Джудит Гулд
Пещера на любовта (31)

Краят като начало
Зимата на 2000 — 2001 година

Въпреки огромната мъка, сковала душите на Ейприл и Джош, дъждовните зимни дни минаваха бързо и неусетно. Пролетта бе все още далеч, но Ейприл вече чувстваше, че природата бавно се пробужда за нов живот. Стоеше сама сред вълнуващата красота на изкуствената пещера и оглеждаше фантастичните резултати от своя няколко месечен труд. Работата беше изключително тежка, бавна и изморителна, но Ейприл нито за миг не забравяше, че в основата на това изключително творение стоят невероятното въображение и търсещият дух на Джоана. Без нейния усет и стремеж към красота този проект едва ли щеше да бъде възможен.

Макар че пещерата бе напълно завършена, Джош нито веднъж не бе влизал вътре сред смъртта на Джоана. Загубата на съпругата му се оказа твърде тежък емоционален удар за него. Ейприл се справяше по свой начин със скръбта — полагаше неимоверни усилия за завършването на проекта. Последните дни от изпълнението му бяха истинска битка, по време на която тя отчаяно се опитваше да реализира до съвършенство приказното видение, което Джоана бе споделила с нея приживе. Освен това помагаше и в оранжериите, позволявайки на Джош да се посвети изцяло на хибридизацията и създаването на така важните нови сортове орхидеи, от които зависеше успешното бъдеще на компанията.

И ето че сега, няколко месеца по-късно, двамата решиха, че са започнали да преодоляват сковалата душите им скръб и вече са готови да дадат име на пещерата. Тази вечер тя и Джош щяха най-сетне да отдадат своята почит на наследството, завещано им от Джоана.

Макар че бе прекарала последните няколко месеца в живота си в това помещение, Ейприл продължаваше да се взира с почуда в красотата, която я заобикаляше. Всеки сантиметър от него бе покрит с раковини, мидени черупки и разноцветни камъчета. От тавана я гледаше сияйно нощно небе, осеяно от ярките звезди на няколко съзвездия. Върху стените грееха прекрасни рисунки на редки орхидеи, изцяло изработени от цветни мидени черупки.

Над неокласическите корнизи бяха изградени специални ниши, откъдето сега я наблюдаваха главите на известни мъже и жени, инкрустирани целите с раковини и мидички и превърнати във фантастични създания от някакво друго измерение. Около вратите и прозорците се виеха изработени от мидени черупки гирлянди, които по своето изящество и сложност на отделните детайли напомняха великолепните дърворезби на Гринлинг Гибънс.

В средата на помещението имаше малък фонтан, монтиран в кръгло езерце. За изграждането му Ейприл бе използвала камъчета с всевъзможни цветове, форми и размери, за да създаде илюзията за изящна мозайка. Същата техника бе използвала и за пода, където бе създала възхитителна мозайка от фигури на морски същества, обвити с водорасли, които много приличаха на изплетени от орхидеи гирлянди. От двете страни на фонтана висяха два полилея, инкрустирани с раковини. Точно под тях бяха разположени посребрени венециански масички и столове с повтарящи се и по тях мотиви от миди и раковини. Върху всяка масичка имаше свещи, поставени във ветроупорни купи. Ейприл се доближи до тях и ги запали.

Върху една от масите бе поставила сребърна кофичка с лед, в която се изстудяваше бутилка шампанско „Луи Родерер кристал“. До нея, в очакване да бъдат напълнени, стояха две кристални чаши — руски антики, които Ейприл много харесваше.

Най-накрая тя насочи вниманието си към централната стена, която до този момент бе покрита с голямо платно. Усмихна се на себе си. Все още никой не знаеше какво точно се крие под платното.

Това беше изненада, върху която бе работила тайно в продължение на няколко седмици. Ейприл свали платното и погледна творението си с гордост и задоволство. От стената я гледаше искряща, перлено бяла орхидея, изработена почти изцяло от морски охлюви. А под нея, с излъскани от морските вълни камъчета, бе изписано: Phalaenopsis Джоана. Върху една от венецианските масички бе поставен първообразът на изобразеното върху стената цвете. Беше хибрид, който Джош тайно бе създал и кръстил на името на Джоана. Цветовете му бяха снежнобели и блестяха под светлината на полилеите.

Джош бе посветил Ейприл в тайната си, но тя предпочете да го изненада с орхидеята, изобразена на стената. С нетърпение очакваше да види изражението на лицето му, когато погледът му се спре за пръв път върху перленобелия стенопис.

Ейприл се отдръпна назад и огледа помещението още веднъж.

— О, да — изрече на глас тя. — Тази вечер най-после ще можем да отворим бутилка шампанско. За да отпразнуваме завършването на проекта.

Стоеше там и си мислеше, че красотата, сътворена от ръцете й, беше по-скоро произведение на изкуството, отколкото сръчно изпълнен проект. Очите й се плъзнаха по мидените черупки, които вече можеше да назове с имената им: Laliolis ruber, Lischkea imperalis, Spondylas princeps… както и Wrightianis, Babelomurex spinosus, Ocinebra erinaceus, а също и провокативното Purpura patual.

Мили боже, мислено възкликна тя, научих толкова много неща докато работех тук. Не само за видовете миди, но и за работата с тях. И за различните възможности, които предлагат. О, да, най-важни бяха възможностите. Джоана й бе помогнала да разбере необятния творчески потенциал на този толкова обикновен, но изключително красив материал.

Ейприл загаси осветлението и тръгна да излиза, за да доведе Джош. После обаче се спря и отново надникна в помещението. Да не забравям приятелството и любовта, каза си тя. Тук приятелството и любовта придобиха измерения, за които изобщо не бях предполагала.

Ейприл влезе в пещерата първа, за да се увери, че свещите все още не са изгорели. Запали полилеите и намали светлината им до романтичен полумрак. Пусна водата във фонтана, която веднага забълбука и заблестя на светлината. Цялостният ефект беше просто умопомрачителен. Уверила се, че всичко е наред, тя надникна през вратата, за да покани Джош.

— Сигурна ли си, че всичко е готово? — подразни я той и изпълнен с колебания, се поспря непосредствено пред вратата.

— Напълно — с усмивка го увери Ейприл.

— Ами да го осветим тогава! — възкликна той и пристъпи вътре.

Сините му очи се плъзнаха бавно по стените на помещението. Веселото изражение, изписало се на лицето му, постепенно бе изместено от уважение и страхопочитание.

Ейприл следеше трансформацията на лицето му с все по-нарастващо чувство на гордост и професионална реализация. Едновременно с това бе изнервена от мълчанието му, което сякаш продължаваше цяла вечност. Ейприл отчаяно копнееше да получи одобрението му. Знаеше, че ако беше жива, Джоана щеше да изпадне във възторг от красотата на това място. За нея обаче беше важно и мнението на Джош.

Най-накрая очите му се спряха върху нея. За момент като че ли се разсея от красивия шал на „Хермес“, преметнат около врата й. Същият онзи шал, който Джоана й бе подарила. След това обаче красивите му сини очи се спряха върху нейните.

— Е — дрезгаво започна той, — постигнала си точно онова, за което тя мечтаеше. И дори си надминала очакванията й. — Замълча за момент, а след това се усмихна. — Прекрасно е, Ейприл. Невероятна красота.

Ейприл въздъхна от облекчение. Джош пристъпи към нея, прегърна я и я притисна към себе си.

— Не е възможно да си се притеснявала, че може да не ми хареса, нали?

— Е, надявах се да ти хареса — отвърна тя.

Джош се разсмя, погали лицето й и я целуна по устните.

— А сега да пием шампанско — предложи той.

Отвори бутилката, напълни двете чаши и подаде едната на Ейприл.

— Искам да предложа тост — заяви той.

Ейприл вдигна чаша.

— За живота! — тихо изрече той. — И за нашето бъдеще.

— И за нашето бъдеще — повтори Ейприл и чукна чашата си в неговата.

Сърцето й подскочи от радост и независимо от болката, съпътствала живота й през последните месеци, Ейприл изпита огромно вълнение, всепоглъщащо желание и потребност за близост и топлота, които я тласнаха към него.

Джош остави чашата си. Ейприл веднага последва примера му. Той сложи ръце на раменете й и се вгледа в очите й. Тя отвърна на погледа му, изпълнена с вълнение и трепетно очакване.

Красивото му лице носеше белезите на страданията от последните месеци. Същите белези виждаше и по собственото си лице всеки път щом се погледнеше в огледалото. Въпреки това умората, която толкова трайно се бе настанила в очите му, започваше да изчезва, а бездънната тъга като че ли намаляваше.

Скръбта, в която се бяха потопили и двамата, постепенно отстъпваше пред новопридобития интерес към живота и любовта.

Ейприл погали с пръст отслабналото му, загоряло от слънцето лице. Той хвана ръката й и нежно я стисна в своята. На Ейприл никак не й се искаше да нарушава мълчанието му, да прекъсва размишленията, които — тя беше сигурна в това — много приличаха на онези, които се лутаха в собствената й глава.

— Тук всичко изглежда точно така, както тя искаше — простичко отбеляза той и посочи с ръка стените на пещерата. После отново погледна Ейприл в очите и нежно погали лицето й. — Но тя искаше и това. — Лека усмивка заигра по устните му. — Джоана ни завеща две неща. Тази пещера… и любовта помежду ни.

Ейприл кимна и отвърна на усмивката му без нито за миг да отклони поглед от очите му. Светлата му коса падаше върху очите му. Тя вдигна ръка и я отмести, а след това нежно го целуна по бузата.

— Да — тихичко промълви тя. — Всичко това е част от наследството на Джоана. Това е цял един нов свят, нов живот и нова любов — за теб и за мен.

Джош я прегърна, притисна я към себе си със силните си ръце и двамата за пръв път отпразнуваха началото на своята обич. И на новия си живот. В пещерата на любовта. Тяхната пещера, завещана им от Джоана.