Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

20.
ЧЕРВЕЯТ В ПЪПКАТА

Разпитах Оотек за явно необяснимото поведение на вълците, които видях край ескимоския лагер и той, с присъщото му търпение и любезност, още веднъж успя да ме постави на място.

Започна с това, че здравият елен с лекота можел да надбяга всеки вълк, дори едно тримесечно сукалче изпреварвало и най-бързия голям вълк. Елените съзнават прекрасно това и при нормални условия не изпитват страх от зверовете. Високо интелигентните вълци също так били наясно по въпроса и рядко се опитвали да настигнат здрав карибу — много добре знаели, че ще бъде безсмислено прахосване на сили.

Според Оотек вълчата тактика в замяна била една системна проверка на здравето и общото състояние на дивеча, която открива кои животни не са наред. Ако имало много елени, прегледът се провеждал като всяка група се подгонвала и принуждавала да тича докато проличи има ли или няма болни, ранени и непълноценни животни. Намерят ли се такива, вълците ги обкръжават и се опитват да ги убият. В противен случай вълците прекратяват гонитбата и опитват следващата група.

При условие, че броят на елените е малък, начините били други. Няколко вълка вкарват стадото в клопка, съвместно с други вълци, които пък причакват карибуто в капана. И най-сетне, ако има съвсем малко елени, вълците прибягват до преследване с щафета — всеки едни гони елена известно разстояние, после го поема друг вълк и т. н. Подобни методи наистина намаляват природните преимущества на карибуто, но дори и при тях жертва на вълците-преследвачи стават обикновено най-слабите или поне най-неспособните.

— Казах ти и по-рано — продължи Оотек — еленът храни вълка, но вълкът поддържа елена силен. Ние знаем, че ако не бяха вълците, скоро и един елен нямаше да остане, щяха да измрат всичките, като се разнесе слабостта.

Ескимосът подчерта също, че когато вълците убият веднъж карибу, не ловуват повече, докато не изчерпят запасите и гладът не ги принуди отново да се заемат с работа.

За човек като мене, обучаван в убеждението, че вълците не само са способни да уловят всичко, стига да поискат, но тласкани от своята неутолима жажда за кръв разкъсват поред каквото им попадне, тези мисли звучаха съвсем непривично.

Но почти всички ловувания, които наблюдавах сам, следваха горния модел. Ловците, на брой до осем, бавно се разхождаха сред разпръснатите карибу, които винаги запазваха абсолютно безучастен вид в присъствието на „смъртните си врагове“. От време на време един, два или три вълка излизаха от строя за малко и се спускаха по някои кошути наблизо. Обикновено кошутите изчакваха атакуващите на стотина метра разстояние, преди да изправят глава и пренебрежително да побегнат. Вълците спираха и наблюдаваха техния бяг — ако вървеше нормално и всички видимо бяха добре, те си отиваха.

Изпробването не бе чист хазарт и постепенно се досещах какъв бе начинът на селекция. На практика вълците много рядко безпокояха с проверки превъзходните стада мъжки карибу, които цяло лято не бяха правили нищо друго, освен да спят и да ядат, и по това време бяха в разцвета на силите си. Елените, разбира се, не бяха кой знае колко опасни противници (големите им разклонени рога бяха съвсем безполезни като оръжие), но вълците не можеха да ги стигнат и добре знаеха това.

Смесените стада кошути и еленчета интересуваха вълците много повече, тъй като процентът на ранени, недъгави или малоценни животни естествено беше по-висок сред невръстните, които още не бяха подложени на суровия естествен подбор от по-продължително време.

Предпочитан обект на проверки бяха и групите стари и стерилни кошути. Понякога се случваше някое остаряло и слабо животно да се спотаи сред стадо мощни здрави елени, но вълците, които изглежда познаваха карибуто толкова добре, колкото и себе си, неизбежно го усещаха и подлагаха на проверка стадото, което в моите очи изглеждаше безкрайно здраво и действено.

Често пъти вълците проверяваха младите елени по-сериозно от възрастните — вълците преследваха някой елен двеста-триста метра, но ако в тези граници животното не покажеше признаци на слабост или изтощение, обикновено прекратяваха гонитбата.

Ръководният принцип за вълците сякаш беше пестенето на усилия. Той бе съвсем смислен, защото преди да се намери достатъчно изнемощял елен, който да уловят, проверките продължаваха дълги часове.

Когато най-накрая откриеха подобно животно, ловът обикновено вземаше обрат. Атакуващият вълк хвърляше цялата енергия, съхранена през време на търсенето. Ако имаше късмет вълкът, понесен от победоносна вълна скорост и мощ, стигаше близо зад летящия елен. Най-сетне обхванат от паника, обезумелият елен започваше да криволичи — съвсем глупаво, според мене, тъй като така даваше възможност на вълка да пресича направо и по-бързо да скъсява дистанцията.

Противно на още една доктрина от вълчия мит, не видях вълк да захапе карибу за краката. Като събираше всичките си сили, вълкът постепенно се изравняваше с елена и се мяташе върху гърба му. По правило този удар бе достатъчен, за да наруши равновесието на животното, и преди то да се опомни, вълкът го захапваше за врата и го поваляше на земята. При това хищникът през цялото време се пазеше от лудо размахващите се копита, тъй като всеки техен удар би потънал в гръдния му кош като в пухкав сладкиш.

Убийството ставаше бързо и обикновено без кръвопролития, което ме кара да се съмнявам, че еленът страда повече, отколкото прасето, заколвано за човешка консумация.

Никога вълкът не убива за удоволствие и може би в това се крие едно от основните му различия с човека. Ловуването и убиването на едрия дивеч за него е доста трудна работа. Той може да ловува цяла нощ и да измине през полето деветдесет-сто километра, преди да успее — ако изобщо успее. Това е неговият занаят, неговата работа — сдобие ли се веднъж с месо, колкото да посрещне своите нужди и нуждите на семейството си, той предпочита да прекара останалото време в почивка, общуване или игра.

Обратно на още една погрешна представа, не попаднах на никакви доказателства, че вълците убиват повече, отколкото могат да изядат, дори и да им се удаде тази рядка възможност. През леговищния сезон убитият карибу се посещава докато и последното късче месо се смъкне от скелета му. Често пъти ако чайките, гарваните, лисиците и другите хранещи се с мърша животни станат прекалено много, вълкът разкъсва трупа на части, и ги заравя далече от мястото на улова, за да ги запази за собствена употреба. По-късно, когато цялото семейство броди на воля по територията си, то лагерува край всеки улов, докато го изяде докрай.

Изследвах шестдесет и седем убити карибу, след като вълците бяха приключили с тях, в повечето случаи бяха останали само кокали, сухожилия, козина и вътрешности. Дори бедрените кости бяха разчупени заради костния мозък, понякога черепът беше разбит с челюсти — задача, тежка и за вълк.

Друга интересна находка беше, че остатъците от повечето трупове свидетелствуваха за болест или сериозни увреждания. Често се срещаха костни деформации (особено като резултат от некроза на черепа), често изтърканите зъби показваха, че черепите са принадлежали на стари и изтощени животни. Много рядко намирах току-що убити животни, при които целият труп да е налице, но в редица случаи пристигах при елена почти веднага след като го бяха убили вълците и тогава с непростима наглост ги прогонвах. Колкото и да бяха нещастни, те боязливо си отиваха. Телата на някои елени така гъмжаха от външни и вътрешни паразити, че буквално приличаха на подвижни менажерии, без друго обречени на скорошна смърт.

Седмиците си отминаваха, краят на лятото наближаваше и достоверността на Оотековата теза ставаше все по-очевидна. Жизнената роля, която играе вълкът по-скоро в запазването, отколкото в унищожаването на елените, ми се струваше неоспорима. Но никак не бях сигурен, че тя ще се види такава и на моите началници. Ако исках да ги убедя, трябваше да намеря несъкрушими доказателства, за предпочитане от солидно материално естество.

Именно с тази мисъл започнах да правя сбирки на паразитите, които намирах по убитите елени. Оотек, както винаги, прояви остро любопитство към новия аспект на работата ми, но този път то трая кратко.

От незапомнени времена, неговият народ се бе хранил с карибу; препитаваше се предимно със сурово или полусварено месо, поради недостига на дърва за горене. Самият Оотек бил отбит с предварително сдъвкано от майка му еленово месо, след майчината кърма то станало неговата основна храна. Затова бе приемал като даденост и никога не му беше хрумвало да погледне аналитично на своя насъщен хляб. Като ме видя да измъквам десетки разновидности и хиляди отделни червеи и кисти от различните анатомични части на карибуто, ескимосът остана като гръмнат.

Една сутрин Оотек навъсено приковаваше поглед в стария, пълен с паразити елен, на който правех дисекция. Винаги се стремях да му обяснявам моите занимания, за да разбере по-добре характера на изследването. Този случай ми се стори съвсем навременен повод да му изнеса кратка лекция върху паразитирането. Като изтеглих от черния дроб една мехуреста киста с размери на топка за голф, обясних, че това бе неактивна форма на тения и ако бъде изядена от хищник, ще се развие в няколко отделни същества, дълги до десет метра, акуратно нагънати в червата на новия им домакин. На Оотек сякаш му се повдигна.

— Искаш да кажеш, ако я изяде вълк? — с надежда попита той.

— Нанк — отговорих аз, упражнявайки моя обогатяващ се ескимоски речник. — Лисици, вълци, дори хора. Във всичките ще се развие — е, при хората може би не толкова голяма.

Оотек потръпна и започна да се чеше по корема, сякаш бе окраставял точно там.

— Слава богу, аз не обичам дроб — каза той с голямо облекчение, че си е спомнил тази подробност.

— А-а-а, тия червеи ги има навсякъде в елените — възкликнах аз с ентусиазма на експерт, просвещаващ любител. — Я гледай тук. Нали виждаш петънцата по месото на бута? На това белите хора му викат наплюто месо. Това е неактивната форма на друг вид червеи. Не съм сигурен дали се развиват у хората. Но ей тези — и аз измъкнах сръчно от разрязаните бели дробове няколко нишкообразни нематоди, всеки дълъг повече от двадесет и пет сантиметра, — тези се срещат у човека, и ако станат много, на бърза ръка могат да го задушат.

Оотек конвулсивно се закашля и махагоново тъмното му лице пребледня отново.

— Стига толкова — помоли се той, щом си пое дъх. Не ми казвай нищо повече! Аз сега ще си ида в лагера и там силно ще си представим други работи, дано така забравя това, дето ми разказа. Ти не си добър. Ако всичко това е истина, тогава аз сигурно ще трябва да ям като видра само риба или да умра от глад. А може пък белият човек да се шегува?

В последния му въпрос прозвуча такава жалостива нотка на надежда, че се пробудих от професорския си транс и осъзнах със закъснение какво бях причинил на човека.

Малко изкуствено се разсмях.

— Разбира се Оотек! Пошегувах се, само се пошегувах. Хайде сега да вървиш в лагера и за вечеря да опечеш два големи бифтека. Но гледай — не можах да се сдържа, въпреки желанието си аз, — гледай хубаво да ги опечеш, чуваш ли? Да ги опечеш както трябва!