Димитър Димитров
Съветска България през три британски мандата (4) (Ричард Спейт 1956–1958
Антъни Ламбърт 1958–1960
Антъни Линкън 1960–1963)

АПАТИЯ И МРАЧНИ ПРЕДЧУВСТВИЯ
АНТЪНИ ЛИНКЪН
пълномощен министър в София
1960–1963

Антъни Хендли Линкън е роден на 2 януари 1911 г. Започва работа във Форин офис през 1942 г. От 1947 до 1950 г. е в посолството в Буенос Айрес. Между 1952 и 1955 г. е заместник-генерален секретар на Съвета на Европа. Шарже д’афер в Копенхаген 1956–57 г. Посланик в Лаос 1958–60 г. Пълномощен министър в София от 12 август 1960 г.

 

 

На 16 ноември 1960 г. Антъни Линкън изпраща до външния министър, лорд Хюм, доклад с първите си впечатления от България.

 

При пристигането си намерих София потънала в августовски сън и rentree^[1] не беше завършено до края на септември. Вътрешната политическа сцена беше безжизнена и си остана такава. Пресата надлежно регистрираше международните събития с одобрение или възмущение, в зависимост от изискванията на идеологията и руската връзка.

Едно от най-първите неща, които правят впечатление на представители на некомунистически страни, е трудността да се получи достоверна информация. Това трябва да е нещо общо, но то се отразява на нашата работа и на нашата полезност. Не беше лесно да се получи информация и в предишната страна, в която служих, но там природата и изостаналостта — теренът и липсата на комуникации — бяха препятствията, а не затвореността на лаоското правителство и на народа. Комуникациите в България са чудесни и има много вестници и добра радиоразпръсквателна система. Тук страшните прегради, с които комунистическият режим пази всевъзможна информация от очите и ушите на хора като нас, се охраняват от хора, които по темперамент и по исторически причини са станали необикновено потайни и подозрителни.

Моето впечатление е, че режимът е стабилен и не е застрашен от идеологическа ерес, сериозни борби в ръководството и народен бунт. Доктрини се приемат само от Кремъл и преходът от грешките на Сталин към истините на Хрушчов бе извършен без мъченици за вярата. Режимът черпи сила главно от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефективността на неговата репресивна машина и от липсата на някаква реална опозиция сред поданиците му. Комунистическата власт бе наложена на България от шепа хора, прекарали по-голямата част на живота си в Съветския съюз, които се върнаха с руската армия зад гърба. Москва има в София нещо като комисар-резидент в лицето на съветския посланик, чиято специална позиция се признава с готовност от българските власти при всички случаи. Що се отнася до обществена подкрепа или антипатия, Комунистическата партия има половин милион членове от 8-милионно население. Сегашният министьр-председател^[2] извърши всеобхватна ликвидация на политическите противници през 40-те години и тези, които оцеляха и са на свобода, трябваше да забравят миналото, за да запазят свободата си и някаква форма на прехрана. Масите са аполитични, вероятно поради страх, липса на интерес или пък невежество, и техните протести се ограничават до безпокойство и скрита неприязън. Би било неоткровено да не се признае, че в България комунизмът донесе примитивно добруване за много хора, които го нямаха преди. Животът в София е сив и скучен, но повечето хора са адекватно и спретнато, макар и твърде грозно облечени и аз видях само двама просяци и един скитник. Тези лидери на режима, с които се срещнах, изглеждаха истински самоуверени и спокойни. Те са „пробили“ и се чувстват сигурни, и въпреки че по ръцете на мнозина от тях има кръв, те оставят впечатлението, че нямат никакъв страх от възмездие на този свят, а естествено, те не се безпокоят за другия. Те са добре осигурени в полето на вътрешната сигурност. Човек не трябва да подценява апарата за репресии заради това, че той по-малко бие на очи и използва различни методи от тези, които се срещат в другите сателити. Репресивният апарат съществува тук с цялата си сила и варварщина.

 

В първия си доклад от София Антъни Линкьн обсъжда шансовете за промяна в намиращата се в московска сянка България.

 

Вероятността за модифициране на режима в близка и средна перспектива е трудна за преценяване. Българската държава съществува от по-малко от век: човек, роден в годината на първия инспириран от Москва преврат в София, днес ще е на само 74 години. През това време, което е не повече от един дълъг човешки живот, българите бяха освободени от турско господство, биха се в две балкански и две световни войни, видяха управници от две династии и бяха управлявани от Княз, конституционен монарх, Регентство и Комунистически президиум. Тези превратности, обаче, до голяма степен бяха резултат от външни събития и въздействия. По подобен начин само съдбоносни международни развития или сеизмични политически трусове в Съветската империя биха могли, струва ми се, да донесат някаква скорошна радикална промяна във вътрешната структура на съвременна България. При тяхно отсъствие не бих изключил една бавна конституционна „еволюция“ от народна република към следващата институционна стъпка в марксистко-ленинската прогресия.

Отговаряйки на неотдавнашното позоваване на генерал Де Гол на българската зависимост от Съветския съюз, един български журналист писа: „Нека се знае, че Съветският съюз ни освободи и естеството на нашето национално съществуване се базира на отношението ни към тази страна“. Това е познат комунистически припев, но мисля, че такива чувства са малко по-откровени в устата на българите. Ясно е, че те живеят в идеологическата примка и сянката на Съветския съюз и трябва да се държат подобаващо. Ако режимът изобщо се промени, това ще бъде в посоката, която Съветският съюз смята за желателна и доколкото той позволи. Наследени проруски чувства — както исторически, така и расови — помагат за създаването на по-тесни идеологически връзки.

Ако горният анализ е правилен, изглежда, че принципната роля на България в съветската схема на нещата е да служи като модел на лоялен, приспособяем и „прогресивен“ сателит. Оперативните задължения на нейните въоръжени сили по време на война вероятно ще са да поддържат отворени комуникационните линии за всеки съветски сухопътен удар към Гърция, Турция или Югославия. По време на Студената война, смятам, че на България е отредена известна отговорност за тайна подривна дейност в Гърция и Турция, по-специално в Гърция. Тази отговорност може да се разпростира и до по-далечни фронтове в Африка и Южна Америка. Българското правителство проявява голяма готовност за установяване на дипломатически отношения с нови държави. Ние не би трябвало да подценяваме капацитета на българите като смутители.

 

В заключение на първия си доклад от София Антъни Линкън прави препоръки за бъдещата британска политика спрямо България.

 

Страданията на българския народ предоставиха тема за една известна изборна кампания във Викторианска Англия и една улица в София все още носи името на Гладстон. Англичанинът Баучър, българофилският кореспондент на „Таймс“ в началото на този век, който е погребан в Рилската планина, намери втора родина на тази земя. Освен един-два подобни изключителни примери, обаче, отношенията между Великобритания и България изглеждат сравнително дистанцирани. Мисля, че в наши очи България винаги е била една действителна или потенциална еманация на руската или германската сила, и именно този аспект на нейното съществуване ни е интересувал и все още ни интересува. Не може да не се интересуваме от намеренията и действията на една страна, която граничи с двама наши съюзници, с които тя има традиционна враждебност, фактът, че България има ограничена свобода на действията, трябва да увеличава, а не да намалява тази загриженост. Позицията на България на картата и ползата, която тя или нейните господари могат да извлекат от нея, е, и трябва да остане, главният предмет на нашето внимание.

В идеалния случай ние определено бихме искали да видим отслабване на руската връзка, известен зародиш на истинска независимост. Казвам „идеалния“, защото мисля, че за момента няма на какво особено да се надяваме. Ние не разполагаме с никакви политически средства за осъществяване на такава промяна: единствените наши инструменти са културата и търговията. В тези сфери българите обикновено настояват на реципрочност и ние сме изправени пред факта, че те нямат почти нищо, което да ни научат или да ни дадат, и не много, което ние бихме искали да купим. Въпреки това, надявам се, ние ще продължаваме да се опитваме да разширяваме културния и търговски обмен. Смятам, че единствено по този начин ще съумеем да държим вратата открехната и да посеем в умовете на някои българи познанието, че има и друг, много по-различен начин на живот и управление.

 

Коментирайки по доклада на посланик Линкън, служителят на Форин офис Джеймс Рийв отбелязва:

 

Прегледът на г-н Линкън на българската сцена представя картина, която е подобна на тази, рисувана от неговите предшественици. Той, обаче, не споделя впечатленията на г-н Ламбърт, че съдбата на България е на кръстопът.

 

Във връзка с участието на Тодор Живков в сесията на Общото събрание на ООН в Ню Йорк на 23 ноември 1960 г. легацията изпраща до Форин офис анализ на речта на Живков пред Народното събрание след завръщането му от Ню Йорк, като в началото се описва самата сграда.

 

Народното събрание заседава в хубава зала, построена миналия век и боядисана в бяло и златистожълто. Залата има формата на театър. Президиумът и Бюрото на Събранието са на една повдигната платформа, където би трябвало да е сцената. Над платформата е изписана датата 1879 г., годината на приемането на Търновската конституция, от двете й страни има две други плочи с датите на държавния преврат през септември 1944 г. и на Димитровската конституция от 1947 г. Няколко депутати бяха в униформи, но нито един не бе облечен в национална носия.

(Илюстр. 6: Първа страница от доклада на Антъни Линкън от 23.11.1960 г. за заседание на Народното събрание.)

 

Какво в речта на Живков пред Народното събрание на 1 ноември 1960 г. е впечатлило британските дипломати:

 

Живков прочете речта си с голяма скорост, ръкомахайки от време на време. Неговата публика, по сигнал от трибуната, допълваше думите му с това, което вестниците степенуваха като „раздвижване в залата“, „продължителни“, „въодушевени“ или „бурни“ ръкопляскания. От балкона можеше да се забележи как от време на време някои депутати тайничко четяха нещо друго, скрито под банките. Тази хитрина е разбираема пред вид на това, че ораторът говори, или по-точно чете час и половина.

Това беше едно безформено изпълнение и не съдържаше нищо, което да подсказва, че българската делегация в Ню Йорк се е радвала на някаква независимост на мислите и действията. Периодично агресивният тон на речта изглежда отразяваше стила и поведението на Хрушчов и други в Ню Йорк. Живков твърдеше, че промяната в съотношението на силите между социализма и капитализма в икономическата сфера е фундамент за промяна на съотношението и в други сфери. Той направи презрителна съпоставка на икономическата сила на САЩ в сравнение с тази на Съветския съюз. Живков каза, че икономическият прогрес на комунистическия лагер е такъв, че през следващите 10–15 години „главният икономически проблем, пред който са изправени социалистическите страни — икономическо изпреварване на развитите капиталистически страни — ще бъде разрешен“.

Относно гласуванията в ООН Живков каза: „Тази сесия на Общото събрание потвърди, че линията на Народна република България в областта на външната политика е правилна. Ще продължим да следваме тази линия и в бъдеще.“ Живков приключи с още комплименти към руснаците и няколко патриотични израза по адрес на България.

 

Коментирайки по доклада на дипломатите в София, Джеймс Рийв отбелязва на 30 ноември: „Стандартната съветска линия, поднесена отново.“

След Конференцията на комунистически и работнически партии в Москва, проведена на 11 декември 1960 г., ЦК на БКП излиза с декларация относно решенията на Московската конференция. В доклад от 14 декември легацията коментира.

 

От документа лъха обичайното ласкателство и сервилност пред Съветския съюз. Централният комитет декларира, че в единството между съответните комунистически партии и народи се вижда „главната гаранция за национална независимост, ускоряване на социалистическото строителство и преход на Народна република България към Комунизъм“. Тази формулировка може да предвещава издигането на България от народна република в някакъв по-напреднал статут.

 

На 25 януари 1961 г. Антъни Линкън изпраща на Лондон годишния доклад за събитията в България през предишната година.

 

Нямаше никакви забележими търкания в редиците на Българската комунистическа партия и правителството. Режимът изглежда стабилен и се характеризира със самодоволство, граничещо с инертност. Нямаше сериозни кризи в икономическата и социалната сфера или пък някаква заплаха за обществения ред. Положението, обаче, не предразположи властите да отпуснат контрола, който упражняват върху всички дейности на българския народ, или да променят репресивния апарат. Вътрешните сили за сигурност, например, бяха запазени на предишното ниво. През март бе обявен указ за участие на „трудовите хора“ в поддържането на реда. Едно дело за злоупотреба с държавни средства завърши със смъртни присъди за признатите за виновни. Потайност, бдителност и подозрителност остават нормата на деня. Ако човек търси символ на този режим, може да го намери в спуснатите перденца, през които гледат тези на власт: от председателя на Президиума в неговия ЗИМ до милиционера в кабината пред моята входна врата. Те могат да наблюдават другите, без самите те да бъдат виждани.

Под тази защитна покривка продължи да расте общото любопитство към начина, по който се живее в некомунистическите страни. Това явление е особено забележимо сред тези, които аз наричам „новите професионални класи“. Комитетът за културни връзки с чужбина, който се опитва да монополизира такива връзки, запазва ключовата си позиция в това поле, но неговите нареждания изглежда все повече се оспорват от организации като Българската академия на науките и някои факултети на Университета.

Този неуморен и търсещ дух изглежда широко разпространен в училища и университети. Някои прояви на младото поколение — като склонността да се възприемат буржоазни привички, да се обличат неприлично, да слушат капиталистическа танцова музика, да пушат много, да изостават в изучаването на марксизма-ленинизма, и най-лошото от всичко, масово да се провалят на изпитите — предизвикаха множество упреци в пресата и от ръководни хора. Бяха публикувани и няколко нападки срещу Църквата, между които и за това, че се организирали религиозни събирания под прикритието на екскурзии, събори и др. Чуха се и строги призиви за по-интензивна атеистична пропаганда.

 

Относно икономическото развитие през 1960 г. посланик Линкън пише.

 

През декември правителството обяви, че започнатият през 1958 г. петгодишен план е бил изпълнен 2 години предсрочно. Няма достатъчно статистически и други данни, за да се прецени истинността на това твърдение.

В България, както и в другите комунистически страни, годишните резултати в земеделието бяха разочароващи. Упреците за тях бяха поделени между чиновниците и времето. Имаше голяма бюрократична дейност в полето на външната търговия. Делегации идваха и си отиваха. Съществуващи търговски споразумения бяха подновявани и нови бяха сключвани. Пловдивският търговски панаир беше по мащаб по-амбициозен от всякога, макар мотивът и целта да бяха престиж. Въпреки тези усилия, търговският баланс със Западна Европа определено беше неблагоприятен. В случая на Обединеното кралство балансът в наша полза беше поне 500 000 лири стерлинг при оборот от около 5 млн. лири. Същото неравновесие може би характеризира търговските връзки на България с нейните комунистически партньори. Това би могло да обясни продължаването от Съветския съюз в последния ден на годината на срока за изплащане на кредит от 160 млн. рубли и отпускане на нов кредит на България от 650 млн. рубли. Осемдесет на сто от общата търговия на България е с комунистически страни, а 50% от това количество е със Съветския съюз — показател за икономическата зависимост на тази страна от Русия.

 

В обзорния си доклад за 1960 г. Антъни Линкън се спира и на външната политика.

 

Българската външна политика през 1960 г. беше моделирана по образец на тази на Съветския съюз. Имитирането беше така сервилно, че оправдаваше твърденията на онези, които смятат българското външно министерство за преден пост на „министерството-майка“ в Москва. Позицията на министъра на външните работи Карло Луканов отслабна и към края на годината имаше слухове, че той ще подаде оставка и ще оглави легацията в Париж. Вероятно интересът на първия партиен секретар, Тодор Живков, към външната политика се е повишил, след като бе начело на българската делегация за Общото събрание на ООН. Ако има промяна в министерството, тя може да облагодетелства негов човек.

Вероятно в никоя друга сфера българското раболепие пред Русия не се илюстрира така добре, както на международните срещи. Българската делегация на 15-ата Конференция за разоръжаване в Женева не показа никакъв собствен ум, нито собствена воля. От уважение към решението на Хрушчов да участва в Общото събрание на ООН, първият секретар на Българската комунистическа партия заведе българска делегация в Ню Йорк, като той пътуваше със съветската делегация с кораба „Балтика“.

В Обединените нации българите повтаряха казаното от руснаците по малки и големи въпроси: техният език беше така невъздържан, както на руснаците, а поведението им — също толкова лошо. В София дори имаше слухове, че Живков бил объркан (и дори загрижен) от това, че неговото придвижване в Америка не било подложено на такива големи ограничения, както това на Хрушчов и Кадар. Съветските предложения за реорганизация на Секретариата на ООН и дори преместване на седалището на Организацията получиха гореща подкрепа от България. Непригодността на Ню Йорк за седалище на ООН беше една от темите на разговора, който неотдавна водих със заместник-външния министър Тарабанов.

 

Антъни Линкън проследява и отношенията на България с новите държави.

 

През 1960 г. българското правителство отдели много усилия за контакти с новите независими страни. Поздравления и обещания за установяване на дипломатически отношения бяха изпратени на Кипър, Нигерия, Френско Конго и много други. Мавритания, обаче, трябваше да се задоволи само с поздравление по случай „освобождението от колониално робство“. Много делегации бяха разменени с бившите колониални страни, а известен брой цветнокожи студенти бяха на обучение в България. Всичко това внушава, че на България може би е дадена специална отговорност за подривна дейност в бившите колониални територии. Конго, Куба и Лаос предоставят безкрайни възможности за журналисти и оратори.

 

За отношенията на България с балканските й съседи Антъни Линкън пише:

 

В различни публични изявления министър-председателят и други лидери говориха за желание за подобряване на отношенията с Гърция, Турция и Югославия. Тяхното постижение беше изпращането през декември на делегация в Атина, която да обсъди неуредените компенсационни искове и други спорни въпроси. Делегацията се завърна в началото на 1961 г., без да постигне нищо, но разговорите ще бъдат подновени по-късно в София.

 

За отношенията със западните страни посланикът добавя:

 

Първият японски пълномощен министър в България след войната беше приет учтиво, но не и топло. Алжирският въпрос отрови отношенията с Франция и това, което българите възприеха като „пренебрежително позоваване от генерал Де Гол на българския статут като държава“, предизвика гневна нота, която моят френски колега се съгласи да изпрати в Париж, като каза в същото време на нейните автори, че няма да й отговори. Прехващането на български кораби от френския военноморски флот също предизвика протест, макар че българите не би трябвало да се изненадват, защото техните публични обещания за подкрепа на алжирските бунтовници правят българските търговски кораби подозрителни. Положението в Конго и убеждението — което очевидно не се ограничава само до тази страна — че на белгийците може да се прави всичко безнаказано, обтегнаха до крайност отношенията между България и Белгия.

На 14 март Едуард Пейдж връчи акредитивните си писма на пълномощен министър на САЩ и дипломатическите отношения между двете страни, които бяха прекъснати преди десет години, бяха изцяло възстановени. Това събитие силно удовлетвори българите, но не доведе до намаляване на нападките срещу САЩ в пресата и публичните речи, а отношенията между новата мисия и българските власти никак не бяха лесни. Българските власти, обаче, не предизвикаха големи инциденти, вероятно стараейки се да задържат американците. Властите може да смятат, че докато американците са в София и са общо-взето доволни, те могат спокойно, когато поискат, да се държат по-невъздържано спрямо други западни представители, особено тези на „колониалните“ сили.

Властите инжектираха умерена степен на неприятност в живота на дипломатите. Митниците, например, започнаха да проверяват стоки, внасяни от дипломатическия корпус, и получиха правомощия да ограничават този внос. Също така през декември петима души от нашия български персонал, включително моят шофьор, който бе на работа от 1947 г., бяха осъдени по обвинение в опит за кражба на хидравличен крик, за който се твърди, че принадлежал на държавата. Трима от тях получиха присъди далеч надвишаващи степента на престъплението. И все пак поне нямаше изстъпления, каквито ставаха преди. Дори в Министерството на външните работи се долавя стремеж към порядъчност, който се илюстрира с тяхната надежда, че САЩ ще се съгласят да повишат нивото на своята мисия от „легация“ на „посолство“.

 

В заключение на доклада си за събитията в България през 1960 г., Антъни Линкън пише:

 

Годината не донесе никаква драма и малко нови неща се появиха на българската сцена. Един застаряващ и самодоволен режим остана на власт, проявявайки малко самоинициативност, динамизъм и приспособяемост. Не изпъкна нито един българин от калибър, който да може да бъде сравняван със забележителните лидери в други страни от Блока. Материалните постижения бяха незначителни и международният престиж на България не порасна. Останалите неща могат да се обобщят като делнични прояви на една малка страна с твърде изостанал народ, обременен от форма на управление, която трябва да търпи без право на избор, и попаднал във вълната на световните събития, на които трудно би могъл да повлияе с малкото средств на разположение.

 

На 8 февруари 1961 г. Питър Самърскейл^[3] от Северния отдел коментира по годишния доклад от София.

 

Съветските заеми несъмнено ще финансират кредитите, които България предлага на неразвитите страни. Нарастващият интерес на българския народ към Запада предлага добра почва за нашите усилия да развиваме контакти, но успехът ни в тази посока зависи, разбира се, от наложените от режима ограничения.

 

От 21 април до 7 май 1961 г. британският посланик във Варшава, сър Джордж Клатън, прави близо 5 хиляди километрова обиколка на Източна Европа — от Източна Словакия през Будапеща, Белград, София и Букурещ. Впечатленията си от нея той изпраща на Северния отдел на Форин офис.

 

Първото впечатление, което искам да отбележа, е общо взето негативно. Противно на това, което често се предполага, няма никакъв единен образец в страните отвъд Желязната завеса. Разбира се, това, което Патрик Райли нарече „съветска задушаваща атмосфера“, е налице почти навсякъде с изключение на Полша, но националните характеристики не са изкоренени и има безкрайни вариации в степента, до която всяка една от страните е засегната от „задушаващата атмосфера“. В България, например, където има относителна свобода на пътуванията, рокендролът и битническите дрехи са пълно табу и пристрастяване към тях може да донесе сурови наказания. В Румъния, където пътуванията са драстично ограничени, се виждат битнически дрехи.

Забелязват се също разлики в степента на материален прогрес. Дори и вътре в дадена страна, обаче, има значителни вариации — и тук не говоря за Югославия. Явният икономически просперитет на румънците между Дунава и Букурещ постепенно преминава в очевидна беднотия в Трансилвания. Жителите на Букурещ ни се сториха особено противни, но нашите чувства към румънския народ станаха по-топли с придвижването ни на изток през Карпатите и Трансилвания.

От всички сателити Полша несъмнено създава най-силно впечатление за занемареност. Имам пред вид поддържането на градовете и селата, боядисването на оградите и пътните канавки. Дори в България, която предполагам е най-бедна между сателитите, бяхме изненадани от спретнатостта на градовете в сравнение с това, на което бяхме свикнали в Полша.

Полша притежава елегантност, която е непозната в другите страни, които посетихме. Качеството на дрехите, които видяхме например в Будапеща и Прага, вероятно е по-високо, отколкото във Варшава, но там напълно липсваше онзи шик, на който сме свикнали тук. Що се отнася до хората по улиците в градовете, в Полша има отпуснатост и веселост, непознати другаде. Причината е лесна за отгатване. Свободата не може да се купи с пари, но тя трябва да бъде платена някак си. Цената, която поляците плащат за своя сравнително либерален режим, почти сигурно е тяхното бавно темпо на икономически прогрес.

 

Според посланик Клатън областта, в която има най-впечатляващ контраст между Полша и другите сателити, е религията.

 

В България, където религиозният живот ни се стори на възможно най-ниското ниво от всички посетени страни, по време на Великденските богослужения имаше хулигански демонстрации — нещо, което би шокирало средния вярващ поляк.

 

Британският посланик в Полша сравнява и отношенията в различните страни към Германия и Съветския съюз.

 

Полша изглежда уникална в своето почти еднакво отвращение от руснаци и германци. В Чехословакия изглежда няма неприятни чувства към Съветския съюз, от когото чехите пострадаха много малко. И наистина, преди Първата световна война Чехословакия гледаше към Русия като към предводител на славянския свят. В Унгария почувствах руското присъствие и чух някои остри изказвания, макар и от несигурни източници. В Румъния не успях да открия антигермански чувства и, разбира се, там още има германски заселници. България беше уникална — там нямаше никакво антигерманско чувство. Та нали германците никога не са сторили на България никакви злини и дори се съгласиха българските евреи да останат незасегнати от арийските закони. И — единствени между сателитите — българите изглежда определено харесват руснаците.

 

Сър Джордж Клатън сравнява и отношението на различните източноевропейски народи съм техните комунистически партии.

 

В България, Румъния, Унгария и Чехословакия членство в партията носи значителни привилегии. В Унгария и Румъния, доколкото можах да разбера, тези привилегии носят със себе си презрението на съседите, а в България и Чехословакия — по-скоро завистта. Изглежда, че положението на комунистическата партия в Полша е по-малко привилегировано, отколкото другаде в Блока. Присъствието на партията бе най-осезаемо в Румъния, където партийните членове по принцип ми направиха най-неприятно впечатление. Колите на безпартийните не можеха да се движат по лявото платно на пътя, което бе запазено само за партийни членове. Румъния беше единствената страна, в която бяхме следени. Това беше само в градовете, може би защото моята кола бе много побърза от волгите на моите сенки. В Румъния номерът на нашата кола беше постоянно записван.

В България, Румъния и Чехословакия кандидат-студентите трябва да представят документи за своя социален произход и ако той се сметне ча ненадежден, това може да забави или възпрепятства тяхното влизане във висши учебни заведения. Тази практика отдавна беше изоставена в Полша. Не е рядкост поляци да критикуват режима пред приятели и дори да критикуват неговите лидери. Малко повече се внимава при критикуването на руснаците. В Югославия критикуването на Съветския съюз е свободно и всеобщо, но нито веднъж не чух критика на сегашната политика на югославското правителство или на югославските лидери.

 

След като се запознава с доклада на посланика във Варшава, шефът на Северния отдел, Робърт Мейсън, отбелязва:

 

Писмото на сър Джордж Клатън дава картина на сателитите от птичи поглед, каквато по практически причини не можем да видим често. Една от темите на писмото е разнообразието на становищата и условията в страните от Източна Европа. Впечатленията на сър Клатън подсилват един от аргументите в доклада ни за политиката на Обединеното кралство спрямо сателитите, а именно, че нашата политика трябва да обръща по-голямо внимание на това разнообразие и че не би трябвало да се обвързваме с принципа на „еднакъв подход“ в отношенията с тях.

 

През 1961 г. Форин офис се занимава и с българските официални празници. На 3 май от София съобщават за първомайската манифестация.

 

Като изключим това, което комунистите направиха от него, Първи май винаги е бил популярен празник в България. Съвременният елемент на принуда беше създаден от високоговорители, които в ранните часове на сутринта призоваваха гражданите на манифестация.

 

Преди приема в българската легация в Лондон на 8 септември по случай 17-ата годишнина на комунистическата власт в България, заместник-началникът на Северния отдел, Робърт Макалпайн, прави на 18 август препоръка, която се одобрява от помощник министъра Патрик Райли:

 

Миналата година бяха поканени външният министър, негов заместник и парламентарният секретар на министерството, Робърт Алън. Единствено г-н Алън прие поканата. Тази година външният министър отново беше поканен, но не би било подходящо министър да отива на приема. През изминалата година нямаше никакво значително подобрение в нашите отношения с България, а нашите културни връзки дори се влошиха. Следователно, макар че в съответствие с нашата обща политика би трябвало да сме по-отворени към дипломатическите мисии на сателитите, няма достатъчни основания за увеличаване на нивото на нашето представяне тази година.

 

Концентрационните лагери в България занимават британската легация към средата на 1961 г. На 31 май от легацията съобщават на Лондон:

 

Концентрационният лагер на дунавския остров Белене, който от дълго време беше използван за политически затворници и на който през 1958 г. след вълната от арести бяха изпратени известен брой „хулигани“, изглежда е бил преместен на ново място край Ловеч. На стотина метра от главния път могат да се видят затворници, заети с физически труд. Наблюдават ги надзиратели, които седят с пушки на билото на хълма над тях. Не се прави опит да се прикрие съществуването на този лагер за принудителен труд.

 

Заедно с доклада легацията изпраща на Изследователския отдел на Форин офис и две писма. Първото писмо е анонимно и е изпратено па 20 септември I960 г. от Варна. В архивите на Форин офис е запазен неговият превод на английски.

 

Не се изненадвайте, когато четете това писмо, изпратено от образовани, но нещастни хора, жертви на сегашния комунистически режим в България. Желаем да поясним, че сме заклети англофили, които дълбоко уважават името на нашия безсмъртен покровител, великия англичанин Уилям Гладстон, който пръв издигна глас в Британския парламент за свободата на България.

С дълбоко съжаление съобщаваме следното:

Правителството на Антон Югов продължава да изселва нас и семействата ни в провинцията и да ни излага на гладна смърт. Нашите домове ни бяха отнети и в тях са настанени комунисти. Преследват ни и не ни дават да живеем нито в София, нито в друго населено място освен в града, в който се намираме. Ние сме измъчени до смърт, гладни и без работа, защото не ни дават работа.

Умоляваме ви да издействате всяко изселено семейство да се върне в своя дом, а настанените комунисти да напуснат нашите къщи, за да можем да влезем в жилищата си. Правителството на Югов лъже, като казва, че няма изселени хора. Преди ни измъчваха в концентрационния лагер „Белене“, а сега по ловешките чукари.

 

Второто писмо, което британската легация изпраща в превод на Форин офис, е подписано от Любен Паунов, живущ на ул. „Сталин“ №82 в София, който пише на 4 май 1961 г.:

 

Аз съм 60 годишен писател и журналист, не съм партиен член. В 1957 г. бях пратен в концентрационния лагер „Белене“ без никаква причина, тъй като съм свободен и демократичен човек. В „Белене“ трябваше да изкопаваме по 5 кубика земя дневно. Нямаше вода. Хората копаеха дупките и пиеха вода от тях. Водата беше ледено студена и вонеше. Прекарах 2 години там. Сега страдам от следните болести: гастрит, колит и ревматизъм. Сега съм парализиран, жив труп. Милиционерите ме биха в лагера и ми отрязаха пениса (извинете за израза). Уринирам кръв. Те срязаха врата ми и едва се движа. Състоянието на лагерниците е ужасно. Няма измъкване. Изхвърлиха ме от лагера като мръсно куче. Храната беше ужасна: 1/2 хляб на ден, само зрял и зелен боб. Безкрайна работа, много псуване. Какво е комунизъм? Научно прилагане на лъжа и заблуди. Преди те лъжеха по ненаучен начин. Сега го правят със средствата на диалектическия материализъм. Докога ще продължава тази лудост в нашата родина? Затворите са пълни с хора, лагерът беше преместен близо до Ловеч, където хората трошат камъни, постоянно изселват невинни хора в Добруджа. Знам, че моето писмо ще бъде отворено от милицията и фотографирано, но няма никакъв друг начин за комуникация.

 

След като се запознава с писмата на анонимния подател и на Любен Паунов, служител на Изследователския отдел на Форин офис записва следното заключение:

 

Досега не бяхме чували за Ловеч, а преди две или три години имаше слухове, че лагерът „Белене“ е бил закрит. Намирам второто от писмата трудно за вярване и се съмнявам, че човек би могъл да оцелее след толкова изтезаване, макар да казвам това без никакви медицински познания.

 

Изпращайки писмата от София, легацията прави следната препоръка: „Би могло да запознаете Би Би Си със същината па писмата.“ Във връзка с препоръката служител на Форин офис записва към папката за лагерите: „Би Би Си беше информирана“.

След като програма по документите на Форин офис за лагерите беше излъчена в Историко-политическата рубрика на Би Би Си през пролетта на 1992 г., в Българската редакция се получи писмо от брата на Любен Паунов. На 15 май 1992 г. Милен Паунов, оперен певец, живущ на бул. „Витоша“ №82, пише на английски до Би Би Си:

 

Моят брат, Любен Паунов, беше първо държан 2 години в „Белене“. Тогава беше пуснат за много кратък период да си дойде вкъщи (вероятно през това време той е написал писмото до посолството). Той беше така зверски осакатен от червените садистични кучета в лагера, че почти не приличаше на човек. Ние не можехме да му помогнем по никакъв начин вкъщи — нямаше начин да му помогнем нито физически, нито психически, той беше така напълно обезобразен.

След 30 дни вкъщи, в наше отсъствие, той е бил измъкнат една сутрин и отведен. Моят 13-годишен син, който лежеше болен вкъщи с остра простуда, е бил единственият свидетел, когато червените агенти влачели по стълбите брат ми, ЛЮБЕН ПАУНОВ, за да го отведат в лагера на смъртта в ЛОВЕЧ. След 10 дни той бил екзекутиран, убит с удари с лопата; на следващия ден бил откаран с камион отново в БЕЛЕНЕ, за да го ядат там свинете. Тази информация имам от човек, който спял до неговото дървено легло през тези 10 дни и бил свидетел на смъртта му. След като лагерът беше закрит, този мъж дойде направо вкъщи; приличаше на скелет.

 

Заедно с писмото Милен Паунов изпрати и смъртния акт на брат си, който му е бил връчен на 23.05.1990 г. В акта пише, че Любен Паунов е починал на 3 юли 1961 г. в поделение 0789 на МВР в Ловеч. Причина за смъртта: „Пиелитис калкулоза. Уремия.“

На гърба на изпратената снимка на брат си Любен, Милен Паунов пише: „Любен Паунов беше екзекутиран по специална заповед на Тодор Живков, защото разказваше вицове за него.“

За това, че Любен Паунов е обичал да разказва вицове, сподели в интервю за Би Би Си Йосиф Загорски, който е бил в една компания с него през 1952–55 г.

 

Любен, например, казваше така: „Аз съм написал писмо до Вълко Червенков: «Докога нашата хубава столица ще носи името на една гръцка принцеса София. Предлагам да се кръсти Червенковград.»“ И продължаваше: „Понеже ще приемат веднага това мое предложение, мен ще ме направят кръстник на града и след това ще има улица «Любен Паунов» на името на кръстника.“ Такива безобидни вицове разказваше. Но те нали се страхуваха и от сенките си.

 

През 1961 г. легацията не докладва само за българи, но и за британци. На 3 май легацията изпраща бележки за британските учители в България. На първо място в списъка по азбучен ред са Реджиналд Бартлет и Кристина Бартлет.

 

Г-н и г-жа Бартлет пристигнаха в София през 1956 г. Първоначално и двамата бяха преподаватели в Университета, но г-жа Бартлет сега преподава в Английската гимназия в София, докато г-н Бартлет прави преводи за официалната Българска телеграфна агенция и за списание „Bulgaria Today“. Г-жа Бартлет заявява, че е комунистка и поддържа съвсем слаби връзки с легацията.

 

Комунистически пристрастия проявявал и Албърт Банди, следващият в списъка.

 

Г-н Банди и съпругата му дойдоха в България през септември 1960 г. Те са по-възрастни от другите новодошли и имат немарлив вид. И двамата са с крайно леви възгледи. Г-н Банди смята вестник „Дейли Уъркър“ за единствения достоверен английски вестник, а в разговор със служител на легацията г-жа Банди изразила без задръжки своето възхищение от постиженията на комунистическия режим в България.

 

В списъка на учителите са още г-ца Джилиън Йезърд, г-ца Ан Слейтър и г-н Ерик Тиър.

 

Г-ца Йезърд преподава в Английската гимназия в София. Тя е в България от няколко години, но не е известно точно откога. Не се е регистрирала в Консулския отдел. Знае се, че е комунистка.

Г-ца Ан Слейтър, учителка по история в Пловдив от 1959 г., заявена комунистка, която никога не се е регистрирала в тази легация. Двете й години в България изглежда не са разколебали вярата й във валидността на комунистическата доктрина.

Г-н Ерик Тиър, учител по химия в София, в България от септември 1960 г. Г-н и г-жа Тиър са явни комунисти и изглежда преди да дойдат са имали връзки с Комунистическата партия в Шефийлд.

 

Както докладва легацията, обаче, не всички английски учители в България са комунисти.

 

Г-н и г-жа Фермор са млада новобрачна двойка и те дойдоха за първи път в България през септември 1960 г. Джон Фермор преподава география в София. При пристигането си семейство Фермор се стреснаха, когато научиха, че повечето други британски учители са отявлени комунисти.

Питър Скот, учител по география в Пловдив от септември 1960 г. Г-н и г-жа Скот са и двамата антикомунисти и се проявиха като проницателни наблюдатели на живота в България.

 

На 23 юни 1961 г. първият секретар па легацията, Доналд Джаксън, изпраща подробен доклад за работата на британските учители в България. Съгласно доклада, през учебната 1960–61 г. в България е имало 10 британски учители: 6 в София и 4 в Пловдив, от които 5 са дошли в 1960 г.

 

Когато българските власти започнаха да наемат на работа тези учители преди няколко години, те разчитаха на прокомунистически организации като Дружеството за английско-българско приятелство, за да се свържат с подходящи хора. Преди 2 години, обаче, започнаха да поместват обяви в „Times Educational Supplement“ и повечето от учителите, които са сега в България, бяха наети по този начин. При предишния метод на набиране българите намираха хора с прокомунистически гледища, които въпреки това вероятно са добри учители. Тези, които пристигнаха миналата година, са предимно или много млади, или слабо квалифицирани. Повечето, макар не всички, са комунисти или вярващи в комунистическата пропаганда. Повечето учители тази година в България поддържат минимални контакти с легацията. Въпреки това ние се постарахме да направим преценка на всеки от тях, което може да послужи за архива на Форин офис.

 

В доклада се описва и един инцидент, засегнал двама от британските учители — Фермор и Скот.

 

Семейство Фермор гостували на семейство Скот в Пловдив и един следобед г-н Фермор и г-н Скот отишли на разходка. Те навлезли в една ливада, където отивали и откъдето свободно се връщали българи. В това поле, обаче, имало хангар, около който българите изглеждали притеснени. Скот и Фермор били арестувани и държани от милицията за няколко часа, докато директорът на Английската гимназия в Пловдив не се застъпил за тяхното освобождаване.

Не съм склонен да придавам някаква особена важност на този инцидент освен тази, че двамата са се приближили до обект, смятан от българите за стратегически важен. Интересно е да се отбележи обаче, че тези учители са двамата най-открити антикомунисти между британските учители и не бих напълно изключил възможността българите да са разиграли този инцидент, за да ги насърчат да не се връщат следващата година. Ако целта е била такава, мероприятието е било излишно, тъй като и двамата бяха решили малко след пристигането си да не се връщат след първоначалния едногодишен договор.

 

На 30 май 1961 г. Антъни Линкън връчва нота на българското външно министерство относно сигурността и закрилата на дипломатическите помещения. Нотата е била предизвикана от демонстрации през април срещу американската легация и нейната предисторията е описана в доклад на Антъни Линкън до Форин офис от 2 май.

 

Характерен елемент на тези демонстрации е, че униформената милиция или изчезва, или не прави нищо. Когато се опита да получи помощ от Министерството на външните работи или от други органи на българското правителство в необходимия момент, потърпевшият открива, че всички официални лица са „извън сградата“. Началникът на протокола не направи впоследствие никакви опити да връчи извинение, нито да огледа щетите, а протестите на дипломатите се посрещат по осъдителен начин.

Не мисля, че бихме могли да протестираме срещу „демонстрациите“ като такива, макар да знаем, че те са изцяло инсценирани, организирани и подстрекавани от властите. Мисля, че би трябвало да направим нещо, за да спрем този растящ хулиганизъм в международния живот. След като Московската конференция обяви „засилване на класовата борба“ и след поведението на Хрушчов в Обединените нации, техниката на „агит-проп“ става все по-осезаема в дипломатическото поле.

Към тези общи съображения бих добавил и някои местни. Последната демонстрация беше насочена срещу канцелариите на американската легация, а не срещу резиденцията на пълномощния министър. Тези две сгради, обаче, са в различни части на града, докато моята резиденция е в съседство с легацията и не се съмнявам, че тя би била главната цел. Това е една много изящна къща и ценна собственост на правителството на Нейно Величество, построена е преди близо петдесет години, и аз се чувствам особено отговорен за нея и нейното обзавеждане. Ние бихме имали малка надежда да я защитим срещу тълпата. Може да е трудно да се проникне отпред, но една тълпа лесно би могла да влезе в градината, а оттам няма пречка за атака на резиденцията.

 

Британската идея за протестна нота се обсъжда на 20 и 26 април 1961 г. на срещи на дипломатическите представители на страните от НАТО в София. Антъни Линкън съобщава на Лондон:

 

По време на двете срещи беше обсъдено връчването на протест на българското правителство и формата на този протест. Доайен на Дипломатическия корпус е румънският посланик. Той е неефективен и не виждаме смисъл да го молим да предприеме някакви действия, особено поради факта, че е имало голяма демонстрация срещу американската легация в Букурещ. Няма никакъв шанс за протест от дипломатическото тяло като цяло или чрез доайена, затова обсъждахме изпращането на идентични ноти от шефовете на дипломатическите мисии, които споделят това мнение.

При обсъждането на процедурата и същността на евентуалните протести аз застъпих позицията, че те трябва да са практични и в любезен тон и че не трябва конкретно да се свързват с последните две демонстрации или с политическите събития, които бяха използвани като претекст за тях. Казах, че те по възможност би трябвало да визират Виенската конвенция за дипломатически имунитет и че не трябва да бъдат правени в момент (например след разговор между американския пълномощен министър и българския външен министър), когато българите не биха могли да направят нещо друго освен да ги отхвърлят.

В това аз бях подкрепен от пълномощните министри на Америка и Италия, но не от всички мои колеги от НАТО. Някои от другите бяха за незабавна осъдителна акция и белгийският шарже д’афер, след първата ни среща, представи проекто-нота в този смисъл с изрази, които нито аз, нито италианският ми колега бихме одобрили. По време на срещите усетих, че някои от моите колеги — по-специално гъркът и турчинът — смятаха, че аз не проявявям достатъчно жар срещу българите и твърде дълго съм си играел на джентълменство. В края на нашата втора среща, обаче, бях замолен да съставя проект на протестна нота. Текстът бе посрещнат с одобрение от повечето колеги.

 

Антъни Линкън изпраща на Форин офис за одобрение черновата на протестната нота. От Лондон препоръчват две промени в текста и на 30 май британският посланик връчва следната нота:

 

Monsieur le Ministre,

Имам честа по инструкция на министъра на външните работи на Нейно Величество да се обърна към вас по въпроса за закрилата на сградите на дипломатическите мисии.

Принципът, че държавата-домакин има специално задължение да взема всички необходими мерки за защита на помещенията на тези мисии срещу проникване или щети и да предотвратява всякакво нарушаване на спокойствието на мисията и нарушаване на нейното достойнство, отдавна е всеобщо приет. Той беше потвърден и от Конвенцията за дипломатическите отношения, приета на конференцията, проведена под егидата на ООН във Виена от 2 март до 18 април 1961 г.

Бих искал да получа уверения, че винаги бих могъл да поискам помощ от Ваше Превъзходителство и от Министерството на външните работи на Народна република България относно всички въпроси, засягащи закрилата на легацията на Нейно Британско Величество в София. В съответствие с това имам честа да ви замоля да бъдете така добър да ме осведомите в кой отдел на Министерството на външните работи мога да разчитам, че по всяко време ще има отговорен служител, който ще може незабавно да обърне внимание на всяка молба за помощ.

 

На следващия ден след връчването на нотата, 31 май 1961 г., Началникът на протокола на българското външно министерство, г-н Стефанов, иска среща с британския посланик. На 1 юни двамата разговарят и на 2 юни Антъни Линкън докладва на Лондон.

 

Г-н Стефанов беше придружаван от преводач, когото не познавах. По тяхно настояване говорих на френски. Г-н Стефанов говори на български.

Той започна с въпрос защо е била връчена нотата и какви са били причините за нея. Отговорих, че както той е видял, нотата е връчена по инструкции. Тя от само себе си е ясна. Нотата припомня един принцип и поставя специфичен въпрос. (Тази първоначална размяна определи целия разговор. Шефът на протокола се опитваше да ме накара да разкрия мотивите, които биха включили демонстрацията срещу американската легация, а аз отказвах да изляза от рамките на текста на нотата.)

Г-н Стефанов попита дали по някое време легацията не е получавала адекватна протекция. (Той вероятно се опитваше да се върне към демонстрацията от 1958 г.) Казах, че за щастие това не се е случвало през 8-те месеца откакто съм тук. Той каза, че смята, че в миналото е имало един или два малки въпроса: имало една малка кражба (може да е имал предвид голямата кражба в дома на военния аташе или случая когато Miss Pacitto беше ударена по главата от български агенти, опитващи се да отстранят микрофони), а стоял и въпросът за окастряне на дърветата в моята градина. (Става дума за полупропагандна кореспонденция, подновявана всяка година от местния Народен съвет, който се оплаква, че тополите в „Парка на посланика“ закриват слънцето за техните по-малки дървета и трябвало да бъдат окастрени). Не проявих никаква склонност да разисквам тези интересни въпроси, така че г-н Стефанов ме попита дали някога не съм могъл да вляза в контакт с министерството, когато съм искал. Казах, че преди няколко седмици един колега ме замоли да предам спешно съобщение на министерството за защита на неговите помещения. Обясних, че съм направил всичко възможно в случая, както бих направил при подобни обстоятелства за всеки колега — французин, българин или някои друг. Изминаха четиридесет минути, преди да успея да говоря с някого. Г-н Стефанов каза, че по това време той бил зает с аржентинска (той искаше да каже бразилска) делегация. Трябвало да организира прием за тях. Аз съм бил поканен също, но не съм отишъл. Той не знаел защо. (Той също така объркваше датите).

Тук отбелязах, че се отклоняваме от ясната и тясна пътека на нотата. Нотата задаваше един прост въпрос. Не можех да разбера защо този въпрос причинява на моите български колеги толкова много трудности. Никъде в нотата не се предлагаше шефът на протокола да прекарва живота си телефонирайки, за всеки случай да провери дали не възнамеряваме да му се обадим. Ние питахме в кой отдел на външно министерство бихме могли по всяко време да намерим служител, който да е с пълномощия да предприеме действия при спешна молба за защита. Във Форин офис има винаги „permanence effective“^[4]. То се осигурява през нощта от дежурни чиновници.

Г-н Стефанов отново каза, че не може да разбере защо е била връчена нотата. Той каза, че нота като тази не допринася за добри отношения. Аз казах, че нотата, която беше връчена по дипломатически канал, а не чрез вестникарски колони, съдържа конкретен и разумен въпрос, изложен с най-учтив тон. Защо е толкова трудно да й се отговори? Той каза, че като опитен дипломат аз би трябвало да знам кой какво прави в Министерството на външните работи. Би било просто обидно да се отговори, че еди-кой си е отговорен. Аз казах, че тъкмо обратното, точно това искам да знам и ни най-малко не бих се почувствал обиден, ако получа отговор.

След това той започна всичко отначало и изрази убеждение, че всичко е започнато в София. Не коментирах по неговото убеждение, но казах накрая, че се въртим в кръг и допълних, че ще бъда благодарен, ако получа писмен отговор. Г-н Стефанов каза, че ще предаде на своя министър, до когото е адресирана нотата. Когато ставах да си тръгна, той каза, че не харесва разговори като този: те били неприятни. Това ми събра очите, но преводачът, разбирайки погрешно учудването ми, повтори забележката още веднъж, този път на английски. Благодарих му и казах, че съм го чул още първия път.

Отношението на г-н Стефанов беше породено по-скоро от съжаление, отколкото от гняв и ние не се карахме.

Бях с него половин час и той ме почерпи цигара по средата.

 

Британският посланик съобщава и за по-общото възприемане па нотата и за реакцията на съветския посланник Денисов.

 

Нотата определено изглежда имаше въздействие върху българите. Например, американският пълномощен министър смята, че — по неговите собствени думи — може да сме ги „извадили от равновесие“. Съветският посланик я е споменал на френския пълномощен министър. Той казал, че е „неприятелско“ да се прави това. Мосю Коафар запитал иронично дали трябва да разбира, че ако се нуждае от закрила за неговата сграда по някое време, би трябвало да се обърне към съветския посланик. За негова почуда Денисов отговорил: „Да, да!“

 

На 28 юли 1961 г. Антъни Линкън изпраща един от най-дългите си доклади от София. Темата е: Международните отношения на България през първата половина на 1961 г. Докладът започва с уговорка:

 

Ще разглеждам международните отношения на България, а не нейната външна политика, защото тази страна изглежда няма позиции, които да се различават от тези на Съветския съюз. През разглеждания период нямаше български инициативи на международното поле, където имитацията и раболепието пред руската линия си станаха правилото на деня. С никоя страна, с изключение на Куба, България не постигна забележим напредък в отношенията, а връзките с някои страни дори се влошиха. Причината за последното развитие може да се открие отчасти в духа на по-голяма агресивност, последвал Московската конференция на комунистически партии, и отчасти във вътрешните сътресения в самата България. С мълчаливото приемане от управниците на България на последната комунистическа догма, която разделя света на три лагера, може би ще е по-удобно да разгледаме последователно българските отношения с комунистическия блок, с т. нар. „неутрални държави“ и със „западните“ сили.

 

За отношенията с другите комунистически страни посланик Линкън пише:

 

Режимът прокламира и практикува тотално идентифициране и сътрудничество със Съветския съюз и доколкото може да се съди оттук, руснаците продължават да гледат на България с благоразположение — като на сателит за пример. На 10 юли в пресата беше публикувана снимка, показваща Хрушчов на парада на съветските военновъздушни сили, ограден от Малиновски и Тодор Живков — вероятно публичен израз на уважението на руснаците към българските въоръжени сили. Нито един водещ съветски политик не посети лично България, но обществото беше наградено с посещение на Гагарин, което предостави мегдан за зрелищен ентусиазъм. Руските постижения в космическото пространство изглежда предизвикват гордост в българските сърца. (В наши дни комунистите са тези, които търсят радост в небето.)

През януари председателят на Президиума, Ганев, министър-председателят, Югов, и първият партиен секретар, Живков, посетиха Румъния. Тяхното посещение беше разкрито едва след започването на визитата. През юни Живков и Югов прекараха няколко дни в Унгария. Това посещение беше държано в тайна до края му. Целта на тези полутайни експедиции е тема на догадки. Теорията, която най-широко се приема в западните кръгове е, че българите търсят икономическа помощ. Изглежда, например, че те са получили обещания за по-широко стопанско сътрудничество и доставка на стоки на кредит от Румъния. Възможно е също да има засилване на вълната на обществено недоволство и българските лидери да искат да научат от първа ръка как техните унгарски и румънски колеги се справят със своите по-големи проблеми в това поле. Аз съм обаче на мнение, че ако режимът се натъкне на народно недоволство, той би се обърнал единствено към руснаците за помощ срещу своите врагове.

 

Антъни Линкън отделя специално внимание на отношенията на България с Югославия.

 

Първите официални български коментари по Московската конференция на комунистически партии не споменаваха поименно Югославия. Този пропуск или беше неволен, или бе поправен по-късно, защото оттогава „югославски ревизиониста“ стана стандартно клише. Обтягането в отношенията между двете страни, произтичащо от комюникето, беше засилено през март, когато българското правителство експулсира втория секретар на югославското посолство и публикува остра нота по въпроса, която югославският посланик отказал да приеме. Белград реагира съответно.

Последиците от този епизод излизат от неговия българо-югославски контекст. С експулсирането отчасти се е целяло да се предупредят българските ревизионисти, но аз мисля, че то е било предизвикано най-вече от безпокойството на българската страна от обхвата на познанствата и контактите на югославския втори секретар — особено в академичните, литературните и артистичните среди. Това се оказа първият от поредица ходове на българските власти за елиминиране на контактите на български граждани с некомунистически, особено западноевропейски, дипломатически мисии — процес, който доведе до застой в някои културни дейности. В последствие югославският посланик се оплака, че неговото посолство и персоналът му са подложени на прекомерно внимание от страна на българските разузнавателни и охранителни служби. Българската преса, обаче, се занимава малко време с експулсирането. Не последва кампания в печата.

 

Посланикът се спира и на промените в отношенията с Гърция през първите 6 месеца на 1961 г.

 

Прекъснатите в края на 1960 г. преговори с Гърция по въпроса за репарациите не бяха подновени. Появиха се няколко враждебни статии относно условията на живот в Гърция, като на гръцкото правителство и на гръцкия народ бяха давани ненужни и тенденциозни съвети. Българските организации изпратиха множество телеграми за освобождаване на Манолис Глезос и други гръцки комунисти. Чувствата се нажежиха допълнително през юни, когато беше съобщено, че голям брой гръцки македонци са били прехвърлени от Полша в България. Питанията на гръцкия шарже д’афер относно предполагаемите намерения на българските власти за заселването на тези хора по границата останаха без отговор. През юли, след разкриването в Северна Гърция на шпионска мрежа, работеща за България, срещу един аташе от гръцката легация бяха грубо скалъпени обвинения и той беше експулсиран за „шпионаж“.

 

Посланикът разглежда и отношенията на България със САЩ.

 

Отношенията със САЩ се влошиха. Преговорите за уреждане на исковете бяха прекратени през април. Изгледите България да получи статут на най-облагодетелствана нация в търговията изглеждат слаби. Българските власти продължават да задържат в Русе един човек, който е роден в САЩ и когото американските власти смятат за американски гражданин. Той притежава известно богатство в Америка. Американският пълномощен министър на няколко пъти се опита да издейства неговото освобождаване и е възможно в резултат на този случай Държавният департамент да предупреди американците, че не ще може да им се гарантира консулска закрила в България. Подобен ход би ударил българите по тяхното честолюбие и би бръкнал в джобовете им, защото американски туристи от български или друг балкански произход носят известно количество западна валута.

През април, по време на десанта в Куба, имаше особено масова и заплашителна „спонтанна демонстрация“ срещу американската легация. Поведението на българския външен министър, когато американският посланик отишъл при него, за да протестира, беше по своему също така срамно, както и това на партийните хулигани на улиците. Две отделни нападения на насилници срещу български дипломати във Вашингтон допълнително нажежиха атмосферата. По-рано през годината българските подозрения се възбудиха от снимка в американско списание, показваща американски войски, обучавани в „партизанска“ тактика. Снимката показваше черна дъска с изписани думи на български.

Българските власти също така направиха всичко възможно, за да ограничат американската културна и информационна дейност. Например, те не разрешиха посещения на един университетски оркестър и на аматьорски плувен отбор и забраниха на американската легация да разпространява ежедневен информационен бюлетин.

 

В заключение на обширния си доклад за българските международни отношения през първите 6 месеца на 1961 г. Антъни Линкън се опитва да обясни относителното българско пренебрежение към отношенията със Западните страни.

 

Българското отношение към Западните сили през разглеждания период беше грубо и негативно, въпреки че повечето неофициални посетители бяха посрещнати с топло гостоприемство — особено ако изглеждаха удобен инструмент за пропаганда. Този „апел към народите“ през главите на техните правителства е стандартна комунистическа тактика, която се улеснява от свободата на пътуванията, на която се радват гражданите на демократичните страни. Посещението на г-н Сайръс Итън^[5], който прекара една седмица в България като гост на Тодор Живков, е добра илюстрация. Мисля, обаче, че относителното пренебрежение към отношенията със западни правителства, което България изглежда проявява през тази година, е по-скоро повърхностно, отколкото реално. То, струва ми се, произтича не от самоувереност, колкото и гръмко българските лидери да провъзгласяват военната и икономическа мощ на Съветския съюз и неизбежния триумф на комунизма, а от страх от последиците, ако на българския народ — и по специално на младежта — се позволят някакви контакти със Запада, извън строго контролираните.

 

В края на август 1961 г. в България се провеждат Световни студентски игри. В доклад от 6 септември британската легация коментира дали е имало опити Универсиадата да се използва за пропаганда.

 

Доколкото можахме да видим, българите не направиха открити опити да превърнат Универсиадата в голям пропаганден форум. Единственото указание в пресата за политическо тълкуване на игрите беше във вестник „Стършел“, който разкритикува французи, гърци и американци за тяхното неучастие. Авторът предположи, че французите са заети с боеве в Алжир и Тунис, гърците са ангажирани с военни маневри на българската граница, а американците са обеднели от разходи за самолети „Ю-2“. Британският отбор беше приет топло. Българските официални лица и преводачи не създадоха впечатление, че правят някакви опити за индоктриниране на гостите, но в същото време отбягваха да отговарят на въпроси, които не бяха пряко свързани със състезанията. Единствената преживяна неприятност от британския отбор беше свързана с личната кореспонденция: няколко от получените писма очевидно са били отваряни. Когато на главния български преводач беше обърнато внимание за това, той изрази съжаление и обясни, че някои неконкретизирани хора (той направи намек, че те може да са в България) не одобрявали Универсиадата и се опитвали да й попречат. На следващия ден, получавайки официални указания, той се коригира и каза, че писмата били отворени от британските власти в Лондон с цел да дискредитират България. Този инцидент оправда нашето предупреждение към британските спортисти, което предадохме чрез техните треньори при пристигането им, че е опасно да взимат за чиста монета всичко, което виждат в България. Доколкото можах да видя, британските спортисти не бяха подведени от приятелското отношение на тези, с които се запознаха, за да повярват, че България е нещо различно от една полицейска държава.

 

В средата на 1961 г. българските власти обявяват, че от 1 януари 1962 г. ще има смяна на парите. Указът за новия лев, който ще се равнява на 10 стари, е бил придружен от обяснителна реч на министър-председателя Антон Югов, която се анализира от легацията в доклад от 26 юли.

 

Югов надълго говори за икономическия прогрес, който — както се твърди — България била постигнала след войната. Неговият аргумент е, че поради големите икономически крачки на България сегашният лев е изживял своята функция и е станал тромав. Следователно било дошло време той да се замени с по-подвижна единица, на базата на която България ще може да постигне още по-голям напредък. Трудно е да се схване логиката на този аргумент. Но от ударението, което Югов поставя на размера на предоставената помощ от съветски експерти, би могло не без основание да се предположи, че реформата е вдъхновена и организирана от Съветския съюз.

Ако се съди по незабавната обществена реакция — имаше масово купуване на всички налични стоки — българите не са убедени от официалните уверения, че новите мерки няма да засегнат техните интереси. Те имат наум предишната парична реформа от 1952 г., когато загубиха 3/4 от своите пари и спестявания. Макар сегашната реформа да не е точно сравнима с предишната, и макар на теория тя да не засяга покупателната способност, отделният българин е разтревожен, че тя неизбежно означава поскъпване на живота. Значението, което официалните изявления отдават на разясняването на обществото, че то ще бъде облагодетелствано от реформата, внушава, че властите съзнават тези тревоги и не са напълно убедени, че могат да ги отстранят. На 20 юли партийният вестник „Работническо дело“, 24 часа след публикуването на указа, увери читателите си, че съобщенията от цялата страна показвали, че обществото единодушно одобрява новите мерки. Въпреки това вестникът се беше почувствал задължен да настоява всички елементи на указа да се разясняват внимателно на всеки гражданин и всички опити на враждебни елементи да изопачат значението на указа да срещнат отпор.

 

След като в България се обявява предстояща смяна на парите, Английската национална банка, Банк ъв Инглънд, изразява желание да получи образци от новите банкноти и британската легация прави опит да получи такива образци. На 15 ноември 1961 г. легацията докладва на Форин офис.

 

Запитахме Българската национална банка дали възнамерява да изпрати образци от новите банкноти и монети на централни банки в чужбина. В отговор ни бе казано, че тя не възнамерява да прави това, тъй като изнасянето на българска валута е забранено и следователно чуждестранните банки не се нуждаят от образци на банкнотите и монетите в обръщение в България.

 

Веднага след влизането на новите пари в обръщение, на 3 януари 1962 г. от легацията докладват:

 

Златното съдържание на стария лев определено при паричната реформа от 1952 г. беше 0.130687 грама. Тъй като новият лев се равнява на 10 стари, на теория златното му съдържание би трябвало да е 1.30687 грама. Но на практика то е фиксирано на 0.759548 грама, т.е. намаление от приблизително 38%. Разменният курс на лева беше еквивалентно девалвиран. Новият курс спрямо лирата стерлинг е 3.29 лева, докато старият беше 26.75 за нетърговски плащания и 19.86 за търговски транзакции, което представлява девалвация от приблизително 23% и 65% съответно. „Туристическият“ разменен курс беше премахнат, с изключение за страните от комунистическия „блок“.

 

През 1962 г. развития, свързани с Църквата в България, на няколко пъти занимават британски дипломати, и то не само в София. Още на 2 януари от легацията в София докладват на Лондон:

 

На 1 декември вестник „Земеделско знаме“ обяви, че се предвижда превръщането на Рилския манастир, най-прочутия български манастир, в „национален музей“ с цел „да се осигури запазването на всичко в него, което има историческа, културна и образователна стойност“. Съобщение в „Отечествен фронт“ на 26 декември потвърди това. Тези, които в последно време са посетили манастира, казват, че не се забелязват монаси и изглежда не се извършват никакви богослужения.

Мотивите на българските власти за предприемането на тази стъпка, съгласно общото мнение на западни наблюдатели тук, са антирелигиозни и ходът може да е прелюдия към нов засилен натиск върху Православната църква. Съгласно достоверен източник, който твърди, че се радва на тесни връзки с важни членове на йерархията, Патриарх Кирил бил уведомен преди няколко месеца, че Рилският, Троянският и Бачковският манастир, както и най-внушителната черква в София, „Александър Невски“, ще бъдат превърнати в музеи. Казва се, че Патриархът протестирал срещу изгонването на Църквата от главните религиозни светини, но изглежда неговите възражения са били отхвърлени, най-малкото по отношение на Рилския манастир. Има също слухове, че черквата „Св. Неделя“, втората по големина в София, ще бъде съборена, за да се подобри движението в центъра на града. Наличният трафик в София прави подобен претекст абсурден.

Теорията, че властите провеждат кампания за понататъшно намаляване на влиянието на Църквата, се подкрепя от съобщение (от същия източник), според което усилията на Патриарха за получаване на правителствено одобрение за назначаване на наследници на Търновския митрополит Софроний и на Доростолския и червенски, Михаил, който почина миналата пролет, не са били успешни.

Научихме от друг източник, който в миналото е бил сравнително точен, че варненският архиепископ Йосиф имал проблеми след неотдавнашното си пътуване в чужбина по повод на изявление, което се твърди, че бил направил, и в което казал фактически, че Църквата в България няма свобода. За властите дребни посегателства срещу Църквата не са нещо нередно и изглежда те са спрели доставки на печатарска хартия (доставките са в ръцете на държавата) и в резултат тази година Църквата можа да отпечата едва 80 църковни календара.

 

След като прочита доклада, Питър Самърскейл от Северния отдел прави следната бележка: „Това внушава, че 22-рият партиен конгрес не е довел до никаква либерализация в отношението на българския режим към Православната църква.“

От 17 до 22 март 1962 г. Патриарх Кирил отива на посещение в Истанбул. За това посещение във Форин офис получават доклад от британския генерален консул, Гордън Уитъридж.

 

Патриарх Кирил извършва обиколка на православните патриаршии в Леванта, именно, Истанбул, Антиох, Ерусалим, Александрия и Атина, и така той върви по стъпките на Московския патриарх Алексей от края на 1960 г. Той е придружаван от пет души, включително митрополит Паисий, преподобна фигура, която не игра никаква активна роля по време на посещението, но който е бил включен, защото неговото известно благочестие ще придаде „духовна окраска“, както се изразиха пред мен.

Това посещение, както разбирам, беше чисто церемониално и се осъществи главно за да се благодари на Вселенския патриарх за признаването от него на Българската Патриаршия. Трябва да се припомни, че българският патриарх си присвои сам тази титла без да иска одобрение от вселенския патриарх и, че последният и патриарх Алексей се споразумяха в 1960 г. да уредят този въпрос посредством писмо от патриарх Кирил до патриарх Атенагорас с молба за благословия.

 

Както съобщава още британският генерален консул в Истанбул, турските власти не са били във възторг от посещението.

 

Турските власти създаваха пречки от различен характер, като се започне от въпроса за визи за делегацията. Българският патриарх получил визата си в самото навечерие на посещението. Вселенският патриарх изпратил посрещачи, които трябвало да се качат на влака, с който пътувала българската група, няколко спирки преди Истанбул. Предварително им било казано, че ако имат билети ще могат да се качат, но когато те показали билетите и се опитали да отидат при българските гости, не им било позволено да се качат на влака. При пристигането на гарата в Истанбул, багажът на българите бил задържан от митницата и, както изглежда, с големи трудности част от него била освободена.

Малко преди посещението турската полиция телефонирала на Фенер, за да им напомни, че разпоредбите забраняват на свещеници с чуждо гражданство да участват в богослужения в черквите на християнските малцинства. От Фенер заявили, че гостът е изтъкнат духовник, и полицията обещала да преобмисли въпроса. Нямало друго обаждане и всичко било нормално организирано, само че тържественото богослужение протекло без електрическо осветление. Невъзможно е да се разбере дали това е било случайно или умишлено.

 

За обиколката на Патриарх Кирил на 25 април докладва и аташето в София, Дж. Леси:

 

Освен Кирил, в делегацията бяха включени митрополитите Паисий и Пимен. От 16 до 20 април делегацията беше в Атон, където отседнали в Зографския манастир. На 20 април те се върнаха в България.

Фактът, че български официални лица взеха участие в различни срещи по време на патриаршеската обиколка, подсказва, че българското правителство е било изцяло зад нея. Добре известно е сътрудничеството на Кирил с българското правителство, и че той дава неговото име да бъде използвано във всякакъв вид политически изявления и „кампании за мир“, инспирирани от властите. Следователно не е изненадващо, че той им помага да се възползват максимално от неотдавнашното „признаване“ на Българската патриаршия, което за тях вероятно е нещо като триумф. Не знаем дали зад това не се крие и нещо друго, но би било разочароващо, ако в страните, които той посети, не е било напълно разбрано, че за много български християни, включително някои, с които съм говорил, Кирил не може повече да бъде смятан за представител на християните.

 

За посещението на Патриарх Кирил в Гърция на фона на гръцко-българските отношения, първият секретар на посолството в Атина, Дейвид Саймън, докладва на Лондон на 26 април.

 

Гърците предприеха стъпки, които би могло да се тълкуват като възприемане на по-малко враждебно отношение към България. Гръцкото правителство отвори прохода Кулата между Гърция и България за туристи от всички страни, с изключение на страните зад Желязната завеса. До март тази година проходът беше отворен само за някои дипломати, които имаха предварително одобрение от гръцкото Министерство на външните работи, и за товарни камиони. Гръцкото правителство разреши на българския патриарх да направи посещение в Гърция, включително в българския манастир в Атон.

 

След като прочита горния доклад от Атина, Марк Хийт от легацията в София пише на 9 май до Форин офис:

 

Чудим се дали не се раздухва прекомерно тезата за гръцко rapprochement^[6] с България. Погледнато оттук, фактите в подкрепа на тезата в писмото на Саймън не представляват нещо особено. Отварянето на прохода Кулата за туристи, но не и за българи, трябва най-вече да цели облагодетелстване на гръцката туристическа индустрия: определено такова впечатление създават гръцките служители на границата. Трудно е да се повярва, че сегашното гръцко правителство, след като спечели значително мнозинство на изборите, сега ще е разположено към по-мека линия спрямо левицата и българите.

 

През есента на 1962 г. след посещение на председателя на съветския Върховен съвет, Леонид Брежнев, в Югославия, българска правителствена делегация начело с председателя на Държавната планова комисия, Живко Живков, отива в Белград. Освен това, както докладва легацията от София, на 9 октомври в българската преса се съобщавало за увеличен брой срещи между жители на села от двете страни на границата: последните на 7 октомври при Златарево и на Връшка чука. Признаците на сдобряване между София и Белград разтревожват Атина. Съветникът в гръцкото посолство в Лондон се среща със служителя на Централния отдел на Форин офис, К Джеймисън. Последният описва разговора на 30 октомври 1962 г.

 

Съветникът смята, че подобряването в югославско-българските отношения е лошо за гръцките отношения с България. По-рано тази година, когато от Белград и Скопие се вдигало много шум относно македонския въпрос, българите се включили, напомняйки, че македонското малцинство в Гърция не е югославско, а българско — по време, когато имало някои колебливи признаци, че българите са по-сговорчиви в отношенията с Гърция. С подобряването в югославско-съветските отношения тази тенденция обаче е била обърната. Г-н Дракулис е на мнение, че българското подобряване на комшулука с Югославия става по съветско настояване и се опасява, че от Москва може да дойде нареждане да се позволи на Югославия да поеме водачеството в балканската политика.

 

Посещението на Хрушчов в България от 14 до 20 май 1962 г. е предмет на значително внимание от страна на британското външно министерство. На 22 май Марк Хийт, шарже д’афер в София, докладва на външния министър лорд Хюм.

 

Хрушчов беше придружаван от съпругата си, която обаче не игра видна роля по време на посещението. Новината за посещението изтече от Москва във Виена три дни преди да се направи официално съобщение на 7 май. Но дори и тогава българските власти не искаха да кажат датите на посещението и, както стана ясно по-късно, изключителните мерки за сигурност бяха характерен елемент на посещението.

Множество ученици, работници и обикновени българи бяха докарани с автобуси на летището и разположени по пътя към София. Безвкусните бяло-зелено-червени улични украси, които бяха останали от манифестацията на Първи май, бяха допълнени от розови пана с портрети на Хрушчов, Маркс, Ленин и Живков, а от балконите на апартаментите по пътя висяха пъстри местно тъкани килими. Училищата и фабриките бяха затворени и в София имаше почти празнична атмосфера за пристигането на Хрушчов. Той и Живков в открита кола бяха начело на процесията по улиците на София.

 

След обиколка из страната, на 18 май Хрушчов се връща в София и вечерта съветският посланик дава прием в хотел „Балкан“. В доклада си до Лондон Марк Хийт пише:

 

Масите бяха богато отрупани с есетра, хайвер, пилета, череши, портокали и ягоди. Количеството беше такова, че макар повечето от тези храни да не се намират в София, половината остана неизядено. Говори се, че Хрушчов не одобрявал подобна екстравагантност. Българските власти определено отидоха в другата крайност — на техния прием следващата вечер имаше съвсем малко вкусотии. Дипломатическият слух беше, че Хрушчов изразил неодобрение по повод на оскъдността на българския банкет.

Преди приема на българското правителство на 19 май, Хрушчов говори пред голямо множество на площада пред мавзолея на Димитров. Речта му дойде след няколко дълги и психопатични речи и беше единствената, съдържаща някакво подобие на лекота. Той поздрави българите за това, че са достигнали население от осем милиона, и изрази надежда, че при следващото му посещение в България българите ще са станали 9 милиона. Не беше необходимо той да учи българите как да постигнат тези цел.

 

В доклада си до Лондон два дни след отпътуването на Хрушчов британският шарже д’афер предупреждава, че е още рано да се преценят основно целта и резултатите от посещението, след което предлага някои предварителни заключения.

 

От начина на държане на Хрушчов и от неговите речи е ясно, че той се интересуваше главно от вътрешно български въпроси. От състава на делегацията и момента на посещението — един месец след като г-н Иличов^[7] присъства на българска конференция по идеологическата работа — е почти сигурно, че визитата е била свързана по-скоро с идеологически, отколкото с икономически въпроси. И въпреки че в състава на съветската делегация нямаше икономически съветник, в българската участваше председателят на Държавната планова комисия, Станко Тодоров. Българското ръководство трябва да е очаквало посещенето на Хрушчов с известни опасения и може би е предпочитало да набляга на икономическите, наместо на политическите трудности. Вероятно българите са поискали повече съоръжения и изобщо по-голяма помощ. От казанато от Хрушчов в речта му в Обнова изглежда, че руснаците няма да бързат да дават такава помощ.

Това, което Хрушчов даде, е печат на одобрение на политиката на Тодор Живков след 22-рия конгрес на КПСС. Независимо дали с вярно, или не, че е имало и има сериозни различия в БКП по въпроса за десталинизацията и последиците от нея за ръководството, сега почти не може да има съмнение, че Хрушчов е наредил Живков най-малкото да си остане на мястото. Все още не е сигурно дали търсенето на стабилност в БКП ще спаси Югов от понижаването, което нашироко се предсказваше преди визитата на Хрушчов. Вероятно, ако се стигне до промени в ръководството, те ще изчакат до 8-мия конгрес на партията.

 

На 23 май Марк Хийт отново докладва на Лондон за посещението на Хрушчов.

 

Макар Хрушчов да не беше посрещнат така ентусиазирано, както се съобщаваше в пресата, не е възможно да се каже, че той беше посрещнат хладно от средния българин. Той беше посрещнат сдържано, но сърдечно. Хрушчов не се поколеба да каже на българите да работят по-усилено и мисля, че им говореше както би говорил на украинци. За момента изглежда, че на Живков му е казано да остане на мястото си. Но Ганев е болен и това ще направи неизбежно извършването на промени рано или късно.

За българите нарежданията изглежда са да поддържат курса, да свият платната, за да се намали опасността от вятъра на десталинизацията, и да увеличат скоростта. През последните месеци има значително увеличение на потребителските стоки и частните леки коли и би било трудно да се твърди, че тези хора се задъхват от недоволство срещу режима. Ако някога се стигне до промени в ръководството, те ще станат вероятно по съветски нареждания, а не в отговор на вътрешно недоволство.

 

На следващия ден, 24 май, шефът на Северния отдел, Робърт Мейсън, обобщава информацията около визитата на Хрушчов в България.

 

От дълго време се говори, че в Българската комунистическа партия има силна сталинска фракция, и усилията за ликвидиране на култа към личността вероятно са се натъкнали на упорита съпротива. От посещението през април на Иличов — един от идеологическите експерти на съветската комунистическа партия — руснаците може да са разбрали по-добре проблемите, произтичащи от сталинисткото минало на Българската комунистическа партия и на нейните сегашни лидери. Хрушчов може да е пресметнал, че като подкрепи Живков сега, той би улеснил пътя на последния за по-ефективно справяне със задачата за десталинизация преди 8-мия конгрес на БКП през август. Анализите на речите на Хрушчов в България подкрепят гледището, че неговата първостепенна цел е била да засили режима: Хрушчов е използвал всяка възможност за да поздравява българските ръководители, и лично Живков, за „правилността“ на тяхното ръководство. Важно е да се отбележи, че в речта си в Обнова Хрушчов започнал да говори относно десталинизацията, но прекъснал с думите: „Това е достатъчно, другари; цял свят ни слуша, а аз, така да се каже, издавам тайни.“ Освен това, сега беше съобщено, че в средата на юни Хрушчов ще посети Румъния, където процесът на десталинизация удари на камък, както в България.

 

Въпросът за десталинизацията на Източна Европа силно интересува британското външно министерство през 1962 г. По искане на Лондон Антъни Линкън докладва на 10 юли за процеса на десталинизация в България.

 

Едва беше приключил 22-рия конгрес и българите започнаха да говорят, че той бележи логически завършек и е потвърждение на 20-тия. По този начин българите твърдяха, че от 1956 г. теорията и практиката на Ленин били възстановени в българския политически живот, и в частност, че пороците съпътствали култа към личността били на практика премахнати отдавна.

Един режим като българският, който е така сервилен пред Москва, не би могъл да избегне някаква форма на конкретно демонстриране на новия комунистически дух след 22-рия конгрес, но вероятно никой друг сателитен режим не е преследван от по-смущаващ призрак на неговото собствено минало. Живков би могъл вероятно да си измисли алиби, що се отнася до периода преди 1956 г., но Югов и другите, които работеха ръка за ръка с Червенков, когато той беше на власт?

След 22-рия конгрес Червенков беше отстранен от всички правителствени и партийни постове, сталински имена и статуи на Сталин постепенно се премахват; има ново Народно събрание, твърде различно по състав от старото. Властите изглежда възприеха по-благоприятно отношение към културните връзки със Запада.

Много слухове и догадки се въртят около този потаен режим, но те никога не са например за по-свободни пътувания и по-малко полицейщина, или че ще бъдат опразнени концентрационните лагери. Обществото — непривилегированите маси — явно не очаква това и ключовите думи си остават апатия и примирение — вероятно с изключение на студентите. Издигащ се млад мъж, за когото се говори, че е протеже на Живков, Митко Григоров, беше включен в Политбюро. През май той държа реч с учудващо реакционна жар. Той твърдеше, че партийната линия по време на култа на Червенков била „правилна“ и че „ревизионизмът оставал главната заплаха за световното комунистическо движение“. Той сипеше клетви срещу проникващите от Запад идеи и култура. Ако това е истинският глас на младото поколение политически лидери, те няма за какво особено да се карат с по-възрастните от тях, с изключение на нежеланието на старата генерация да им отстъпи местата на власт и на масата на изобилието. Затова не виждам живковци или григоровци като истински борци срещу сталинистките злини. Смятам, че единствено натиск от Кремъл може да даде тласък на десталинизацията в тази страна.

 

След като получава доклада, Питър Самърскейл прави следното заключение за положението в България към юли 1962 г.:

 

Въпреки че Живков, Югов и техните колеги са неохотни десталинизатори, мисля, че не е изключено те постепенно да допуснат една умерена степен на либерализация, ако бъдат подложени на силен натиск от Москва. Макар Живков несъмнено да остава сталинист в сърцето си, той се е проявявал като способен на приспособяване.

 

На 17 март 1962 г. Народното събрание единодушно одобрява предложените от Антон Югов промени в Министерския съвет. Те включват: освобождава се заместник-премиера Кимон Георгиев, генерал Добри Джуров сменя генерал Иван Михайлов в Министерството на отбраната, генерал-лейтенант Димо Диков става вътрешен лшнистър на мястото на генерал-полковник Георги Цанков, Петър Танчев поема Министерството на правосъдието, Пеко Таков — вътрешната търговия, а Лъчезар Аврамов — външната. Без министерски постове остават техните предшественици — Ради Найденов, генерал-лейтенант Руси Христозов и генерал-лейтенант Георги Кумбилиев.

Относно извършените промени посланик Линкън докладва на Лондон на 28 март:

 

Конкретен и важен фактор за промените трябва да е било недоволството в Партията и обществото от неефективността и неефикасността на властите през 1961 в редица сектори и по-специално производството и разпределението на храни и потребителски стоки, и снабдяването с горива и електричество. Обществото трябваше да преживее сурова зима и всяка управляваща партия в демократична страна, която би тръгнала на избори при сравними обстоятелства, определено би загубила доста от своята подкрепа. Между по-общите съображения за промените са недоволството на младите кадри от стремежа на по-възрастните да останат на постовете си. Както съм казвал и друг път, режимът застаряваше и ставаше самодоволен и не правеше опити за преодоляване на пропастта между сегашните управници и по-младата генерация. Никой от новите министри не е забележимо млад, но самият факт на промяна в правителството представлява отстъпка на онези, които искат промяна. По-трудно е да се прецени до каква степен промените отразяват властта на първия секретар на Българската комунистическа партия, Тодор Живков, и дали те бележат начало на истинска атака срещу онази теория и практика, която общо може да се нарече „сталинизъм“.

 

Относно сменените генерали, Христозов и Кумбилиев, Антъни Линкън пише: „Двамата «генерали», Христозов и Кумбилиев, бяха към края на 40-те си години. Христозов имаше голям административен опит, а Кумбилиев създаваше впечатление на способен и енергичен човек. Обаче и двамата, и особено Кумбилиев, бяха остро критикувани от Живков в неговия доклад пред Централния комитет относно 23-тия конгреса на КПСС и техните глави трабваше да паднат.“ Във връзка с извършените промени в Министерството на отбраната, посланикът коментира:

 

Генерал Иван Михайлов неотдавна отпразнува 65-тия си рожден ден и от доста време беше фигуративен министър. Неговият заместник, генерал Добри Джуров, досега беше втори заместник-министър на отбраната и бе издигнат през главата на първия заместник — генерал Иван Бъчваров. Претенциите на новия министър за военен чин идват от служба при партизаните, но колкото той стои по-ниско като военен от Бъчваров, толкова е по-ниско и като политик. Генерал Врачев, който преди 2 години стана началник на Генералния щаб на мястото на Бъчваров, сега ще поеме от него и поста първи заместник министър. Генерал Врачев е кандидат-член на Централния комитет и депутат в Народното събрание. Генерал Август Кабакчиев от авиацията, който преди беше трети заместник-министър, стана втори, а трети ще е генерал Здравко Георгиев. Генерал Семерджиев стана началник на Генералния щаб. От новите хора само Врачев и Кабакчиев могат да бъдат смятани за сериозни военни и моят военен аташе не вижда статегически отражения от промените.

Имат ли промените осезаем политически привкус? Някои от новите хора са били партизани и работят заедно в Министерството на отбраната от известно време. Не изключвам по-късно да се появи политическо обяснение на промените. Засега мога само да предположа, че който надделява в партийното ръководство в момента (мисля, че това е Живков), подсигурява, че Министерстото на отбраната е в по-млади и по-надеждни ръце.

 

На 24 март 1962 г. Антъни Линкън коментира в писмо до Форин офис предположението на британския посланик в Полша, Джордж Клатьн, че основната функция на посланиците на страните от Съветския блок в другите страни от Блока е да действат като представители на своята партия.

 

Съгласен съм с обяснението и прилагам списък на български посланици, които също са членове на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Ако това не е достътъчно потвърждение, може да се отбележи още, че няма шеф на българска дипломатическа мисия в некомунистическа страна, който да е член на Централния комитет.

Китай — Петър Панчевски

Унгария — Янчо Георгиев

Монголия — Любен Герасимов

Полша — Демир Янев

Румъния — Иван Кинов

СССР — Любен Герасимов

Югославия — Груди Атанасов.

 

След като се запознава с доклада от София, Питър Самърскейл отбелязва: „Това е твърде силно потвърждение на гледището на Сър Джордж Клатън.“ А друг служител на Форин офис добавя: „Списъкът е пропуснал българския посланик в Прага, Геро Грозев, който беше избран за кандидат-член на ЦК в 1958 г., но това малко различие трудно би повлияло на теорията на Дж. Клатън.“ В друг коментар по доклада от София се казва: „Полският посланик в София изобщо не е член на Комунистическата партия — той е старши функционер на Селската партия. Може би поляците имат по-конвенционална представа за задълженията на един посланик.“

В 1961 г. българската легация в Лондон остава без титуляр. Минават 4 месеца след отпътуването на предишния пълномощен министър, Георги Зенгилеков, преди българската страна да поиска агреман за Раденко Григоров. След като българите поискват агреман, Антъни Линкън пише от София на 16 декември 1961 г.

 

По едно време смятах, че неназначаването на шеф на мисията в Лондон може да се дължи на „антиколониализъм“, но сега ми е ясно, че не е така. Може би те са се надявали следващия път да изпратят посланик (биографията на техния сегашен кандидат внушава, че той е по-високо във властта от Зенгилеков), но не разкриха подобни намерения пред мен.

 

Анализирайки причините за забавеното искане на агреман, Питър Самърскейл отбелязва: „Мисля, че обяснението може просто да е в това, че българското министерство на външните работи не е имало подходящ човек на разположение за изпращане в Лондон.“ В края на 1961 г., когато вече е поискан агреман за Раденко Григоров, британският посланик във Варшава, Дж. Клатън, поканва на обяд Р. Григоров, все още посланик в Полша, и неговата съпруга. На 2 януари 1962 г. Дж. Клатън съобщава на Лондон за впечатленията си от двамата.

 

Той знае сносно английски, но му липсва кураж да говори. Неговият единствен друг чужд език е руският, който — както ми казват — говорел добре. Разбира също полски, но не си е правил труда да го учи. Единственият чужд език, който говори жена му, е руски.

Намерих Григоров за по-малко неприятен, отколкото преди, и е възможно коварната атмосфера на Варшава да е дала своето отражение. От друга страна, неговата съпруга, която срещах за първи път, ми направи впечатление на приятна и приятелски настроена.

 

Раденко Григоров пристига в Лондон в средата на февруари 1962 г. В изготвена малко преди пристигането му биогарифична справка във форин офис се казва: „Съобщава се, че Monsieur Григоров е доктринер в своите гледища и маниерите му са неизискани.“ По повод па пристигането на новия български пълномощен министър, служител на Форин офис прави следния анализ на състоянието на британско-българските отношения:

 

 

Основният факт е, че българите изостават далеч зад другите сателити, а и след Съветския съюз, в начина, по който провеждат отношенията си с нас. Главните признаци са:

— обструкционистко отношение към културния обмен;

— ограничения върху доставките за легацията в София;

— сталинистко отношение към нашата мисия (и други западни мисии).

 

 

През 1962 г. военните аташета на Великобритания в София и на България в Лондон, полковник Сандерсън и полковник Чергиланов, преждевременно напускат постовете си. Всичко започва на 15 март, когато Антъни Линкън е повикан на среща с Началника на протокола в българското външно министерство. На следващия ден той докладва на Лондон:

 

Г-н Стефанов каза, че трябва да протестира пред мен във връзка с неприятен инцидент преди три дни, когато полковник Сандерсън в околностите на Пловдив по пътя за Поповица се опитал да влезе в забранен район. Полковник Сандерсън пренебрегнал знак, че районът е забранен, и карал 200 метра, преди да бъде спрян. Тогава той „се опитал да избяга“, но бил спрян от полицейска кола. Началникът на протокола бил натоварен да протестира срещу действията на полковник Сандерсън и ме замоли да взема мерки случаят да не се повтаря, защото, ако има повторения, това може да се отрази зле на отношенията между нашите две страни.

 

След като г-н Стефанов изложил позицията на българската страна, британският посланик казал, че е доволен, че въпросът е бил повдигнат, защото в противен случай той самият би го повдигнал. Антъни Линкън представил на г-н Стефанов своята версия на случая.

 

В неделя, 11 март, около 3.30 следобед военният аташе и неговата съпруга пътували с официалната кола номер DT18 от Асеновград за Поповица. Той бил пътувал по този път и преди това без затруднения. По средата на този път е село Болярци. Полковник Сандерсън минал през селото и след около 400 ярда бил спрян от двама цивилни мъже, които му казали, че е нарушил знак за забранено влизане. Военният аташе казал на тези хора, че не е видял знака, извинил се, обърнал колата и тъкмо щял да тръгва обратно, когато един от спрелите го му казал, че трябва да се състави акт. Наредили на полковника да спре. Той запитал на какво основание му нареждат да спре и поискал да му покажат документи за самоличност. Човекът отказал да се легитимира. Полковник Сандерсън му казал, че не може да изпълнява нареждания на непознат човек без документи за самоличност, и потеглил. Но не изминал и 50 ярда когато наблюдаващата го кола, която го следвала (полковник Сандерсън естествено винаги е следван, където и да отива), се появила и блокирала пътя. Тогава един от двамата мъже в следящата кола съставил акт, диктуван от цивилния, който спрял колата. Военният аташе не го подписал.

Добавих, че не мога да се отърся от подозрението, че е имало съучастие около случая между хората, спрели военния аташе, и тези в следящата го кола.

Г-н Стефанов каза, че добре разбира, че аз вярвам на доклада на полковник Сандерсън, но той трябва да вярва на „акта“, който получил. Той добави, че колата на полковник Сандерсън е била спряна от член на местния Изпълнителен комитет на Комунистическата партия. Г-н Стефанов каза, че е бил инструктиран да ме замоли да осигуря да няма повторение на инцидента.

Отговорих му, че никой служител на легацията не би нарушил съзнателно български разпоредби. Аз не съм всемогъщ и не бих могъл да спра военния аташе да не кара след знак, който не е видял, на път, по който е пътувал често преди. Добавих, че бих искал да знам кога е бил поставен знакът.

 

На 15 март, само три часа след разговора между посланик Линкън и Стефанов, полковник Сандерсън преживява подобен инцидент като този на 11 март. H? 16 март той докладва за случилото се на посланика.

 

Вчера аз и съпругата ми отново пътувахме с официалната кола DT18 и към 2.30 след обед завих по пътя от ПОПОВИЦА за АСЕНОВГРАД. Видях следящата кола зад нас. След около миля, близо до село СЕЛЦИ, имаше знак „Забранено влизането“. Спрях веднага, обърнах колата и тръгнах в обратна посока към ПОПОВИЦА. Приблизително 400 ярда, преди да стигна главния път ПЛОВДИВ — СТАРА ЗАГОРА, бях спрян от двама мъже в цивилни дрехи. Те ми показаха знак „Забранено влизането“ и ме обвиниха, че не съм го спазил. Нито аз, нито моята съпруга бяхме видели знака, карайки по пътя, въпреки че гледахме внимателно. Лесно би могло той да е бил поставен, след като сме минали. На връщане не видях следящата кола и предполагам, че цивилните, които ни спряха, са били от нея. Те отказаха да се легитимират, казвайки, че са от местното ТКЗС. Единият от тях настоя да състави акт. Докато той пишеше, се появи лейтенант от милицията, който обаче не взе участие в съставянето на акта.

Цивилният поиска от мен да подпиша акта, което аз отказах. По това време пристигна друга следяща кола (с ПЛОВДИВСКИ номер) откъм село СЕЛЦИ и четиримата души в нея казаха на лейтенанта да не ме пуска, докато не подпиша. Очевидно намерението на милицията беше да ме задържат, докато от ПЛОВДИВ пристигне старши милиционерски началник.

Около 40 минути по-късно пристигна кола (с ПЛОВДИВСКИ номер). В нея имаше трима души — шофьор, полковник от милицията и един цивилен, който очевидно беше по-старши от полковника и вероятно беше шефът на пловдивския клон на тайната полиция. Обясних на полковника от милицията какво беше станало и той ми позволи да тръгна.

Трябва да се добави, че никъде другаде в страната забранена зона не е отбелязана с пътен знак. Обикновено всички забранени зони за чужденци са ясно маркирани с думите „Забранена зона“, написани най-малкото на френски и български.

 

Една седмица след втория инцидент с полковник Сандерсън, посланик Линкъи докладва на Лондон.

 

Научавам сега, че секретар и военни аташета от американската легация са били въвлечени в подобни инциденти. Последният станал на 16 март с две американски военни аташета на същия път, където стана първият инцидент с полковник Сандерсън. Американският шарже д’афер на два пъти бил викан във външно министерство, за да слуша протести. Следователно изглежда, че британската легация не е специално набелязана и че районът, който е бил посещаван от военния аташе по професионални причини, е станал чувствителен.

 

След известно затишие, на 7 юни става нов инцидент с британския военен аташе. На 8 юли полковник Сандърсън докладва на Антъни Линкън:

 

На 7 юни пътувах със самолет на българските авиолинии „ТАБСО“ от СОФИЯ за СТАРА ЗАГОРА през ПЛОВДИВ. По-късно същия ден се върнах в СОФИЯ по същия маршрут.

При пристигането ни на ПЛОВДИВСКОТО гражданско летище на връщане, пътниците продължаващи за СОФИЯ излязоха да се разтъпчат. Аз също слязох от самолета и видях, че сме спрели на 30 ярда от един военен хеликоптер, който беше един от общо около 28 хеликоптера „ХРЪТКА“, паркирани покрай северната ограда на летището. Откъдето стоях, можех да видя, че четирите най-близки хеликоптера бяха подготвени за полет и брезентът беше вдигнат от витлата. Имах 35 милиметров фотоапарат „Робот“ в джоба на шлифера, който носех в ръка, и реших да заснема най-близкия хеликоптер. Стоях в края на група от десетина пасажери и бях убеден, че бих могъл да направя снимка, без да събудя подозрение от тяхна страна. Затова щракнах два пъти, без да вадя апарата от джоба на шлифера. За съжаление, изглежда съм бил наблюдаван от разстояние от момента на слизането ми от самолета, защото 90 секунди по-късно двама мъже се приближиха и единият от тях сграбчи шлифера ми. Те не бяха пътници и веднага ги разпознах, че са от Държавна сигурност — от предишни срещи в района на ПЛОВДИВ. Те ме обвиниха, че снимам хеликоптера, а аз протестирах срещу начина, по който ми взеха шлифера. Те обаче не ми го върнаха и аз трябваше да ги последвам до сградата на летището, където беше написан прокотол (който аз не подписах), филмът беше изваден, а фотоапаратът ми беше върнат. Доколкото знам, няма български разпоредби, забраняващи снимането при пътуване със самолетите на „ТАБСО“.

 

В Лондон, след като се запознава със станалото около военния аташе, II. Самърскейл отбелязва: „Българите са известни с това, че информират зле западните дипломатически мисии какво могат и не могат да правят техните военни аташета и дипломатически представители.“ След инцидента на пловдивското летище, полковник Сандерсън имал среща със заместник-шефа на военния протокол, полковник Крачунов, и обяснил станалото. Полковник Крачунов отговорил, че не знае как ще реагира външно министерство, но по негово мнение инцидентът не бил сериозен и аташетата вече са могли да снимат свободно хеликоптерите на военноморския парад в 1961 г. Българското външно министерство, обаче, поискало от Форин офис отзоваването на британския военен аташе. По това време полковник Сандерсън бил в отпуска в Англия и на 13 юли парламентарният секретар на форин офис, Питър Томас, изразил надежда пред българския пълномощен министър в Лондон, Р. Григоров, че докато изтече отпуската на полковник Сандерсън, искането за неговото отзоваване ще бъде оттеглено. Във Форин офис решават, че ако до 14 август не получат отговор от българите, ще повикат пълномощния министър. Когато на 15 август Раденко Григоров се явил във Форин офис, той казал, че неговото правителство поддържа искането за отзоваване на полковник Сандерсън. В меморандум за разговора, подписан от заместник-началника на Северния отдел, Ч. А. Томпсън, се казва:

 

Българският пълномощен министър каза на Питър Томас тази сутрин, че българското правителство е решило да поднови искането за отзоваване на военния ни аташе. Питър Томас отговори, че правителството на Нейно Величество смята, че няма друг избор освен да поиска отзоваване на българския военен аташе.

Възниква въпросът за огласяването. Българите очевидно смятат, че като не дават гласност на тяхното искане, те допринасят за запазването на добри отношения. Не мисля, че трябва да отдаваме голямо значение на този момент, тъй като поддържайки искането си, те показаха каква малка стойност придават на добрите отношения.

От друга страна ние не желаем този досаден въпрос да вреди повече на англо-българските отношения. Ако обявим експулсирането на българския военен аташе, българите ще са задължени да сторят същото й може да бъдат изкушени да разкрасят историята. Следователно препоръчвам да не се прави никакво съобщение в Лондон, нито от легацията в София.

 

На 5 октомври 1962 г. в Северния отдел на Форин офис записват: „Сега научихме по телефона от българската легация, че техният военен аташе в Лондон, полковник Чергиланов, няма да се връща в тази страна. Той замина в отпуска веднага след като беше взето решението за експулсиране на нашия военен аташе.“

През март 1962 г. в София, съгласно съобщения в печата, е осъден по обвинение в предателство Петър Николов от София. Дж. Леси докладва на 19 март:

 

След двудневно заседание, Софийският градски съд осъдил Петър Николов на 20 години лишаване от свобода и конфискация на имуществото му. Нямаме никаква информация за него в архивите, нито пък знаем за коя чужда страна се предполага той да е шпионирал.

Това става само девет месеца, след като присъда от 16 години затвор беше дадена на Иван Константинов МАНОВ. Предвид близостта на двата процеса и на факта, че двамата бяха обвинени, че са доставяли на чужди сили материали за антибългарски радиопредавания, има възможност за връзка между двата случая. Трябва да се отбележи, обаче, че за разлика от Манов, за Николов не се казва да е имал контакти с чужда мисия, а бил работил за чужденци, които пътували като туристи и бизнесмени. Нещо повече, казва се, че Николов снабдявал своите „господари“ с оръжие и муниции: той е обвинен, че е бил готов да върши саботажи и да убива, но не бил го правил на практика. Както често става, в българските съобщения за процеса се наблягаше на буржоазния произход на Николов с внушението, че имотност и престъпления вървят ръка за ръка.

 

След като се запознава с доклада от София, Питър Самърскейл от Северния отдел добавя: „Обвиненията срещу Николов звучат неправдоподобно (особено инструктирането му да «върши саботаж»). Това изглежда е част от сегашните усилия на режима да раздуха антизападни чувства.“

За мерките на режима срещу редактора на „Стършел“, Челкаш, и Радой Ралин, легацията съобщава в края на юни 1962 г. Телеграмата се базира на информация, получена от източник, смятал за достоверен.

 

При режим без опозиция, хумористичният вестник е единственото средство за критикуване на дефектите и грешките на властите и борба за по-висок жизнен стандарт. Това е вярно дори когато критиката приема формата на хумор и сатира.

Малко по малко главният редактор на „Стършел“, Челкаш (хуморист, който миналата година посети Италия) започна да забравя, че демократични методи не могат да бъдат прилагани в България днес, че българите могат само да си играят на демокрация. Когато чул, че един милион чифта обувки гният в държавните складове, а хората са принудени да ходят с износени обувки и в магазините няма нови, Челкаш не само разкритикувал този факт, но също отишъл при заместник-министъра на вътрешната търговия за обяснение. Заместник-министърът, бивш обущар, обяснил, че обувките на склад са резерв за крайна необходимост.

По същото време започнала кампания за използване на реклами. Комунистическата партия и правителството изтъкваха колко е важно да се рекламира в социалистическото общество с цел да се подобри производството и да се създаде изкуствено съревнование между фабрики и кооперации. Един млад писател без особена важност на име Радой РАЛИН написал в „Стършел“ само два реда, но тази епиграма му коства работата във вестника. Епиграмата беше: „Каква реклами, стока като няма“.

Тъй като Челкаш е редактор на вестника, поместил тази критика на народната социалистическа администрация, инцидентът беше сметнат за сериозен. Челкаш и някои други сътрудници на вестника бяха уволнени.

 

8-мият конгрес на БКП първоначално бил насрочен за 30 август 1962 г., но след посещението на Хрушчов през май 1962 г. ЦК на БКП пренасрочва конгреса за ноември. На 19 юни легацията докладва на Лондон за евентуалните причини за отлагането.

 

Все още е рано да се каже дали отсрочването на конгреса отразява етап от борбата вътре в партията. Бившият министър на вътрешните работи, Цанков, беше изпратен на 8 юни в Познан да ръководи маловажна мисия и изглежда, че той е пътник. От друга страна, позицията на Живков продължава да изглежда силна и няма нищо, което да внушава, че неговите противници — ако изобщо има силно противопоставяне срещу него след дадената му от Хрушчов благословия — наистина напират за допълнителни промени. Възможно е сега различията в партията да са толкова остри, че на Живков да му е било казано да насочи вниманието към стопански въпроси, за да намали политическата температура, и това да е причината за отлагането на конгреса. Възможна е и друга алтернатива: промени в ръководството и членството в направляващите партийни органи да са били решени по време на посещението на Хрушчов.

 

Докато 8-мият конгрес на БКП се бави, Антъни Линкън изпраща на 14 август подробен доклад за вътрешното положение в България.

 

С указ от 29 юли бяха увеличени изкупните цени за различни животински продукти и някои плодове и зеленчуци, като цената за увеличението трябва да бъде платена от потребителите. Това не беше единственият шок, който партията и правителството бяха приготвили за обществото, но определено беше най-големият. Новите мерки естествено получиха голямо внимание от страна на българската преса. Отначало тонът на коментарите беше хвалебствен, но настроението скоро се промени и в уводни статии се настояваше за строго отношение спрямо разпространителите на слухове и „клеветниците“. На 7 август, след като преди това беше намерен за виновен във вестникарски публикации, 28-годишният инженер Геров беше осъден от Софийски съд на 3 години затвор, 5 години лишаване от граждански права и частична конфискация на имуществото. Той беше обвинен в „клеветене“ на режима и разпространяване на лъжливи слухове, чути от западни радиопредавания. На 8 август беше публикуван друг указ „за засилване на борбата срещу лица, бягащи от социално полезен труд и водещи антисоциален и паразитен живот“. Указът упълномощава районните и градски народни съвети да поставят лица на специфична работа за период до две години, а народните съдилища — да осъждат такива хора на „задължителна работа до 5 години навсякъде в страната“. Всеки, който не изпълнява тези решения, подлежи на санкции — от спиране на заплатата до затвор. По този начин, с изключение на партийните членове и други влиятелни хора, всеки български гражданин може да бъде обявен за паразит от полицията, от съседи или от многобройните „обществени организации и държавни органи“ и пратен на принудителен труд в друга част на страната.

В България, както и другаде, има неработещи и нечестни хора, но аз се съмнявам, че целта на този указ е те да бъдат променени. Неговата основна цел е да се изложи на опасност всеки, който или не работи упорито, или създава такова впечатление: да се увеличи производителността чрез засилване на чувството на несигурност и страх у хората.

 

В доклада си от 14 август 1962 г. Алтъни Линкьн се връща към министерските промени от март.

 

След министерските промени, в Централия комитет се е говорело, че министрите „трябва да бъдат накарани да се потят“. Това може и да стане, но засега единствената забележима пот по челата на министрите е потта, предизвикана от слънцето по черноморския бряг.

Смяната на министъра на вътрешните работи изглежда не доведе до промяна в политиката за сигурност и методите, с които се прилага. Точно обратното, чух една информация, че хората са обект на по-голямо внимание от страна на униформената и тайна милиция, отколкото в близкото минало. (Със сигурност имаше забележимо засилване на следенето на западните военни аташета през първата половина на годината.) Указът за премахване на „паразитите“ ще отвори ново поле за работа. Не разполагам с недеждна оценка на числеността на българската милиция, но визуалните наблюдения ме карат да вярвам, че само униформената милиция трябва да е с масивна численост спрямо населението. Цената в хора и пари за поддържането на тази машина за контрол и репресии трябва да е висока за една страна, чиито ресурси са ограничени.

 

В края на доклада си за вътрешното положение в България, Антъни Линкън пише: „Режимът остава стабилен и за задържането си на власт може да разчита на следните фактори: одобрението на Москва, подкрепата на армията, верността на полицията и службите за сигурност, апатията и безпомощността на масите.“

Дългоочакваният 8-ми конгрес се провежда от 5 до 14 ноември. След няколко телеграми по време и непосредствено след конгреса, на 26 ноември легацията изпраща подробен анализ на резултатите. Антъни Линкън пише до външния министър, лорд Хюм:

 

Това беше не само първият от серия сателитни конгреси, но и той се проведе от европейска партия, която, като оставим Албания настрана, беше направила най-малко за скъсване със сталинската теория и практика.

При тези обстоятелства не беше изненадващо, че първият партиен секретар, Тодор Живков, направи бързо посещение в Москва на 2 и 3 ноември. С основание може да се предположи, че целта на мисията на Живков е била двойна: да получи точни инструкции какво да каже за съвместното съществуване и други външни и доктринерски въпроси; и да потърси пълномощия, или нареждане за сваляне на премиера Югов.

Вечерта на 5 ноември, малко след като започна последният раздел на доклада си, Живков включи пасаж, липсващ в предварително раздадения текст. Той каза, че след 22-рия конгрес на КПСС, Централният комитет създал комисия, която „да проучи фактите за нарушения на законността в страната и да направи предложения за окончателно уреждане на проблема“. В светлината на заключенията на тази комисия, Централният комитет на последното си заседание решил да отстрани от комитета, и от техните постове, министър-председателя Антон Югов, заместник министър-председателя Георги Цанков, и да изключи Вълко Червенков от Централния комитет и от партията.

Конгресът посрещна съобщението с възглас на удивление, а някои от преводачите буквално онемяха. Малцина изглежда предвиждаха удара: Югов, най-малко от всички. На 3 ноември той бе приел новия афганистански посланик. Съгласно посланика, Югов бил напълно спокоен и му казал да отиде отново при него следващата седмица. Живков се върна от Москва на 3 ноември и заседанието на Централния комитет, на което — ако се вярва на Живков — е било взето решението за отстраняване на министър-председателя, се е състояло на 4-ти. Сутринта на 4-ти портретът на Югов беше по улиците, през нощта започнаха да го свалят. Той не посрещна съветската делегация на летището: той не беше на трибуната, когато се откри конгресът в понеделник сутринта, а привечер вече бе паднал.

Обвиненията на Живков срещу Югов бяха подхванати на конгреса, както е обичайно, от неговите бивши колеги, между които изпъкнаха Станко Тодоров, заместник министър-председател, генерал Джуров, министър на отбраната, Генерал Диков, министър на вътрешните работи. Между нещата, в които беше обвиняван, беше арестуването и осъждането на Трайчо Костов, който беше екзекутиран в 1949 г. Неговите критици имаха трудности да обясняват грешките му, след като стана министър-председател в 1956 г., и в същото време да обяснят защо той е останал на поста си. Двама от ораторите, Иван Михайлов и Райко Дамянов, комбинираха заклеймяването на Югов с упражнение по самокритика.

Всички заклеймени хора по някое време в кариерата си са служили в Министерството на вътрешните работи или като министри, или като заместник-министри, и повечето от тях имат кръв по ръцете си. Тяхното отстраняване би могло да се възприеме като голяма стъпка към десталинизация, но едно такова тълкуване не обяснява внезапността на всичко станало. Като се знаят характерът и предишните действия на българските лидери, изглежда те имат всички основания през последните години да се държат заедно. Червенков можеше да бъде третиран като специален случай, но ако процесът беше продължен, никой не би могъл да предвиди края му. През последната година Живков и някои други преутвърждаваха, че в българския обществен живот в 1956 г. ленинските принципи са възстановени, и че не предстои голяма реформа.

В този случай инстинктът ми подсказва, че нуждата за промяна в България е била зачената не в София, а в Москва. Драматично избраният момент на тази чистка може да е бил повлиян от нова решеност на Хрушчов да не се оставят гнезда на сталинизъм в жизненоважен район на Руската империя. Не мога да повярвам, че Живков би могъл да замисли, организира и извърши преврата сам или с помощта на някои недоволни млади последователи.

Събитията от 5 ноември неминуемо са разтърсили партията и правителствения апарат. В частност Министерството на външните работи беше ударено силно. Реакцията на обществото изглежда е апатия, оцветена от мрачни предчувствия.

 

На 21 януари 1962 г. в италианските вестници гръмва новината, че български пилот със самолет „Миг“ е кацнал аварийно предишния ден край град Бари и властите разпитват пилота Милуш Солаков. На 23 януари Антъни Линкън съобщава от София, че се е появила първата информация в България по случая под формата на изявление, публикувано в печата. В него се казва, че „младши лейтенант Солаков се заблудил по време на учебен полет и, съгласно италианската преса, кацнал близо до град Бари.“ БТА е била упълномощена да заяви, че обвиненията в чуждестранната преса, че полетът бил разузнавателен, са измислици, лишени от всякакво основание. На 24 януари във Форин офис пристига и телеграма от посланика в Белград, сър Майкъл Кресуел.

 

От разговор днес с представител на ЮВВС в отдела за свръзка в Министерството на отбраната разбрах следното:

а) преди официалното българско изявление относно несполуката в Италия, българският военен аташе в Белград запитал югославяните дали знаят нещо за загубилия се български самолет;

б) ако самолетът на българските ВВС е летял на 11 000 метра височина, шансовете той да бъде засечен от радарите на ЮВВС са били минимални (това съвпада с известните ни характеристики на радара на ЮВВС);

в) ако самолетът се е опитал да прекоси Югославия на по-малка височина, той е щял да бъде забелязан визуално от армията, ЮВВС или полицията;

г) ракетните обекти в Италия са от очевиден интерес за българите. Албанските цели не са, тъй като българите вече знаят какво има там, „с изключение на броя китайци“.

Горната информация ми беше дадена до голяма степен без да питам, вероятно защото югославяните биха искали да научат дали има някакви признаци, че югославски обекти са били покрити на път за Италия.

 

На 24 януари вечерта в Лондон получават доклад от посолството в Рим за последните развития.

 

Интригата стана по-дебела. На 23 януари българският военен аташе даде пресконференция в Бари (където той напразно чака за разрешение да види самолета и пилота), на която той осмя както версията на пилота, че бил избягал от България, така и популярната версия, че това е друг случай Пауърс на въздушен шпионаж^[8]. Той повтори предишното в изявление на неговата легация, че пилотът се е заблудил по време па тренировъчен полет. „Самолетите тип «Миг-17» — подчерта той — сега се използват само за тренировъчни полети. Съветският съюз вече има «Миг-21», а «Миг-23» е в стадий на разработване.“ По-нататък полковник Кънчев заяви, че не е имало нужда да се правят снимки от въздуха, за да се научи нещо за италианските военни инсталации. Вестниците, които той държал в ръката си, давали имената на частите и местата, където са разположени ракетите, дори и няколко карти.

 

На 26 януари от посолството в Рим отново докладват на Форин офис за българския „Миг“.

 

Вчера Министерството на отбраната издаде ново (и последно) комюнике, съобщаващо, че пилотът се е възстановил достатъчно, за да може да бъде разпитван от компетентните италиански власти, чиито досегашни резултати както от разпитите, така и от изучаването на самолета, подсилват теорията, че става дума за шпионски случай. На първо място, обясненията на пилота съдържат такива противоречия, че човек се съмнява в тяхната истинност, и на второ, преглеждането на самолета (който сега е в хангар) е разкрило, че на него има фотографско оборудване. Твърдо заключение, обаче, няма да има до приключването на разследването след няколко дни, а тогава, разбира се, ще трябва да се произнесат съдебните власти.

 

В папката на британското външно министерство за инцидента с българския „Миг“ има и меморандум на НАТО от 24 януари 1962 г.

 

В края на закритата сесия на Съвета на НАТО италианският представител, по молба на неговия гръцки колега, направи кратко изявление относно българския самолет. Той каза, че властите не са стигнали до категорично мнение относно мотивите за полета, и че продължават анализите на документите и оборудването на самолета. Междувременно той предложи три възможни интерпретации на инцидента:

а) дадената от пилота, а именно, че е търсил убежище по политически причини; тя се подкрепя от нежеланието му да влезе във връзка с българските власти в Италия;

б) лансираната от българските дипломати в Рим, че аварийното кацане се дължало на навигационна грешка и лошо време: фактически видимостта по време на инцидента е била добра и курсът на самолета (на около 5–10 метра над морското равнище) изглежда умишлено избран, за да се избегне засичане от радар;

в) възможността това да е шпионаж; това би могло да се установи само в резултат на провеждащото се в момента разследване; известна подкрепа за тази теория идва от наличието на борда на фотографски цеви.

 

На 2 февруари 1962 г. българският „Миг“ се обсъжда на заседание на Политическия комитет на НАТО в Париж, откъдето Форин офис получава доклад.

 

Италианският представител каза, че не би могъл да докладва по различните интерпретации на случая, тъй като той бил sub judice^[9], но някои от развитията на дипломатическия фронт може да представляват интерес. Неговото правителство връчило протестна нота в София за нарушаване на италианското въздушно пространство. Българският пълномощен министър в Рим отговорил на нотата, като отхвърлил италианския протест с твърдението, че неопитността на младия пилот го накарала да се опита да прелети над италианска територия. Българският отговор също съдържал обвинения, че италианците използвали инцидента, за да навредят на отношенията между двете страни. Италианските власти не дали писмен отговор, но устно информирали българския пълномощен министър, че някои български твърдения противоречат на данните от предварителното разследване на инцидента от цивилните власти.

 

На 20 февруари на заседание на Политическия комитет на НАТО в Париж италианският представител, Бачети, дал допълнителна информация за българския „Миг“. На следващия ден от Париж информират Форин офис.

 

Той каза, че техническите експерти са приключили разследването си и стигнали до заключението, че полетът е бил опит за шпионаж, за да се изпита ефективността на италианската отбрана. Между факторите, които ги накарали да стигнат до това заключение, били аварийното кацане във военна зона и маневрите на самолета за избягване на италианските радари. В допълнение, техническите експерти изтъкнали, че ако пилотът е искал да избяга и потърси политическо убежище, той би следвал различен курс, би изхвърлил мунициите и би влезнал в радиовръзка с най-близкото италианско летище. В светлината на този технически доклад службите за сигурност арестували пилота и го обвинили в шпионаж. Той бил преместен от цивилната болница, където се намирал, в затворническа килия в очакване на делото.

 

Едва в началото на следващата 1963 г. идва развръзката на случая с българския пилот Солаков. На 4 януари британската легация в Рим докладва на Лондон.

 

Италианската преса съобщи на 4 януари, че Солаков е бил освободен от съдия-следователя. Предварителното следствие продължи осем месеца. На 3 януари магистратът обяви, че няма достатъчно доказателства, които да потвърдят обвиненията в шпионаж, и нареди пилотът да бъде освободен и, съгласно съобщения в пресата, самолетът да бъде върнат на българските власти. Солаков пристигна в Рим, за да установи контакт с българската легация, и каза пред репортери, че възнамерява да се завърне в България.

 

Между документите на Форин офис за България от 1963 г. има нещо необичайно — чернобяла снимка, направена по време на военния парад на 9-ти септември. Изпращайки снимката от София, Марк Хийт докладва на 24 септември.

 

Западните дипломатически мисии проявиха интерес към личността на африканеца в българска генералска униформа. Изглежда, че човекът на снимката е известен под името „генерал Чонда“ или „Чондар“. Той е в България от 18 месеца и е бил видян на парада на 9-ти септември миналата година. Той е от Родезия, не се знае дали от Северна или Южна, и се говори, че е бил на курс във или около Пловдив.

 

Във Форин офис правят справка по изпратената снимка и на 25 октомври служител на министерството записва: „Много интересно. Ние имаме досие на този човек. Неговото правилно име е Джон ЧАНДА.“

Речта на Тодор Живков на 15 април 1963 г. на среща на Политбюро с „културни дейци“ привлича вниманието на посланик Линкън. След като се запознава с нея от публикацията й в печата 9 дни по късно, Антъни

(Илюстр. 7: Джон Чанда в българска генералска униформа, снимка направена по време на военния парад на 09.09.1963 г.)

Линкън доклрдва до външния министър лорд Хюм на 30 април.

 

Речта изобилства с повторения, изопачения и неясноти, които са запазена марка на комунистическите оратори и особено на този. Въпреки това мисля, че си струва да бъде прочетена, защото тя съдържа най-откровеното и най-подробно описание, давано по мое време от официално лице на дилемата, която неугасващият интерес на българското общество към всичко западно поставя пред властите, фактът, че Хрушчов вече се произнесе по този въпрос правеше неизбежно Живков да го последва.

През ноември 1962 г. Живков и други членове на Политбюро посетили Общата художествена изложба в София. „Ние напуснахме изложбата разтревожени и започнахме да мислим какво да се прави.“ Някои от произведенията явно били заразени от буржоазното абстрактно изкуство — техниката, чрез която империалистите се стремят да отклонят народа и интелигенцията от политиката, от борбата срещу капитализма и за мир.

Българските палати на Пловдивския панаир през 1962 г. също предизвикали шок. За щастие („иначе щяхме да се изложим пред нашите чуждестранни приятели“) специална подкомисия на Централния комитет посетила палатите точно преди откриването на панаира. Подкомисията „свали най-невъзможните неща и бяха направени нови плакати и декори, но не всичко можеше да се поправи“ Според Живков, повечето художници мислели правилно: от 600 члена на Съюза на художниците не повече от 50 се били поддали на чуждо влияние.

 

След като прочита доклада от София, служителят на Форин офис, Ч.А. Томпсън, пише на 10 май:

 

На първо място изглежда, че в България има по-голям културен кипеж, отколкото бих очаквал. Донякъде ние сме склонни да гледаме на България като на плитка почва за култивиране и макар несъмнено почвата да е плитка в сравнение с Полша и Унгария, изглежда ясно, че тя може да поддържа буйна реколта. Второ, въпреки яснотата, с която Живков представя несъвместимостта на комунистическата със западната идеология, когато се стига до практически мерки, той сдържа ударите. Изглежда, че само един от атакуваните от него хора е загубил работата си, но дори и той не е бил прекалено уплашен, защото писал до Живков в опит да се оправдае. Възможно е в резултат на речта да последват драконовски мерки за очистване на неоавгиевите обори.

 

Един месец след горния първоначален коментар във Форин офис, шефът на Северния отдел, Робърт Мейсън, прави анализ на речта на Живков, който изпраща до легацията в София. На 14 юни той започва писмото си с извинение за известното закъснение, с което реагира на казаното от Живков, като обяснява, че е намерил речта на Живков за по-интересна от обикновено и затова размислял по-дълго върху нея.

 

Не си спомням да съм виждал преди такъв подробен каталог на грешките, в които се е отклонило едно комунистическо стадо. Моята първа реакция беше, че тази реч определено е един от най-невероятните документи на Студената война. Ако тя правилно отразява вкусовете на младите хора, тенденциите в мисленето на писателите, драматурзите и художниците в България, то това е наистина едно забележително признание на пълния провал на 17 години комунистическо индоктриниране. Тя също е пълно и донякъде негативно потвърждение на правилността на нашата политика на културно проникване зад Желязната завеса, която следваме и към която призоваваме нашите съюзници през последните 3 години. Живков рисува картина на общество, отхвърлящо ценностите и идеалите, които Комунистическата партия се опитва да внедри в обществото след войната, докато обществото инстинктивно и настойчиво се стреми към контакти със Запада. Такова нещо не би било ни най-малко изненадващо в някой друг от сателитите — и ние знаем наистина, че това е така при всички тях — но България, която все още е спъвана от наследството от турското господство и която гледа със симпатия към руснаците, е последното място, където човек би очаквал такъв ход.

Някои пасажи от речта на Живков, особено за поведението на младежта, карат човек да потрива очи от почуда. Според Живков българската младеж смята, че всичко българско е скучно, а всичко западно е забавно — разглеждат с любопитство западни коли, чакат на опашки за западни филми, слушат западна музика, харесват западни дрехи, играят туист, пият, развратничат. Те никога не играят старото българско хоро и никога не слушат съветска естрадна музика. Бюрото за естрадни програми, ръководено от неразкаялия се Манол Кушев (който със сигурност е заслужил почетно място в Пантеона на героите на Студената война), поощрявало техните вкусове, като представило не по-малко от 35 естрадни оркестъра през последните 2 години. Върховното деяние на Бюрото било изпълнението на туист на ревю на лед в цирка. Живков говори с шокиран тон за особено лоша телевизионна програма на международния ден на жената. Човек се чуди какво може да е било. Той също говори за пирове и оргии в барове и ресторанти в Пловдив и други далечни и прашни градове. Нима животът в България е безкраен бал на Содом? Аз бях там миналата година, но не ми се стори такъв.

 

В края на писмото си до Антъни Линкън шефът на Северния отдел Р. Мейсън пита: „Бих искал да чуя вашата оценка доколко на сериозно трябва да взимаме речта на Живков и какви са изгледите партията да постави под контрола си младежта и интелектуалците? Какви са отраженията от речта за нашите културни връзки? Какви са нашите шансове да култивираме тази очевидно благоприятна почва?“ H? 16 юли 1963 г. посланик Линкън отговаря:

 

Бих казал, че София още не е стигнала Содом. Има един нощен клуб, „Астория“, от който рядко се отклонява погледът на властите, униформени и цивилни. „Астория“ привлича определена клиентела, макар да се говори, че е най-скъпото заведение от този род в света. По-рано там се играеше туист, но вече не.

(Илюстр. 8: Писмо на Антъни Линкън до шефа на Северния отдел, Робърт Мейсън, от 16.07.1963 г.)

Мисля, че Живков си беше поставил задачата да уплаши хората, които критикуваше, и в краткосрочна перспектива вероятно успя. Комунистите не се боят от преувеличения и изопачавания, когато това служи на целите им. Може дори от перверзна лоялност Живков да е сметнал, че ако положението в Съветския съюз е лошо, в България трябва да е по-лошо, не виждайки опасността, че ако се рекламират забранени плодове, може да се увеличи тяхното търсене. Затова бих се поколебал да приема за чиста монета всички примери в речта му. Смятам, обаче, че по същество те са верни. Мисля, че трябва да гледаме на речта сериозно и имаме основание да сме насърчени от нея. Днешните български интелектуалци не са правени по мъченически калъп. Но на студентите и на младежта изобщо може да се разчита да се отърсят по-леко и по-бързо от впечатленията от речта.

Не може, обаче, да изключим възможността за драстични акции на режима и по тази причина мисля, че първият урок за нашата културна политика е да изпълняваме твърдо и постепенно двугодишната си програма, като я допълваме, когато можем. Не бих препоръчал рязък напън, тъй като това би могло да провокира реакция. Вероятно също би било възможно да имаме повече специални предавания на английски език, които не се заглушават и които, с разпространението на английския език в България, биха привлекли слушатели, интересуващи се от съвременни танци и музика, новини за театър, кино, актьори и актриси, спорт, коли, дрехи и прически — накратко, всичко това, което причинява големи грижи на Живков.

 

През 1963 г. от легацията в София съобщават и за нещо друго, подразнило Живков:

 

6 май е Денят на овчаря. Преди овчарите носели агне в черквата за благословия. Сега агнетата се благославят от Централния комитет и самият Живков присъствал на среща с овчари. Живков си сложил овчарски калпак и ямурлук и се правел, че свири на гайда. Съгласно историята, в този момент телевизионният оператор показал Живков. Казва се, че той бил силно ядосан и операторът бил уволнен.

 

От британската легация свързват този инцидент с публикуването на поемата „Легенда за Атила“ във вестник „Стършел“ на 4 октомври 1963 г., чийто автор е Радой Ралин. В интервю за Би Би Си, Радой Ралин каза: „Беше измислено, че снимката го възмутила. Така че аз не съм имал пред вид конкретна снимка, а съм обобщил — може това да е фотограф, може да е художник.“ В доклада на британската легация се казва, че тогавашният председател на Комитета за партиен и държавен контрол, Борис Велчев, който отговарял и за вестниците „Работническо дело“ и „Стършел“, лично позволил на Радой Ралин да публикува поемата „Легенда за Атила“. През март 1993 г. Радой Ралин каза: „Нищо подобно! Борис Велчев е жив, може да потвърди, че я е прочел след излизането. За да излезе след това в «Стършел», Васил Станилов направи номер с Асен Босев, тогавашния редактор. Извика го по телефона, докато поемата се четеше в редколегията. Той не я чу добре и тя излезе.“

След отпечатването на „Легенда за Атила“ британската легация пише в доклада си до Лондон: „Ралин има репутация на ексцентрик и затова може безпрепятствено да прави неща, които по-здравомислещи от него не могат.“ Радой Ралин: „Така значи… Благодарение на ексцентризма осем години стоях без работа. Но дето се казва на български — на чужд гръб и сто тояги са малко. Тогава махнаха и Асен Босев. Изобщо стана голям скандал.“

След като получават доклада от София за поемата па Р. Ралин, във Фории офис коментират: „Българите на практика имали повече смелост, отколкото смятахме.“

През май 1963 г. Патриарх Кирил е награден с орден „Народна република България“ I степен и получава поздравления от Тодор Живков. Същата година, обаче, Великденското богослужение в „Се. Александър Невски“ не минава гладко. На 13 май легацията съобщава:

 

На 10 май Живков изпрати телеграма до Патриарх Кирил, в която го поздравява за получения орден за „последователна дейност за мир“. Това изглежда е външен белег на официалната политика на толериране на религията. Под повърхността, обаче, картината си остава непроменена.

Богослужението във Великденската нощ в катедралата „Св. Александър Невски“ тази година беше опорочено, както обичайно, от хулигански банди. Те успяха да попречат на обичайната процесия до западната врата. Можеше да се види как палят цигари от свещите и създават умишлено врява и хаос. Стана и сбиване, когато млад грубиян взе стол от балкона на хористите. И всичко това се случи въпреки писмената молба на Патриарх Максим до Министерството на вътрешните работи една-две седмици преди Великден да се позволи на богослужението да протече в нормална атмосфера.

 

През 1963 г., съгласно доклад на Антъни Линкън, се е говорело, че има напрежение между Живков и съветския посланик в България, Органов. На 8 октомври посланик Линкън докладва: „Органов връчи акредитивните си писма през февруари и си заминава другия месец.“ По-късно през октомври служител на Форин офис коментира промяната.

 

Наследникът на Органов, Пегов, има същата тежест в съветската йерархия, но за разлика от Органов има предишен опит в дипломацията. Той беше в Техеран, където активно упражняваше съветски натиск върху Шаха. Отговорът може да е в това, че Органов не е имал успех като дипломат, въпреки че един съветски посланик в страна сателит заема твърде специална позиция.

 

На 29 ноември 1963 г., след повече от 3 години в България, Антъни Линкън изпраща прощалния си доклад до външния министър Раб Батлър. Той започва с уговорка: „Трябва да имам предвид, че човек не става непременно по-добър познавач или съдник на режим като българския от това, че е останал по-дълго край него. И наистина, познаване на режима неизбежно поражда толкова силно предубеждение към всичките му идеи и прояви, че обективността изхвърчава през прозореца.“ След това Антъни Линкън сравнява България от 1960 и 1963 г.

 

В 1960 г. българското правителство нямаше външна политика, различаваща се от тази на Съветския съюз, нито пък има сега. Те продължават да играят ролята на „ехо“ и начинът, по който провеждат външните си отношения не изглежда нито особено уместен, нито особено успешен. Тяхната политическа атака срещу Гърция през втората половина на 1961 г., както се смята, е допринесла за победата на Караманлис в гръцките избори същата година. Откакто Иван Башев стана външен министър в декември 1962 г., позицията и стилът на външно министерство и отношението му към дипломатическия корпус се подобриха, но престижът и влиянието му са все още твърде ниски. Външно министерство продължава да е прекалено свързано с вътрешно министерство: твърде много служители на външно министерство са наплашени или плиткоумни, а отношенията със западните правителства във всеки момент могат да пострадат от, или по заповед на, разузнаването и органите за сигурност, които за много хора в България все още представляват „меч в ръцете на партията“. Българските власти смятат, с известно право, че се радват на специална позиция на Балканите: те се смятат за най-верните руски приятели и агенти в района, чиято задача е да измъкнат гърци и турци от сегашните им съюзи и форми на управление и да създадат безядрена зона на мир. Те обаче не постигнаха напредък по мое време, а и руско-югославското сдобряване, на което те трябва да подражават, може да е подкопало специалната им позиция. Ако трябва да обобщя, не мисля, че България е увеличила международния си престиж след 1960 г., и съм склонен да се съмнявам дали те се радват на голяма почит сред партньорите си в комунистическия блок, въпреки че братски туристи се стичат на нейното крайбрежие.

Не мисля, че във вътрешната сфера може да се забележи някаква фундаментална промяна в естеството и структурата на режима и на неговата политика. Зад фасадата на Отечествения фронт и на сламените хора, наричани „земеделци“ или „независими“, стои Българската комунистическа партия с половин милион членове в страна с население от 8 милиона, която самостоятелно упражнява политическата диктатура на пролетариата. Целта все още е преход към комунизъм в 1980 г. или някоя друга година, която Москва може да обяви за начало на нова ера. В 1960 г. писах в доклад, че режимът черпи силите си от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефикасността на репресивния апарат и от липсата на някаква позитивна опозиция сред неговите поданици. Мисля, че това е валидно и днес. Живков е на власт, защото се радваше на доверието на Москва по време, когато Югов го изгуби и падна. Ако има някакви търкания между българските и руските лидери, те може да се дължат на това, че първите предпочитат да се пазят от „десталинизация“.

Основата на режима си остава непроменена, но се забелязва известна порутеност в надстройката. След сътресенията от 1962 г. ръководството едва ли може да изглежда същото в собствените си очи и в очите на неговите поданици. Общественият облик на Живков е по-малко впечатляващ от този на Югов, а Югов бе по-ниско в сравнение с Червенков. Няма български лидер, който да може да се мери с Хрушчов или Тито.

 

В последната част на своя прощален доклад от София посланик Линкън разглежда отношенията между Лондон и София и прави предложения за бъдещата британска политика спрямо България.

 

Англо-българските отношения преминаха през различни превратности, откакто пристигнах в София през август 1960 г. Когато Югов беше премиер, а Луканов ръководеше външно министерство, отношенията неведнъж бяха смущавани от създаваните от българите скандали. Отношенията паднаха на най-ниско ниво през лятото на 1962 г., когато моят военен аташе беше експулсиран от София. Тези две години бяха време на изпитание и неприятности за моя персонал и за мен. След правителствените промени в края на 1962 г. нашите отношения се разшириха и изглеждат по-гладки. Днес вероятно те са по-добри, отколкото по всяко време след войната. Българските резултати на британския пазар остават незадоволителни, но търговия има и се забелязва увеличение на посещенията на британски бизнесмени. През юни шест британски депутати посетиха България под егидата на интер-парламентарния съюз и въпреки че нито един министър не можа да посети България по мое време, не бих могъл повече да се оплаквам, както сторих в годишния си доклад за 1961 г., че рядко виждаме видни британци тук. Политическата пропаст между нас продължава да зее. Никоя лъжа за условията и общественото мнение в нашата страна не е прекалено абсурдна, че да не може да се появи в българската преса, и нашата политика и нашите цели постоянно биват изопачавани и хулени.

Какви са нашите интереси в България и с какви средства разполагаме за тяхното прокарване? Когато преди три години си зададох тези въпроси, струваше ми се, че не можем да не се интересуваме от намеренията и действията на една страна, която има общи граници с двама наши съюзници, срещу които тя има традиционна враждебност. Продължавам да мисля, че това е постоянен интерес, макар и негативен, и мисля, че една от главните задачи на британската мисия е да отделя неотслабващо внимание на този въпрос. Също толкова важна, и по мое мнение по-позитивна задача, е да се наблюдава, стимулира и поддържа по всички възможни за демократичните сили начини, интересът на българите към Запада и мъждукащия дух на независимост и национална гордост, който го подклажда.

Правителството на Нейно Величество следва от известно време дългосрочна търговска и културна политика спрямо съветските сателити. Убеден съм, че това е правилната политика за нас в тази страна, и че ние трябва да я запазим и да не пропускаме случай за инжектиране на повече същина в нея. Няма изведнъж да съборим режима чрез тези средства, но по-широко познание за алтернативния западен начин на живот и управление не може да не убеди българското общество в кухотата и откъснатостта на тяхната сегашна система. Трябва да бъдем търпеливи, изобретателни и упорити в преследването на своите цели: и когато те се държат лошо, ние трябва да ги конфронтираме твърдо с тяхната отговорност за собствените им действия. Винаги е добра тактика да подчертаваме, че в нашите очи българите са интересни, защото са българи, а не защото са клиенти или малки братя на Русия.

 

Последният доклад на Антъни Линкън от София завършва с едно почти лирично отклонение.

 

„Quel triste pays“ — казал младият Фердинанд на редактора на Pall Mall Gazette, — „et moi j’en suis le Prince“^[10]. Съвременните български управници естествено провъзгласяват, че България е една много щастлива страна. За мен няма нищо тъжно извън градовете, независимо дали земята е покрита с пролетни цветя, сняг или лед, но признавам, че улиците на София, гледани в зимна нощ, изглеждат сякаш дошли направо от филм serie noir.

Съгласен съм, обаче, че общо погледнато българите са меланхоличен народ. Провидението не е пожелало те да са благородна раса: и това, което за мнозина бяха черни дни по време и след революцията, не разведриха мрачната им умствена нагласа. Общите български добродетели са упоритост, издръжливост, волята да се живее за по-добри дни, привързаност към децата и гостоприемство към чужденците. Но след колективизацията на земята, работливостта, с изключение на частните парцели, не може повече да бъде причислявана към добродетелите. По-добре е, обаче, да не говоря с увереност за обикновения българин, тъй като властите отделиха много време и усилия за възпрепятстване на всякакви контакти между него и хората като мен.