Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

23.
ДА УБИЕШ ВЪЛК

Наближаваше времето, когато трябваше да напусна залива „Вълчи дом“ — не защото го желаех, а защото вълците щяха да потеглят към своите зимни територии.

В края на октомври, когато зимата започне да опустошава оголените равнини, елените обръщат гръб на тундрата и навлизат в чуждия, но приютяващ свят на горите. А където вървят те, следват ги и вълците, защото върху замръзналата земя не остава нищо, с което да се препитават.

От началото на ноември до април, вълците и елените пътуват заедно из тундрата — из редките гори от недорасли смърчове и хвойни, на границата с гористия пояс. В годините, когато полярните зайци-беляци изобилствуват, вълците ги ловят много, но все пак хищниците стоят винаги в близост до елените, защото в гладни времена единствено те могат да ги спасят.

Всяко вълче семейство пътува като група, но не е рядко две-три групи да се обединят в глутница. В това отношение сякаш не съществуват правила и глутницата по всяко време може да се разпадне. Все пак, по отношение на броя на вълците в една глутница, има някаква горна граница. Зимният лов наистина изисква висока степен на съгласуваност между повече вълци, но същевременно, ако станат прекалено много, плячката не би стигнала за всички. Идеалният размер се движи между пет и десет вълка.

През зимата вълците като че ли нямат определени територии. Всяка група ловува където и както си иска, и са виждали как при среща между две непознати глутници те се поздравяват и после всяка тръгва по своя път.

Рядко се случва съсредоточаване на глутници. Как успяват да останат разпръснати и така да избегнат опасността да се струпат повече вълци на по-малко дивеч, не се знае, но индианците чипеуйан[1] смятат, че това се постига чрез съобщения с урината, поставяни на всяко издигнато място — скала или дърво, покрай езерата или покрай пътеките. На практика, докато в съответния район не се разрази пълен глад, номадските зимни вълчи глутници, които следват по стъпките също толкова номадските еленови стада, по някакъв начин успяват да не се настъпват по лапите.

За вълците от Пустите земи зимата е гибелен сезон. Веднъж навлезли в гората, те са изложни на съсредоточени, изключително вещи и яростни нападения от страна на хората. Ловците не могат да ги понасят не само защото вълците им съперничат по отношение на карибуто; понякога зверовете изливат опустошителния си гняв от примките, като изкривяват леките лисичи капани, без самите да се хванат в тях. Освен това, повечето ловци се страхуват от вълците, някои от тях — до смърт, а няма нищо по-силно от бича на страха, който тласка човека към унищожително безумство.

Войната срещу вълците се нажежава до бяло и от провинциалните власти, както и от федералното правителство, предлагащо премии от десет до тридесет долара на вълк. През годините, когато цената на лисичите и другите кожи спадне, тези награди се превръщат в своеобразни субсидии, отпускани на траперите и търговците.

Много е говорено и писано за броя на елените, убивани според общото мнение от вълци. И много малко се казва за истинския брой вълци, унищожавани от човека. В единия случай широко и официално се разгласява лицемерие, а в другия се потулва истината. Все пак, едни действували по границата между Манитоба и Киуатин трапер, през първата зима на моя престой на север, събра премии за сто и осемнадесет вълка, от тях сто и седем малки, родени предишната пролет, вълчета. Според закона, той би трябвало да убие тези вълци с капан или огнестрелно оръжие. На дело обаче, той бе сторил онова, което в Далечния север вършеше, и продължава да върши всеки с прикритата поддръжка на държавата — беше разпръснал така безразборно стрихнин върху огромна площ, че бе погубил почти всички лисици, росомахи и по-дребни хранещи се с мърша животни. Същата година лисиците много не се търсеха и всеки вълк струваше двадесет долара.

При убиването на вълците най-често се използуват капани и отрова, но се прилагат нашироко и други методи. Сред тях е и самолетния — любим за онези спортисти с висока гражданска съвест, които служат на обществото, като за унищожаването на вредителя жертвуват парите и времето си. Екипажът на самолета проследява отвисоко вълците на открито, за предпочитане върху заледено езеро. Щом забележат такова животно, те спускат самолета ниско над него й преследват вълка толкова упорито и продължително, че често пъти той колабира, и понякога умира, преди още да го блъсне изстрела в упор.

Знам обаче един случай, когато този метод не успял да постигне своята цел. Двамата мъже пристигнали от един голям град, в своя собствен лек самолет, за да помогнат на света да се отърве от вълците. През предишните си ловни подвизи те били убивали много вълци и пилотът свикнал да преследва животните толкова ниско, че ските на самолета едва не ги удряли. Един ден той се доближил твърде много. Раздразненият вълк се обърнал и хванал едната ска. В последвалата катастрофа той загинал, но същото сполетяло и двамата ловци. Това произшествие беше описано в статия от популярно спортно списание като пример за коварния и опасен характер на вълка, и за безграничната храброст на мъжете, излезли насреща му. Разбира се, този случай е царски гамбит. Навсякъде и винаги, когато хората са се заемали да изтребват животни (включително и себеподобни), те често се опитват да оправдаят своите действия, като припишат на жертвите си най-порочни и отвратителни качества; и колкото по-необосновано е убийството, толкова по-шумна е клеветническата кампания.

Антивълчите настроения в Броше (моята зимна изследователска база в северна Манитоба), когато пристигнах от залива „Вълчи дом“, бяха силни и опасни. Началникът на ловната дружина ми описа положението така: местните жители допреди едно десетилетие убивали по петдесет хиляди карибу всяка зима, а сега се смятало за късмет да убият няколко хиляди. Елените намалели, станали дори рядкост и като единствените виновници за всичко това единодушно сочели вълци те. Моите съвсем кротки възражения, че вълците са ловили елени без да унищожават стадата, десетки хиляди години преди белия човек да дойде в Броше, или стигнаха до запушени уши, или докарваха слушателите ми в ярост от подобно застъпничество.

Един ден в началото на зимата, в моята колиба влетя страшно възбуден началникът на ловната дружина.

— Слушай! — викна ми той предизвикателно, — ти нали все пищиш за доказателства, че вълците изтребват стадата. Хайде тогава, стягай си впряга и заминавай към езерото Фишдък. Там ще си получиш доказателствата. Един от моите трапери се върна оттам преди час и е видял върху леда петдесет елена, всички убити от вълци — били откъснати едва няколко къса месо.

Придружен от един индиански приятел от племето крий изпълних нареждането и късно същия следобед стигнахме езерото. Заварихме потресающа сцена на истинско клане. По леда бяха пръснати труповете на двадесет и три елена, и кръвта им беше превърнала големите преспи сняг в алена киша.

Траперът бе съобщил правилно, че труповете бяха недокоснати. Освен дребните захапвания тук-там от лисиците, сойките и гарваните, всички животни бяха непокътнати, с изключение на три. Две мъжки — с отрязани глави, и третото — млада бременна кошута, с отрязани задни бутове.

Жалко наистина за „доказателствата“, но нито един от тези карибу не бе нападнат от вълк. По езерото нямаше никаква вълча следа, но се виждаха други следи: онази безпогрешна тройна диря, оставена от ските и задното колело, която обикаляше навсякъде, и беше набраздила снежната повърхност с плетеница от криволичещи линии.

Елените не бяха повалени от вълци, в тях бе стреляно, и то понякога нееднократно. Един елен бе пробягал стотина метра с влачещи се по леда черва от раната, изтърбушила корема му. Други имаха по два или повече пронизани от куршумите крайници.

На практика обяснението на случилото се не трябваше да се търси много далече.

Преди две години туристическото бюро на провинциалната управа решило, че елените в Пустите земи могат да се превърнат в неустоима стръв за примамване на богати ловци на трофеи от Съединените щати[2]. Съответно била разработена програма за осигуряване на напълно „организирано“ сафари, в което група спортисти щели да бъдат превозвани със самолет до Полярния кръг и срещу хиляда долара всекиму щели да бъдат гарантирани чифт първокласни еленови рога.

По време на зимния им престой в горите, елените се хранят на зазоряване или при залез. Денем прекарват повечето време прибрани като в кошара върху откритите заледени езера. Следователно, пилотът на ловния самолет само трябва да избере езеро с повече елени и като кръжи на ниска височина, да скупчи елените в сбита, пресована маса. Тогава самолетът се приземява, но продължава все повече да се върти около обхванатото от паника стадо, за да му попречи да се пръсне. Ловците могат да поддържат непрекъснато огъня през отворените врати и прозорци, докато избият достатъчно карибу, за да осигурят повече добри трофеи, от които избират най-хубавите. Навярно те смятат, че щом тази малка екскурзийка струва толкова пари, имат право да се подсигурят напълно по отношение на резултатите, вероятно и съответните държавни чиновници са съгласни с тях.

Когато приключи стрелбата, труповете се преглеждат и всеки ловец с разрешително, упълномощаващо го да „притежава“ само едно карибу, отрязва най-хубавата глава, която намери. Ако някой от ловците обича еленово месо, режат се няколко бута и се хвърлят на самолета, който след това отлита на юг. След два дни спортистите победоносно се завръщат по домовете си.

Придружаващият ме индианец от племето крий бе наблюдавал сам този развой на събитията предишната зима, когато работил като водач. Не му се нравеше, но той бе достатъчно наясно със статута на индианеца в света на белите, за да запази цялото си възмущение за самия себе си.

Аз бях по-наивен. На другия ден изпратих радиограма до съответните власти с пълен доклад за инцидента. Отговор не получих — освен ако можех да считам за отговор факта, че няколко седмици по-късно провинциалната управа повиши премията за вълк на двадесет долара.

Бележки

[1] Най-голямото обособено индианско племе на Канадския север (б. пр.).

[2] През 1963 г. Нюфаундленското правителство използува същия метод (б. а.)