за да си приготви сандвич за вечеря. Никога не бе имала много голям апетит, а напоследък го изгуби съвсем. „Е, поне няма да се притеснявам, че ще напълнея“, каза си тя.

Със сандвич и чаша кафе в ръка обиколи трапезарията, като се усмихваше на скромните си мебели. Харесваше този апартамент, в който живееше през последните две години. Не беше скъп, но затова пък уютен — диванът, с дамаска на зелени цветчета, и подходящият към него стол, изглеждаха приветливо в стаята със сив мокет и бледосиви завеси. Преди месец, в изблик на предпролетна треска, се беше охарчила, за да пребоядиса хола. Сега, когато пролетта наистина бе дошла, новият облик й харесваше. Само като погледнеше мебелите и й ставаше леко на душата. Гледа телевизия, докато стана време за лягане, и се опита да не мисли, че Дени е заедно с Марго.

Беше го виждала в официални дрехи и тъжно си представи колко страхотно изглежда в черно — цветът само подчертаваше привлекателната му външност. Той беше толкова красив. Принц. Това я върна към ужасната забележка на Рейгън и тя настръхна. Не беше ли достатъчно зле, че трябва да слуша възторга на Дени от Марго, та да се примирява и с очевидната неприязън на Рейгън? Нахълта в спалнята и легна да спи, преди спомените й да я хвърлят отново в ярост и да я държат будна половината нощ, мислеща за ужасните неща, които иска да му причини.

 

 

На следващата сутрин Кена облече бежова рокля, която нежно обгръщаше извивките на стройното й тяло. Този цвят не й отиваше, но дрехата не й стоеше лошо. Остави косата си пусната, въпреки че мразеше рошавия си вид, но едва ли щеше да има някакво значение. Така или иначе Дени никога не забелязваше как изглежда.

Когато влезе в офиса, той си наливаше кафе и си подсвиркваше — изглеждаше като човек на върха на щастието. Мъжът се обърна и й се усмихна.

— Ето те и теб — каза той. — Рейгън направи кафе.

Тя трепна, като чу името и прехапа езика си, преди да каже нещо глупаво.

— Така ли? — попита учудено. — Колко мило.

— Той е ранна птица, всичко е наред.

Тя закачи палтото си и махна покривалото на пишещата машина, после смени датата на календара и седна.

— Весел си тази сутрин — каза с предпазлива усмивка.

— Чувствам се щастлив. В петък отивам на езерото за един дълъг уикенд. Само си помисли — и ти можеш да си вземеш свободен ден, ако не си необходима тук на Рейгън — добави шефът й.

За един прекрасен, безумен момент, Кена си помисли, че може да я покани с него на езерото и засия. Внезапната радост, изписана на лицето й, привлече вниманието му, и той леко се намръщи.

— Това ми харесва — каза му тя.

— Имаш ли среща? — попита той.

— Не — отговори бързо, за всеки случай.

— Жалко — отбеляза Дени и се усмихна замечтано, докато гледаше на другата страна. — Взимам Марго с мен на езерото Ланиер. На риболов. Можеш ли да си представиш, че тя обича да лови риба?

Дълбоко в сърцето на Кена, пламъкът угасна.

— О, наистина ли? — промърмори тя с безразличие.

— Очаквам с нетърпение тази почивка — призна той. — Напоследък съм тук по двадесет и четири часа на ден.

Беше вярно, че се нуждае от отдих, но защо трябваше да взима и Марго със себе си, чудеше се тя.

— Е, по-добре да се заемем с работата — въздъхна мъжът. — Колкото по-рано свършим, толкова по-рано ще напуснем офиса. Взимай си бележника и хайде…

— Кена! — чу се приглушен рев от офиса на Рейгън.

Тя изскърца със зъби и безпомощно погледна към Дени.

— По-добре отивай — засмя се той. — Ще почакам да дойде и моят ред.

— Благодаря, ще ти върна услугата някой ден — промърмори и му хвърли мрачен поглед, като умишлено се забави с бележника, преди да отиде в офиса на Рейгън.

Когато почука и влезе, тя прочете в блестящите му тъмни очи, че той знае, че се е забавила нарочно. Беше се облегнал назад във въртящия се стол и бе свалил сакото си. Когато преплете ръце зад главата си, мускулите на широките му гърди се очертаха. Под бялата риза, ясно прозираха черни косъмчета и жената в нея неволно оцени абсолютната му мъжественост.

— Да, сър? — попита сладко.

Мъжът я огледа от горе до долу и нещо в очите му накара коленете й да омекнат. Той винаги я оценяваше, сякаш е за продан, и това я безпокоеше повече, отколкото й се искаше да признае. Развълнува се, когато тези студени, тъмни очи преминаха по тялото й и я накараха да изпита неща, които не познаваше, докато Рейгън не навлезе в нейния живот. Не разбираше защо се чувства така, но не й харесваше. Поради тази причина, враждебността й към него растеше не с дни, а с часове.

— Цветът изобщо не ви отива, но все пак е някакъв напредък — прошепна той.

Тя се изчерви и стисна бележника.

— Желаете ли нещо, мистър Коул?

Той се наведе напред.

— Искам да ви продиктувам няколко писма. Седнете.

Тя тръгна към стола, знаейки, че я преценява със студения си поглед.

— Плака ли на рамото на брат ми? — изведнъж попита Рейгън.

Кена го зяпна и се отпусна тежко на стола.

— Сър?

— Чу ме. Тази сутрин той ме попита дали може да не те притеснявам повече.

Младата жена повдигна гордо брадичка.

— Аз сама се справям с драконите — отвърна тя. — Не се нуждая от помощ.

Той повдигна едната си вежда.

— Трябва ли да бъда поласкан? Вчера бях жаба, днес съм дракон…

— Не съм ви наричала жаба, мистър Коул — напомни му тя.

— Във всеки случай, това е грешната приказка. Имам нещо предвид за вас, Пепеляшке — рече й.

Кена го погледна с ококорени очи и той издаде нетърпелив звук.

— Боже милостиви, не съм закъсал чак толкова за жена! — изръмжа и тя се изчерви сърдито. — Във всеки случай сега не е времето да го обсъждаме. Да се заемем с писмото, мис Дийн…

Отне им само петнадесет минути, за да привършат с диктовката, но тя трепереше силно, когато се запъти към вратата.

— Само минутка — рече Рейгън зад нея. Гласът му бе почти на границата на грубостта. — Дени си взима почивен ден в петък. Спомена ли ти?

Тя преглътна.

— Да, каза ми.

— Тогава вероятно ти е споменал и защо? — добави с присвити очи.

Кена само кимна.

— Ще бъда извън офиса няколко дни, но ще ви очаквам тук в петък сутринта точно в осем и тридесет. Тогава ще поговорим.

— За какво? — попита го рязко.

— Е, мис Дийн — каза той, облегна се отново и сви устни, — просто ще трябва да изчакате, за да разберете, нали? Бих искал тези писма веднага след като ги напечатате. Имам дело тази сутрин.

— Да, сър — побърза да излезе, без да задава повече въпроси.

Дени изрази своето съчувствие, когато тя му каза, че Рейгън не й разрешава свободен ден.

— Предполагам, че става дума за това наказателно дело, по което той работи — въздъхна младият мъж. — Е, дотук с почивката — добави със смутена усмивка. — Поне опитахме.

— Да, опитахме — съгласи се тя и погледът й се задържа с обич върху красивото му лице.

Толкова й беше приятно да седи, да го гледа, да бъде с него. О, само ако беше красива колкото Марго.

— Между другото — рече той, — ще се обадиш ли на цветаря да изпрати на Марго дузина червени рози?

Тя си записа набързо, но остана с наведена глава, за да не види той внезапната болка в очите й.

— Червени? Хмм… — подразни го тя, като залепи смело изражение на лицето си.

— Червени, символ на любовта — засмя се Дени. — Моята Марго е тигрица. Съблазнителна и страстна — мечтата на всеки мъж.

— Май чувам сватбени камбани? — промърмори тя и сковано зачака за отговор.

Той въздъхна, като си играеше с един молив върху бюрото.

— Това ще зависи от дамата — промълви той. — Тя не е готова за оковите, но ако говоря за себе си, аз съм повече от готов да поставя пръстен на ръката й. Никога не съм познавал друга като нея.

Искаше й се да крещи и да хвърля вещи. Вместо това се усмихна и му напомни за писмото, което трябваше да напишат във връзка с дело, което бяха спечелили. Шефът й се ухили и започна да диктува. И ако лицето на секретарката му беше по-напрегнато и бледо от обикновено, той не забеляза.