Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (14)

11.
SOURIS A LA CREME^[1]

Моята работа в областта на диетологията не приключи с установяването на факта, че лятната диета при вълците се състои главно от мишки. Знаех — за науката взаимотношението „мишка — вълк“ щеше да бъде революционно, и ако не бе подкрепено обстойно, така че да не оставя и място за съмнения, щяха да го подхвърлят на недоверие, ако не и на присмех.

Вече бях установил две главни точки:

1. Че вълците ловят и ядат мишки;

2. Че на брой дребните гризачи са достатъчно да изхранят всички вълци.

Оставаше обаче една трета жизнено важна точка в доказването на моето твърдение. Тя се отнасяше до хранителната стойност на мишките. Задължително се налагаше да докажа, че един едър хищник може да се поддържа в добра форма при диета от дребни гризачи.

Дадох си сметка, че задачата нямаше да е лека. За целта би послужил само контролиран експеримент, а тъй като не бях способен да установя над вълците нужния контрол, чудех се какво да предприема. Ако Майк все още се намираше някъде наблизо, можех да взема две от кучетата му, да храня едното с мишки, другото с еленово месо (ако, и когато месото станеше достъпно), и после да ги подложа на еднакъв тест. Така щях да представя аргументи за или против концепцията „мишка — вълк“. Но Майк бе заминал и изобщо нямах представа кога може да се върне.

Обмислях въпроса няколко дни, и една сутрин, както подготвях мишки и леминги за образци, ме озари вдъхновение. Известно е, че човекът не е напълно месоядно животно, но не виждах законни основания, поради които да не използувам самия себе си за опитен екземпляр. Наистина, бях в наличност само един брой, но можех да преодолея това затруднение като определя два интервала — по време на първия да огранича храната си с мишки, през втория, дълъг точно колкото предишния, да ям консервирано месо и прясна риба. В края на всеки период щях да проведа над себе си серия психологически тестове и накрая да сравня резултатите. При условие, че мишия режим не влоши функциите на моята обмяна, то данните (без да са абсолютно достоверни, доколкото все пак става дума за вълци) щяха да бъдат сериозен аргумент, че при същата диета и вълците можеха да оцелеят, и да съществуват нормално.

Едва ли можех да намеря по-подходящ момент и направо се захванах с експеримента. Изчистих един леген малки телца, останали от сутрешните ми занимания по дране на мишки, сложих ги в една съдинка и я окачих над примуса. Като завря водата, от съдинката се разнесе едва доловима приятна миризма и докато яденето се задуши, вече усещах отличен апетит.

Отначало консумирането на тези млекопитаещи създаваше известни трудности, поради безбройните малки костички. Но аз открих, че кокалчетата могат да се дъвчат и гълтат без много усилия. Вкусът на мишките — един чисто субективен фактор без никакво отношение към самия експеримент — беше приятен, само че прекалено сладникав. С продължаването на експеримента тази сладникавост малко ми омръзна и загубих апетит. Затова се принудих да търся разнообразие в начините на приготовление на мишките.

Най-големият деликатес между няколкото рецепти, които съставих, беше „Мишка със сос“. В случай, че някой от моите читатели изпита желание да се възползува лично от досега пренебрегвания източник на превъзходни животински белтъчини, прилагам пълната рецепта:

Souris a, la creme

Продукти:

Една дузина охранени мишки

Една чаша вино

Едно парче бяла мас

Сол и пипер

Чесън

Спирт

(Може би трябва да отбележа, че бялата мас обикновено се намира само в Арктика, но тя може да се замести с проста сланина)

Приготовление:

Одерете мишките и ги изчистете от вътрешностите, без да отстранявате главичките; измийте ги, след това ги поставете в тенджера със спирт колкото да покрие телата. Оставете ги да се мариноват около два часа. Нарежете бялата мас на малки кубчета и бавно я запържете, докато повечето мазнина се стопи. После извадете мишките от спирта и ги овъргаляйте в смес от брашно, сол и пипер. Поставете ги в горещ тиган и ги запържете за около пет минути (като внимавате тиганът да не се нагорещи прекалено силно, иначе крехкото месо ще се изсуши и ще стане кораво и жилаво). След това прибавете чаша вино и шест или осем скилидки чесън. Похлупете тигана и го оставете да ври бавно петнадесет минути на слаб огън. Крем-сосът е готов, залейте мишките с него, похлупете съда и го оставете да престои десет минути на топло място, преди сервиране.

В първата седмица на мишата диета установих, че силата ми не бе намаляла и не страдах от явни лоши последици. Изпитвах само недостиг на мазнини. Именно това ме накар да осъзная, че до този момент целият ми експеримент се оказваше отчасти негоден, поради недоглеждане — което не правеше чест на научната ми подготовка. Както трябваше да се досетя, вълците изяждаха мишките цели. Направените дисекции ясно сочеха, че тези дребни гризачи съхраняваха повечето си мазнини не в подкожната или мускулна тъкан, а прилепнали за булото на червата и коремната кухина. Допуснал бях непростима грешка и побързах да я поправя. Оттогава до края на експеримента аз също се хранех с цели мишки, естествено, без кожата, и забелязах, че недостигът ми от мазнини значително намаля.

По време на последния етап на мишата диета в колибата се върна Майк. Той доведе и един свой братовчед — младия ескимос Оотек, който щеше да ми стане добър приятел и безценен помощник в изследването. Но при първата среща Оотек ми се видя резервиран и труден за общуване, почти колкото беше преди, а и до края, Майк.

Бях тръгнал към колибата да взема допълнителни провизии й видът на пушека, издигащ се от комина ме ощастливи, защото да си кажа истината, имаше мигове, когато бих се зарадвал на малко човешка компания. Като влязох в колибата, Майк пържеше пълен тиган с еленово месо, а Оотек го гледаше. Около сто километра на север те имали късмет да убият едно заблудено животно. След няколко неловки минути, в течение на които Майк многообещаващо се стараеше да ме пренебрегне, успях да разбия леда и да постигна да ме представи на Оотек. Той откликна като заобиколи масата до другия край и остави между нас възможно най-голямото разстояние. После двамата се заеха с вечерята, най-накрая Майк предложи чиния пържено месо и на мене.

С удоволствие бих я изял, но все още провеждах експеримента. Така се наложи да откажа, естествено най-напред обясних причините на Майк. Той прие моите извинения с неразгадаемото мълчание на ескимоските си прадеди, но очевидно предаде тези обяснения на Оотек. Каквото и да бе помислил за тях или за мене, младежът реагира типично по ескимоски. Късно същата вечер, когато си тръгнах към палатката, Оотек ме причака пред колибата. Със срамежлива, подкупваща усмивка той ми подаде малко пакетче, увито в еленова кожа. Любезно развързах сухожилието, с което беше стегнато и разгледах подаръка — това беше истински подарък, — пет малки сини яйчица, несъмнено принадлежащи на някой вид дрозд, но точно кой — не успях да разпозная.

Бях благодарен, но не разбирах смисъла на подаръка и се върнах в колибата да питам Майк.

„Ескимос мисли ако мъж яде мишка негови части става малки като мишка“ — неохотно ми обясни той. „Но щом мъж яде яйце всичко става пак добре. Оотек се плаши за тебе“.

Намерих се натясно, при липсата на възможност да проверя дали това не е просто суеверие. Все пак, предприемането на предпазни мерки никога не вреди. Прецених, че яйцата (всичките не тежаха повече от тридесет грама) не можеха да повляят върху валидността на мишия експеримент, чукнах ги в тигана и опържих миниатюрен омлет. По това време сезонът на гнездене, както и на снасяне, бе доста попреминал, но въпреки това изядох яйцата и си дадох вид, че им се наслаждавам, защото Оотек внимателно ме наблюдаваше.

Върху широкото, сега усмихнато лице на ескимоса се изписа успокоение и задоволство: навярно той бе убеден, че ме е спасил от съдба, по-страшна от смъртта.

Докрая на пребиваването си не успях да внуша на Майк някакво разбиране за важността и смисъла на научната ми дейност, но с Оотек не срещнах подобни затруднения. По-скоро може би трябва да кажа че той сподели от първия миг убедеността ми във важността на моята задача, без да я разбира. След много време научих, че Оотек бил второстепенен шаман — свещеник-магьосник на племето. От разказите на Майк, както и от онова, което Оотек виждаше със собствените си очи, той бе стигнал до извода, че и аз трябва да съм някакъв шаман, макар и от непозната разновидност. От негова гледна точка това предположение осигуряваше подходящо обяснение на повечето ми необясними другояче действия. Напълно възможно беше — въпреки че се колебая да припиша на Оотек подобни егоистични подбуди — той да хранеше надежди като се сближи с мене да разшири познанията си в тайнствената практика на своето призвание.

Както и да е, Оотек реши да се прикрепи към мене и на другия ден се появи в палатката — наблюдателница. Носеше си нощната дреха и се готвеше явно за дълго гостуване. Страховете ми да не се окаже бреме или да ми досажда скоро се разсеяха. Оотек беше научил от Майк няколко английски думи, а и бе превъзходно възприемчив, така че скоро можахме да установим елементарен контакт. Като разбра, че посвещавам времето си на изучаване на вълците, той никак не се изненада. Всъщност, като ми обясни, сам се интересувал много от вълците, защото личният му тотем или Закрилящия го Дух бил Амарок, Създанието Вълк.

Оотек ми оказа изключителна помощ. Онези погрешни представи за вълка, които, събрани на куп, дават основата на общоприетите в нашето общество писания за вълка, у него липсваха. В действителност Оотек бе толкова близо до зверовете, че ги смяташе за свои истински роднини. След преме, като понаучих малко неговия език и той подобри знанията си по моя, Оотек ми разказа, че когато бил на пет години, баща му — известен шаман, го отнесъл във вълче леговище и двадесет и четири часа го оставил там. През тези часове той се сдружил с вълчетата и си играл с тях на равни начала. Възрастните вълци го подушвали неодобрително, но с нищо не го смущавали.

Би било ненаучно да приема без допълнителни проверки всичките разкази на Оотек за вълците. Но открих, че намерех ли съответно доказателство, то неизменно потвърждаваше правотата на думите му.