Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (21)

18.
СЕМЕЕН ЖИВОТ

Към средата на юни реших, че бе дошло време да изоставя ролята на статичен наблюдател и да се захвана със сериозно проучване на ловната дейност у вълците.

Случайното изравяне на дълго пренебрегваната „Инструкция“ изпод натрупалата се за няколко седмици купчина мръсни чорапи ускори това решение. Бях забравил не само „Инструкцията“, но и самата Отава, обаче като разрових наново пакета с подробните заповеди, осъзнах, че бях занемарил задълженията си.

Нарежданията недвусмислено гласяха, че моята първа задача е провеждането на преброяване и общо изследване на вълците, а след това интензивно изучаване на „отношението вълк—елен — хищник—плячка“. По този начин, всякакви проучвания на характера и социалното поведение на вълците непоколебимо се поставяха извън компетенциите на моята работа. Затова една сутрин вдигнах палатката, опаковах далекогледа и закрих наблюдателния пост. На другия ден натоварихме заедно с Оотек в кануто походното оборудване и потеглихме на север на дълго пътешествие през тундрата.

Следващите седмици изминахме стотици километри и събрахме много информация за броя на вълците и взаимоотношенията „вълк—елен — хищник—плячка“. Имаше и допълнителна информация, която без да има връзка с целите на Министерството, не можеше да се пренебрегне изцяло.

Компетентните власти въз основа на набирани по обичайните търговско-траперски канали данни, вече бяха устновили полуофициално броя на вълците в Киуатин. Цифрата беше тридесет хиляди. Можах да пресметна, дори с моите бегли представи по математика, че според нея се падаше по един вълк на петнадесет квадратни километра. Като се вземеше предвид фактът, че близо една трета от тундрата лежи под вода, друга трета представлява само голи скалисти хълмове и хребети, в които не само карибу, но и повечето от останалите животни бяха неспособни да оцелеят, гъстотата нарастваше приблизително до един вълк на всеки пет квадратни километра.

За нещастие на теоретиците обаче, ние установихме, че вълците бяха пръснати нашироко по своите обикновени семейни групи. Всяко семейство заемаше от двеста до петстотин квадратни километра площ, без разбира се, тя да е разпределена абсолютно равномерно. Открихме едно място, където например две семейства си бяха изградили леговища на километър едно от друго. Оотек ми разказа, че преди време, на някакъв хребет край река Казан, намерил три вълчици, всяка с челяд, в леговища през няколко метра. Същевременно ние самите пътувахме три дни по река Тлеуиаза през облает с идеални условия за вълците и не видяхме нито следа, нито изпражнение, нито косъм от вълк. Неохотно, със съзнанието, че това едва ли бе начинът да се харесам на началниците си, бях принуден да намаля броя на вълците до три хиляди, и сигурно нося вина за огромно преувеличение.

Семействата, които срещнахме, бяха с различна големина — от двойка с три вълчета, до група от седем възрастни и десет малки. Във всички случаи, само с едно изключение, имаше допълнителни възрастни. Не бих могъл да науча за техните роднински връзки в семействата нищо, ако не ги убиех — а и тогава щях да определя единствено пола и възрастта им. Прибегнах пак към услугите на Оотек.

Вълците не сключвали брак, според неговите думи, докато женските не навършат две, а мъжките три години. Преди тази възраст повечето от непълнолетните жи-веели при родителите, но много често дори след нея, те не създавали семейство поради липса на свободни домакинства. Просто няма ловна територия, която да осигури на всяка вълчица необходимото препитание по отглеждането на поколение. Едно пренаселяване на района с вълци над неговия храноснабдителен капацитет би означавало бързо спадане на броя на дивеча и би довело до гладната смърт на самите вълци. Затова именно, те са принудени да практикуват чрез въздържание нещо, подобно на контрол върху раждаемостта. Случвало се възрастни вълци да остават години наред неженени, преди да се е освободила територия. Но периодът на остър любовен апетит е кратък — едва три седмици за цяла година, и вероятно старите моми и ергени не страдат от чувствителни сексуални лишения. При това, тяхната потребност от домашен уют и компания на други възрастни, както и деца, очевидно се удовлетворява от комунния характер на вълчата група. Оотек предполагаше дори, че някои вълци сякаш предпочитат да са „лели“ или „чичовци“, защото така те си доставят удоволствията по отглеждането на малките, без да си навличат и цялата родителска отговорност.

Старите вълци, особено изгубилите своите другарки, също били склонни да остават неженени. Оотек ми разказа за един вълк, който познавал в продължение на шестнадесет години. През първите шест, той ежегодно отглеждал потомство. Седмата зима неговата съпруга изчезнала — навярно ловците с премиите я били отровили някъде на юг. Напролет вълкът се върнал отново в старото си леговище. През лятото в него били отгледани вълчета, но те принадлежали на друга двойка, може би, според Оотек, на сина и снахата на вдовеца. Но във всеки случай старият вълк до края на своя живот останал като допълнителен член на семейството и продължавал да споделя задълженията по изхранването на малките.

Освен точно определеният брой домакинства, с които разполагат вълците, техният брой видимо се ограничава от още един вроден допълнителен механизъм за контрол върху раждаемостта. Така например, когато храната е изобилна (или броят на вълците оскъден) вълчиците раждат много малки — понякога до осем вълчета. Но ако вълците са прекалено много, потомството им спада до едно-две. Същото се отнася и за други арктически животни, например гащатия мишелов. В годините с висок брой дребни гризачи той снася наведнъж по пет-шест яйца, но ако липсват мишки и леминги, мишеловът или не снася изобщо, или снася само едно яйце.

Крайната мярка, която гарантира, че броят на вълците няма да надхвърли капацитета на изхранващия ги дивеч, ако не подействуват останалите контролни фактори, са епидемиите. В подобни редки случаи, когато се наруши общото равновесие (често в резултат от намесата на човека) и вълците се размножават прекалено, поради недостига на храна те скоро започват да отслабват. Постепенно недохранването преминава направо в гладна смърт. Понякога сред вълците се появяват опустошителни епидемии от рода на бяс, разстройство или краста. Така броят на животните рязко спада и те едва оцеляват.

През 1946 година лемингите (в Канадския север те са цикличен вид, който на всеки четири години бележи екологичен взрив и веднага популацията спада почти до нула) бяха в ниската точка на цикъла. Драстично оределите стада карибу на Киуатин^[1] по съвпадение избраха точно същата година да променят своите вековни миграционни традиции и заобиколиха почти целия централен южен Киуатин. За ескимосите, както за лисиците и вълците, това беше пагубен сезон. Глад надвисна над страната. Латентният вирус на бяс пламна сред гладуващите лисици и скоро болестта зарази вълците.

Животните, обхванати от бяс, не „побесняват“ в буквалния смисъл на думата. Засегнатата им нервна система става непълноценна, те загубват чувството за страх и от тях може да се очаква всичко. Случва се болни от бяс вълци сляпо да се нахвърлят върху движещи се бързо автомобили или влакове, да се дотътрят сред цели впрягове ескимоски кучета и в резултат ги разкъсват на парчета, да се скитат из селските улици, и да влизат в къщи и палатки с хора. Такива смъртно болни вълци заслужават само съжаление, но обикновено човешката реакция към тях е необуздан ужас — не поради болестта, тъй като рядко се разбира, че това е бяс, а поради самите вълци. Съществуват много гротескни случаи, които поддържат общия мит за злия и опасен вълк.

По време на епидемията през 1946 година в Чърчил се появил един такъв умиращ болен вълк. Най-напред го срещнал някой си ефрейтор от Канадската армия, който след заседание в кръчмата се прибирал в бараките. Според разказа на ефрейтора върху него изневиделица се нахвърлил гигантски вълк с намерение да го убие и той едва се спасил, като пробягал два километра до прикритието на караулката. Ефрейторът не можел да представи никакво физическо доказателство за изпитанието, но психическите последствия са били несъмнено много дълбоки. Неговото предупреждение вдигнало из целия военен лагер паника, почти до границите на пълна истерия. Били мобилизирани американски и канадски отреди, и скоро команди мъже с мрачни неумолими лица, въоръжени с карабини, пушки и джобни фенери, започнали да претърсват околността, решени да се справят със заплахата, която стигнала за броени часове до няколко вълчи глутници.

При последвалата екзалтация били убити — не от вълка, а от зорките му преследвачи — единадесет ескимоски псета, едно американско патрулно куче и един индианец, който се връщал късно у дома си.

Два дни децата и жените не излезли от къщите. От военния лагер пехотата почти изчезнала. В случай, че се налагало някой да отиде по служба до по-отдалечена сграда, той или тръгвал в джип, добре въоръжен, или изобщо не тръгвал.

На втория ден, от включения в издирването лек военен самолет, забелязали вълк. Храбрият отред на конната полиция се запътил да се разправи с него. Вълкът се оказал кокер,^[2] собственост на менажера на компанията за Хъдсъновия залив. Едва на третия ден паниката стихнала. Късно следобед, на връщане от летището, шофьорът на един пет-шесттонен военен камион изведнъж видял на пътя пред себе си проснат вързоп козина. Той ударил спирачките, но не успял веднага да спре, и вълкът — вече толкова болен, че не можел да се движи — милосърдно бил убит.

Последствията обаче са особено интересни. До ден днешен в Чърчил ще видите жители (сигурно и куп войници, пръснати по целия континент), които удрят шапка в земята и започват да разправят за вълчето нашествие през 1946 година. Те ще ви разкажат за отчаяни лични схватки, за свирепо нападнати жени и деца, за накъсани на парчета кучешки впрягове, и за цяло едно обсадено човешко селище. На края на драматичното описание липсва само един североамерикански вариант руска тройка, която се носи през заснежените равнина, неизбежно я поглъща вълна от вълци, след което в полярната нощ отеква хрускане от човешки кости, разтрошавани между вълчите челюсти.